Въпрос: От кого зависи способността за самоотмяна по отношение на висшия – от човека или само от светлината?

Отговор: Степента на твоята самоотмяна зависи от групата. Никога не можеш да отмениш себе си пред учителя и пред Твореца, ако групата не те одобри, не те подкрепя и укрепва. Ти сам не можеш да отмениш желанията си – ти нямаш сили за това.

Трябва да работиш заедно с групата по отношение на Твореца, защото без нея няма да можеш да се доближиш до Него. Трябва да получиш желаната форма, съответстваща на Твореца – и правиш това с помощта на групата. Групата ти дава такава форма на самоотмяна, на подход, точка на контакт с висшия – всичко това правиш вътре в групата.

Вие усетихте на конгреса в пустинята, че този момент на контакт го има – точка на общото свързване. Тя все още не се намира вътре във висшето, но това е резултат от съвместните ни усилия. И сега трябва да я развием така, че да усетим, че същата тази точка се намира вътре във водите на Бина, във Висшата Майка (Има Илаа). Това е състоянието, което трябва да постигнем.

Трябва да се усещаме, да бъдем вътре във висшето и все повече да отменяме себе си на фона на нарастващия в нас егоизъм, на всички възникващи напрежения и проблеми. Ще отменяме себе си в името на единството, за да останем вътре във висшия, за да Го насладим  и да не показваме своето желание, защото в противен случай ще се превърнем в чуждо тяло и ще стане разбиване, изхвърляне.

Трябва да достигнем все по-голяма преданост към висшето – това ще означава, че растем все повече, разширяваме се вътре в Бина. Дотогава, докато не напълним цялото пространство Бина със своето желание. Оказва се, че вътре в него има желание за наслаждение, но ние напълно сме отменили себе си над своя егоизъм и така сме израснали. Това се нарича духовен зародиш.

И когато той достигне размера на цялата Бина, на цялата духовна утроба, нейните врати се отварят.

От 2-я урок на вътрешния конгрес, 02.03.2012

[72292]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №5

Вие не разбирате кои сте! Вие сте първите хора, които започнаха общото поправяне. Е, добре, малкото дете, родило се принц, също не разбира, че е царски син – то тича из царския дворец и играе като всички обикновени деца.

Вие не осъзнавате колко специални сте – първото поколение в историята, започнало поправянето. Всичко, което се е случило преди, е било само подготовка: групата на Авраам и групата на Мойсей. По същия начин, както са се разбивали и световете – само за обучение, за изграждане на системата.

А ние сме първото поколение, което е започнало истинско поправяне на творението и ние ще го разпространяваме на всички. И колкото още поколения ще има след вас до края на поправянето, до Гмар Тикун – всички те ще вървят след вас. Ще трябва всеки път да се издигате, за да се издигат и те след вас, на вашето място. Всяко поколение ще ви изтласква все по-високо и по-нагоре. Вие винаги ще бъдете на самия връх, тъй като долу ще идват и ще се събират все нови и разбити съсъди. Аз ясно разбирам и чувствам как трябва да се случи това, но нямам практическия опит от постигането на такова поправяне в група. Това още никога не е било – вие сте пионерите и аз бих искал да преминаваме през това заедно с вас. Вземете ме!

От 5-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[72223]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Конгреса в пустинята Арава. Урок №7

Баал a-Сулам, писмо 12: Глупаво е да се мисли, че Tворецът е длъжен да изпраща благословение имено на мястото на действието. В повечето случай е тъкмо обратното: действието се извършва на едно място, а благославянето на друго, дори и на такова място, на което човек нищо не е направил, тъй като или не е знаел какво да прави, или не е имал възможността да направи каквото и да е, от своя страна.

Усилията ги прилагаме на едно място, а техният резултат се появява на друго и затова не разбираме, къде се дява цялата ни работа. В действителност ние не знаем, каква работа извършваме. Добри ли са или не действията ни? Водят ли ни към целта или не? Кой ги осъществява: ние или Твореца? Всичко това ние не го разбираме, и се намираме в много объркано състояние.

Защо са ни дали скриване? Ние не знаем точно, какво трябва да правим в него, не знаем вярно ли действаме или не… Защо точно мъглата, объркването, неразбирането, безотчетността пораждат някакъв резултат на принципа ”трудил си се – и не си намерил” ? Защо това се нарича усилие? Нима не би било по-добре, ако ни бяха описали, какво точно трябва да направим?

Не, това не е така. И независимо, че не можем да се съгласим с такъв подход, той е изложен във всички кабалистически трудове, в хиляди фрагменти.

Нашата работа е да се абстрахираме от резултатите и това наистина е много, много трудно да се приеме. Трябва да действам като ”глупак”, като животно, като побъркан. На мен ми предлагат фалшификат: да се прегръщам с другарите, без да желая, да говоря за любов, без да изпитвам такава… Накратко казано, аз трябва да правя онова, което не разбирам.

Целият този дуализъм е необходим, за да се издигнем от нашия свят в духовния. Духовният свят е противоположен на нашия, неведом, неусещащ се. И ето, посредством неразбираеми действия ние придобиваме съсъди – желания обърнати натам, където нас ни няма.

И затова свише ни трябва инструктаж за реализиране на тези действия. Тъй като искаме да влезем в измерение, което по никакъв начин не се пресича с нашите свойства, и всъщност нищо в нас не се стреми натам. Така, че се налага да действаме ”автоматично”: Кабалистите казват – ние правим.

Ако човек разбира, че друг изход няма, ако наистина иска да се издигне на по-високо стъпало, то си дава сметка, че това стъпало е абсолютно различно, и не представлява количествена добавка. Аз няма да стана по-умен, по-възприемчив, няма да придобия още повече блага от този сят. Аз изхождам от постулата, че този свят е изчерпан и завършен. Тук няма какво да добавя.

Аз имам намерение да си добавя нещо друго – духовно стъпало. И затова ми трябва да се запася със съсъди, със светлини, с детайли от възприятието, решимот – с всичко онова, което се отнася към духовния свят.

От 7 – я урок от конгреса в Арава, 25.02.2012

[72050]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №7

У нас съществуват справедливи претенции, защото многократно повтаряме едно и също нещо, опитвайки се да се обединим. „Кога ще свърши това? Кога ще получим това, което искаме?“

Отговорът е прост: когато няма да искаме това…

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1989 г, стр. 42, „Благословия и проклятие“: Човек трябва да знае, че всяко начало в работата се нарича „ през деня“ и тази молитва, която той издига, за да го приближи Творецът към работата, се нарича „ден“.

Благодарение на нашите искания и молитви, благодарение на тези взаимоотношения, които отново и отново изграждаме между нас и Твореца, ние показваме и очистваме нашата вярна и ясна молба, докато тя не ни позволи да почувстваме духовния свят. „Молитва“ е работата в сърцето: шлифоване, почистване, подготовка. Ако поискам, ако настоявам, ако крещя, то молитвата ми е общуването с Твореца, преминала през групата и присъединила се към общата молитва. Само така можем да Го достигнем.

Построявайки всичко правилно, ние по този начин постоянно шлифоваме, почистваме, подготвяме нашите съсъди за възприятие, така че да почувстваме в тях духовното. По пътя ние изискваме: „Дай ми!“ – но постепенно преминаваме към по-фина настройка на своите желания и изисквания, превръщайки ги в отдаване, в единение с другарите. В разкриването в  единството  на универсалната форма на отдаване – Творецът, който се разкрива на принципа „ела и виж“.

Така че, малко по малко, разумът и чувствата в нашите съсъди на желанията се приближават към верните параметри, позволяващи да се почувства духовния свят. Защото той съществува тук и сега и ние сме в него, просто не го чувстваме…

Така че, молитвата  е процес, при който подготвяме нашите желания за духовното възприятие.

От 7-я урок от конгреса в Арава, 25.02.2012

[71903]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Светът чака. Той още не знае, но в действителност това му е необходимо. Така че, възможно най-скоро трябва да стъпите на краката си и да се подготвите за ролята на водачи.

Днес е ясно, че правителствата не могат да контролират света. Тъй като светът не се развива вече според материалните закони – този период е приключил.

Двата свята дотолкова се сближиха, че духовната „индукция“ вече ни действа отгоре, макар и неясно. От човечеството днес се изисква правилно пробуждане – и това е ваша задача.

Но за това трябва да се обедините. Аз не мога вместо вас да настроя вика за помощ. Само започвайки действително да се обединявате с другарите, отново и отново, вие ще се „настройвате“ на желания обхват. Основното тук е спойката в едно цяло, за да се кръстоса всичко в едно. Аз няма да направя това вместо вас, защото става дума за изравняване на общите желания, обединени като скачени съдове.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71931]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Въпрос: Виждам духовния път като наполовина пълна чаша. Пълната половина е любов, а празната – омраза. Не трябва ли всеки от нас, преди всичко, да гледа пълната половина на чашата и да се впечатлява от това, което има. Може би това ще му помогне да се избави от много претенции и да напредне?

Отговор: Преди всичко, трябва да се впечатляваме от това, което Творецът прави с нас. Всъщност имаме такъв огромен кредит, който не сме заслужили – огромен тласък в напредъка, във всички възможности и условия. Главното е, че имаме желание, стремеж да напредваме – тъй като, всъщност, всичко това идва от Твореца.

Каквото и да се случи – Той няма да ни остави. Нямате представа колко добре Той работи върху нас – дори когато, на пръв поглед, ние не искаме това! Творецът прави така, че внезапно малко охладняваме към духовното, а след това отново връща желанието ни. И в резултат на това, ние сме разочаровани и крещим, критикуваме Го малко и отново го обичаме, отново сме готови да се съединим. Така Творецът си играе с нас, тъй като сами все още не правим нищо. Във всичко трябва да виждаме Неговата изкусна работа и, макар и малко, да бъдем благодарни.

От 4-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71839]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Творец - Няма коментари→

Не трябва да се срамуваме от слабостите, смятайки, че слабостите могат да охладят желанието ни за напредък. На всяка крачка има „врата на сълзите”, която се отваря само след осъзнаване на собственото ни безсилие. Та, от къде да имаме сили?… Тъй като напредъкът се извършва за сметка на допълнителната сила на отдаване. Такава сила ние нямаме, а трябва да я придобием.

Затова ако открия, че нямам никаква възможност за напредване – това е истината. И ако откривам, че нямам никакво желание да напредвам – това също е истина. И какво се случва по-нататък? Само едно: правилно обръщение към Твореца, чрез групата, за да може Той да поправи връзките между нас. И тогава се разкрива следващият етап на нашето обединение.

Човек не е способен да направи нищо сам. За колкото и силен да се мисли, колкото и уверен да се чувства, че ще постигне всичко – накрая нищо няма да се получи. Както е казано: „не вярвай в себе си до деня на смъртта си”.

Затова наличието на група, която постоянно да пробужда човека е задължително условие. И затова, ако хората не знаят как да напредват и се отчайват – като правило, е виновна гордостта, поради която човек не може да получи подкрепа от групата.

Тук няма място за срам – над това трябва да се работи. Но всъщност, само в това е пречката. В нашата група се крие огромна сила. Както в разказа за раби Йоси Бен Кисма: той е бил велик кабалист на своето поколение, а неговите ученици са били съвсем обикновени хора. Но доколкото той е знаел как да работи с тях, то получавал от тях много сили. И това се говори за един велик човек! Още повече то засяга малките…

Затова, ако човек казва, че не получава помощ от Твореца – това е гордост. В какво се изразява тя? – В това, че той не може да се отмени пред обкръжението, да получи от него ценността и величието на духовното, да усети силата на Твореца, която му помага.

Затова няма за какво да се оплакваме от пречките. Казано е: „В тъмнината плаче душата моя”, т.е. в укритие, в тъма. Да плачеш – е добре, но всичко зависи от това, за какво се плаче: не затова, че няма помощ – помощ има. Трябва да се плаче за това, че заради собствената си гордост, аз не съм способен поне малко да се прегъна пред другарите, пред Твореца и от тях да получа помощ.

От 4-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71614]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

За да се стигне до пълно отчаяние, е необходима също помощ свише. Самите ние не сме способни на това. Велико нещо е да усетиш предела си: до тук съм аз, а от тук нататък – вече не съм аз. Само Творецът може да даде знака,  мярката – границата между Него и човека.

Прибягваме към всевъзможни действия и хитрини, докато изведнъж не стигнем до отчаянието, виждайки в него онова, което се нарича, „пръст божий”, т.е. знак отгоре. Баал а-Сулам пише, че няма по-прекрасен миг за човека, от онзи, когато той се отчайва от своите сили. Тъй като това състояние му се дава от Твореца и по-нататък няма какво повече да се прави.

Събирали сме малките си усилия, още и още – а след това ги получаваме едновременно, вече акумулирани в едно цяло. Не слагаме усилията в някаква кутийка – те се събират в общ съсъд и техният резултат идва от Твореца. Кога ще се случи това – никой не знае. И затова изходът от Египет се става набързо и в тъмното.

Като се стараем да дойдем до единство, ние започваме да работим върху него – всички заедно. И тогава, внезапно се открива силата на отчаянието, отблъскването и безсилието. Отчаянието ни довежда до искане – трябва ни помощ за обединение. И ние крещим. След този крясък се разкрива помощта отгоре.

По такъв начин, не е възможно да отидем при Твореца, ако не сме се отчаяли вътрешно, извършвайки съвместно усилие. Тъй като Творецът е Сила, разкриваща се именно в съвместните усилия и в сътрудничеството. В отделния човек няма Творец. Висшата светлина може да присъства единствено в поправения, донякъде, съсъд, а отделният човек е „отчупеното парче” от цялото.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71964]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Когато се включваш в общото действие, чувстваш единство с другарите, дори в мислите си, но винаги в последния момент нещо не достига, като че ли последната капка усилие. Как да получим тази последна капка, за да стигнем до общия вик, за да отворим сърцето си веднъж и завинаги?

Отговор: Тази последна капка е точно точката на раждане, точката на изхода от Египет – от своето его. Точно затова е най-трудната. Човек е готов да върви почти до самия край, а след това вижда пред себе си непревземаема стена, която е неспособен да преодолее. И изведнъж в него се появяват хиляди оправдания, като че ли му говори злото начало: „Трябва да уредиш още това, онова, още не си научил целия ТЕС, не знаеш наизуст всички статии от „Шамати“, толкова много трябва още да направиш…“ И същото се отнася и до другарите му.

Там, където действително идваш до точката, в която сега е необходимо да разбиеш егото си и да се съединиш с другарите си, да създадеш точка на сцепление между теб и тях – тук ти не си способен на това. Да създадеш точка на сцепление означава, че капка лепило ще падне сега върху връзката между вас и ще ви слепи заедно, в едно сливане. „Не! Само това не!“ – в последния момент ти изведнъж се отдръпваш назад.

И тогава ще помогнат само общите усилия. Затова молитвата на личността не помага. Молитвата трябва да бъде обществена, когато ти молиш за другарите си, а не за себе си и цялата група или по-голямата нейна част молят заедно.

А ти говориш за личните си усилия. Можеш да разказваш за тях още хиляди години – и нищо няма да ти се случи. По същество посоката е ясна и позната, но тя е неправилна, защото в крайна сметка ти не се грижиш за съединение с другарите.

От 3-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71426]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал a-Сулам, ”Шамати”, стр.26 – ”Бъдещето на човека зависи от благодарността му за миналото”: Казано е: ”Велик е Творецът и нищожният ще Го съзре”. Тоест само нищожният може да види величието. Буквите на думата „якар“ (скъп) са подобни на буквите на думата ”якир” (познат) и това показва, че доколкото е скъпа за човек една вещ, толкова той оценява нейната значимост (величие).

Защото той се възхищава само от степента на нейната значимост, и възхищението го довежда до усещане в сърцето. И според оценката му, доколкото той знае, разбира и осъзнава важността – с такава мяра се ражда радостта в него.

За да усетя реалността, в която се намирам и която засега не забелязвам, трябва да развия чувствителност, усет към нея. Така постъпваме и в други подобни случаи, тъй като законите са вечни.

С когото и с каквото и да работя – метал, дървесина, пластмаса, хора, животни или растения – постепенно започвам да усещам материала, с който работя. Колкото е по-важен той за мен, толкова повече се интересувам от него, прониквайки с усет в неговите свойства. Сега и най-простото парче дърво може много неща да ми разкаже, независимо, че за външния човек то дори е незабележимо. Всичко зависи от моята привързаност ,от важността, която му предавам. И така е във всичко.

Истински майстор е оня, който цени материала, с който работи, цени своята професия и благодарение на това вижда цялата палитра на нейните преимущества. По-рано е бил като всички, но сега, влагайки усилия за опознаване на материала, става специалист и различава в него хиляди страни и оттенъци.

Точно така е и в духовното. Проблемът е само един: ако в нашия свят предварително виждаме с какво си имаме работа, а след това проникваме в подробностите, то в духовното работата не е така. Там няма да се добера до ”работния материал”, ако не развия специален сетивен орган. В нашия свят изучавам онова, което първоначално виждам, а в духовния трябва първо да развия в себе си възприемчивост и чак тогава да усетя предмета, за да мога по-късно да го изследвам и да работя с него.

По такъв начин, осъзнаването на важността изпреварва всичко останало. Отначало трябва да предадем важност на духовния обект – и чак след това го откриваме. Защо в нашия свят това не се изисква? Защото тук моят подход към ”снаряда” е егоистичен: аз ценя онова, което виждам. От друга страна, в духовното трябва първо да възвися обекта в своите очи, да му предам важност и ценност. В този случай, аз прониквам в него с особено отношение, с  изострена чувствителност. Започвам да го усещам не от прага, а още зад вратата, от скритото състояние. А след това, когато той започва да се проявява, аз го изучавам и се свързвам с него.

От 5 – я урок от конгреса в Арава, 24, 02.2012

[71880]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Конгреси и събития - Няма коментари→