Конгрес в Харков. Урок №4

Творецът е създал желание. Свойството отдаване е извършило такъв акт срещу себе си – създало е от своя отпечатък свойството получаване, противоположно на себе си. И замисълът на творението се състои в това, желанието да стане подобно на Твореца, т.е. да се издигне до Неговото ниво.

За да се уподоби свойството получаване на свойството отдаване, то не трябва да се анулира. Вярно, то не може да се уподоби по действие, понеже е способно само да получава, затова пък може да постигне подобие по своето намерение на това получаващо действие. ”АЗ получавам” – не се променя. „А заради кого?“ – се променя: или заради себе си, или заради Твореца.

Затова първото ни поправяне се нарича ”Отдаване заради самото отдаване”. Звучи като че ли малко невярно, неграмотно. Така е, понеже няма как да се изрази по друг начин. Смисълът е в това, че искам да придобия свойството отдаване не заради себе си, а да се издигна над себе си.

Ето, следващата поправка е много по-ясна. Тя се определя като ”получаване заради отдаване”. Тоест вече използвам своето желание заради отдаване.

И така, след своето създаване, желанието постепенно се преобразува, спускайки се до нашия свят. Тук то се превръща в огромно количество нежив, растителен, животински и човешки материал и в края преминава през цяла серия от поправяния.

Неживото, растителното и животинското желания преминават поправянето инстинктивно, безропотно. А желанието на човешко ниво преминава своето поправяне осъзнато, защото ”човек” – това е надстройка над всички останали желания. Него сякаш го няма като такова, доколкото човек се отнася към животинския свят. И все пак в него се крие нещо дълбоко – съзнание, разбиране, усещане – нещо такова, което го отделя и издига, макар и не винаги, над животинското ниво.

В какво се състои особеното в човека? Той става човек, когато се уподоби на Твореца. И затова се нарича ”Адам”, от думата ”доме” – подобен.

Намерението на Твореца е да доведе цялото огромно желание до подобие на Себе си. Желанието се разделя на четири части: неживо, растително, животинско и човек. Като цяло, това творение трябва да се уподоби на Твореца. Но нисшите видове на творението достигат подобие с Твореца инстинктивно – дотолкова, доколкото ги използва човек. Самият той достига подобие съзнателно, по време на работа привличайки и използвайки нисшите нива – тези, които виждаме в нашия свят. Той ги издига, сякаш ги облагородява със своето правилно намерение, с правилната употреба – и по такъв начин те се поправят.

По пътя си към Твореца човек се издига, включва към себе си животинските, растителните и неживите желания – както от нашия свят, така и от своя вътрешен свят. Но по какъв начин се поправят желанията на човешко ниво?

В желанието на човек има няколко ограничения.

Най-леката му част е започнала своето поправяне още от времето на Адам. На следващия етап щафетата поема Авраам. След това пътят е продължен чак до крушението на Втория храм, до времето на раби Шимон и до написването на книгата „Зоар“. След това веригата от кабалисти продължава да поправя човешките желания до наши дни.

Но най-страшното желание е сегашното, желанието, което имаме сега. И затова днес имаме съвсем друг разчет. Трябва да кажем, че човешките желания в наше време се появяват при определени хора, при това, в цялото човечество без никаква наследствена връзка с кабалистите от древността. Тези желания дърпат хората нагоре – и сега те трябва да ги реализират в себе си (червения участък от чертежа).

Естествено е, че при реализацията си те използват всичките си предходни знания и постижения от древните кабалисти, та чак до нашите учители, до Рабаш. И днес те представляват група, която извършва поправянето на света.

Трябва да осъзнаем, че всеки от нас е ”избран” сред милионите, дори милиарди хора, мъже и жени, не заради някакви особени заслуги, нито пък в качеството на привилегии и на протекции от родителите, а защото в нашия корен е заложен такъв силен устрем към истината, че не можем да го потиснем и се стремим да го реализираме.

Нашата задача се състои в това, да го реализираме не заради себе си, а заради целия останал свят, заради седемте милиарда, които днес съществуват на нашата планета (черният участък от чертежа).

Говорим за сплотеност и единство, за проявяването на Твореца в нас, за онова, което трябва да постигнем. Устремявайки се към групата (Гр), виждам как с нейна помощ ще достигна до Твореца (Тв), който е скрит. Но аз и групата трябва през цялото време да усещаме, че правим това, за да насладим Твореца.

Отдаване – това е Неговото наслаждение, състоящо се в това, цялото творение да стане подобно на Него – изцяло (на чертежа с жълт цвят). Трябва да разберем, че затова зад нас се намира цялото човечество. И затова ние трябва да включваме, да съединяваме всичко това в една верига. Работейки над нашата молитва, ще трябва лаконично да създадем тази верига – иначе тя няма да е цяла. Това е основното и не трябва да го забравяме.

Човек се ”разпъва” отвътре, разкъсва се на части, опитвайки се да обедини всичко това: аз, групата, семейството, проблемите, нашия свят и Твореца, когото (аха, сетих се!) трябва да наслаждавам…

Нищо не знам и не мога да достигна до нищо, не стига това, ами трябва всичко да сглобя и да бъде хармонично, да изглежда като едно цяло, независимо и взаимно свързано. Защото е очевидно, че творението така се представя пред Твореца, така изглежда то в Неговия замисъл. Единното създание трябва да се намира на Неговото ниво и да се наслаждава от отдаването на Него, а Той да отдава на него. По такъв начин, те – Творецът и творението – са слети.

Тежко ни е да го постигнем и все пак трябва постоянно да мислим за това. Много не ни се иска да се сещаме за него и не се стремим особено към това, но трябва да се устремяваме, защото без това нашето обръщение към Твореца няма никаква основа.

По каква причина молим? Молим да Го насладим. А най-голямото и дълготрайно наслаждение не е нашето (ББ) отдаване на Твореца, а отдаването на онези хора, които идват при Него без подтикване, подканване, от областта на цялото човечество (7х10/9).

Затова сме длъжни да се занимаваме с разпространение, обучение, с интегрално възпитание, образование. Защото именно заради кризата, която ни създаде Твореца, тъкмо заради тези проблеми, които Той създава в света, човечеството се пробужда за напредък, към това да му стане ясно в какво се състои проблема и да намери решение за него. С това Творецът подготвя цялото човечество, за да ни чуе.

А ние трябва, от една страна, да се устремим към Твореца, а от друга страна, да изучаваме, усещаме, да изобретяваме всевъзможни средства за медийно въздействие върху целия свят, за да се обърнат хората към Твореца без каквито и да е ”не-ласкави” пререкания. Защото днес Той им създава само проблеми.

Ние нямаме особени външни проблеми, не страдаме като останалите в света. На нас Творецът, тъкмо обратно, ни е дал стремеж към Себе си и устрем напред. Това подслажда нашия живот, ние намираме за себе си смисъл за съществуване, а това е основното. Дори ако страдаме, имаме отговор на въпроса: ”Заради какво?”.

Но хората нямат такъв отговор и затова им е толкова тежко. Значи ако желаем да отдаваме, то не трябва да демонстрираме това само в групата, на духовно ниво и не само с Твореца, но да показваме това на целия останал ”човешки материал”. Без това няма да мине.

В края на краищата, нашата работа е постепенно да ”прокарваме” посланието сред масите. Днес е малко по-лесно да се пробива сред масите и прокарва идеята, че човекът от нашия свят се нуждае от поправяне, че само благодарение на поправянето на човек ще се поправи и светът. По такъв начин и обясняваме, без да споменаваме, че трябва да доставяме удоволствие на Твореца. Това изобщо не се приема от хората. Трябва непременно да се обръщаме към желанието, което е в тях.

А на първо място се обръщаме към себе си и развиваме в себе си отговорността за поправянето на света. Колкото и гръмко да звучи, с всеки изминал ден на света му става все по-ясно, че никой не знае къде е изходът и какво е решението. Светът без кормило и без платна просто се носи по вълните, без посока. И затова нашата работа се състои в това, да дадем на света единната методика за поправяне, която да го доведе до единство. И всичко това е, за да достигнем до отдаване, т.е. да дадем на Твореца нашето наслаждение.

Имайки предвид това, ние с вас като основа, която реализира програмата, получаваме светлина. По какъв начин? Много просто. Тя идва от Твореца и преминава през всички кабалисти и достига до нас, а през нас – към света, към седемте милиарда.

И така ние с вас се явяваме проводници, междинно звено и дори може да се каже, представители на Твореца на нивото на нашия свят. И само по такъв начин, изхождайки от системата, която изучавахме с вас и още ще изучаваме, може да се разбере, доколко всички ние и всеки един от нас сме нужни. Тъй като системата е интегрална: ако довеждат някого – случайности няма, ако извеждат някога – случайности също няма. Всичко се върши само от Твореца съответно на това, как ние се държим и укрепваме по пътя.

Това означава, че трябва да обещаем на Него своята поддръжка за поправянето на света, да се опитваме да поправим света, за да го доближим до Твореца – това е нашата основна задача. По принцип, това е причината за нашето съществуване. Без тази нужда нямаше да има никакъв ”Бней Барух”. Тъй като Творецът не се нуждае от един човек или от сто хиляди. Сега става дума за пълното поправяне на света – и ние виждаме това от глобалната криза. Задължително трябва да включим целия свят във веригата на всяка наша молба към Твореца. Иначе нямаме никакво право да се обръщаме към Него. Всеки от нас е получил пробуждането от Твореца единствено затова, защото е необходим за поправянето на света, и нищо повече от това.

Баал а-Сулам е писал много за това. От своя опит виждам, че наистина е така. Ако не бях се занимавал с разпространение, то нищо нямаше да се получи. Когато започнах да преподавам, когато взех този ориентир – веднага усетих доколко това ме движи напред.

Затова съветвам всеки и всяка група: опитвайте се да откривате около себе си всякакви курсове, търсете как да разпространявате по-нататък идеята за поправянето на света. Днес това вече не е проблем. Виждам милиони хора по света, които ни следват, учат, четат – само че не се изявяват, а участват пасивно.

Трябва да се опитваме да го правим – разбира се, по легитимен пет, в никакъв случай това да не се смесва с религията, нито с политиката. Ние нямаме никакви отношения към нищо от тях. Ние сме просветителска организация, която е задължена да прави това в силата на своите планове, на своята основа, на своите идеи, без да наврежда на когото и да е, обръщайки се само към онези кръгове или хора, които желаят това, и нищо повече.

От 4- тия конгрес в Харков, 17.08.2012

[86196]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Конгрес в Харков. Урок №3

Истинско желание за отдаване може да се развива само ако практически работим над него в групата. Ако човек бяга от това, тогава значи той просто отива в грешна посока. Извън групата не можем да разберем какво е това желание за отдаване. Трябва да положим усилия, да чувстваме, че не желаем, не искаме това, нещо ни отблъсква, вреди ни, бягаме от това да бъдем свързани с другите.

Но ако все така упорстваме и останем, за да бъдем свързани във взаимно поръчителство, само тогава в нас ще се прояви разбиране за това, какво представлява свойството отдаване и доколко ние не сме в него. Тогава и възниква изискването, силата на отдаване просто да ни въздейства, защото тя е първоизточникът, тя ни е създала.

Сега от тази гледна точка можем да видим какво става в света. В света сега се разкрива такова състояние, когато всички, от една страна, сме взаимно свързани, няма къде да се денем, човечеството е като една голяма група и тази взаимна връзка ще става все по-явна, макар и засега все още да е отрицателна. Но това вече кара някои хора да разберат и осъзнаят, че ако взаимовръзката между нас е добра, бихме могли да създадем перфектно човечество, прекрасен свят.

Но ние не сме в състояние да го създадем! Защото егоизмът ни прави всичко възможно, за да ни раздели, да ни противопостави един на друг – това е взаимна омраза, недоверие, отблъскване и т.н. Това означава, че светът върви към това, към което вървим и ние, но с по-малки крачки, постепенно, по свой начин, но върви към същото. Така че вече можем да говорим навсякъде за този източник.

Кабала – това е повече от вътрешна психология на човека и на цялото човечество, тя е продължение на нормалната психология. Само че психологията отдавна е изчерпала себе си и е в криза вече няколко десетилетия. И се заменя с Кабала. Тя говори за характерните свойства, за силите на природата – не само в човек, но и в света около него, тоест как човек и всичко около него достига до равновесие. По принцип, това също е задача на психологията – да доведе човек до равновесие с обкръжаващия го свят.

От 3-тия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[86170]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Кабала, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Конгрес в Харков. Урок №3

Въпрос: Как или в какво се проявява свойството отдаване, разкрива ли се в групата: в мислите, в действията, в съвместната работа, в усещанията? Бихте ли могли да опишете усещането на човек, който се намира в поправена група, с разкриващо се в нея свойство отдаване?

Отговор: Групата се намира в правилно състояние, ако във всеки момент от нейното съществуване намира сили в себе си да се насочи към свойството отдаване. Тоест, в нея винаги се случват падения, подеми, в различните хора по различно време, но винаги има възможност да се уловиш за някой от другарите, да се измъкнеш и по такъв начин вече двама-трима от тях изтеглят останалите.

Вашата лодка се е разбила? Но в тази полуразрушена лодка е останал един човек и той спасява всички останали. Ето това се нарича правилна група.

Ако действате така, ще се насочвате точно към целта и тогава всичко с вас ще бъде наред.

От 3-тия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[86054]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Харков. Урок №2

Проблемът в духовното напредване е в това, че то се базира на единството на противоположностите. В нашия общ пъзел всеки се присъединява към останалите с особената си форма, и нищо друго.

Но когато тези части се приближават една към друга, те откриват острите си ъгли. Намирайки се на разстояние една от друга, те не усещат това. А когато се доближават – започват проблемите.

И тук трябва да се държим – да не бягаме от тези остри ъгли, а да разберем, че те трябва да си пасват, да влязат един в друг, че ние трябва да намерим вярното решение за триенето между тях.

Това не засяга някакви земни свойства и качества, навици, характери, менталност, всичко онова, което ни разделя в нашия свят. Неговите атрибути нямат никакво отношение към пъзела, който трябва да сглобим.

Нашите краища, ъгли и несъответствия имат духовен произход. Те се раждат тъкмо в групата, когато тя започва движението си напред. И затова виждаме как се организират групите, как момчетата се въодушевяват: ”Напред! Команда!” – струвайки ни се, че всичко е наред, а след няколко месеца започват проблемите.

Тогава на хората им се струва, че това са външни проблеми: видимо не са подбрали верния състав, навярно трябва да се отдръпнат някъде настрана, малко по-нататък, за да не си пречат един на друг. Така те искат взаимно да се отдалечат: всеки търси своя ъгъл, ако не в къщи, то в групата, някаква ниша, за да си пречат по-малко. Хората си мислят, че така ще могат да живеят за напред, и не разбират, че това не е методът, а бягство от решението на най-главния проблем  – обединение на противоположностите.

Разбира се, много е жалко да се наблюдават такива явления, но те се случват навсякъде и колкото по-напред, толкова по-зле. Трябва колосална сила на волята, за да се поддържаме взаимно в тази игра, във войната срещу нашия общ враг – Фараона, общия егоизъм, който се опитва по всякакъв начин да ни разедини и прави това много прецизно. В резерв той има море от възможности. А ние, за съжаление, винаги забравяме, че това е само игра, склоняваме глави и му се подчиняваме.

По същия начин той действа чрез семейството, работата. Изведнъж се създават особени условия, позволяващи да преуспеем – и на теб ти се струва, че това трябва да се направи на всяка цена, а след това ще си свободен и ще можеш да се развиваш духовно. Или ти се струва, че седейки в къщи ще прочетеш повече, ще научиш повече и че е по-добре, отколкото да се заседяваш в групата часове наред, без да знаеш какво следва.

За голямо съжаление, много рядко се хващаме за главата, спомняйки си, че всичко това е игра, наложена ни отгоре, специално за да ни объркват, за да се стараем всеки път да се разплитаме.

По същият начин възрастните дават пример на децата, поставят им задачи и измислят игри. Така е организиран учебният процес в училище. Винаги и навсякъде се учим от въпросите и решенията.

Но единственият въпрос, който трябва да решим, винаги е един и същ: ”Как да се задържим във връзка над растящите проблеми?”. Защо трябва да разбираме, че тези проблеми идват отгоре. Всички те много ясно са пресметнати в противодействието на светлината на нашите съвместни желания. Всички те идват с прецизна точност във всеки един момент, във всеки миг, при всеки един от нас в определеното за нея (изключително за нея) състояние и в съответната форма, така че не е възможно това да се разпознае.

Светлината се приближава към нас, показвайки все повече и повече грапавини между частите на конструктора или пъзела и ни обърква, много ни обърква. За какво се прави това? Защо трябва да ни объркват така, да се отдръпваме от вътрешната си работа, която се състои в обединението на противоположностите? Защо ни се дава такова отстраняване от това, такова неразбиране? Защо ни е толкова трудно отново да осъзнаем, че няма никого освен Него, че всичко това  е една Сила, че програмата, която решава този проблем, е една? В нея ние на практика се явяваме марионетки. Нямаме нищо, никаква свободна воля. Тя е само в едно: да създадем такива условия, за да не забравяме за това.

Цялата сила на групата се заключва в това, да не забравя. И това се нарича „взаимно поръчителство” (арвут), когато между нас създаваме такава система за връзка, за напомняне, когато при всяко вътрешно движение, което не е устремено към обединение, веднага настръхваме и усещаме: тук нещо не е наред.

Кой ще ме разтресе? Кой веднага ще ме ободри и приведе в нормално състояние? Арвут – общото поръчителство на групата, задължавайки се да поддържа всеки от нас в бойна готовност, към всяка, дори и най-малката проява на разделение, неразбиране, критика, пренебрежение и т.н.

Колкото по-високо се издигаме по духовните стъпала, толкова по-голяма и по-голяма ще бъде точността, чувствителността – дотолкова, че най-малките разминавания между нас ще се проявяват все повече и повече, и проблемите, които по-рано ни се струваха малки, ще израстват до краен предел и ще станат непреодолими.

В това се състои нашата работа – да създадем такава атмосфера, в която през цялото време ще бъдем ”дърпани” от къс повод, през цялото време ще усещаме: къде сме относно обединението, какво гори в мен, по какъв начин този ”лукавият” ме обърква сега, за да се отклоня от пътя и да оставя това дело, да се отвлека – за малко, за няколко часа или за няколко дни.

После свиквам с това. Изобщо, искам малко да се отвлека от всичко това, изморявам се и т.н. ”Разбира се, че трябва да почина. Съществуват и други проблеми. Освен това има и друг живот…” Постепенно започвам да се самонаграждавам – накрая се отдръпвам или съществувам на безопасно разстояние, когато тези проблеми за напасване с моите другари не ме интересуват, не ме вълнуват, не ме трогват.

И на такова разстояние мога да съществувам до края на живота си: ”Нищо, никакви проблеми”. Мога да идвам в групата, т.е. там, където приятелите се обучават. Мога да поседя заедно с тях, да работя, да седна на трапезата с тях или още някакво съвместно мероприятие и ще ми се струва, че всичко е наред: ”Нищо страшно, всичко е наред”.

А всъщност аз съм в пълен хаос! Та нали специално съм се отделил на разстояние, за да не ме закачат, това да не ме засяга. И за това аз не се занимавам с поправяне. Поправянето е възможно само ако усещам здраво сцепление, което не се подслажда от различни кремове, масла и др. Напротив, ние се търкаме един в друг на сухо, изпитвайки неприятно усещане, когато аз го закачам или той мен, и не знаем по какъв начин да се разминем…

А да се разминем не можем. Групата натиска от всички страни и ни напомня, че не трябва да се разминаваме, а тъкмо обратното, още повече да се притискаме, синхронизираме, отстъпвайки един на друг – докато не влезем в ясен контакт и между нас не възникне абсолютна комутация.

Как да постигнем това?

Тъкмо това се нарича ”взаимно поръчителство”: групата създава поле за постоянно обединение, което става пределно важно за всеки от нас. Тогава наслаждението, предизвикано от това, че преодолявам откъсването от другите е наслаждение от боя, от преодоляването. То ни овладява и ние се явяваме истински отбор, атакуващ отбор.

Всеки трябва да се атакува отвътре. Но разбира се, за това е необходима истинска подкрепа от всички, от страната на всеки.

И в това се състои нашата свобода на волята – да създадем такава атмосфера в групата, която да ни държи заедно, да ни възбужда, да оправдава това скърцане на нашите зъбни колела едно в друго. Разбира се, те още не се допират, няма сцепление, а се люшкат и неприятно се допират едно с друго, а на нас ни е нужно зъбите им да се допират. Нужно ни е такова условие за съществуване, защото в това се състои целият ни живот.

В това се състои работата ни. Всичко останало се прави от светлината – всичко останало освен това. Това е единственото мъничко поле на нашата дейност, което е оставено на нас.

Като правило, ние сме готови да се заловим за всичко друго, освен за тази работа, освен за създаването на такава атмосфера, на такова обкръжение, на такова мнение, което би ни помагало постоянно да разбираме в какво е проблемът ни и да намираме сили за неговото решаване. Не да си затваряме очите, да бягаме от него, а да получаваме наслада от това, че воюваме с този проблем.

Това зависи само от важността на целта, само от това, доколко в групата е силна тази точка, зад която трябва да стоя постоянно, контролирайки само нея. Тази точка е базова за мен. Нищо друго не е от значение, защото всичко останало – това всъщност не съм аз. Това не го правя аз, то не се решава от мен. Единствено в тази точка се образува моето ”Аз”.

А след това започваме да откриваме, че всъщност в тази точка, в зависимост от нашите усилия, се осъществява многократното усилване на нашата връзка. Затова достигаме до разкриване на висшия свят и започваме да го усещаме милиарди пъти по-силно, отколкото при първоначалното ни създаване.

От 2-рия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[85920]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Кабала, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как след усещането за голяма близост и обединение с другарите, изпитано на конгреса, да не потънем в обичайната рутина, а да останем с това високо намерение за пътя и другарите?

Отговор: Трябва да си затворите очите и да останете в сливането!

1.Преди всичко, трябва всички да участвате във всички уроци, семинари – на колкото се може повече мероприятия. Без това е невъзможно.

2. Не трябва да се основавате на разума си! Видях, че има много умни ученици, с добър аналитичен подход, но които, при това, не могат да анализират и изследват сами себе си – и това е проблем. А дори и да се подложат на критичен анализ, то не могат да анализират самата картина. По такъв начин, те напредват по посока на разума, а не към преданост и саможертва. А без това, човек се потапя в нечистите, егоистични сили (клипа), а не в духовното, към отдаване.

Тъкмо от това трябва да се пазим, да не тръгнем по пътя на разума, вместо към самоотвержената преданост на душата. Виждали сме много от нашите другари да падат по този път и много още ще падат, а до целта ще достигне само този, който и е предан с цялата си душа, и е готов да върви със затворени очи.

От урока статия от Рабаш, 21.07.2012

[86110]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Харков. Урок №2

Въпрос: Вие казахте, че анализът на душата започва след това, доколкото си спомням, че всяко състояние идва от Твореца. Какво представлява този анализ? И все пак, какво е душата? Душата лична ли е за всеки отделен човек?

Отговор: Няма такова нещо: „лична, индивидуална душа“. Това е парадоксът!

Малхут на света на Безкрайността, Шхина, творение – всичко е една душа, всички души заедно.

Според степента, до която мога да вляза в останалите и да ги почувствам като себе си, аз придобивам душа.

Моето „Аз“ – това е моето постоянно растящо его, което постепенно става огромно!

Доколкото мога да започна да се свързвам с външните желания, външните проблеми, дотолкова получавам тази душа, тя става моя. Доколкото мога да напълня всички хора, цялото човечество, т.е. да почувствам техните желания и да бъда в състояние да им дам от себе си, колкото мога, толкова получавам, купувам си тази външна част, която се нарича „душа“.

И в тази душа започвам да чувствам някаква система на взаимовръзка, всичко, което се случва в нея. Тази система от взаимни връзки на всички части на системата се нарича система от пет свята.

В резултат, когато я изучавам, включвайки се в нея все повече и повече, тези пет свята постепенно се разтварят. Вместо тях, остава светът на Безкрайността, т.е. взаимната връзка на световете става толкова пълна, че между тях не остава никакво разделение. В крайна сметка, понятието „свят“, „олам“ идва от думата „олама“ – „скритие“. А тук е все повече и повече разкриване.

Така че, ние имаме една душа. И всеки от нас има свое собствено егоистично допълнение: това „аз“ – е мое, а онова „аз“ – твое, и „аз“ на още някой друг. В резултат на това ние съществуваме около тази обща душа.

С други думи, влизам в общата душа със своето „аз“, но вече не егоистично, а алтруистично, защото привличам към себе си желанията на другите като свои, или влизам в тях със своите свойства, за да напълня тези желания.

Въпрос: Правилно ли съм разбрал, че когато започна да включвам в себе си другите хора, човечеството, когато започна да ги чувствам, да се опитвам да живея с техните желания и започна да усещам какво става с тях: неприятности, надежди, страдания – това се нарича анализ на общата душа?

Отговор: Да. Можем да го кажем и по друг начин.

Аз се намирам вътре в огромна сложна система: светове, парцуфим, сфирот и т.н.

Но с оглед на факта, че съм абсолютно противоположен на тази система, защото тя е изградена върху ясен плюс, а аз – на пълен минус, тя – на отдаване, аз – на получаване, се чувствам в нея единствено в някакво минимално съществуване, наречено „наш свят“.

След като започна да се свързвам с тази система, започна да я усещам, тя се превръща в система, която се нарича Висш свят.

Но това е душата. Нищо друго. Творецът е създал едно единствено желание и това желание се нарича „душа“.

Какво сме сега? Малка жизнена сила, която няма никакво отношение към общата душа. В крайна сметка, тази душа е част от Твореца, от свойството отдаване. А ние днес се подхранваме от далечния блясък на светлината, подкрепяща ни в изходно, минимално състояние, за да можем от него да започнем да придобиваме своя душа, да придобием цялата тази система, в която ще съществуваме.

А нашето „аз“ ще видим като напълно несъществуващо, илюзорно. То не съществува, защото се базира на свойството получаване, а не на отдаване. Това не съществува в природата. Тоест ние сега сме като в сън. И после ще се събудим и ще видим, че всичко това само ни се е струвало, че е било сън.

От 2-я урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[85960]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос: Може ли да посветите един от семинарите на конгреса за обсъждане на пречките, които препятстват обединението ни? Всъщност, от една страна, това пречи, а от друга страна, е необходимо, защото трябва да се радваме, че откриваме стена между нас.

Отговор: Ние по никакъв начин не мислим за смущенията като за нарушаващи обединението ни. Наричаме ги пречки, защото те изглеждат такива в нашия егоизъм. Но в действителност ги възприемаме като необходимо условие за растеж. Без тях е невъзможно да се издигнем.

Разбира се, трябва да ги приемаме с радост, защото те съществуват само за това. Ако човек е включен в нашето възпитание, образование, той, независимо от пречките, като реагира правилно на тях, с тяхна помощ непременно ще се издигне.

Това е много важно, защото техниката на повдигане над пречките е най-често използваната. Тук няма никакво друго средство, за да се издигнем.

От виртуалния урок, 12.08.2012

[85653]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Практическо обединение - Няма коментари→

Конгрес в Маями. Урок№1

Въпрос: Вярно ли е, че от нас се иска само вътрешна работа – вътрешно намерение да изпълним желанието на другарите, а не физическите?

Отговор: Да, но как мога да бъда уверен, че съм направил всичко правилно и че не залъгвам сам себе си? Ако потвърждавам това с физически действия в този свят, мога да бъда уверен, че моите намерения са правилни.

А иначе мога да ти разправям колко те обичам, обаче как да проверя дали това е вярно? И дори не за това, че те лъжа – а че не съм уверен дали не лъжа сам себе си. Какво да направя, за да бъде това истина?

Затова се намираме в общество, във физическия свят. И ако действието и намерението вървят заедно, ръка за ръка – това доказва, че действаме правилно, искрено, без да лъжем.

Ако не съм готов за действия, а само възнамерявам да отдавам на другарите си, това означава, че моето намерение е лъжливо. И ако само действам, без правилно намерение, и не възнамерявам да достигна до Твореца чрез другарите, тогава това действие е лъжливо и в крайна сметка го правя заради себе си.

Затова е необходимо такова състояние, което съществува в нашия свят, където трябва да изпълняваме физически действия и към тях можем да добавим духовно намерение за отдаване.

Намирайки се в групата, имаме възможност да се самопроверим. И затова е бил създаден този свят – най-ниското стъпало, на което можем да изпълним действието фалшиво: да се усмихваме един на друг, да помагаме, сякаш извършваме отдаване, но всичко това само за собствени нужди, за лична полза. Ако започнем да работим в групата над своите намерения и да притегляме светлината, желаейки да достигнем до отдаване на Твореца чрез групата, то започваме да виждаме своите истински намерения. Тук е необходимо съчетаването на двата свята: на този и духовния свят заедно.

Затова достигаме света на Безкрайността, издигайки се по всичките 125 стъпала, само при условие, че съществуваме в този свят, във физическо тяло. А ако за своя живот не сме успели да се издигнем, то се връщаме обратно в този свят. Тъй като сме задължени да съществуваме едновременно в двата свята: с намерението в духовния свят, а с физическите действия – в материалния.

Затова днешното състояние е уникално: в материалния свят сме достигнали такова състояние, че той ни подтиква да развиваме намерението за отдаване. Иначе няма да можем да оцелеем. Хората наричат това криза, а ние го наричаме нов път, нов етап в развитието на човечеството, с помощта на който трябва да разкрием духовния свят и да го присъединим към материалния.

Само човек, занимаващ се с кабала, е способен на това. Затова трябва по-бързо да се развием, за да обучаваме света. Светът не може да направи това самостоятелно, защото контактът с висшите светове може да се установи само от тези, които имат точка в сърцето, стремеж към духовното извисяване. И затова трябва да мислим за целия свят и да ускоряваме своето развитие.

От 3–я урок от конгреса в Маями, 23.06.2012

[81350]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Маями. Урок №1

Групата е извънредно важна за нас, защото е способна да стане за всеки “духовен акушер” – сила, която ни тегли и изкарва навън, от усещанията само на този свят с добавено усещане за външната реалност. Ако не е групата, то в “утробата” на нашия свят бихме получавали само страдания и натиск от нещастия дотогава, докато все пак не организираме въздействието на тази сила за себе си, раждайки се на светлина.

И поради това, дори ако нашият свят се изпълни със страдания, това само по себе си на никого не би помогнало да се роди в духовния свят, тоест да прибави “извънтелесно” възприятие. Не е достатъчна само една сила на страдания – ще ни потрябва също и втора сила.

Днес преживяваме общо духовно раждане на цялото човечество и нашата група – международната група Бней Барух е задължена да се подготви за ролята на “акушер” за целия свят. За това сега вече ни подготвят, развивайки ни по-бързо от останалото човечество. Малко ни подбутват отзад, но основно ни дърпат отпред.

За разлика от всички други, не само изпитваме бедите в този живот, а може би ще минем и без тях, но главно чувстваме тази сила, която ни тегли напред. Това е и “акушерът”, който иска да ни помогне да се родим по-бързо, за да излезем навън и на свой ред да станем “група-акушерка” за цялото човечество, помагаща му при излизане от майчината утроба. Такова е днешното положение на нещата.

Съответно, трябва да се разбере, че сме получили пробуждането само поради една причина – за в бъдеще трябва ние да помогнем на целия свят. Само заради това всеки от нас е удостоен със сила, теглеща го от нашия свят във висшия. И затова всички действия на всеки от нас трябва да се съпоставят със самия него, с неговата група, с всички наши групи заедно и с цялото човечество.

Днес човечеството навлиза в период на големи страдания и силен натиск, но няма сила, която да го изтегли навън, а има само сила, бутаща го отвътре. Вследствие на това то страда неразбиращо. Виждаме, че хората си задават насъщния въпрос: “Как ще бъде по-нататък?” – и не намират отговора. Това се отнася до конференцията на Г8 и Г20, до съвещанията на лидерите на света, до учените, философите, политолозите – всички те провеждат търсене, но поради липсата на теглеща сила, не знаят какво да правят. Всеки има своя философия, свой светоглед, но решение нямат.

За нас това е знак, че трябва да забързаме своето развитие и колкото се може по-бързо да се родим, за да им помогнем. Баал а-Сулам пише за това в статиите: “Поръчителство”, “Мир в света” и на други места. Защото, в крайна сметка, само за това ние сме предназначени. И затова, всеки от нас трябва да чувства отговорност, трябва да разбира, че съществува за висока цел и да мисли не за личната полза, а за това, да стане партньор на светлината на Безкрайността. Само чрез нас тя може да въздейства на цялото човечество и да изведе хората от утробата на този мрачен свят, така че раждането да премине без усложнения. Защото и в нашия свят раждането е много опасно нещо.

Да се надяваме, че навреме ще окажем помощ на човечеството. Защото без това, пише Баал а-Сулам, са възможни ядрени световни войни, най-тежки природни бедствия и други катастрофи. Причината е в това, че външната сила – “акушерка”, тоест нашата група не е готова да стане проводник на процеса на раждане за това време, когато вътрешният натиск, “родовите болки” се увеличават.

И затова трябва да проявим във висша степен отговорен и сериозен подход, осъзнавайки какво стои пред нас. От една страна, висшата светлина изисква от нас участие по отношение на човечеството и към всеки другар. Не можем да се родим, изчаквайки се един-друг – тук са необходими съвместни усилия, единствено по този начин ще се случи с всички. А от друга страна, човечеството се вълнува и чака нашата помощ.

От първия урок на конгреса в Маями, 23.05.2012

[81344]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Конгрес в Маями. Урок №1

За да придобием усещане за светлината, трябва да се упражняваме, а тези упражнения са възможни само в групата. Като пример можем да посочим учителя по танци: той започва да изпълнява различните движения заедно с мен: крачка напред, крачка назад, завъртане и т.н. Групата е пред мен и аз мога да я усещам, мога да работя с нея и така да напредвам.

Да, това е много неприятно за моя егоизъм, защото всеки път трябва да отстъпвам първенството на групата: не аз водя, а тя води в това ”танго”. Другарите изразяват своето желание, а аз трябва да ги следвам. За това е казано: ”откажи се от своето желание по Негово желание”. Уча се да прекланям глава, да приемам желанието на групата, като водещ партньор и да постигам сътрудничество, за обединение с другарите. И започвам да усещам тяхното желание: оказва се, че заедно с мен танцува и партньора, верен и близък, любим и предан. Аз действам заради него, а той – заради мен. И тогава нашето единство се превръща в истинска група.

Тъй като групата е същността на единното желание на другарите да бъдат сплотени един с друг. В това раждащо се между нас желание няма ”мен” и ”тях”, а има едно цяло, нова реалност – не самото обединение, а неговият резултат. Това е духовният плод, излязъл от майчиното лоно. В него усещаме Единния, в него ни се разкрива светлината, Творецът – в онова желание, което сме породили, което сме постигнали, ставайки едно цяло. В духовното не може да има разделено множество – в него цари единството.

Баал а-Сулам пише в писмо 13: Покрай заложеното в групата особено свойство, вие би трябвало да знаете, че множество от искрите на светостта има във всеки от другарите. И ако съберете всичките искри на едно място, в братско единение, в любовта и дружбата, то, разбира се, бихте постигнали много важно за сега, в този час, ниво на светостта.

Човек може по различен начин да се включва към групата: с променливи ”пориви”, от цялото си сърце или с хладина. И все пак във всеки от нас има уникална частица светлина, която го издърпва от лоното на нашия свят. И затова трябва да уважаваме всеки, това се отнася както за мъжете, така и за жените.

Нашите искри са истински подарък свише. Човек се нарича „човек“ (адам), ако в него има такава искра, влечаща към подобие (адоме) с Твореца. Ако в него няма такава искра, то за сега той се отнася към ”животинското стъпало”. И работата тук не е в някаква си непълноценност, просто някои получават ”двойна” задача – духовно да се родят преди другите и да помогнат в това на останалите. Те са подобни на главата на човечеството и трябва да го водят напред.

И затова трябва да се разбере, че всеки другар е получил особено отношение свише, от светлината, която се е облякла в него. В неговата душа, в неговия духовен корен наистина е заложено нещо различно, благодарение на което той е близък със светлината и е удостоен с такова предназначение. Разбира се, той не се възвишава егоистически над човечеството – ние уважаваме другаря за това, че той се е удостоил да стане изпълнител на особена роля на служене. И в никакъв случай не се отнасяме към останалите с пренебрежение, тъй като тази мисия не зависи от нас.

Ето защо трябва във висша степен да уважавам всеки другар: той е избран свише, от светлината, за да ми стане партньор. Без него не мога да се родя нито аз, нито човечеството.

От 1–я конгрес в Маями, 23.05.2012

[81447]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→