Въпрос: Съединението става за сметка на всеки, който самоотменя сам себе си до нула. По какво се различава това от обичайната психология?

Отговор: Разликата е много проста: в името на какво се самоотменяме? Аз отменям себе си спрямо другите, и те –  себе си, е и какво се случва по-нататък? Това е само условие за разкриване на светлината.

За сметката на самоотмяната спрямо всички, в центъра на кръга възниква неутрална зона, на която не действат никакви егоистични сили. Това е област на общото ни желание, тъй като там се съединяваме и неутрализираме егоизма си. В тази област изграждаме новата реалност, новото пространство, в което разкриваме висшата сила.

Всички наши желания са устремени към центъра на кръга, в който има сила на желанието, съединението, самоотмяната, единството, поръчителството. От друга страна, казано е, че празно място няма – винаги присъства някакво качество, сила. Но тук в центъра няма нищо.

Място се нарича желание. А тук се концентрира желанието на всички, но то сякаш е анулирано. Защото никой от нас не желае да се ползва от своето желание, а желае само да отдава на другите. По такъв начин създаваме нова особена област в друго измерение, на друго ниво.

Започваме с Малхут, след това с Зеир Анпин, Бина, Хохма и достигаме до Кетер – ”крайната точка на буква йуд”. Тоест от десетте направени опита – йуд (числото 10), ние достигаме до ”крайната точка на буква йуд”, в която се разкрива Творецът. В това се състои  вътрешната същност на центъра на групата, в който изграждаме новия космос, ново пространство с особени свойства, благодарение на нашите усилия и самоотмяна. Там може да се разкрие висшата сила.

Затова, само след разбиването и поправянето ние получаваме средство, съсъд, в който да се разкрие Творецът. Иначе нямаше да имаме възможност да Го разкрием, тъй като в природата за това няма Негов детектор, орган за да Го усетим. Той се появява само за сметка на това, че го създаваме в такава форма: ние всички сме егоисти, но желаещи да се приповдигнем над своето его и да се самоотменим всеки относно всички. И всичко това, за да се уподобим на Твореца. Ние искаме да придобием неговите свойства, за да Му се уподобим.

По такъв начин създаваме ново състояние в центъра на групата, което се нарича ”майчино лоно”, Шхина. За сметка на взаимната самоотмяна създаваме ново пространство с нови свойства, в ново измерение, което до сега не е съществувало в Малхут на Безкрайността. Това място за разкриване на Твореца се появява само сега, благодарение на нашите усилия.

От урока по подготовка към конгреса, 02.01.2014

[124657]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Въпрос: Аз имам съмнения относно вземането на колективни решения. Невъзможно е да седиш с часове в кръга и да обсъждаш различни, случайни въпроси. Може би след такова обсъждане, решението ще се вземе от един човек? Иначе това ще отнеме твърде много време.

Отговор: Мисля, че хората ще се занимават основно с такива обсъждания в кръга. И могат да работят по един час на ден, и то не всички. А през останалото време ще търсят такива решения – как да се уподобят на Твореца, смятайки това за основно занимание и да се наслаждават от него. Все още не разбираме как е възможно това, но така ще бъде!

Това ще е смисълът на техния живот. Освен консумиране на храна и необходимата лична поддръжка на тялото, останалото време ще бъде посветено на: 24 часа в денонощието в мисли и 15 часа действие. Човек постоянно ще е зает само с  това, да създава все по-тясно съединение с другите, все по-вътрешно и по-чувствено, физически или виртуално. Докато не започнем да разкриваме, че физическото тяло изобщо не съществува и целият този свят ще ни се струва илюзия.

Всяко случайно решение ще се взема колективно. Това ще е естествено. А откъде, например, някой може да знае по-добре от останалите? Това вече и сега така работи. В големите фирми стотици участват в управлението и във вземането на съдбоносни решения. Нима могат да се вземат решения от един човек, ако онова, което до вчера ти се е виждало реално и правилно, днес предизвиква смях, или обратно.

Човек не е способен нищо да направи сам. Ако той желае да се уподоби на Твореца, то тогава, как ще работи сам? Това не е онази форма, която ни позволява правилно да се изградим. Затова днес нямаме друга възможност. Отмина времето на талантливите личности, изявените политици, икономисти, лидери. Днешният ръководител с нищо не е над другите и сам не е способен да взема решения. Всичко е в упадък. Та нали започнахме ново развитие, и то трябва да е колективно, интегрално!

Затова трябва да посъветваме всички ръководители да организират групи за вземане на решения. Това вече се случва, защото хората интуитивно усещат, че тези решения са много по-ефективни. Но сега се събират и спорят и всеки налага своето мнение. И постепенно, опирайки се на собствения си опит, ще открият, че по такъв начин не може да се достигне до вярното решение. Теоретично сякаш всичко е правилно! А на практика излиза, че не е така, не дава добри резултати.

Тогава ще им се наложи да се вслушат в нашите съвети. Че групата трябва да изяснява въпросите без да спорят помежду си, а само отменяйки се относно центъра на групата, изяснявайки мнението на висшия. Там трябва да присъства Творецът, който трябва да ни даде крайното решение. Това ще означава, че нашето решение е интегрално.

За такова обсъждане са необходими десет човека. Затова в органите на държавното управление има всевъзможни комисии, парламенти. Хората дори от егоистична изгода вече са разбрали, че цялата власт не може да се даде в ръцете на един човек, както някога, когато са имали Цар. Необходимо е съединение; дори нека то да е егоистично, или духовно.

От урока по подготовка към конгреса, 02.01.2014

[124736]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - Няма коментари→

„Поръчителство“ – това е уникално средство, за сметка на което ние обединяваме желанията си в едно, независимо, че то включва всичките ни съставни. Тъй като всеки е дошъл поради еднаква цел, по същата причина се е отказал от собствените си интереси, работейки само за общото благо. В крайна сметка, ние дотолкова се съединяваме, че започваме да губим усещането за собственото си ”аз” и вместо него усещаме ”ние”.

А ако работим по-нататък, стремейки се от усещането за ”ние” да преминем към усещането за Твореца, то и това ”ние” пропада и се превръща в ”обобщение”, в едно цяло. В зависимост от това, как се ражда това ”обобщаващо” ни цяло, ние започваме да се наричаме духовни хора. От десет човека се получава един, започващ да усеща Твореца.

По същество това е духовният съсъд, който липсва на нас и на нашето просто обединение, а само достигаме до това понятие ”Един”. Тогава ние създаваме място, качество, в което се разкрива това явление,  наричащо се „Творец”. Без създаването на такъв особен детектор ние не сме способни да разкрием Твореца, защото Той няма нито образ, нито име, а се проявява само съгласно нашите съсъди.

Съобразно с приготвените от нас съсъди: АВА”Я, ние започваме разкриването на напълванията и на практика да постигаме онова, за което ни разказват кабалистичните книги: екрани, решимот. Всичко това се реализира в нашия общ съсъд, а докато не изникне този ”Един”, ние нямаме духовен съсъд.

До понятието ”един” се достига за сметка на взаимното поръчителство. Напредъкът си можем да проверим по това, че все повече ми се удава съвместната работа с другарите, и аз все повече се вълнувам за всеки един от тях и за всички взети заедно. Нашето съединение става все по-качествено, по-градивно. Аз усещам всичките си другари и себе си като едно неразривно цяло, като много капки вода в една голяма капка.

Постоянно трябва да се работи над осъзнаването на това велико единство, да благодарим за дадената възможност да го постигнем, да ценим важността на съединението повече от всяко друго състояние. Тази точка на единство между нас и Твореца трябва да бъде над всичко друго. Така, че всичките ни усещания – групови и лични: зрение, слух – започват да минават през призмата на единството.

Аз чувам, виждам, усещам, възприемам сигналите през всичките си чувствени органи, прекарвайки получената световна картина, реалността, в която се намирам, през тази точка на единството. За мен тя е като система за отчитане, защо усещам това така, защо всичко това ми е дадено да го видя? Искам всичко да измервам, да съпоставям, да усещам всичко това през тази точка: Доколко това е добро или лошо за нея, издигаме ли я или я спускаме, какво се случва в нея?

Тази точка за мен става основна грижа. През цялото време се стремя да се прилепя само към нея. Това е моето убежище, Ноевия ковчег, обща лодка, в която ние плуваме. И ако аз се грижа за нея, то няма за какво друго да се притеснявам – непременно всичко ще е наред. Буквално проверявам лодката: няма ли някакви пукнатини, всичко ли е наред. Постоянно си изяснявам само това, както в живота си инстинктивно се предпазвам и следя за своята безопасност, наблюдавам всичко наоколо, не съм ли заплашван от нещо?

Ние неосъзнато се пазим. Само новороденото не се грижи за нищо, лежейки на ръцете на майка си. Но в зависимост от възрастта в нас се изгражда инстинкт за самосъхранение, да защитаваме живота си. Точно така трябва да се погрижим и за изграждането на новия живот извън тялото, който също се нуждае от защита. Цялото си внимание трябва да насочим натам: как да изградим убежище, Ноев ковчег.

Когато се разкрива потопа около нас, цялото това море от нечистотии, егоистични сили, натиск, тогава ще трябва да преодолеем тази заплаха, с помощта на силата за отдаване (хафец хесед) и да преминем през първия етап: да преведем своя ковчег през водите на потопа.

Тава е етапът, над който трябва да работим сега. Основната ни дейност е срещу обшия егоизъм на цялото човечество. Но трябва да разберем, че човечеството не съществува отделно от мен, а е част от мен самия, това е моята част извън групата, извън ковчега, и част от моята душа вътре в ковчега. Както по-рано съм усещал точката в сърцето си отделно от целия останал свят, така сега има група с нашата обща точка в сърцето и целия останал свят. Но този свят – това са също наши, само че външни желания, които трябва да присъединим към нас до края на поправянето, за да ги присъединим към същата онази точка и за сметка на това да израснем, да се издигнем до замъка на Царя.

Само благодарение на нашето присъединяване към целия свят ние можем да се издигаме по стъпалата на духовния свят. Колкото повече чужди желания присъединим към нас, толкова по-високо се издигаме. А по пътя си, разбира се, ще срещнем много от охраната на Царя, които ще ни спъват и връщат обратно, назад. Под техния натиск ще се свличаме надолу по планината и отново ще се катерим нагоре. Благодарение на полученото свише търпение, което зависи от преклонението пред групата и от нашето принизяване, ние ще можем да присъединим към нас по-голямо количество външни желания и така да напредваме.

В зависимост от напредъка, привързвайки Твореца към външните съсъди, ние на практика разкриваме духовните състояния, които ще ни дадат разбирането за онова, което ни казват кабалистите в своите книги. Ще разбираме вече онова, което четем, и тези книги ще станат пътеводител за нас, а не пречка. Четейки книгата съответно с текста ще разкриваме в себе си буквите за работа и сами ще преминаваме през тези разкази.

Независимо, че всички състояния са описани от много висока точка на нашето поправяне или близко до него стъпало, но ние приблизително някак си ги усещаме. Тъй като всяко състояние има по 10 сфирот и в много слаба форма преминават през всички явления. Така, накрая започваме да разкриваме описаното в кабалистичните книги.

От урок по подготовка за конгреса, 03.01.2014

[124822]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Пътят за излизане от кризата (егоизма), т.е. методиката за интегрално образование, се състои от девет пункта, „спирки“, урока.

Първи етап: запознаване с понятието поръчителство, където се разяснява, че единството е прекрасно.

Втори етап: съпротивлението на егоизма се преодолява с помощта на силно обкръжение.

Трети етап: изясняване на центъра на групата, ”така наречената малинова топка”.

Център на групата – това не е просто доброто отношение към другарите и готовност да им се помогне. ”Малинова топка” означава, че аз губя напълно личното си отношение към всеки. Тоест, всички ние сякаш се освобождаваме от външните си обвивки, кожа, плът, кости, от всички вътрешни вродени свойства на характера, оставяйки само искрата, духовния ген, решимото. От всеки остава само това решимо, т.е. неговата вътрешна същност, стремежа за съединение.

Преставам да виждам лицата. А ако ги виждам, то трябва да работя над себе си, за да не остане нищо. Мой другар се нарича неговото решимо и неговия стремеж да достигне до обединение. Само това се явява духовна част: разкритото разбито решимо и усилието на другаря, независимо от това решимо, да достигне до съединение, т.е. да го върне към поправената му форма.

Затова сега не виждаме нито лица, нито характер, пол, никакви форми на поведение и навици на всеки. Ако аз и до сега забелязвам различията в отношенията на другарите един към друг, то това не е група. В групата всички са равни, т.е. не намирам никаква разлика между тях. Виждам всички другари като решимот в усилие да постигнат съединение.

С това започва третият урок ”за малиновата топка”. А завършва с това, че всички се съединяват заедно в едно, единно понятие, издигат се над себе си, достигат единство и вътре в него откриват решението, което преди не е имал никой от участващите. Това се нарича висш, ”обобщаващ фактор”. Това вече е такъв напредък, при който Кетер на нисшия се превръща в Малхут на висшето стъпало.

Това състояние се нарича малинова топка, в което са се разтопили всички искри (решимот) и са се слели, като много капки в една по-голяма.

Гледах веднъж репортаж от орбиталната станция в условия на безтегловност, където е станало някакво изтичане. Космонавтът подлага кофа, а когато изхвърля течността от нея, то тя изкача от кофата като една огромна сферична капка с диаметър около 50 сантиметра, която се удържа от повърхностното напрежение и от силите на молекулярното взаимодействие, свързващо всички молекули.

Същото трябва да наблюдаваме в нашата малинова топка. Ние се намираме в безтегловност, отменяйки всички външни сили и изграждаме единен балон на единството. От това се подразбира, че трябва да го поддържаме непрекъснато. Тъй като постоянно изникват някакви пречки за това единство. Ние се борим за своето единство, защото желаем да продължим да живеем, тъй като ”малиновата ни топка” е началото на нашата духовна стълба.

От урока по подготовка към конгреса, 01.01.2014

[124588]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Поправяйки себе си, ние приемаме формата на Твореца. Отдаването, което придобиваме е Неговата форма. За това е казано: ”По Твоите действия ще Те познаем”. Променяйки се, започваме да Го разбираме.

От друга страна, ако искам да разбера Твореца, без вътрешни промени в себе си, то се наричам ”философ”, което в кабала се явява отрицателна характеристика. Тъй като ”философите” искат да постигнат висшата, Божествената мъдрост, не променяйки себе си. Така и маймуната може да подражава на човека, преструвайки се, че е толкова умна, но все пак, си остава маймуна, с други думи, не се издига от животинското стъпало на стъпалото на човека.

Можем да постигнем духовното, само чрез подобието по свойства. Ще извърша определени действия и посредством тях ще придобия формата на подобие на Твореца. По-нататък, ще извърша такива действия като Него, спрямо останалите създания и от това ще започна да разбирам, да Го усещам, според простия принцип: ”Възлюби ближния като себе си”. С други думи, опитай и ще видиш себе си на Неговото място.

И така, желанието за получаване, създадено от Твореца, претърпява всевъзможни промени, докато творението не се извиси над себе си, получавайки съкращението (цимцум) на своето желание за самонаслаждаване. Вместо егоистичното намерение, то получава алтруистично, заради отдаването към ближния. И тогава работи изцяло в това отдаване, в резултат на което, желанието за получаване, като че ли се превръща в отдаващо, с което се уподобява на самия Творец.

По такъв начин, макар и творението да не променя своята базова природа за получаване, то чрез намерението може да работи за отдаване.

Но тук възниква въпросът: пред кого, спрямо кого може да се работи по такъв начин? Какво мога да дам на другите? Способен ли съм аз, със своята природа за получаване, да отдавам реално на някого? Като идея е невъзможно и въпреки това, го постигам. Как? По какъв начин, аз наслаждавам някого?

Действително, сега извършвам отдаване към другия, когато той ме обича. В такъв случай, умеейки само да получавам, аз тъкмо с това му доставям удоволствие. И затова, отначало поставям на себе си съкращение и за себе си не получавам нищо, докато наистина не получа заради  него това наслаждение.

Само така мога да извърша отдаване.

Което означава, че отдаването е възможно само между обичащи се: между нас или между нас и Твореца. Ако единият не обича другия, то между тях е невъзможна правилната комуникация, връзката наречена ”отдаване”.

И така, като не притежаваме желание за отдаване, ние използваме намерението за отдаване. Каква полза имаме от него? Работата е в това, че аз зная: той ме обича и получавайки, аз ще му донеса благо. Така действа това: винаги в една посока – в мен, но с намерение за него.

Въпрос: Но ако аз мога да отдавам само на онзи, който ме обича, тогава, какво е това любов?

Отговор: Връзката между съсъдите, желанията е възможна, в степента на подобието между тях. Тя може да се изгради на принципа: ”Не прави на другия това, което е ненавистно за теб” или на принципа: ”Възлюби ближния, като самия себе си”. Други форми за връзка не съществуват.

Защо първият вариант също се смята за връзка? Защото при това сякаш съблюдавам някакъв неутралитет към ближния над своето желание за получаване, ограничавайки всичките му пластове и работейки над тях в отдаване, заради отдаването. Тази работа се провежда също на духовните стъпала.

От друга страна, истински съм способен да отдавам при условие, ако обичам някого. Но тогава се изяснява, че няма какво да давам. Истинското отдаване не е основано на изгодата, както в нашия свят, а идващо от сърцето, от съкровеното желание е възможно, само ако го обичам, а той обича мен. В такъв случай аз мога да получавам и така да му доставям удоволствие.

Как, все пак, давам израз на неговото наслаждение? С това, че му позволявам да получава и по такъв начин да доставя удоволствие  на мен.

Този механизъм действа противоположно на нашата логика. Ако аз обичам другия, то му предоставям възможност да получава. Аз не му давам изобилие, то и така съществува, аз именно, предоставям възможност да получава и тогава се наслаждавам от това.

Излиза, че всъщност, аз затварям и отварям неговия съсъд за получаване. Тъй като, ако пред него не проявявам любовта, той няма да може да получи. Да получи не от мен, а принципно – той няма да има на кого да отдава.

Представете си, че двама се обичат взаимно и нито един не желае нищо за себе си. Тогава, какво ще дам на любимия? Своето наслаждение. Наслаждавайки се сам, аз наслаждавам него. При това самият аз, нищо не получавам освен това, че той се наслаждава от това.

Все едно, съм дошъл на гости и за мен е подредена разкошна маса. Аз съм страшно гладен, но правя съкращаване и едва след това съм свободен. За това е казано: ”сред мъртвите – свободен”. Моето желание за получаване е съкратено, ”мъртво” е и сега мога да уредя връзката с любимия – в степента на любовта, която усещам от него и собствената си любов към него. В зависимост от нашето подобие, аз мога да се храня за негово удоволствие. Всички наслаждения са в него, както е казано: ”В Него ще се възрадва нашето сърце”. Същото се случва и от негова страна. И затова нашият съсъд е безграничен.

От тук разберете, че истинското духовно условие може да се осъществи само при получаване, заради отдаването. А дотогава, ние само въвеждаме поправяне, за да постигнем това. Аз използвам съсъдите на желанието за получаване, но наслаждаването, в степента на своята любов, аз усещам в любимия. А иначе в мен няма никакво наслаждение.

Ето защо ни е необходимо поръчителството – то ни дава съсъда за усещането на наградата.

От урок по ”Предисловие към Книгата Зоар”, 30.12.2013

[124423]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал a-Сулам, „Предисловие към Книгата Зоар“, п.5: Tрябва да гледаме в края на действието и тогава ще можем да разберем всичко. За това е казано: ”Не показвай на глупака незавършена работа”.

Ние не познаваме себе си, не познаваме творението като цяло и онзи процес, през който то трябва да премине. А особено не знаем, не разбираме и не можем да си представим целта.

Така, може ли в такава ситуация да правим някакви изводи, да достигнем до някакви решения, да изкажем някакви мнения за това, кои и какво сме ние, къде се намираме и под чия власт действаме? От случващото се, нищо не е разбираемо за нас.

Затова подходът трябва да е друг. Преди всичко, за мен не е важно, какво знам и какво не знам, кое разбирам и кое не разбирам в мащабите на вселената. Така или иначе, съм потопен в неразбиране и неизвестност. Но ако искам да отсъдя трезво и да вървя по правилния път, то за мен е важно да зная, точно какво трябва да правя. ”От действията Твои, ще Те познаем.” – така е формулиран този принцип.

Подобно на малките деца, сякаш разпиляващи се в много действия, ще постъпим по аналогичен начин и ще се учим на това. Главното е, какво да правя сега, за да раста. Ето, какво трябва да зная, ясно осъзнавайки, че докато разумът ми не се увеличи, няма да успея да обхвана с поглед  творението.

Затова сега не го разбирам. Докато моето усещане не се разшири, не мога да побера в себе си тази реалност, да формирам вътре в нея модел, за да ми стане понятна. Преди всичко, съм задължен да осъществя определени действия и да натрупам опит.

Знаем как се случва това. Постъпвам на нова работа, не разбирайки още нищо от нея, но започвам да опитвам – малко тук, малко от там, отново и отново, докато не уловя връзката на нещата, тяхното съчетание. Постепенно, започвам да ги усещам и целият им комплекс става моя част, на каквито и да са нива от творението това да се случва. Неговите части навлизат в мен, аз ги усещам, разбирам ги, представям си принципите на тяхното действие. С една дума, съставен съм от онези неща, които изучавам отвън. Така, човек ”програмира” самия себе си, по образеца на творението, което изследва.

Означава, че ”не трябва да се показва на глупавия незавършената работа”. Тъй като, от това ще си направи погрешни изводи и ще навреди на себе си. Ето защо Книгата Зоар, толкова време е била скрита за света. Ето защо, кабалистите са се прикривали. Всичко е, за да не отбиват човека от пътя, да не му поставят „спънка“, във вид на препятствие, което няма да види, защото е сляп. Отначало, на слепия трябва да му се дадат инструменти: палка, куче – водач или някакви съвременни технологии, позволяващи да му предават дори визуални усещания. Така и на нас, ни се предоставят специални средства за движението напред.

И затова не можем да предявяваме никакви претенции за недостатъците на разкриването. Единствената възможна претенция е за недостига от поправянето и тя трябва да е обърната към самия човек. Тъй като, щом Творецът го е довел в група, е поставил ръката му на добрата съдба и е казал: ”Вземи това за себе си” – по-нататък зависи от него. Ако вземе – вземе, а ако не – не.

От урок по ”Предисловие към Книгата Зоар”, 29.12.2013

[124102]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Баал а-Сулам “Науката кабала и нейната същност“: Ни най-малко, не постигаме същността на нещата – даже на тези, които са привидно реални понятия. За нас са достъпни само техните действия, които предизвикват реакция при съприкосновението с нашите органи на чувствата.

Аз всичко възприемам и усещам, единствено като отражение, което се създава в моите органи на чувствата, а не в действителния вид. Истината се намира, извън мен и не ми е ясна. Мога да съдя, за каквото и да било, само като възприема нещо в себе си, различавайки онова, което се е „обрисувало“ в моето зрение, слух, вкус, обоняние и усещане. Всички названия и означения, всички явления и отзвуци, всички видове на материята, всичко, което се случва е обусловено от възприятието на моите органи на чувствата.

Същността остава „зад кадър“, тя се изплъзва от материалните усещания, лежи зад пределите на онази картина за света, която те ни „рисуват“.

Въпрос: Как ще можем, тогава да общуваме помежду си и да се разбираме  един-друг?

Отговор: Можем да се разбираме един с друг, защото в нашите органи на чувствата е заложена програма със сходни за всички нас шаблони. Тяхното съответствие позволява на човек да предава на другите своите усещания, тъй като другите се намират в същата тази илюзия, както и той. Всички се намираме на определено ниво на възприятие и такава ситуация позволява да го обсъждаме помежду си.

Въз основа на текущата „картина“, допускаме съществуването на нашия свят, в който се намира неживата, растителната и животинската природа, а също така и хората, които възприемат реалността. Каква е тя, в действителност, ние не знаем. Възможно е, това да са само вълни, както казват физиците или почти първозададената празнота, защото разстоянията между суб-атомните частици, несравнимо превишават техните размери.

Как възприемаме света? Как това въздейства върху нас? Как си представяме случващото се? Защо действителността приема в нашето възприятие, именно такива форми? Как обработваме получените данни? Как ги сравняваме с миналите резултати? По какъв начин, с помощта на какъв код, си предаваме информацията, един на друг? Как я събираме, за да можем по-късно да се възползваме от натрупания опит, да открием нещо, да направим аналогия с нещо? Всичко това са вече производни.

А най-важното, хората в този материален свят възприемат, единствено субективната картина. Дай им, други органи на чувствата и те ще видят друг свят. Промени в тях, програмата за възприемане и картината се променя.

Днес вече изобретяваме прибори, позволяващи да променяме, да допълваме възприеманата реалност, да създаваме илюзия и лъжливи образи.

Освен това животните, в сравнение с нас, възприемат света съвсем по друг начин. Кучето се ориентира по „петната“ на миризмите, те не виждат човека, а го подушват и върху това строят неговия образ. Котката, преминаваща покрай него, възприема не толкова в полето на зрението, колкото в полето на обонянието. Змията различава температурата на предметите – до части от градусите и това ѝ дава точно определената картина.

Като цяло, на нас ни е ясно, че всичко в света е относително. Относително е даже между нас, макар по природа да не се различаваме, толкова помежду си.

Въпрос: В такъв случай, как кабалистите, обсъждайки духовния свят, могат да се разбират помежду си?

Отговор: Кабалистът е човек, пребиваващ в тяло, подобно на теб и възприемащ света чрез телесните органи на чувствата, както и ти. А освен това, той има допълнително възприятие, в което различава силите, управляващи света и взаимовръзката си с тях. Пред него е мрежата от силите – това е всичко. Но това е наистина ВСИЧКО….

От урок по статията “Науката кабала и неѝната същност“, 08.12.2013

[122425]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Духовното поправяне не може да бъде в едно нещо – в някакъв атом или частичка. То може да бъде само между нас.

Затова, когато говорим за обединение, за поправяне на хората на принципа ”не прави на другия това, което не желаеш за себе си” или ”обичай ближния, както себе си”, то това е и методиката за поправянето. Тя се осъществява постепенно, в съответствие с това, как в нас се издигат всевъзможните желания, в степента на възможността на тяхното поправяне.

По какъв начин, в какъв стил се поправя всяко желание? Какво представлява, само по себе си, в непоправен вид? Как изведнъж, в поправен вид става, подобно на Твореца и Той се разкрива в него?

Да допуснем, желанието да откраднеш, да убиеш, да потискаш, да използваш другия – това са желания по-явни, които се проявяват чрез връзката на човека с другите хора. Там, където нашите желания не са така явни, например, в отношенията на човека с неодушевената, растителната или животинската природа е много трудно да се намери свойството милосърдие. А с равните си, то се усеща явно и много добре се вижда.

Затова в Тора е указана много сериозна последователност в работата: какви желания, в какъв порядък, в каква комбинация трябва да поправя човек. Ти не можеш да решиш просто така, че ще поправяш себе си в отношенията с някой – един, трябва обезателно да присъединиш към това и неживата, и растителна, и животинска част на своята природа, тоест на по-ниските желания, грубите, насочени не само към хората, но и към обкръжаващия ни свят.

На края ще се получи пълен съюз между всички твои желания по всички направления, във всички времена. Трябва да се научиш да оправдаваш Твореца, другите, във всичко, което произтича с теб. И тук ще ти добавят различни спомени. Цялата история, география – всичко преминава пред човека.

И, когато встъпваме в духовния свят, там също се крият много интересни картини, когато човек започва да поправя своята връзка с всички хора, с персонажите, със свойствата на всички времена. Той, сякаш преминава всевъзможни предишни кръгообороти, истории, своето отношение към тях и като че ли, изчиства себе си вътрешно, през цялото време ги преобразува.

Нали картината на нашия свят, всъщност не съществува, тя се рисува в нас. И ние само трябва да поправим нейната основа, както художника, който отначало полага грунд на платното, шлифова го, след това полага още няколко слоя и чак тогава, пристъпва към рисуването на бъдещата картина – с линийка, с песпективи и т.н. След това започва да обрисува общия фон. Това е постепенен процес, огромна работа.

Получава се, че ние трябва да преминем всички предишни стадии на нашето развитие и именно, в тях да постигнем Твореца. Нали, след слизането на душата отгоре надолу, човек, издигайки се отдолу нагоре, започва да постига нейното образуване, нейното раждане, едва в обратен ред.

И тогава той достига самия ”родител” – Творецът, постигайки Го вече в тази душа, която постепенно поправя. Така, все повече и повече се приближава към Него.

Затова, бих уподобил този процес на изкуството за създаването на картина. Тъй като, постоянно връщайки се и задълбочавайки се в нея, стигаме до мисълта, която е движела художника, до замисъла на Твореца да наслади творението. Тоест, рисунката е вече наслаждение, вече е действие, когато Неговата мисъл се претворява в живота. По такъв начин, Неговият замисъл, в чист вид, се постига в нашия правилно формиран материал.

В края, човекът узнава във всичките детайли тази картина, всичките Негови мисли, замисъла на творението, който се изрисува чрез нея. Затова, всички светове се съединяват заедно в един свят – светът на Безкрайността, в света на абсолютното постигане.

От ТВ програма ” Тайната на вечната Книга”, 12.08.2013

[121681]

Filed under: Духовна работа - Няма коментари→

Въпрос: Как да победим клипа Кнаан?

Отговор:  ”Клипа Кнаан” – това е пренебрежение към средствата за духовно напредване. То се появява, след като човек решава да се занимава с духовна работа и да излезе от Вавилон, тоест от общия егоизъм. Този егоизъм, засега, се разкрива на човека като негов личен.

Егоизмът се определя като сила, отблъскваща ме от приятелите в групата, която се стреми към единство и поръчителство. Когато започваме да работим над своето съединение, то отблъскването, възникващо в мен по отношение към всеки приятел, се нарича моят егоизъм. Това вече е егоизмът на човек, който работи над себе си.

Но първият егоизъм, проявил се във Вавилон е личен, индивидуален, при който чувствам, че съм задължен да изляза от него. Неудобно ми е, не ми е добре. Още не съм уверен, че това е егоизъм, а просто искам да се отскубна от разбиването, от разбития живот, в който нищо не се получава. Чувствам се объркан. Вавилонската кула олицетворява първите начални изяснения, когато разбираме, че ако се съединим, то ще ни бъде добре – както е при интегралното възпитание.

Клипа Кнаан – това е егоистичната сила, предизвикваща в човека пренебрежение към духовния път, към учителя, към групата. Само с Твореца той е готов да се съедини – това е неговата цел. Иска да продължи пътя индивидуално, сам и не се нуждае от група.  И дори учителя разглежда като източник на информация.

Тук е съсредоточена и цялата работа. Всичко започва с Йосиф, който е по-важен от всички останали, тоест свойството, събиращо (осеф) всички заедно в една точка. Разбираемо е, че нито приятелите, нито групата, нито учителят се нуждаят от знаци на внимание и особено отношение. Необходимо е единствено за това, правилно да ни организират за достигането на Твореца – като боеви отряд ”командоси”, построен на такъв принцип, съгласно тези приоритети.

Всеки трябва да проумее, че както и да залъгва себе си, не може да бъде, че величието на Твореца и целта, за него да са повече, отколкото е учителят, групата и учението.

От подготовката към урока, 16.12.2013

[123322]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Духовният път лежи единствено, на точките на препятствието – моето несъгласие с учителя и групата. Но как мога да се съглася с тях, ако виждам, че те грешат?

Отговор: Разбира се, струва ти се, че учителят греши. По твое мнение и Творецът греши, устройвайки ни такъв труден живот в този свят. Нима, Той не е могъл да го направи тих, задоволен и спокоен?

Този път върви срещу твоя егоизъм, т.е. против желанието и срещу разума. Всеки път, ти се налага да се издигнеш над точките на препятствието, които противоречат на твоето чувство и разбиране, една след друга, отново и отново. Това са самите тези точки, от които се развива духовният път, превръщайки се във „врата, пролука и вход „, в сливането на Твореца и Неговото Творение: “ Той и името му единни“.

Тази стъпка се прави, винаги над мнението на твоя разум, там, където се намира следващата степен. А всичко останало наоколо, с което си съгласен: приятните общи трапези, компанията на приятелите, увлекателните пътувания – всичко това не се отнася към духовното! Това просто са съпровождащи фактори, които са предназначени да отделят точките на несъгласие като най-важните.

От една страна, имаш обичайния живот на земята, а от друга страна, живота на групата. И всичко това се върти, забележително се събира: и отляво, и отдясно. Само по средата се натъкваш на няколко пункта, с които не си съгласен и си мислиш: „Е, не е страшно, дребни неща, не съм съгласен, така не съм съгласен! А във всичко друго – и отляво, и отдясно, аз съм съгласен с тях „

В обикновения живот си се оженил, поддържаш семейството, работиш, правиш всичко необходимо. И живееш живота на групата, работиш заедно с другарите, плащаш маасер, участваш във всички мероприятия. Само в някои, отделни ситуации, изведнъж се сблъскваш с такива моменти , с които не си съгласен  и не можеш да пристъпиш през тях. Но все пак, отиваш и в лявата, и в дясната страна без всякакви проблеми. Разбира се, че в себе си нямаш проблеми, защото твоят егоизъм се съгласява с това, което се случва.

Необходимо е да разгледаш това място, което може да бъде врата, отвор и вход. И това е точно там, където боли най-много! Ти не искаш да дразниш тези точки, защото там сега се чувства триене, като болезнено убождане.

И в чувствата, и в разума, ти си заедно с всички! Обичаш да се учиш, умно да разсъждаваш на теми от духовното, също обичаш да прекарваш време с другарите, правиш им подаръци, като „подкупваш другаря“, каниш на гости. Само, понякога ти се струва, че по някои въпроси, групата взема погрешно решение. И ти не възразяваш, но тихо чакаш, докато другарите ти, най-накрая пораснат, осъзнаят и поправят грешката си, тоест да се съгласят с теб. Разбираш, че друга алтернатива няма и никъде другаде няма да отидеш, тъй като   признаваш, че това е забележителна група и велика наука, с които нищо не може да се сравни.

Това е много разпространено отношение, типично за повечето ученици. Но постепенно, след няколко години обучение, започваш да усещаш и виждаш тези камъни на препятствието, на които се спираш. Там, именно в тези точки се намира входът, който в бъдеще трябва да се разкрие. Това още не е вратата, а солидната стена. Но ако отидеш с вяра над знанието, то ще видиш вратата в стената, която веднага ще се превърне в отвор и вход.

Входът може да бъде само чрез такива точки, на несъгласието – трябва да търсиш, именно тях, отделяйки от всичко останало! Нали, всичко останало се намира във владението на твоя егоизъм. Само в точките на спънките е възможен пробивът в другото измерение със силата на вярата.

От урок по писмо на Баал а-Сулам, 12.13.2013

 [123211]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Учител и ученик - Няма коментари→