Ние работим под влиянието на простата висша светлина, която изпълва цялата реалност, добра и творяща добро към всеки без изключение – грешници и праведници, тя няма форма или различия. Във висшата светлина няма нюанси.

И ние искаме да доведем себе си до подобие на тази висша светлина, само че нашата форма ще е основана на желанието за наслаждение, т.е. обратното на светлината. Но то трябва да е подобно във всяко отношение на външното ѝ проявление.

Следва, че както клито и неговото напълване, така и действията на клито се формират в желанието за наслаждение. Това е нашата същност, от която изграждаме всичко. Дори светлината НАРАНХАЙ, която разкриваме, се обозначава с буквите: йуд – светлината Хохма, хей –  светлината  Бина, тъй като формата на отдаване от клито се нарича светлина.

И това е така във всичко, защото светлната на Безкрайността не може да се почувства, тя изчезва след първото съкращение (цимцум алеф). Можем да постигнем светлината зад тази завеса, след първото съкращение, само ако дадем на желанията си, на нашето кли, форма подобна на светлината, която се намира някъде зад завесата на съкращение.

Желанието на всеки от нас включва в себе си пет степени: 0,1,2,3,4. И всички форми, които получаваме в стремежа си да наподобим постоянната висша светлина, определяме чрез промените, които се случват в желанието за наслаждение. Самата висша светлина е постоянна и проста, изпълваща цялата реалност, и в нея няма никакви изменения. Тя действа постоянно като абсолютната любов, като море от светлина.

Всички промени се извършват само в кли чрез разкриване на нашите информационни гени (решимот), чрез свързването между нас. Във всеки един от нас, във всеки момент, нови решимот се разкриват, понякога в един, друг път – в друг, и всички наши връзки изменят формата си. И от всичко това възникват различните форми на Адам, подобен на Твореца.

Затова, духовното кли – това са букви, напълването му също е букви и нашата работа – това е работа на буквите. Всичко произлиза от желанието за наслаждение. И разликата е само в това, как се отнасяме с него и дали го използваме за Твореца, който е добър и творящ добро, работейки с „вяра на разума“.

Ако всички промени, които стават в нас съвпадат с доброто, както майка, която моли децата си да са добри, тогава те ни дават разбирането, усещането и познанието за Твореца, който се ражда между нас, а не слиза от някакво висше място.

Това е много важно, защото ни ориентира към практическа работа в това, че ни кара да се отнасяме правилно към всичко, което се случва в нас и във връзките между нас. Струва си да се обръща внимание на всичко това, защото тук разкриваме Твореца. И това означава, че Творецът се разкрива между нас.

От семинар на единството. 13.02.2014

[127401]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес „Зоар – 2014“. Урок №4

Науката кабала описва творението, започвайки с нивото на Безкрайността (Ейн Соф). В нея има всичко, и именно тя съществува по отношение на Твореца. В Безкрайността има светлина и съсъд, пребиваващи в чудесно единство: те са равни, поддържат се и се формират един друг – така че няма светлина без съсъд и съсъд без светлина. И това е тяхното постоянно състояние (Const).

А по-нататък, за да придадат на съсъда, създаден в Безкрайността и пребиваващ в постоянно единство с Твореца, осъзнаване и разбиране на собственото състояние, са били създадени петте свята-скривания: Адам Кадмон (А”К), Ацилут, Брия, Ецира и Асия (АБЕА).

И най-долу, откъснат от всички светове, лежи този свят – където сме ние с вас. Напълно изключени от духовната система, ние абсолютно не разбираме къде се намираме и какво става в тази система.

Бариерата над нас се нарича “махсом”. Тя и определя тази реалност, в която всички ние се раждаме и живеем – текущото стъпало на развитие, вървящо от поколение на поколение.

Единната светлина на Безкрайността напълва целия този съсъд на Безкрайността. Те са едно цяло. А на нас светлината на Безкрайността ни въздейства във вид на обкръжаваща светлина (ор макиф – О”М), която и  ни пробужда към развитие. От нея ние зависим и с нея трябва да се учим да намирам общ език на дадения етап.

Трябва да знаем как да предизвикваме върху себе си нейното въздействие, как да се сближаваме с нея, благодарение на какви действия тя повече или по-малко ни влияе. Трябва през цялото време да се “заиграваме“ с нея, да се излагаме на нея. Както човек излага на слънцето части от тялото си, за да придобие тен, така и ние трябва вътрешно да действаме.

Ние още не знаем как да се приближим максимално към въздействието на светлината, а между другото то е винаги положително, носи ни винаги благо и щастие във всеки смисъл – истинско пълно изобилие. Но за нас това все още е обкръжаваща светлина, защото ние не и съответстваме по своето вътрешно свойство.

Гостът на Твореца трябва да бъде подобен на Хазяина. Хазяинът го обезпечава с всичко и желае единствено да дава, още и още, а гостът се срамува, не е по силите му да понесе това. Тогава се съкращава и казва: “Първо, трябва да преустроя себе си според същия канон и да извърша ответното отдаване за Теб. Едва така и само в тази големина ще мога да получавам благо от Теб“.

Така получаваме от Твореца вътрешна светлина – спрямо това, колко можем да Му дадем. И това е възможно само в отношенията с този, с когото се обичаме. Облагодетелствайки любимия, аз се наслаждавам от своето отдаване, както майката, грижеща се за своето дете. Отдаването е признак за любов и затова, ако ние съответстваме на любовта, която очакваме от Твореца, ще я усетим.

Как да достигнем това? Как да станем гост, който умее да отвръща с взаимност на Хазяина? Как да се науча на отдаване, как да разбера какво е това? Сега аз не знам това и целият съм потопен в себелюбие, в получаване заради себе си.

За тази цел единствено мога да се възползвам от тази подготвителна база, която е заложил духовният съсъд на въздействието на светлината. Тогава съсъдът се е разбил на части, за да разкрие до каква степен се различава той от Хазяина: “Искам да проявя всичкото свое зло, защото само така ще успея някога да Ти се уподобя“.

В началото, в света Адам Кадмон е станало “разпределяне“ на светлината НаРаНХаЙ, а на съсъда: на КаХаБ-ЗОН. А след това, между световете А”К и Ацилут е станало разбиване на съсъдите. И тогава големият единен съсъд се е разделил, раздробил се на многобройни части, всяка от които затворена в себе си, в собствения егоизъм, в желанието да получава за себе си. Затворена така, че не е готова и не е способна да почувства какво е това “ближен“, а чувства само това, което се случва в нея самата. Такава е сега нейната природа.

Всички тези милиарди съсъди са се спускали, докато не паднали в този свят и от тях се е образувала нашата Вселена. А по-нататък нейната материя започнала да се развива вече отдолу нагоре. В хода на този процес е възникнало и се е сформирало Земното кълбо, а на него – флората, фауната и човешкият род.

Така е станало развитието в нашия свят: падналите отгоре искри започнали да се съединяват една с друга в натрупана материя, в звезди и планети, в галактики и мъглявини, а после на Земята – в различни видове растителна и животинска природа, към които се отнасяме и ние. Ако по-рано е ставал процес на разпад, предизвикан от разбиването на съсъдите, то сега става дума именно за съединяването на вещества, материали. Съсъдите са паднали и са започнали да се свързват.

(още…)

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

От книгата „Учение за Десетте Сфирот“, ч.1, Вътрешно съзерцание, п.6: От една страна, трябва да се молим: ”Опази ни от незаслуженото забогатяване”, а от друга страна, мъдреците са казали, че забогатяването във вид на незаслужен подарък е приготвено само за най-високите души в света.

И още по-тежко ни е да разберем тяхното обяснение, че незаслуженият подарък поражда голям недостатък, т.е. срам пред даващия, появяващ се при всеки, който получава нещо безплатно. За поправяне на този срам Творецът е приготвил този свят, в който ни се налага да прилагаме усилия и да работим за да може в бъдещия свят да получим възнаграждението като заслуга за своите страдания и труд.

Обикновено, религиите се спират на това утвърждение и не отиват по-нататък, твърдейки, че в този свят трябва да се работи за да може в бъдещия свят, след смъртта, да получиш възнаграждението. Излиза, че ние сякаш работим днес, а възнаграждението получаваме утре.

Тяхното пояснение е много странно, тъй като това прилича на човек, казващ на друг: работи за мен един кратък миг и за награда ще ти дам всички наслади на този свят, каквито пожелаеш, за цял живот.

И няма по-голям подарък от този, понеже възнаграждението съвършено е несравнимо с извършената работа. Тъй като работата се извършва в този смъртен и временен свят, нямащ никаква ценност относно наградата и наслажденията на вечния свят.

Затова усилията нищо не струват в сравнение с възнаграждението. Както е казано, че Творецът е приготвил за всеки праведник 310 свята, сякаш ги обрича на вечен срам пред даващия за такъв безплатен подарък. Но тези думи съвсем не са прости, а съдържат в себе си дълбок смисъл.

Срамът – това е отделно творение. Това е създаденото от Твореца усещане в душите за тяхната разлика, за откъснатостта им от Него. И затова, колкото по-високо се издига човек, по стъпалата на стълбата, толкова повече расте неговото усещане за срам, става по изтънчено и ясно. Затова е казано, че срамът е приготвен само за високи души.

Ако се чувствам отделен от Твореца, то в мен се появява усещането за моето човешко ”Аз” като отделно съществуващо. Разбирам, че това трябва да бъде отстранено, да бъде прекратено, нещо да се направи. И затова работя. Това усещане за разлика между мен и Твореца, между госта и Хазяина, чувството за срам ме кара да работя. Дотолкова, доколкото усещам този срам, съм готов да се трудя, до такава степен, че премахвам пречките между нас и достигам подобие по свойства с Твореца, т.е. ние се сливаме.

Всеки път, когато се чувстваме не особено добре – това е усещането за срам. Просто за сега не разбираме какво е това срам. В нашия свят сме готови да получим дори и ако се срамуваме. Понеже в този свят не съществува духовен срам, а само обичайното получаване. Камъкът, растението и животното от нищо не се срамуват.

Те усещат, че получават от Хазяина, който е отделен от тях. И само работниците на Твореца, започващи да работят и приближаващи се до отдаването, могат да почувстват своя недостатък и затова изпитват срам за миналото и настоящото. Те желаят някак си да загладят този срам, компенсирайки своето получаване с бъдещи заслуги.

Така човек постепенно се приближава до осъзнаване на необходимостта от действието отдаване, за сметка на което той отстранява пречките между себе си и Хазяина. Ако получава за да отдава, доставяйки с това радост на Хазяина, то извършва това в името на Хазяина, а не заради самия себе си. И по тази причина разликите се изтриват между тях, постига се подобие по свойства и се осъществява тяхното сливане.

Разбираемо е, че не става дума за седемдесетте земни години от човешкия живот в този свят и в бъдещия, след смъртта. Когато работя заради себе си, това се нарича този свят и аз съм длъжен да работя в него и да се поправям. Когато понякога ми се удава да поправя в себе си някаква порция срам, явното различие между мен и Твореца, с това извършвам своята работа в ”този свят”, и като резултат от това постигам подобие по свойства, сливане, което се нарича възнаграждение в бъдещия свят.

За това ”този свят” и ”бъдещия свят” човек е задължен да усети сега, живеейки в този свят. Разликата между тях е в това, че състоянието, в което човек усеща срама и работи по неговото отстраняване, отстранявайки разликата между себе си и Хазяина, се нарича този свят. В това се състои цялата работа в ”този свят” и усилията. А постигане на подобие и сливане се нарича бъдещ свят. На такъв принцип се разделят тези светове.

От подготовката към урока, 17.02.2014

[127612]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала и религия - Няма коментари→

Въпрос: Как може във всяко действие да разкриваш Твореца? Защото имаме лични желания, желания на обществото, желания на групата… Как да се насочваме правилно всеки път?

Отговор: Когато започвам да изучавам науката кабала, този свят все още е властващ върху мен. Пътуването с автомобила или автобуса, работата и дома, банката, пощата, хората, местата, новините, радиото и телевизията, интернетът, с цялата му лутаница… Целият съм пропит от този свят.

Кабала донася със себе си проблеми и целта им е да създаде празнота, да освободи място, да ме стресне, да формира в мен част, някак не отнасяща се към този свят. И макар и засега объркан в нея, не умея да се спогаждам с нея, но в нещо вече се отделям от този свят – не че не завися от него, но все пак, не съм му подвластен автоматично. Тук той не е всесилен, тук е лишен от това всемогъщество, което притежава над всички.

В обичайния живот всичко е „хванато“: човекът, растящ в джунглата, се държи по съответния начин. Същото се отнася и за „градската джунгла“ – така или иначе светът властва над него, формира го още от ранни години.

Така че, за да ми се предостави възможност да погледна на нещата по-обективно, по-независимо, трябва да се „раздвижа“, да освободя в себе си място за друг ракурс. И това отнема много време.

Мога да го съкратя, като изградя връзката с групата. Защото, ако съм тясно свързан, споен с другарите, то могат да ми изпращат повече удари, „разтърсвания“ и с това по-бързо напредвам по пътя. Но това вече не са беди от обичайния живот, а удари, именно по тези връзки, които аз укрепвам. Съответно, ако вместо на връзките в нашия свят, акцентирам на връзките с другарите по група, то тук и изпитвам повече удари, тук и ще набера повече опит.

Така съкращавам времето на пътя, пренасяйки бедите от вън – вътре, правейки ги по-качествени. Защото без тях, все пак няма да се мине, но тук те стават целенасочени.

Грижейки се за групата, за своите взаимовръзки с другарите, за отношението си към ученето и разпространението, извеждам всичко това на преден план. И тогава гледам на света вече по-обективно или сякаш „отстрани“ – ръководейки се не от предишния опит, а от новите впечатления. Сега гледам на ставащото през призмата на принципа „Няма никой, освен Него“, през груповите детайли на възприемането и виждам всичко по противоположен начин.

Но това става постепенно. Първо, по малко пренасям света на „чашата на заслугите“, с други очи гледам всичко, било то семейство, дом, учене, другари, работа, банки, учреждения, поликлиники, обучението на децата… Чувствам, че всичко това е единен комплекс, моят свят, появяващ се в моите съсъди-желания. Във всичко това трябва да се вижда само единното висше управление, изискващо от мен същото единно отношение към всичко.

Така, цялата тази картина за мен става мястото на срещата с Твореца. Той създава всичко и във всеки детайл на света откривам Него.

Това е много желано разбиране, до което трябва да стигнем, колкото се може по-бързо, за да можем оттук и по-нататък да се заемем със стадия на духовното зараждане.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар“, 13.02.2014

[127405]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес „Зоар – 2014“. Урок №1

Книгата Зоар за нас е проводник и затова се е скривала повече от две хиляди години, очаквайки кога цялото човечество ще достигне до такава криза, която изисква непременно поправяне.

Вече се намираме в този период, за който пишат Рав Кук, АГРА, Баал а-Сулам. Но всъщност той е започнал още по времето на светия Ари, преди 500 години.

Великият кабалист Авраам Азулай е написал, че ”Забраната за открито изучаване на науката кабала е временна, до 1490 година. Но от това време и насетне ще дойде така нареченото ”последно поколение”, за което забраната ще бъде отменена и ще бъде разрешено да се изучава книгата Зоар. А от 1500 година това занимание става важна заповед, с която ще се занимават много хора: и малки, и големи. И не трябва да се пренебрегва, тъй като благодарение на нея ще дойде царят Машиах (Месията).”

Поправянето ще стане за сметка на това, че изучаваме книгата Зоар, дори без да разбираме, какво е написано в нея. Но осъзнаваме, че трябва да се обединим и за сметка на нашето обединение да разкрием духовния свят. Тъй като се е случило падане долу, т.е. от свойството отдаване, на взаимната любов, в ненавистта и взаимното отблъскване. И сега трябва да изминем обратния пътя отдолу нагоре, поправянето, обединението – тъкмо това се изисква от цялото човечество.

Сега започваме да усещаме, че кризата не е икономическа и дори не е екологична, не е в семейството и образованието. Това са само малки, частни кризи, които засягат всеки и се разпространяват между хората във всевъзможни форми. Но истинската криза – интегралната, се случва във връзките между нас.

Тоест трябва да бъдем съединени в една взаимосвързана система, а не сме в състояние да постигнем това. В нашия свят няма сили, способни да ни съединят. Тепърва ще открием това и относно нас самите, и относно цялото човечество.

Средството за разкриване на тази сила за съединение и поправяне, позволяващо да се избавим от всичките си проблеми и да започнем да усещаме съвършено друга реалност, да получим ново възприятие, е книгата Зоар. Затова, преди много години започнахме да работим върху адаптацията на тази книга, за да стане тя достъпна за всеки човек.

Разбираемо е, че не сме докосвали текста на Зоар, защото той е написан от висотата на ГА”Р на света на Ацилут, края на поправянето. Но преведохме на иврит всички допълнения към текста, направени на арамейски език, разшифровахме съкращенията, за да бъде опростено четенето. Тоест приближихме текста на тази книга до читателя. Сега за нейното прочитане е достатъчно простото владеене на иврит.

Колкото повече изучаваме тази книга, толкова повече се убеждаваме, че тя съдържа всичко! Всичките хиляди поколения, изминали пътя от написването на книгата Зоар и до днес, са се подхранвали от тази книга като от извор с жива вода, всеки път черпейки все нови и нови сили за поправяне, за познание, за изясняване на всичките стъпала, на целия висш свят.

За книгата Зоар е написано много, и цялата кабала е изградена на нея. Не е от значение кой и кога е написал кабалистична книга – нейният автор винаги се е уповавал на книгата Зоар. Както е казал Раби Цви Гриш Ейхенщейн от Жидачово: ”Който не е видял светлината на книгата Зоар, никога в живота си не е виждал светлината”.

Трябва да се разбере, че това не е просто „книга“. Кабалистите не пишат думи в книгите, а създават помежду си духовна система и я изразяват писмено. Но главното произведение е духовното, изградено от връзките помежду им. Всички части са били отрязани една от друга от разбиването и разхвърляни, а кабалистите ги съединяват помежду им в една единна интегрална система и описват в книга своята работа, всичките типове връзки, целия случил се процес и крайния резултат.

Първо, разкриват разбиването, което е особено неприятно, тъй като са готови да се изгорят един друг, усещайки ненавистта, тъмнината, безсилието, безнадеждността. Тези усещания понякога се изживяват от всеки, и без това не може, както е казано: ”И беше вечер, и беше утро – ден първи”. Преимуществото на светлината винаги се разкрива от тъмнината. А след това те разкриват връзката, т.е. как е възможно да се свържат тези неща, и да се съединят заедно.

Кабалистите извършват тези духовни действия на практика, а след това ги описват в книгите. Книгата – това е само резултатът, писмена констатация на промените, извършени в духовната система, първоначално разкрила им се в работен вид, а също и крайният резултат, т.е. до колко са успели да свържат връзките.

Ето защо, от поколение в поколение, в зависимост от напредването на кабалистите в тяхното поправяне, кабала също се променя. На човека от следващото поколение вече няма да му се налага да повтаря тази поправка, направена от предходните поколения. Затова до него науката кабала достига в друг вид, работата също се променя, разкриват се нови нередности за поправяне, а и самият той е друг. Така става с всяко следващо поколение.

От 1-я урок на конгреса „Зоар – 2014“, 05.02.2014

[127075]

Filed under: Духовна работа, Зоар, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Всеки проблем може да се излекува с помощта на съединението между нас. Това се изяснява от анализа на разбиването. Тъй като преди него е съществувало едно желание с един екран. Но тъй като то поискало да получи повече от онова, което е било възможно заради отдаване, общата душа не издържала на тази голяма светлина и се разбила.

Тя се разпиляла на малки парченца от частни желания: към пари, власт, знание във всеки един човек. Всичките тези желания загубили анти-егоистичния си екран, заради който за нас е било важно не конкретното напълване на всяко едно частно желание, а за кого работим.

Това намерение е било като общ екран над всички тези желания и свойства, обединявайки ги в едно цяло. Но след като екранът изчезнал, всяко желание, порив, свойство, станало самостоятелно във всеки един човек. Затова ние усещаме своето разбиване.

Излиза, че никой от нас не е лош сам по себе си! Цялото зло се намира между нас, независимо, че се проявява в такава форма, сякаш аз или другите сме лоши. Вътре в човека няма никакво зло. Злото е силата на нашата взаимна ненавист.

Трябва да се постараем да видим, че злото не се крие в другарите ни и не е в мен самия, а между нас. Ако се издигнем над него и се обединим, то ще поправим това състояние. Тоест моята задача е да разкрия онова зло, което виждам в себе си и във всеки, като проблем на неправилната връзка между нас.

Затова ние трябва да възприемаме личните си проблеми и собственото си осъзнаване на злото, като наше общо разкриване на злото. Тъкмо от това можем да формираме общата си молитва и да получим отговор на нея свисше, тоест да поправим общия си съсъд, да възстановим целостта му и неговото съвършенство.

Творецът ни разкрива злото с това, че малко по-силно ни осветява всички по равно. Но всеки от нас усеща тази светлина различно, затова ние долу трябва да се обединим, за да отговорим на Твореца като един спрямо Него, който е Един, сякаш това е разговор насаме – един на Един. Затова, всичките ни лични недостатъци и проблеми трябва да възприемаме като едно общо зло. Това е първата крачка към поправянето на нашия съсъд.

От семинар на единство, 19.01.2014

[125881]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Практическо обединение - Няма коментари→

Въпрос: Когато кабалистът вижда страдащи хора, как възприема това? Какво усеща?

Отговор: Той  усеща, каква огромна награда ги очаква в бъдеще. Всъщност, те вече я получават, но за сега не я усещат като благо, защото не са поправили своите съсъди – желания.

Да предположим, че давам на своя малък син 1000 доларова банкнота. Той знае, че това са само пари, но няма представа за реалната стойност на ”хартийката” и затова, след като си поиграе с нея, я хвърля на земята. Ако разбираше, какво съм му дал, то би си купил един тон сладкиши, сладолед, играчки… Но за сега той не знае как да превърне копюра, банкнотата в наслада.

И с нас е така, дори и по-зле, вместо да се наслаждаваме, ние страдаме. Да допуснем, че съм вложил море от усилия, а в резултат, получавам падение, неприятни усещания. ”Тогава, каква е тази награда?” Работата е в това, че сме направили всичко, но все още не сме се поправили, не сме извършили това самостоятелно, което би ни позволило да получим дължимото, наградата. И затова получавайки възнаграждението, не забелязваме това.

Представете си магаре, пред което са поставили сладкиш с крем. Но то не обича сладкиши, а обича зърно и вода. То не обича друго, това е предела на неговите желания.

Ето и пред нас са поставили разкошна ”торта”, но първо трябва да се поправим, за да съответстваме на това наслаждаване. Наградата е дадена, но за сега тя се усеща като страдание. Тъй като ние сме гладни и си търсим ”пшеничените зърна”, без да разбираме за какво е тази планина от крем.

”За какво ми е тя?” – удивявам се. А в отговор на това чувам: ”Изкачи се на стъпалото Човек и ще се насладиш на наградата”.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 20.01.2014

[125986]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Предисловие към книгата Зоар“, п.35: Неживото ниво е началото за разкриване на желанието да получаваме в материалния свят. То съдържа в себе си само общата сила, движеща всички неживи видове, а частното движение на неговите части е незабележимо. Тъй като желанието поражда потребностите, а потребностите пораждат движението, което е достатъчно, за да се достигне необходимото.

От това става ясно, че желанието задвижва всичко, дори и неживото ниво.

Въпрос: Електронът непрекъснато се движи. Това какво означава за неговото желание?

Ответ: Всички елементарни частици съществуват за сметка на непрекъснатото движение. Чисто хипотетично: ако биха престанали да се движат, то те биха изчезнали.

За начало се смята Големият взрив – искра духовна енергия, дала живот на цялата Вселена. От нея произхождат неживата, растителна, животинска и човешката природа, и тя е достатъчна за непрекъснато, безкрайно движение. Всичко започва от тази искра, пробила си път в пространството на този свят, създавайки ”мястото”, което напълва.

В основата на материята няма загуба на енергия. Нейното разпространение не е изчезване, първоначалната искра си остава и действа във всичко. Ето защо не можем да спрем  нито една елементарна частица.

Въпрос: Тогава с какво поправянето на простото желание се различава от поправянето на сложното желание?

Отговор: Простото желание е невъзможно да бъде поправено. Тъй като желанията на неживото, а също така и на растителното и на животинското ниво не са способни да осъзнаят собствените си потребности.

На неживото желание в статично състояние не му трябва нищо. Ако го преместиш на място, където усеща ”дискомфорт”, ще последва реакция – да речем, камъкът ще се търколи по склона. В случая не действа той, а природата действа върху него.

Растителното ниво поражда собствени действия, призвани да обезпечат оптималните условия за работа. При растенията вече има собствен разчет, но само в едно направление: как да достигнат до определена височина и да изпълнят вътрешната си програма. Ако тази програма се ограничава от нещо, то това препятствие трябва да бъде преодоляно. Ето защо, растенията се увиват около онова, което пречи на растежа им.

За разлика от тях, представителите на животинското ниво не могат да изпълняват своята вътрешна програма, оставайки на едно място. Те се размножават различно, различно живеят и умират.

Но така или иначе, като цяло става дума за голямото желание за получаване, в което са включени тези три стъпала.

В дадения контекст не става ясно по какво се различава човекът от животните, ако той се грижи само за своето тяло, и за всекидневния си живот. Та нали и животните си осигуряват телесно и физическо съществуване, включвайки продължаването на техния вид.

Човек се нарича Човек (Адам), ако той желае да се уподоби на Твореца. В този случай няма да му помогнат навиците, ”запаметените движения на тялото”. Тъй като стъпалото Човек се намира извън тялото, то се отнася към неговата вътрешна искра, заложена по времето на Големия взрив. С нейна помощ той получава светлина от Кетер, от Даващия, съединява се с основата на Вселената, и започва да се издига.

А физическото тяло си остава там, където си е било. То не се отнася към това. В крайна сметка Човек изобщо ще изгуби всякакво усещане за съпричастност с него.

И така, Човек – това е стъпало за сливане с Отдаващия. Той излиза извън себе си и достига много по-високо стъпало. И в това е неговата особеност – той е способен да остави себе си и да се издигне нагоре.

От урок по ”Предисловие към книгата Зоар”, 21.01.2014

[126071]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Предисловие към книгата Зоар“, п.23: Обличайки се в тялото на човека, душата поражда в него нужди, мисли и знания, призвани за напълване на нейното желание за отдаване.

Въпрос: От една страна, е казано, че трябва да се ръководим само от онова, което виждаме, а от друга страна, трябва да забравим досегашните материални понятия за ”тяло” и ”душа”. Как да съвместим това?

Ответ: Аз виждам материалния свят, в който сега се намирам, който се изучава в университетите, а не на уроците по кабала. Ние изучаваме неща, които са над него – духовната реалност. Тя не се намира пред очите ми, предстои ми да придобия ново ”зрение”, за да я видя. За това са необходими вече не материални, а духовни ”очи”.

Кабалистите ни обясняват, че аналогично на материалното тяло, има духовно тяло – отдаване. И животът в него е насищащата го светлина. Всъщност, духовното тяло по същество е отразената светлина (ор хозер), благодарение на която усещаме това тяло.

В зависимост от количеството светлина аз се стремя да отдавам на ближния. И отдаването на ближния е моята душа. Тя е тъкмо там – в другите, а не в плътта, която живее и умира. Плътта е необходима само за времето, което ми е нужно, за да отменя желанието си за получаване. А след това нуждата от плътта отпада: получавайки първото духовно стъпало, разбирам, че тя няма отношение към плътта. Просто са ми създали необходимите условия, в които да пребивавам до разкритието – състоянието, необходимо за стъпване в духовния свят, ”арена” за реализиране на предварителните условия.

С една дума, сякаш стоя пред вратата, и ми казват: ”Можеш да влезеш само ако имаш билет. А ти нямаш билет! Тогава върви да поработиш, за да си купиш билет – тогава ще влезеш!”. И ето аз работя в нашия свят, за да си купя билет за духовната реалност. И съответно, на уроците говорим за онова, което се случва зад вратата.

Въпрос: По какво тогава се различаваме от философите, които сякаш говорят за същото?

Отговор: Преди всичко, ние сме прави в това, че не желаем, подобно на тях, да си фантазираме, и разбираме, че предмет на разговора е усещането и видяното с очи. Това е здравия смисъл, който в крайна сметка ще ни предпази от грешките, и ще очертае ясните научни рамки.

Философите грешат точно там, че говорят за неща, които не са в техния диапазон на възприятие и са лишени от каквато и да е фактическа основа. Но те се задоволяват с това: първо, това за сега е платено, и второ, искат да имат някакво отношение към ”духовното”.

Принципно, човек се стреми към някакъв ”духовен плацдарм” – но без да работи със себе си. Затова, философията е толкова ненавистна за кабалистите. Във всеки от нас седи философ, тъй като и ние се стремим да попаднем в духовното без да прилагаме усилия и обичаме всичко да теоретизираме, без да имаме основание за това.

Затова всичко трябва да си отиде на място: ”Нека ме влече да пофилософствам, но това е моят егоизъм”. Истината е там, че не можем истински да обсъждаме духовния свят, докато не го постигнем. За това е казано: ”Онова, което не сме постигнали, не можем да назовем с име”.

Ние отхвърляме философския подход и ненавиждаме философа в нас, независимо, че без него не можем – тъй като всеки човек в себе си съдържа целия свят. И затова говорим само за онова, което минава през сърцето.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар“, 12.01.2014

[125302]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала и другите науки - Няма коментари→

Баал a-Сулам, „Предисловие към книгата Зоар“, п.21: Желанието поражда потребности, които, от своя страна, пораждат мисли и знания в такъв размер, който е необходим за удовлетворяване на тези потребности. И доколкото желанията на хората се различават, дотолкова се различават и техните мислите и познания.

Разумът ни обслужва желанието. Изплуващите решимот предизвикват едни или други желания, а след това разумаът започва да ги реализира, за да постигне желаемото.

Нека да ни се струва, че сме всестранно развити и обхващащи с разума си цялата действителност, но ако нещо не ни е по сърце, не ни засяга, то и разумът не минава покрай  тази сфера от интереси. Тъй като той е слугата. Ако нещо ни се иска на животинско ниво, той действа, за да удовлетвори това въжделение, отнасящо се до храната, секса или семейството.

Ако ни е завладяло честолюбието, ние сме обхванатi изцяло от това желание, оставяйки всичко останало настрана. Това се отнася и до властта, парите и изобщо обхваща всичките ни нужди. Човекa се управлява от смесването на различни желания, и разумът винаги действа съгласно техния спектър.

В крайна сметка, ние не притежаваме свободен разум. При никакви обстоятелства той не може да бъде хладнокръвен, изцяло обективен, свободен от чувствата, както понякога ни се иска. Той винаги си остава слуга на желанията.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 10.01.2014

[125232]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→