В „Предговор към книгата Зоар“ Баал а-Сулам ни обяснява, че частта от мозъка, отговаряща за нашето възприятие, е създадена като фотографска машина, благодарение на която виждам света разделен: Усещам самия себе си като някакво тяло и усещам всичко, което съществува извън мен. Така цялата реалност се разделя на две половини за мен.

Разбира се, че това е лъжа, и никакво разделяне не съществува. Но работата е в това, че има Творец и творение, което в резултат на своето развитие, трябва да постигне Твореца. А такова постигане на Твореца е възможно само ако Той се наблюдава отвън. Затова, творението трябва да се чувства съществуващо отделно без да се отнася към Твореца, като намиращо се срещу Него.

И тогава, сравнявайки двете противоположности, проверявайки и постигайки обратните едно на друго свойства, изяснявайки, че да бъде противоположно на Твореца – това е злото, творението ще може да се поправи и да стане подобно на Твореца, достигайки сливане с Него. Така то ще отгледа от себе си Човек.

И за да позволи на човек да оцени всички тези свойства, да ги разбере, осъзнае и поправи, неговото съзнание, възприемането на реалността се разделя на две – така, че му се струва, че съществува външният свят и той самият.

Разбира се, това не отговаря на истината. Както не е вярно и това, че човек излиза от Твореца и се намира извън Него, извън света на Безкрайността. Но трябва да ни се даде такова усещане, за да добавим своето усилие за изграждането на своя съсъд, на собствено разбиране, на осъзнаване. И тогава това ще бъде ”човек”, изградил всичко това с помощта на свободния си избор.

Подобно на това, как специално даваме на детето трудни игри, главоблъсканици, за сметка на които то ще порасне, ще разбере, ще се старае, ще приложи усилия и ще изгради себе си. Същото се случва и с нас с това наше дуално възприятие, заради което усещаме себе си и света, извън нас.

А нашата задача е да приложим усилия и да съединим тези части в една пълна картина, наричаща се ”Няма никой освен Него” и ”Исраел, Тора и Творецът са едно цяло”. Т.е. да усетя себе си и външния свят – като едно и да разбера, че нататък трябва да се грижа за външния свят , а едва след това за самия себе си. Тъй като за самия себе си трябва да осигуря само необходимото за съществуването на животинското тяло, а всичко останало, целия външен свят трябва да се постарая да видя като най-скъпото нещо, като моя душа.

След това ще разкрия, че външният свят – това също съм аз. И именно онова, към което съм се отнасял като към нещо, което ми е противоположно – ненавиждал съм го, отричъл, отхвърлял и съм се опитвал да се отделя от него, ми е позволило да го изуча, да изуча самия себе си, своята природа, “злото начало“. Аз получих възможността да се боря със всичките му тънки, неуловими и груби, и жестоки свойства – и по такъв път познах Твореца.

Тъй като във всеки частен случай на тази ненавист към външния свят, ми бе необходима определена помощ от Твореца. И излиза, че моето съпротивление на външния свят, а след това, решението да се съединя с него и силата, получена за това от Твореца, единството, което съм достигнал – всичко това ме е довело до сливане с Твореца.

Излиза, че има действия за съединяване с външния свят, а има и допълнение, което получавам в този свят  – усещането за единство или Твореца. За сметка на разделянето на: аз, външния свят и някаква неутрална зона (клипа Нога) между тях, получавам от Твореца помощ – състояние, вече наполовината готово да постигна връзката с Него, именно благодарение на това измамно възприятие.

От урока по книгата Шамати, 08.01.2012

[66254]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава да вървя по пътя на отдаването?

Отговор: Ако целта на творението е сътворените да бъдат насладени, а Творецът е добрата сила, творяща добро, и само това е Неговата същност спрямо нас, то за какво да Го молим, да ни направи добро?

Всички крещят към Твореца: ”Направи ни добро!”. Но това е просто смешно – за какво да молиш добрия човек да ти направи някакво добро? Той и сега твори добро, Той нищо друго не може да прави. Казано е, че Творецът е добър и към лошите, и към добрите, и никога не променя своето отношение, както се казва: ”Аз своето проявление АВАЯ не меня” и ”светлината пребивава в абсолютен покой”.

Получава се, че няма защо да Го молим да ни даде добро? Но нали всички молитви, всички молби, псалми, са съставени от кабалистите, от хора, намиращи се в духовно постижение. Защо тогава са се молили те: ”Помогни ми, запази ме, направи ми”?

Това са викове, за да формират желание: ”Помогни ми да поправя своето възприятие!”. Това се и нарича ’’работа на Твореца”. А за Твореца отдаването на нас – не е работа, а наслаждение.

Моята работа се състои в това – да помоля за правилно желание, съсъд, а Неговата работа е да създаде този съсъд. Тоест, това е молба за готовност да приемем напълването, благодарение на което достигаме сливането – а не за приятна промяна.

Думата ”молитва” се превежда като ”самоосъждане” – това е молба на творението за неговата собствена промяна. Когато казвам: ”Защо Ти си ме изоставил?“, Той наистина ли ме е оставил? Или казвам това само за собственото ми възприятие, вътре в което усещам, че Той ме е изоставил – и сам осъзнавам това? Всъщност моля от Него да поправи моето усещане, за да усещам, че Той не ме е изоставил и не се е отдалечил.

Молитвата е молба за поправяне на нашите желания и всичко това се нарича работа на Твореца, а не самото напълване.

От урока по статия на Рабаш., 15.01.2012

[66470]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Говорим за необходимостта от равновесие, от баланс. С какво трябва да достигнем до равновесие?

Отговор: Какво ли няма в мен: мисли, желания, отклонения… Мога ли да се откъсна от тях? Не. Мога ли да ги подтисна? Това е лошо, това ще ми коства много сили и време, и накрая ще видя, че вродените качества не изчезват никъде даже и след 50 години.

Тогава за какво възпитание говорим? Какво означава да ”бъдеш Човек”? Как да се издигнем над себе си?

Затова, трябва да вземем всички свойства – и всичко на всичко да установим равновесие между тях. Не трябва да преживяваме за лошите неща в нас – трябва само да ги балансираме с нещо добро.

Нищо не трябва да изкоренявам и това вече е успокояващо, тъй като не трябва повече да се самообвинявам за това, какъв съм всъщност. И нищо от себе си не трябва да изтривам – какво ще остане тогава в мен?! Тогава ще ми остане само да сложа край на живота си. Това подбужда хората към суицид: те откриват, че в тях няма нищо добро. Външните причини могат да бъдат всякакви, а същността е една.

Но ние подхождаме към работата иначе. Всичко, каквото има в човека, той трябва да го опазва, да напредва над собствените си свойства. Добавяйки към негатива позитивни детайли на възприятието, хубави качества. Балансирай, а не разрушавай. Разрушавайки, ти ставаш ”поправчик на света” по звание и вредител по същност.

В действителност всяко едно явление трябва да се балансира относно мен, а не да се унищожава. Иначе ние нарушаваме общия баланс. По същия начин се стремим да уравновесим, да балансираме кръвното налягане и други проблеми в организма, в обществото, семейството.

Нищо не трябва да се подтиска, тъй като получаващото желание е създадено не случайно именно такова. То произтича отвътре, разкрива се от решимото, което не можем да изтрием. Тяхната верига продължава да се развива и единственото, което можем да направим, е да балансираме, да поправяме явленията, правилно прилагайки го, разкривайки добрата му страна.

От урока ” Мир”,13.01.2012

[66294]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Хората, притежаващи духовно постижение, знаят законите на Вселената и разбират природата на масите. Те имат не само знания, но и опит от собственото си развитие, което също е започнало от най-ниското, неживо ниво. Те са преминали вътрешни поправяния, научили са се на участие, отстъпки, любов и са намерили необходимите „инструменти“, за да се грижат за масите. Гарантирано действат за благото на народа, а не в полза за себе си, защото живеят в друга, духовна природа.

Въпрос: Към какво е насочена тяхната грижа за света?

Отговор: Те искат това, което се нарича „да възпитаваш отрока съгласно неговия път“. Именно съгласно неговия път – но да го възпитават, т.е. постепенно да го придвижат напред не чрез страдания, а посредством учене, обяснения и примери. Тези мъдреци осъществяват основната работа, те привличат светлината, а ползата от това получават масите.

Днес масите страдат: някой е останал без работа, някой гладува, някой не е добре със здравето, със семейството, с децата и т.н. А мъдреците привличат светлината, възвръщаща към Източника, и обучават хората на просто, достъпно ниво, така че светлината се влива в масите и ги поправя.

В резултат на това хората получават светлините нефеш и руах, а нешама, хая и йехида остават в мъдреците на техните високи степени – съгласно обратния порядък на светлините и съсъдите.

По този начин масите получават напълване, точно съответстващо на техните желания. Хората искат добри деца, семейно благополучие, гарантирана пенсия, здраве, заетост, добро жилище, приятен отпуск, безопасност и т.н. Желания от друго ниво няма, а и те не са нужни.

Само след това, в хода на общия процес, масите ще започнат да се присъединяват към мъдреците – и тогава ще произтече взаимовключване. Но пак – пасивно от тяхна страна.

По такъв начин, великите се спускат заради служене на народа, но не се губят вътре. Именно високата степен им позволява да дърпат масите нагоре, стъпало след стъпало.

Въпрос: Няма ли опасност неволно да причинят вреда?

Отговор: Може ли любещата майка да навреди на своето дете? Не си представяме майката като полицай. Такава е майчината природа – да се грижи за детето. Майката не просто се грижи, тя е проникната от неговите желания. Нима след това тя може да му нанесе вреда? Нали всичките ѝ мисли са съсредоточени върху това, което ще му достави удоволствие, ще му бъде в полза. Кашата, температурата в стаята, бутилката с вода – майката нито за миг не се отключва от тази вълна на любов.

Така и висшия няма свои желания – той получава желанията на низшия и работи над тях. Любовта задължава да правиш това, което е добро за любимия. В края на краищата обичам или него или себе си. И ако обичам ближния, то се издигам над себелюбието си – и тогава всичко, каквото имам, поставям в служба на него, а за себе си оставям само необходимото.

От урока по статията „Свобода на волята“, 03.01.2012

[65192]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Как да събудим в сърцето си грижа за целия свят?

Отговор: Всички ние съществуваме в един духовен съсъд, в едно желание. Творецът е създал една душа и е невъзможно да се грижи избирателно само за определена нейна част,  а само за целия пълен съсъд . В духовното не съществува нищо „частично“.

Когато става въпрос за отдаване, тогава трябва да се погрижим как да станем свети за Твореца, а това означава да поправим пълния съсъд. Ако Творецът е създал едно желание, то отдаването може да се пробуди само в цялата му пълнота. И както обяснява Баал а-Сулам в статията „Поръчителство“, само заради това ние и съществуваме.

Затова, този, който не се вълнува за общия съсъд – не се грижи за себе си. Трябва само да отворим очите си и да видим, че това е абсолютно едно и също. Светът е отпечатък на това, което е вътре в нас и само така ни се струва, че съществува извън нас.

Ето защо проблемът не е в това, аз „да се погрижа за света“, а в това, как да си отворя очите, за да видя истината и да разбера, че грижата за света и грижата за себе си е една и съща грижа. За да се разсее тази илюзия и да стане ясно, че това е една душа!

Вместо да „събуждам в себе си грижа за света“, аз трябва да се погрижа за себе си – за това, защо не мога да видя, че целия свят е мой духовен съсъд, моя душа.

От това става ясно, че аз не мога да оставя грижата за света – та това е най-важната ми част. Всичко, което чувствам  в себе си  точно сега е само моето тяло и това чувство, наричащо се „тяло“ , някога ще умре и  ще изчезне от моето съзнание. И само грижата, която ще постигна за своето външно „тяло“ ще ми се разкрие като моя душа и ще остане с мен завинаги. В нея аз ще намеря своя истински, вечен живот.

Трябва да преминем през тази вътрешна революция  – в това всъщност се състои и преходът на махсом (границата, отделяща висшия свят). Когато човек започне да се свързва и да асоциира себе си с това, което е извън него, вместо това его, което по-рано е възприемал като самия себе си – това се нарича преминаване на махсом.

Баал а-Сулам говори, че за това се иска само психологически поврат. В тази слепота и заблуда се крие причината за цялото това зло, което преживяваме днес.

От подготовката към  урока, 08.01.2012

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Нашата работа се нарича работа на Твореца, защото само светлината действа:  възбужда желанията, променя ги, поправя и напълва. Светлината прави всичко – това е единствената съзидателна сила.

А освен светлината, има още и желание. Ако желанието започне да иска нещо, но светлината не му дава желаното, желанието усеща в себе си страдание. И тогава светлината започва да играе с желанието:  напълва го малко, след това отново го оставя неудовлетворено, още малко го напълва и отново го оставя празно – дава му да преживее всякакви усещания от напълване и неговата липса.

И благодарение на тази работа на светлината над желанието, желанието започва да поумнява. То вече разбира какво напълване не е имало, а сега го има и в какви различни форми може да бъде то. Така желанието развива около себе си разум, устроен много просто: как да получи повече напълване.

Тоест, разумът вече позволява на желанието не просто безсмислено да жадува за нещо, но започва да работи с него и го направлява. Учи го да се издига над своите моментни желания – “сега пострадай малко, за да получиш после много повече“. Това може да е прост работник, получаващ заплата в края на деня, и бизнесмен, който инвестира милиони на фондовия пазар и разчитащ да получи печелба в бъдеще, или човек, готов да легне за операция и да се подложи под ножа, за да оздравее и т.н.

Простото желание не е способно на това! Но разумът, развиващ се успоредно с желанието, може да го допълни и да приближи към него бъдещата форма на напълването, заради която то сега е съгласно да страда.

По този начин действа светлината, развивайки желанието и отглеждайки близо до него и разум. И тази двойка : желанието и разума, обединени заедно – започват да работят пред света. Взаимно допълвайки се: желанието с разума, а разумът с желанието – те стават по-чувствителни, по-интелигентни и заедно работят по отношение на Твоеца.

Целият успех всъщност зависи от това, доколко разумът може да напълни желанието. И тогава, от опита на различни житейски ситуации от преживения живот, благодарение на изясняването, анализа и синтеза на случващото се, разумът може да намали развитието на желанието. Но всичко това е така, защото вътре в разума има връзка със светлината, с информационните гени (решимот).

От урока по  книгата Зоар, 06.01.2012

[65650]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Казано е, че преди въздигането към най-високата степен рав Шимон изпаднал в състояние на „Шимон от пазара“. Що за “пазар” е това?

Отговор: „Шимон от пазара“ живее като Ротшилд. Той има всичко, което би желал в този свят: власт, пари, почести, дълголетие… Просто мечта. Но при това,той се чувства  на най-ниското стъпало.

Всъщност, търговецът от пазара мечтае да стане Ротшилд – и именно в такова състояние е паднал рав Шимон. За теб това е подем, а за него – падение.

Става дума за качествена оценка. Рав Шимон  имал вода и рожково дърво, а на „Шимон от пазара“ масата се огъвала от ядене. Тогава защо страда той? Защо се чувства толкова низък? Той страда от загуба на духовно съзнание. Той има всичко, освен най-главното. От друга страна, „Шимон от пазара“ се е осигурил за цял живот, той не се чувства нещастен.

Цялата работа е в това, че рав Шимон разбира пропастта, която се намира между него и „Шимон от пазара“ – и не е съгласен с това. И му е още по-болно от това, че той самият се чувства такъв.

„Шимон от пазара“ е винаги сит. Той продава стоката си, вечерта се връща у дома доволен, има  в живота всичко, което му е нужно. Жена, деца – всичко е наред, всички са здрави. Не му липсва нищо.

Но когато рав Шимон пада в това състояние, той чувства, че въпреки цялото изобилие, той няма нищо. Той не може да понесе този живот, всеки един миг в него е ад. За него това не е живот.

От урока по статията „Мир“, 30.12.2011

[65393]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Когато по силата на различни житейски обстоятелства достигаме до науката кабала, ние мислим, че духовният свят, подобно на този свят, има външна форма, че в него има обекти, заемащи някакъв обем в пространството, че има движение и време.

Така човек си представя картината на духовния свят, изхождайки от впечатленията от нашия свят, който той е свикнал да вижда, тоест да усеща – в такъв вид, той си мисли, че може да усеща и духовния свят.

В раздела от кабала ”Възприемане на действителността ” ние изучаваме, че цялата картина от реалността се проявява в нашето желание, че всичките ни образи, всичките усещания за движение, пространство, време и обем – всичко това са свойства на възприятие на желанието.

Желание от един вид ни дава усещане за време, желание от друг вид – усещане за промени, желание от третия вид – усещане за обем и т.н. – всевъзможни цветове и звуци, ширини и висоти. Всичко това са различни желания (вектори) , които се съчетават и ни рисуват нашия свят, а също така и духовния.

Разликата е само в това, че в нашия свят ние си въобразяваме, че се намираме между образи, които сякаш наистина съществуват извън нас, а в духовния свят ние усещаме и разбираме, че  нашите вътрешни сили,  рисуват действителността в нас.

Ние усещаме и разбираме това в степента на силата на нашата власт над тези сили / желания. Ако аз не властвам над силите на моето общо желание, то всички тези сили ми се струват външни т.е. неподвластни на мен. А ако започна да властвам над тях, с помощта на съкращаването и екраните, с желание да ги управлявам, то ги разкривам, като вътрешни сили, които са ми подчинени.

Така започваме да възприемаме картината на света в много по-реален вид – до такава степен, че даже този свят, който сме свикнали да виждаме като външен, също се усеща все повече като вътрешен свят в нас.

И тогава разбираме, как авторите на книгата “ Зоар“ са съзерцавали реалността, как са усещали действителността и как ни я предават, описвайки всичко с думите на този свят или с кабалистични термини, или с езика на сказанията, или с етичните норми (мусар).

Но всъщност те подразбират само вътрешните сили на желанията в човека, в които светлината внася всичките форми на впечатленията. Става дума само за това, как желанието се впечатлява от светлината.

От урока по книгата „Зоар“, 05.01.2012

[65441]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Има такова понятие ”Да разкриеш Книгата”. Да разкриеш – означава да достигнеш нейната дълбочина, нейната същност, да опознаеш чия сила се намира в нея. Тъй като книгата е източник на мъдрост, източник на знания, разкриване на стоящия зад нея. Книгата – това е понятие от три съставни: книга, разказвач и разказ.

И така, кой е разказвачът, за какво се разказва и кой разказва?

Има някой, който е написал книгата. Той я е написал, изхождайки от впечатленията си от нещо. Този, който се е впечатлил, има източник, тъй като някой е създал първообраза, от който се е впечатлил и го е описал в книгата. Има и такъв, който отваря книгата, така наречената Книга на Небесата, чете я – и  обяснява,  разказва ти. Той може да ти разказва посредством това, което описва в книгата. А ти четеш това, което той е написал.

А може би, ти не го четеш , а влизаш вътрешно, в душата на автора, разказвача, и трябва да се отъждествиш с него. Ако не се отъждествиш с раби Шимон, ти няма да разбереш какво е написано в „Зоар“. Тъй като то идва  в неговото одеяние.

Затова тук има две съставни (макар в действителност да са много повече, тъй като това го е ”писал” Твореца). В края на краищата ние трябва да достигнем до обличане в раби Шимон. Дотолкова, доколкото можем да се отъждествим с него, да се прикрепим към него, да се опитваме да се слеем с него – от това започваме да се впечатляваме, да усещаме и постигаме онова, което той предава в книгата „Зоар“ с различни намеци, които могат да се предадат писмено.

Трябва да постигнем такова състояние, че няма да можем да слушаме „Зоар“ без понятието, наречено ”раби Шимон”. В това понятие влиза и групата на неговите ученици, тъй като учениците му се включват в него.

Духовният съсъд, от който ние получаваме въздействие се нарича ”раби Шимон”. Това не е човек, а нещо като облак от свойства, сили и духовни определения. Цялата тази система заедно, се нарича ”раби Шимон”.

Аз съм свързан с тази система, подхранвам се от нея, и затова за мен е много важно да се прилепя към нея. Колкото повече се сливам с нея, усещайки, че се докосвам до раби Шимон – толкова повече възприемам онова, което е в него, при това не външните впечатления от прочита на текста от „Зоар“, а много по-вътрешни постижения.

Това, че ние разделяме нещо, предаващо ми духовно впечатление, на няколко пласта, на няколко съставни – книга, разказвач, разказ – тъкмо това ми помага да се свържа с него, а не ме отделя от него.

Това е още един подход, още едно използване на понятието ”да разкрия Книгата”

От урока по книгата „Зоар“, 02.01.2012

[65069]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Въпрос: Получава ли молитвата ни към Твореца всеки път  по-голяма сила от факта, че много пъти се връщаме към нея?

Отговор: Напредваме само за сметка на молитвите си. И ако искаме да ускорим напредъка си, трябва да се научим да молим!

Всъщност, освен издигането на молитва – няма други действия в духовното . Всички наши действия са насочени към издигане на първата ни молитва (МА“Н), която ще бъде приета свише.

Това е както да пишеш, и пишеш до някаква организация или момиче, в което си влюбен. Изпращаш едно след друго писма, докато накрая тя не ти отговори.

Но, ако тя отговори на стотното ти писмо, не можеш да кажеш, че тя е отговорила именно на него. Тя е отговорила на всичките ти сто писма, които са й подействали! Все пак, това не означава, че ти би могъл да й изпратиш единствено тази стотна картичка и нищо друго.

Така протича цялото ни развитие. През всичките тези години ти се развиваш, за да издигнеш накрая МА“Н, молитва – да се формира правилната молитва, само това. А всички предишни връщания към нея са били, за да почувстваш и разбереш за какво точно трябва да молиш.

Тъй като това е необходимо не на светлината , а на самия теб ! Ти го правиш за себе си, създавайки така свой съсъд, желание (кли).  И тогава вече, ще дойде светлината и ще го поправи.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 04.01.2012

[65301]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→