Конгрес в Грузия. Урок №2

Любовта към другарите се заключва в това, че не обичам никого от тях. Аз естествено искам да покоря всеки един от тях – нека да ми се подчиняват, нека правят това, което искам. А и въобще: за какво ли са ми нужни? Не искам да ги има.

Това е „нормалното“ отношение на човек към всички останали.

Любовта към другарите е в това, че за мен няма значение какви са техните свойства, тяхната менталност или физически проблеми, или обратно, техните успехи – за мен са важни само точките в сърцата. Именно тях обичам. А всичко останало не съм длъжен да обичам.

По принцип, не е важен даже и полът. Трябва да се откажеш, да се отдалечиш доколкото е възможно от външните прояви. И тогава всички други неща изведнъж започват да се допълват взаимно.

Защото с точките в сърцата не се допълваме взаимно – ние просто ги комбинираме, в тях царува съгласие между нас. И веднага след като свържем точките в сърцето, изведнъж всички наши съвсем различни характери, свойства, като предавки, започват да се свързват помежду си. Така както два диска в съединителя прилягат един към друг – и целият механизъм започва да се върти нормално. Ако се свързваме с всяка точка в сърцето, а над всички други свойства се издигаме, без да им обръщаме внимание, то влизаме в идеално сцепление помежду си.

Как става това? Обичам, уважавам в другаря си стремежа му към единство, стремежа му към Твореца. Считам, че с това той ме превъзхожда, в това той е по-висш от мен, в това е по-устремен, отколкото съм аз. По такъв начин виждам в другарите си това, което се нарича „великите хора на поколението“. Ако възвисявам другаря си в главното, без да обръщам внимание на никакви други негови земни свойства – по този начин се приближавам до него, „поставям“ себе си под него. Така се обединяваме.

„Другарска любов“ означава такова обединение в едно цяло именно на нашите точки, с изключение на всичко останало. И трябва да си помагаме взаимно в това. Мога да правя всякакви видове услуги на другарите си в групата, да им съдействам във всички земни проблеми, но само ако действително представляваме части от една група и се стараем да съединим точките си.

Кабала се отнася много строго към простата взаимопомощ. Защо? Защото тя иска намерение от човек! И тук трябва да имаме много ясен анализ за себе си: Защо правя това? Не само защото ми е жал за някого, защото ми е неудобно пред някого, защото не искам да изглеждам бездушен и т.н. Не, аз се довеждам до друго условие – да направя това, защото по този начин постигаме единство. Единствено за това!

От 2-рия урок от конгреса в Грузия, 06.11.2012

[92454]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Урок №2

Следващата степен след любовта към другарите e любов към ближния, както към самия себе си. Това е като ”висш пилотаж”, когато не само обединяваме точките в сърцата си, но и се допираме по всички оставащи параметри, които се допълват едни други, като общия строеж на един хор. И тогава започвам да обичам всички свойства на всички другари, защото те ме допълват, а аз допълвам тях до едно, единно цяло.

С точките в сърцата си не можем да се обединим така, че да се сравняваме с Твореца. Сравняваме се с Него, когато всичките ни свойства стават абсолютно обединени, взаимно допълващи се. И затова любовта към ближния е както към нас самите – това е ниво, на което в човек се разкрива единството, т.е. Творецът.

От това става ясно колко са важни моите другари. Тяхната важност е в това, че без тях нищо не мога да постигна. Всички се явяваме части от едно единствено творение, което се е разбило на части и се чувства раздробено. Всеки е едноличен, всеки усеща само себе си, а другите усеща дотолкова, доколкото могат да му помогнат или попречат. И така, важността на другарите се състои в това, че само в съвместната работа, постоянно принизявайки себе си пред тях, мога да се съединя с тях. В това се състои важността на групата.

Постигането на целта зависи от това, доколко постоянно ще се устремяваме от началната, егоистична точка на всеки, точката в сърцето – през групата, през обединението – към разкриване на Твореца в нея, т.е. на свойството на единството, на Единния, на Единствения.

Творец е именно свойство, а не нещо, съществуващо само по себе си. Нищо не можем да усетим в изолация. Усещаме само проявата на някакъв носител, на материята. И затова, говорейки за някаква сила имаме предвид къде и в какво се проявява тя.

Съответно, говорейки за Твореца, подразбираме свойството единство, единност на любовта, отдаването, свойството на еманацията, на съвършенството, която се проявява в нас. В противен случай не можем да говорим за Него, защото не знаем как може това да се случи извън нас.

Затова групата трябва да достигне такова състояние, когато тя представлява свойствата на Твореца.

От тук възникват всевъзможни изводи: по какъв начин трябва да си ”създадеш приятел”? Как да се отнасяш към него: като към голям или като към малък? Като към ученик или като към учител?

Оказва се, че всички отговори са верни: и като към равен, и като към ученик, и като към учител. Странно ми е как може той да ми бъде равен, ако всички ние сме различни по природа? Той може да ми бъде равен само в едно: не е по силите ми да постигна Твореца без него, и той без мен. Получава се, че изначално сме партньори по нещастие.

А след това започваме да действаме по следния начин: всеки от нас трябва да е по-високо от другия, за да му помага, и да е по-нисш от другия, за да може да се вдъхновява от това, което има другарят, и да получава осъзнаване за високата цел, устрем към единство от него. Такъв устрем не достига на всеки и винаги ще е в недостиг. Него можеш да получиш само от останалите.

Работя с другаря си така: той е по-висш от мен, той е по-нисш от мен, той ми е равен. Принципът на тази работа е ”направи си учител и си създай другар”.

От 2-рия урок на конгреса в Грузия, 06.11.2012

[92451]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Грузия. Урок №2

Въпрос: Какво може да пречи на обединението с другарите, ако сме съгласни да се срещаме няколко пъти в седмицата, да четем и да обсъждаме?

Отговор: Вашият егоизъм. С всеки изминал ден той ще става все по-голям и по-голям. Той ще намира все по-големи проблеми във вашите другари. С всеки ден ще гледате на тях с по-голямо отвращение.

Въпрос: И няма да знам причината, защо се случва така?

Отговор: Причините могат да бъдат много. Не ми харесва – и толкова. Не вярвате ли? След година ще ви попитаме и ще ни кажете как вървят нещата.

Има състояния, когато хората са просто безразлични: дошъл си, обучаваш се, още повече, че искаш да изглеждаш нужен, полезен, приятен и т.н в очите на останалите.

След това, когато вече си свикнал, преставаш за кратко време да ги забелязваш.

След това, в зависимост от това, как работиш с тях, в теб започва да се заражда критиката, във всеки от тях намираш някакви отрицателни черти, та чак до отчуждение и неприязън.

Но истинската ненавист се появява, когато хората вече работят сериозно над обединението. Тогава възниква истинският егоизъм, който се проявява много силно. И там вече започва сериозната, истинска работа.

От 2-я конгресен урок в Грузия, 06.11.2012

[92398]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как да се устремим към единната Сила, към единния Творец, единната светлина и да не се отклоняваме от този път?

Отговор: Посредством взаимното сливане между другарите, които искат да изяснят и да разкроят всичко само в контекста на връзката между тях. Цялата Тора  е история на нашата взаимна връзка и нищо повече от това.

Постепенно се запознаваме с егоистичното желание и отначало то ни се вижда добро – такива са „седемте сити години” в Египет. След това откриваме, че нашето желание е друго. За това свидетелстват градовете Питом и Раамзес. Позицията на егоизма не се променя и ако се асоциираш с него, то живееш и си подсвиркваш. Но ако се отъждествяваш с Исраел, ситуацията става лоша. И накрая в теб се разкрива точката, която не ти дава мира и те кара да се изключиш от предходните отношения.

По такъв начин не променяш самата реалност, а само я подразделяш, оценяваш – или според своя егоизъм, или съгласно светлината.

Първо, определяш колко са глупави онези желания и мисли, които те откъсват от собственото ти достижение. Това е ”еснафският” подход. А след това злото е това, което те отделя от Твореца – това вече е ”мнението на Тора”. Тези две мнения са противоположни едно на друго и Тора ни разказва как човек преминава от единия свят в другия. Ако той потвърждава всичко с егоистичното желание, такова състояние се нарича ”този свят” – казано иначе, сегашното стъпало. И от тук човек преминава в ”бъдещия свят”, в бъдещото състояние, където всичко трябва да се утвърждава в Твореца.

И така, разказа за Египетското изгнание е универсална история, повтаряща се отново и отново, всеки път в ново качество, на ново ниво на възприемане, изявяваща много дълбоки пластове, много по-тънки детайли, много по-точни оценки.

С тази история излизаме от Египет, но финалната точка все още е далеко. Египет се завръща при нас по време на скитанията из пустинята. Казано с други думи, гледаш и преживяваш ”филма” отново на много по-високо стъпало, само че с много по-висока ”разрешителна способност”. И това е като добавка към войните и другите проблеми. Всичко се повтаря, разкривайки много по-тънки детайли в анализа.

И винаги всичко се завръща в триъгълника ”Аз – групата – Твореца”. Разкриваме точката на единството, на сливането, където аз и групата е съсъд, а Творецът – напълването. А след това проверяваме какво ни пречи и какво работи за нас. Всяка секунда разкриваме потенциално годни свойства, за да ги поправяме и присъединяваме, изкачвайки се с това по стъпалата на духовната стълба.

Така че, ако търсиш оптималния път, има само едно място, на което трябва да се фокусираш.

От урока по статия на Рабаш, 26.10.2012

[92232]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В нас се разкрива копие на последното разбито духовно стъпало като материален свят, който усещаме с петте си сетивни органа. При това материята и чувствата са мними – те очертават контурите на духовното, подобно на картината от стената. Картина има, но тя не е реална. Реалността е там – зад стената, а на стената е само проекцията.

Хората гледат кино и изпитват най-различни преживявания. Реални ли са те? Просто такива са ни реакциите. Сякаш живеем във филма, който ни прожектират.

Но освен този филм – нищо друго не съм видял и нищо не зная. В него преминава целият ми живот и затова всичките ми усещания отразяват неговия ход. Зрение, слух, вкус, обоняние, усет – всичко е отразено на тази лента.

Днес преминахме към триизмерното кино, осигуряващо ни още по-голяма реалистичност. Въобще не е тайна, че човек може да бъде поместен в някаква сфера, симулирайки, че това е неговият живот. Ако той свикне с този свят, върви му доказвай, че съществува някаква външна реалност. ”Ето хора, звезди, Земя – всичко си е на мястото”… В своите усещания той не излиза извън рамките на тази сфера. За него, зад пределите на сегашните му усещания нищо не съществува. Той не усеща в някакъв допълнителен чувствен орган недостатък на каквото и да е, ущърб на неговата реалност.

Ето и аз днес с петте си чувствени органа управлявам само това, което се намира вътре в моя кръг. Къде е допълнителният сетивен орган – съсъдът, който не може да се напълни с нищо от това, което се намира тук, колкото и да се опитваме? Тази допълнителна потребност се нарича ”точка в сърцето” (.), и тя е обърната към онова, което не се намира в нашата Вселена. Усетил това желание, човек не може да си намери място, тръгва да търси и накрая намира нас. А нашата задача е в това, да го свържем с външния свят. Той трябва да се откъсне и да прескочи ”оградата”, да се избави от нея.

Цялата работа е в това, че нашата сфера е създадена като копие на висшия свят – между тях има някакво подобие. Трябва само да се използва правилно онова, което имаме тук. Аз вземам своята искра, точката в сърцето, и я внасям във взаимоотношенията си с другарите, сякаш искам да ги обикна. И тогава виждам, че всъщност не желая това.

Но необходимостта вече е формирана, искрата вече е придобила вектор и съответно с това мога да изисквам поправяне.

Затова, основно трябва да поставим своята искра в ”терена за игра” и да накараме самите себе си да играем, по всички правила. Благодарение на тази игра, концентрирам ума си и придобивам правилни, истински желания. Така от модела, от аналога, имащ външно сходство, ще премина в истинския свят.

Нашият свят ще остане само като въображение, ”като полигон за тренировка” и само моята искра е вечна. Тази миниатюрна точка в сърцето – част от Твореца свише. И ако я използвам правилно в играта, то ще постигна успех и ще израстна.

От урок по статията ”Учение за Десетте Сфирот”, 04.11.2012

[92099]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да прeдадем форма на отдаване на получаващите желания?

Отговор: Ние прeдаваме най-различни форми на материалите – правим от тях зъбни колела, решетки, точила и т.н. На съшия принцип работим и с желанието за получаване, независимо, че то никога няма да се превърне в даващо. ”Съсъдите за отдаване” в кабалистичната терминология са получаващи съсъди, които са способни да отдават, действайки по особен начин. Казано с други думи – то става получаващо по особен начин. Защото освен да получават, те на нищо друго не са способни.

Така че, усъвършенствай се в получаването до такава степен, че то да се уподоби на отдаването.

Днес, както и да го усукваш, моето намерение си остава егоистическо. За да го поправя, ми трябва особена, външна сила. Затова се учим – за да я привличаме. Сам не мога да променя нищо и затова не преживявам за своите желания – те ще се развиват съгласно програмата. Не трябва да се грижа за това, напълнени ли са моите съсъди и ако да, то с какво и колко? Тук всичко си върви по реда, а аз се грижа само за намерението, за посоката на мислите си. Аз отделям действието от намерението и само в намерението постоянно се устремявам към целта. Докато я задържам на ”кръстовището”, каквото и да правя – аз съм поправен и всичките ми дела са добри. Затова е казано: където са мислите, там е и човека.

Сто процентното намерение за отдаване ми подсигурява поправяне във всичко. Защото именно то, а не действието, е решаващия фактор. И тогава, дори да грабя или да разрушавам – аз грабя и разрушавам частите на своето егоистическо желание, за да извършвам действия за отдаване. Над действията човек няма власт – всичко определя намерението.

Проблема е в това, че гледайки един на друг, ние виждаме тъкмо действията, а не намеренията. Но тъкмо този проблем ни води към поправяне. Аз трябва да се издигна на такава височина на взаимната връзка, за да съдя за другите по намерението им, а не по действията им. Това ни задължава да ставаме кабалисти. Друг изход няма – защото по друг начин не можем вярно да си взаимодействаме. Бедствията ще се увеличават – и къде ще е моето отдаване на висшия?

Въпрос: ако намерението – е онази форма, която се облича на материала на желанието, то как да я поправим?

Отговор: С помощта на светлината, възвръщаща ни към Източника. Ние се стараем да действаме за отдаване, обединяваме се помежду си, и несполуките ни разкриват, че се нуждаем от светлината.

Защото във всеки човек има част от Галгалта ве – Ейнаим. Като следствие, някои хора изпитват влечение към светлината и това влечение се разкрива в тях, като въпрос за смисъла на живота. Те искат да познаят, да разберат тази тайна.

Такива хора са особено егоистични. Те изобщо не са симпатични – по-скоро са отвратителни, на тях въобще не им е до този свят, те го презират, не желаят да се възползват от неговите ”боклуци”. Накратко казано, в кабала идват хора много неприятни. Тъй като голямото желание в тях, потиска малките. В резултат, човек се интересува само от едно – той иска да знае, за какво си струва да се живее?

Освен това, него могат да го вълнуват въпроси на ниво от висша философия: ”Какво е това Вселена? За какво е всичко това?”. С други думи, на него тук му е тясно и той не може да понесе това.

Ето, това всичко е предизвикано от пробудилата се част на Галгалта ве – Ейнаим, която за сега все още се намира в АХАП и го уголемява, тласкайки човека към търсене, кара го да се отваря за всичко, стараейки се да ”глътне” цялата действителност, включвайки и Твореца.

А след това, благодарение на действията в групата и учението, човек започва правилно да преценява и да сортира всичките явления. И тогава се приближава до поправянето.

Освен това, основна роля играе коренът на неговата душа, качественият характер на неговата Галгалта ве – Ейнаим. Някой например, се устремява към глобалното, към всеобхватните знания, съобразно размера на своето решимо, някога издигналите се много високо, са паднали толкова ниско, че сега изискват голяма работа. Такива  хора не постигат успех отведнъж, а след десетина години – но след това се издигат на съответстващата им висота. А другите – не.

Във всеки случай, както и да се възвиси човек, неговото глупаво начало се възвишава над него. От това зависи количеството действия, необходими за поправянето му.

Но така или иначе Галгалта ве – Ейнаим и АХАП всеки има изначално, без да изключваме ”народите на света”. Тъй като всички сме преминали през разбиването, в това число и в Древния Вавилон. Тогава се е разразила същата криза, както сега, в резултат на което от общата среда се е отделила една малка група от хора – народа Исраил. Сега, когато страдат всички ”останали вавилонци”, нямайки друг избор, сега ще им се наложи да се поправят заедно с онази група, за да излязат окончателно от Вавилон. И тогава всички ще се назоват Исраел – което означава: ”направо към Твореца” (яшар – Ел)

Тук не става въпрос за националност, а за подобие на Твореца. И разликата е само в последователността: някой започва този процес, а някой го продължава. Всеки внася своята лепта и накрая всички поправят вавилонското разбиване.

От урока ”Въведение в книгата Зоар” 02.11.2012

[92001]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да постигнем толкова силно желание към духовното, че то да ограничи всички останали желания на тялото?

Отговор: Във всеки от нас има ”613” желания, които трябва против своето разбиране да настроим към величието на любовта и отдаването, обединението, взаимното поръчителство. Всичко, което е зад пределите на моите лични интереси, трябва да стане по-важно за мен, отколкото егоистичните желания на тялото ми.

Ако човек разделя вътрешните и външните желания така и се насочва в посока от себе си навън, за сега това е достатъчно. Всяка секунда трябва да се проверяваме отново и да се опитваме да се задържим в същото направление на мислите.

В крайна сметка, навикът става втора природа и за сметка на приложените от мен усилия, към мен се спуска светлината. Още малко усилия – и още малко светлина. От такива мигове започвам да се изграждам, защото ”Няма другo поправяне за човек, освен да се устремява към всички бъдещи мигове, така че да са обвързани и насочени към Неговото велико име” – още и още малко. Тъкмо от такива ”изходи” (от Циона) и излиза Тора.

Защото когато усещам, че съм излязъл от правилното намерение, у мен се поражда желание да се върна и искам светлината, възвръщаща към Източника, която се нарича Тора. Излиза, че тъкмо от Циона, от такива видове (ециот) се ражда Тора: не от подемите, а от паденията, изходите от правилното намерение.

Така, през цялото време прибавям още една и още една ”буква”, докато през мен не премине цялата книга Тора.

От урока на Рабаш, 29.10.2012

[91918]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Защо Творецът изисква от нас да съблюдаваме закони, за които нищо не знаем?

Отговор: Днес ние се намираме на стъпалата на материалната природа: нежива (Н), растителна (Р) и животинска (Ж). Тук ние напълно можем да съществуваме, тук си имаме наука и много други средства.

Но става въпрос за законите на човешкото стъпала, отнасящи се към духовната природа. С нея ние не сме запознати, с нея не сме способни да направим нищо. Но въпреки това, трябва да се издигнем към нея, и затова изпитваме страдания, които ни тласкат напред. По такъв начин, страданията обозначават много по-високо стъпало, което днес започва да се разкрива в нас, но в негативната си форма.

На животинско ниво ти си водил сит живот и си изпитвал във висша степен положителни усещания. Струвало ти се е, че всичко е прекрасно. Но изведнъж е започнало да се развива противоположното – големият минус, страданията. Какво да се прави? Това ти не знаеш.

Баал а-Сулам обяснява, а и от историята знаем, че във всяко състояние се проявяват страдания, за да ни се стори то непоносимо и да се издигнем на следващото стъпало. Така напредваме.

И днес страданията са предназначени да те подтикнат към следващото състояние. Искаш ли да почакаш? Тогава те ще нарастнат неимоверно. Тъй като тук става въпрос за качествен, а не количествен разрив. По-рано, когато имаше недостиг на храна можехме да измислим някаква селскостопанска машина, а ако не достигаха пари за мелница можехме да ги съберем от хората или да вземем заем от банката, влагайки своя принос в икономиката. Но днес не знаем какво да правим – в това ти си прав.

Но варианти няма – висшите закони няма да се разкрият на сегашното стъпало. Единственият път е да постигнем равновесие с природата. С други думи, ние трябва да станем интегрални, ”кръгли”. Нужно ни е единство, равенство между всички – онова, което се отнася към интегралното. И освен това, равенство и равновесие с природата. Защото иначе ще поискаме, всеки от нас да е милиардер. Но не е достатъчно да се изравнят хората – трябва да разкрием също и равенство на базовото ниво на материалните потребности, за да може всички заедно по равно да се обединим, заради хомогенното взаимно отдаване. Така ние ще разкрием заложената в природата хомогенна Сила, от която произлизат всичките останали сили, всичките останали закони.

А ако не направим това, страданията ще се усилят, ще се стигне до чудовищни крайности. Това го знаем от пророците, това е закон. Природата ще направи всичко, за да ни задължи да изпълним онова, което е изначално предначертано, като цел.

Въпрос: Значи, по примера на урагана в Америка, ние трябва да разберем, че проблемът е именно в нас – в онези, които разбират всичко това?

Отговор: Ние сме виновни, че това послание не достига до хората, в това, че те все още не го осъзнават и не се променят. Вината е в нас.

Наистина, ”ние се подготвяме” и се приближаваме до това, благодарение на което все още ни разрешават да се учим и подготвяме. За сега напредваме и малко съкращаваме разкъсването. Но ако започнем да изоставаме, ще изпитаме страхотни удари.

Разбира се, ключът е в нашите ръце, и затова ние най-малко сме защитени от бедите и проблемите. Всичките нещастия на света са по наша вина. Ние трябва да разберем, че това е знак за нас. А в противен случай, ако не спрем тази негативна тенденция в света, всички беди ще се стоварят тук.

Единственото средство е нашето обединение. Външното разпространение е вторично, основното е  работата между нас. Ако сме изцяло вглъбени в обединението и с правилно намерение, а всички действия посвещаваме на разпространението на материали по света, това би било най-доброто, идеалното прилагане на силите. Намеренията – навътре, действията – навън. Към това трябва да се устремим по своя път. Иначе ще ни бъде лошо.

От урока ”Даряване на Тора”, 31.10.2012

[91856]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Поръчителство, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Въпрос: Как да се уверим, че със своето намерение надеждно подкрепяме другарите си?

Отговор: Трябва да се стараете през цялото време да се самопроверявате: как аз се отнасям към групата? Освен това, друго няма какво да проверявам. Правилният курс е без отклонения, темпото за напредване – всичко това аз проверявам по своето отношение към другарите.

Не е нужно да прехвърлям хиляди параметри и детайли от възприятието, побърквайки се между многото циферблати и датчици, като в кабината на пилот, където погледа ти се разминава между многото прибори. Само след време летецът започва да възприема показанията им във вид на цялостна ” картина” и моментално да открива проблема. В него сякаш е отпечатана контролната снимка на изправното състояние, с която той веднага сверява данните. Тъкмо затова на пилотите  не се поставят прибори със стрелки, а аналогови индикатори със стрелки. Но в духовното нещата са други. Там без да гледам на множеството фактори, трябва всичко да свеждам към една скала, към един критерий – към обкръжението. Аз се споявам с него все по-здраво, докато не се слея напълно и тогава достигам следващото стъпало, и изграждам себе си.

Всеки път се прилепям към групата, влизам в нея, като в ковчег. Старая се със свръхсили да се подложа на въздействието на другарите си. При това, мога да ги анализирам критически, но само при условие, че това усилва моята преданост. И затова първо трябва да се утвърди точката на сливане, подобно на капката семе в матката.

А след това, когато връзката е установена, този зачатък започва да обраства ”с плът” – тъй като постоянно ми добавят егоистични желания. Възникват проблеми, вътрешни възражения, но аз си разрешавам да отварям ”кутията на Пандора” само, ако контролирам ситуацията и я използвам, за да усиля сливането.

Така израства зародиша, предоставяйки на всичките си желания възможността да участват в сливането – над тях, над техните разсъждения, въпреки тях. От една страна, те горят вътре, съпротивлявайки се на самоотричането, а от друга страна, той изисква имено самоотмяна, сливане.

Съответно силите той уравновесява тези две крайности в средната линия и с това подсигурява израстването на ”тялото”. Тъй като тялото – това вече е резултат, средната линия, Тиферет.

От урока по Книга Зоар, 30.10.2012

[91661]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Ние преминаваме през много интензивни промени, благодарение на своята вътрешна и външна работа. И не трябва едното да влияе на другото. Тъй като във външната работа напредваме с такава скорост, с каквато се движи света, обръщайки се към него с онова, което той е готов да чуе. Казано е: ”Възпитавай подрастващия съгласно неговия път”, и този ”подрастващ” е целият свят и затова изисква такова отношение към себе си.

Докато вътре в себе си, трябва да бъдем насочени към една обща цел, към ясни  определения. И дори, когато стават промени във възприятието, всички впечатления трябва да се съберат в една обща картина, която постоянно се проявява с една по-голяма резолюция, ставайки по-точна. Така че ние все повече се фокусираме, все по-ясно виждайки целта пред нас.

Не може да се сменя ”професията”, за да се търси друг начин за печалба. При всякакви промени, тези форми трябва да останат и да си приличат по това, как те се обличат в групата и се опират на нашето съединение.

Човек трябва да съхрани своето постоянство в работата и усилията, за да възприема положително постоянно променящите се и явяващи се пред него образи и препятствия, всеки миг, заставащи на неговия път. Той трябва да разбере, че всички те се изпращат от един висш Източник, ”освен Него, няма нищо” и са призовани да ги насочват към единна цел.

Ако той подхожда към всичко с такова отношение, то няма да му се наложи да затъва в проблемите. Той ще ги приема конструктивно, ще се издига над тях и над тези проблеми ще се свързва с целта. Така той ще може всяка секунда да се самопроверява.

От урока по статия на Рабаш, 29.10.2012

[91530]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→