Духовните съсъди се състоят от желания за наслаждаване, а също така и от съкращаване на желанието, от екрана и намиращия се в него срам. Срам, защото не мога да обърна себе си към отдаване, страхувам се от всяко свое състояние да се свържа с Отдаващия.

Когато се издигам от падение, от усещане на злото, тогава виждам, че то не е било толкова лошо. Разбирам, че това падение е вид подготовка за нов подем. Започвам да обичам и ценя това предходно състояние, да благодаря за него, защото без това спускане сега не бих се издигнал.

Това ми помага да оценя своето издигане още по-високо, защото то е дошло, за да поправи бившите пороци. И затова поправям този подем със своето ново отношение към него и от този опит се уча и в бъдеще. Сега знам, че трябва да се подготвям за момента, когато отново ще дойде падението, за да мога по възможност да го контролирам и да се издигна над знанието.

В състояние на подем имаме малко възможности да се издигнем с вяра над знанието, но за това ще ни помогне падението. Тъкмо паденията са най-ефективните състояния за издигане, а не подемите.

Работата на човек е в това, да благодари за миналото и с това да се подготви за бъдещето. Всеки миг трябва да се говори, че всичко случващо се до този момент, какъвто и конфликт да се е случил между другарите, каквото и да се е случило – всичко това е направено от Твореца, освен Когото, никой друг не съществува. Трябва да припишеш всички тези ситуации на разкриването на Твореца спрямо теб от Неговата обратната страна, ако си преживял падението, или от лицевата Му страна, ако си изпитал подем.

А за в бъдеще – трябва да сме готови за всичко, каквото и да се случи. Това се нарича преданост на душата. За този момент се подготвяме в групата, благодарение на своя принос в нея, в поръчителството, в помощта, която се възвръща към самия човек.

Всичко зависи от готовността на човека. Ако седим и нищо не правим, то няма да усещаме никакви падения или подеми, а само лека промяна в настроенията. Ако се подготвяме за връзка с другарите, то ще можем да управляваме скоростта на своя напредък и да виждаме в положителна светлина всичките си хубави състояния: и подемите, и паденията.

Много по-трудно е да се отнесем целенасочено към подема, отколкото към падението. Защото по време на подем се намираме под впечатление от наслаждението, което ни зашеметява, не ни разрешава да го анализираме, да контролираме желанията си.

Докато при падение, самото желание те кара да търсиш изход, дори спасение. Затова е казано, че ”Фараонът е доближил синовете на Израел към Твореца”. Желанията, разкриващи се в падението, в изгнанието, страданието и злото – тъкмо те приближават човек към целта. А по време на подем напредваме не особено много.

От урок по статия на Рабаш, 02.04.2013

[104233]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако творението е било създадено да се наслаждава, тогава защо човек трябва да работи, за да достигне отдаването на Твореца, а не може просто да се наслаждава на живота, само с добро?

Отговор: Човек може понякога да се наслаждава на материалния живот, но не през целия живот и не през цялото време. Дори най-богатите хора, имащи всички блага, не са способни всеки момент от своя живот да усещат наслаждение – не това е била целта на творението.

Ако разгледаме от близо, ще видим, че дори кралският живот съвсем не е прост. Творецът дава на всеки своята роля и задължава човек да се развива съгласно целта на творението, по добър или по лош път. Обикновено хората напредват по пътя на страданието, което се нарича в ”своето време”. Но ако в човек има особен корен на душата, той получава възможност да ускори своето развитие, ”да освети времето”, тоест сам да участва в работата на Твореца. За такова участие, той трябва да удържа в себе си две сили, а не да действа съгласно една сила, както е при обикновените хора.

Невъзможно е да напредваш само чрез наслажденията в материалния свят. Виждаме, че светът се потапя във все по-големи страдания, въпреки целия свой технически прогрес, като се предполага, че ни е давал възможност за постигане на пълен просперитет. Но Творецът проваля опитите ни да подобрим материалния си живот и не ни дава да се наслаждаваме. Създаденото от Него егоистично начало постоянно расте и властва над нас, разрушавайки всички наши добри начинания.

Ако нашите опити не противоречаха на целта на творението, то несъмнено все пак бихме се устроили. Бихме живели като животните съгласно природната програма и инстинктите, и всеки би намерил своята ниша в общата симбиоза. Но ние не сме способни на това, защото трябва да достигнем особено състояние.

Това се отнася най-вече към тези, в които се е пробудила точката в сърцето, но всички хора страдат, защото чувстват силите, тласкащи ги към развитие. Това се случва” под знанието”, неосъзнато, без разбиране къде, защо и как е нужно да се развиват, какви сили ги управляват и придвижват напред. Човек просто инстинктивно се опитва да избегне неприятното, лошо въздействие и да се доближи към доброто. Всички негови разчети са основани само на това, къде са по-малко страдания и повече доброта.

Въпреки това, за специалните души Творецът е приготвил специален път на развитие за сметка на доброто. Те сами трябва да притеглят към себе си развиващите ги сили – висшата обкръжаваща светлина, връщаща към източника. Такива хора се радват на всичко лошо като на хубаво, знаейки и разбирайки, че всичко произлиза само от Твореца, освен когото няма никой, и който си играе с нас.

Целият живот е игра. Тъй като развитието на низшия с помощта на висшия става за сметка на игра, и от нас се изисква да приемем правилата на тази игра, въпреки нейната тежест, обърканост и трудност за човека. Необходимо е да положиш много усилия, за да видиш играта на Твореца и винаги да поддържаш връзка с Този, който играе с теб.

В този случай, се оказваме между две сили: Фараонът и Творецът, и се радваме на възможността да напредваме. И действително тогава може да вървим само по пътя на доброто!

Хората, способни да удържат тези две сили и сами да ги управляват, като две юзди, или да бъдат както кон, който сам се движи, познавайки желанието на Конника, се чувстват щастливи. При тях има множество проблеми, на техните плещи лежи целият този свят, за който те са отговорни, но те са щастливи от величието на своята мисия, от връзката с Твореца, поръките на когото изпълняват.

От урока по статия на Рабаш, 02.04.2013

[104239]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Предисловие към ТЕС“, п.14: Казали мъдреците: ”Този, за когото неговата Тора е негов занаят…” ”Занаят” (омануто – אומנתו) означава ”Вяра” (емунато – אמונתו). Например: човек, доверяващ се на другаря си, му дава пари на заем.

Възможно е да му има вяра само за един грош, а ако той го помоли за два гроша, то ще откаже да му ги даде назаем. А може да му има вяра за сто гроша, но не повече. А е възможно и това, без страх да му повери цялото си състояние. Последният вариант се смята за пълна вяра, докато в предходните случаи се смята, че вярата не е пълна, а частична.

Парите  са само като пример. А всъщност става дума за това, дали си готов в името на другаря си да се откажеш от всичко, което имаш. Това Баал а-Сулам нарича ”съвършена вяра”.

Въпрос: Какво означава ”да се откажеш от всичко, което имаш”?

Отговор: Това е въпрос на усещане. Заради приятеля си готов да се откажеш от най-скъпото – от възможността да влезеш в духовното. А ако не си готов, то не ще можеш да работиш и пред Твореца. В този случай ти липсва вяра и съответно си откъснат от духовния свят.

Въпрос: Защо това се нарича ”вяра”?

Отговор: Под вяра тук се подразбира отдаване, силата на самоотричане, отказване от самия себе си. Но не трябва да се опитваш да изпълниш това условие самостоятелно – силата за отдаване ще дойде с помощта на светлината, връщаща към Източника, ако се стараеш да молиш за нея. А за това трябва да се прилагат усилия, да си част от групата. Тогава, благодарение на завистта, страстта и честолюбието, ще забележиш, че другарите вече са постигнали това и ще пожелаеш и ти да станеш като тях. А ако пък не – към това ще те подтикнат чрез страданията, и независимо от всичко, ще пожелаеш да преминеш от силата на получаване към силата на отдаване.

През целия свят преминават вълните на кризата, завършващата крива на сегашното развитие. Какво всъщност ни дава тази крива? От една страна, животът на много хора се подобри. Това вече не са онези бедняци, от които няма какво да вземеш, освен живота им. Дълго време те вярваха в капитализма – с други думи, в това, че с помощта на егоистичните подбуди може да се постигне успех. Наистина, нека всеки се старае да се извиси от самосебе си, в рамките на закона, а не в условията на своеволията и кръвопролитията. На всеки му е предоставена свобода: ако искаш, занимавай се с промишленост, търговия, банкерство, развивай технологии и т.н. Върви и жъни успехи. Като следствие, хората се впуснаха да гонят успеха и приложиха не малко усилия да направят това.

Но от друга страна, в тях се появиха средства, те получиха образование, обзаведоха се, пътуват по света, свикват с изобилието. И сега за разлика от нисшите, те са чувствителни към ударите.

Ето защо седемте гладни години настъпват след седемте сити години. Някога евреите са живели охолно в Египет, под властта на добрия цар, който им е подсигурявал благоденствие, охолство. Ако тогава Фараонът е бил ”президент”, то Йосиф е бил ”премиер-министър” с безгранични пълномощия, за когото никой не е смеел да каже лоша дума. Така Творецът е възвисил целия народ да забогатеят, а после започнал да отнема това изобилие и евреите много добре усетили това ново явление.

Защото понижаването на дохода и загубата на основен капитал са две различни неща. Едно е да не спечелиш потенциалната хилядарка, а друго да загубиш сто. Тази загуба предизвиква в мен по-голямо съжаление, отколкото недостигът на хиляда, защото стоте са били вече в ръцете ми. Цял месец ще преживявам тази загуба, докато хилядарката няма да остави такава горчива следа  в мен.

И затова в наше време човечеството е било издигнато на по-високо материално ниво, а сега започват да ”затягат колана”, да смъкват слой след слой от натрупаните мазнини, докато не се стигне до ”месото”, а след това и до ”кокала”. Това всъщност са ”седемте гладни години”, завършващи с ”десетте египетски присъди”, когато ”египтяните” ненавиждат ”евреите”, не могат да ги понасят. С други думи, противопоставянето със собствения си егоизъм за човек става нетърпимо и той вече не знае какво да прави, осъзнавайки, че именно егоизмът не му дава да си поеме дъх.

Днес имаме банки, промишленост, здравеопазване, образование – всичко, което е потребно за душата. Но всички тези механизми действат срещу нас. На лекарите и на фармацевтите им е изгодно да сме болни и затова ни тъпчат със съмнителни лекарства. Промишлеността и търговията също се превърнаха в инструмент на лъжа за изсмукване на пари. Накратко казано, всички създадени системи от човека, на които той възлага някакви надежди, се обърнаха срещу него като зло.

И това се случи за последните 60-70 години. Съвсем до неотдавна всички си мислеха, че вървим към ”светлото бъдеще”… Но вместо това, достигайки до определено ниво, егоистичното желание започва да се спуска, погребвайки след себе си благите надежди. В крайна сметка, средната класа изчезва и постепенно всичко ще си дойде по местата: елит по върховете, и милиарди гладуващи долу. Такива са ”седемте гладни години”.

Добре, как така? Къде е логиката? Та нали самият елит трябва да се бои от такова развитие на събитията, изпълнено с безредици и смут? Наистина, бедните ще им потърсят сметка и това няма да бъде възможно да се спре. Освен това и самите върхове няма да могат да го предотвратят – те ще измъкнат от народа всичко, което е възможно, няма да оставят нищо на хората, ще ги докарат до пълно разорение. Егоизмът няма да позволи на върховете да се спрат, защото програмата му е такава…

И така, тъкмо по пътя на подем към богатство и падение в бедност човек измерва своите загуби. Хората, които са се издигнали или паднали, ще им се наложи да се замислят какво се е случило. И размишлявайки за това, какво ще се случва по-нататък, те ще забележат изведнъж: ”Егоизмът ни изяжда. Нашата собствена природа е нашият ненавистник. Тя не ни позволява да организираме своя живот. И ако не поправим природата си, сме загубени.”

Това ще почувстват и елитът, и богатите, които ще останат след схватките за капитала. Да допуснем, че след непоносимата конфронтация на върха ще останат стотина победители, които ще свият всичко под себе си. Няма да има никакви преходни звена, хранещи междинните пластове – механизмите на властта ще преминат във виртуалното. И накрая всеки човек ще си зададе основния въпрос: ”Какво трябва да направя сега?”. И всеки ще усети, как егоизмът помита границите в него, как буйства и си прави каквото иска. Нашата природа няма да ни позволи някак си да балансираме живота си.

Струва ни се, че е много ясно: трябва да се раздаде някаква част на бедните, за да се подкрепи тяхното съществуване. Но помощта безследно изчезва, като в Африка. Колкото и да отделяш за нуждаещите, утре нищо не остава, а нуждата само нараства.

И тогава хората, както се казва, ще ”застенат” от разкриващото се зло, чувствайки, че не могат да се преборят със своя егоизъм. В мен сякаш се е вселила змия, изяждаща ме от вътре, раково образование, с което нищо не може да се направи. Такъв е редът на развитие във външния свят и ние не можем да чакаме, докато това се случи, за да разкажем накрая на хората за методиката за поправяне. Сега е моментът за нейното разпространяване.

Самите ние вървим по този път, но форсирайки времето, се развиваме заедно с Твореца, заедно с групата, заедно с примера, който трябва да достигнем. От сега знаем към какво ще ни доведе това развитие – към единство между всички и по равно, когато хората си помагат помежду си да се обичат, както себе си, към равно разпределение, базиращо се върху възпитанието и изучаването на интегралната взаимовръзка. Поставяме този идеал пред себе си и се устремяваме към него.

По такъв начин, покрай проблемите, подтикващи ни отзад, ще имаме още една сила, влачеща ни отпред. И независимо, че тласъците ще бъдат твърде чувствителни, заедно с това имаме устрем, който ни влече напред, знание, призвание. И тази картина е ясна: изучавайки я, тя просто ще пламне пред нас и ние ще ускорим времето.

Но така или иначе, в крайна сметка, всички осъзнават, че егоизмът е злото, което ни умъртвява. Осъзнават до такава степен, че нищо друго не остава, освен да си изкопаят гроб и да легнат в него. Тъй като с природата не може да се спори, ако не използваме методиката за поправяне, предназначена специално за това…

От урока по статия на Рабаш, 02.04.2013

[104051]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Любовта се проверява по отношение на ненавистта, която възниква в човек към източника на злото – по това, може ли той въпреки своето лошо усещане да обича източника на своето страдание. За сметка на това той трябва да се отдели от злото, от мястото, в което усеща страданието, като от чужда, не принадлежаща му природа.

Това е много специален момент. При обикновената егоистична природа, аз ненавиждам този, който предизвиква страдания в мен, източника на злото. Както често успокояват плачещото дете, което се е ударило в масата: ”А ти също удари тази маса, набий я!” Това е естествената, животинска, инстинктивна реакция.

Но духовната работа е посветена на поправянето в човека, а поправянията са възможни само при условие, че усещам от кого е това зло, но трябва да разбера, че при мен идва само доброто и любовта. И тогава, всичките ми болезнени симптоми трябва да ме обърнат не към източника, от който идва злото, а към източника на зло в самия мен, към мястото, където усещам злото, към моето зло начало.

Тъй като тъкмо в него усещам страданието, лошото отношение и тъкмо него трябва да отделя от себе си, да направя екран, до го съкратя до такава степен, че накрая обръщам злото в неговата противоположност.

Както ако пред мен имаше маса с пет ястия, и навеждайки се над всяка чиния усещам отвратителния вкус, вонята, гнилоча. Това не е пресолена храна или подлютена, а истинска отрова. А аз трябва да поправя своите сетивни органи, за да обикна тези ястия, което по начало е невъзможно. Ето така поправяме своите желания, в които усещаме ненавист – на любов.

 От подготовка към урока, 03.04.2013 

[104123]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ако човек се чувства ”в бялата светлина на деня” и му се струва, че всичко в работата му е прекрасно, сякаш всичко разбира, усеща как напредва в сърцето и разума си, сякаш се развива в нашия свят – това не се нарича духовно развитие. Това развитие е в същата плоскост на нашия свят. Той може да изучи всички статии и теории наизуст, но това не означава духовен напредък.

Напредъкът става тъкмо в такива състояния, когато човек се чувства объркан, откъснат, усеща страх от случващото се в този свят, в тази земна плоскост, в която засега съществува. Това всеки път се случва на стъпалото, където се намира в дадения момент. Както е написано в Псалмите на цар Давид: ”Скрил си Ти лицето си и аз се изплаших”. Такова състояние се нарича тъмнина.

Но тъкмо в тъмнината човек може да се самопровери дали е способен в тази тъмнина да запази връзката си с Твореца. Той не моли тъмнината да се разсее и да се разведели, да стане спокойно, уверено, разбираемо. А се радва, че сега в тази тъмнина изпитва остра нужда да се прилепи към Твореца. Радва се и благодари за тази тъмнина и иска да остане в нея.

Тъй като е уверен, че сега, над тази тъмнина, ако успее да помоли за връзка с Твореца, то това ще е форма на отдаване, защото не носи никаква изгода за неговото желание за наслаждение.

Такива състояния ни приготвя Творецът. Често, след 10-20 години изведнъж се разкрива някакво следствие, ставащо преграда на нашия път, приготвено от Твореца от преди десетки години. Тъй като всичко протича съгласно дългата програма на творението. А онези пречки, чиято причина не ни е ясна, произлизат от информационните ни гени (решимот), от предходни кръгообороти.

Истинското преодоляване е в това, да имаш мъжеството да се обърнеш с молитва, съгласието да останеш в тъмнината, за да може вътре в нея да се задържиш в сливане с Твореца. Вътре в черната тъмнина ние заявяваме, че ”няма никой освен Твореца” и не молим да бъде премахнато скриването, а искаме да се издигнем над него, с вяра над знанието, да ни даде сили да продължим така, сякаш се намираме в светлината на деня.

В мига, когато наистина достигаме до това желание, ние излизаме на светло. Това ни желание трябва да бъде окончателно и безвъзвратно, за да бъде нашата молба наистина за тъмнината, а не за светлината: само за сливане, само заради възможността да доставим радост на Твореца в тъмнината, усещайки своя егоизъм, за да стане тази тъмнина светлина за нашето желание да отдаваме. И тогава се съмва… Това трябва добре да се усвои, тъй като такава е методиката за напредване.

От подготовка към урока, 04.04.2013

[104254]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Европейски конгрес. Лекция №5

Въпрос: Казахте, че искането ни към Твореца трябва да бъде такова, че Той да не може да не откликне на него. Колко силно трябва да бъде желанието, искането ми, за да достигна това състояние?

Отговор: Желанието трябва да бъде такова, все едно молите за спасение – добро и силно. То не трябва да ви разкъсва до умопобъркване, но трябва да е правилно.

Под силно желание в кабала се подразбира точно, остро, точково желание: желанията ми напълно да съвпадат по свойства с желанията на Твореца.

В момента, в който твоето и Неговото желание се сливат в едно цяло, се озоваваш в огромен мощен поток – струя, където Висшата светлина прави всичко.

Това може да бъде желание като на малкото дете, но е важно то да бъде точно насочено към свързване с другите хора, към разкриването на Твореца, с цел да се разкрие Неговата радост в това. Това се нарича отдаване.

Нека да го направим сега: вътрешно да се хванем за ръце, а после по-тясно, още по-тясно да се присъединим един към друг чрез сърцата. Опитайте се да усетите, че сърцата ви все едно се докосват взаимно. Няма тела, има само сърца, докосващи се все по-тясно и по-тясно и започващи да бият заедно в унисон. Мислите се превръщат в една мисъл, за да усетим Твореца в единно сърце.

Мисля, че това е възможно. Трябва да се правят такива упражнения, и ще успеете.

[104181]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Тази вечер ще проведем особен урок, ознаменуващ празника Пасха, Изходът от егоизма. Как да подходим към него с максимална молба, която да ни послужи за преминаване на махсом.

Отговор: Това се случва неочаквано. Никой не знае кога ще се случи, никой не може да предрече това. Но Баал а-Сулам пише, че периодът Пасха е особено важен – в нашия свят това е особено време, отнасящо се към обкръжаващите ни светлини.

Изобщо, може да се случи по всяко време, в неопределен ден, но в същото време, трябва да направим максималното възможно съобразно с връзката между материалните клони и духовния корен. Имаме всички шансове, нужни са ни повече съвместни усилия, а също така и малко наглост:

– Това ни се зачита!
– Защо?
– Защото!

Това е необходимо. За това е казано: ”Победиха Ме синовете Мои”. Нека да знам, че не съм заслужил, и въпреки това да искам, да настоявам, тази наглост е полезна. Защото тя свидетелства: излизайки извън пределите на своето его, аз вярвам, че съм зависим от Твореца и тъкмо от Него изисквам желаното. Тук се крие не само емоционална искра, а насочен вик, настоятелна, упорита, претенция към Него: ”Направи това!”. Така в мен се пробуждат новите съсъди-желания, допълнителна потребност.

Въпрос: Как се изгражда такова изискване през деня?

Отговор: Трябва да се фокусирате на това противостоене, което се формира при изхода от ”Египет”, на обединението и подема над нашия егоизъм, частния и общия. Като цяло, ни трябва искане, премесено с известно количество наглост. Основното е единството. И повече на нищо друго да не се разпиляваме.

Въпрос: Как да бъда нагъл при тази молба и в същото време да се моля за всички, заедно с всички?

Отговор: Казано е, че от Египет излизаме в нощната тъмнина. Това не означава, че трябва да се чака докато се стъмни навън и да гасим светлините в къщи. Не, това е тъмнината на егоизма, която усещаме вътре, когато нищо друго не може да ни спаси и няма проход за бягство.

А трябва да бягаме към центъра на групата, към любовта на другарите, към любовта на ближния. Ето, върху това трябва да се съсредоточим, да искаме само това да е важно. Светлината проявява съсъдите и ги поправя. Всичко идва от нея, освен молбата за помощ.

От урока по статия на Рабаш, 31.03.2013

[103943]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава в тежко състояние да търсиш връзка с Твореца, а не да се опитваш да се оправиш сам?

Отговор: Мъдростта идва само с опита. Трябва много пъти да почувствам тъмнината, а после светлината и отново: тъмнина, светлина, т.е. да премина през много приятни и неприятни състояния, когато съм добре или зле по различни духовни причини, и с това аз нищо не мога да направя.

През мен задължително трябва да преминат и да се сменят хиляди такива преживявания, докато не започна да осъзнавам, че възприятието ми зависи от моята оценка, от значението, което придавам на духовните свойства, съединенията, любовта, ближния.

Вече започвам да разпознавам какво се крие в тъмнината, да я усещам. Вече не ми е просто добре или зле, а добре или зле в зависимост от отношението ми към групата: от това, дали я смятам за важна, или се отнасям лошо с другарите.

Този път е изграден от много етапи, от много малки стъпала, за сега все още не духовни, а психологически бариери за преодоляване. А след това достигаме до такива разбирания, че пробуждайки се от тъмнината, започвам да мисля за екран – за времето, когато ще мога да бъда над тези усещания.

Ние трябва да преминаваме през добри и лоши усещания, сменяйки деня с нощта до самия край на поправянето. Независимо, че всеки изминава своя път, в крайна сметка започвам да чувствам, че трябва да се издигна над тези усещания. Не искам да завися повече от тях и да бъда техен роб, а искам да се защитя от тях с щит.

Нека в мен да възникват всевъзможни вътрешни впечатления, но те не трябва да влияят на моето отношение към другарите ми, към духовния път, към важността на целта и Твореца. Искам да бъда в това независимо от моето егоистично желание и неговите преживявания. В мен се поражда такова искане: да бъда над страданията на егоизма. Подобно на поведението на истинския мъж в този свят, който мъжествено отстоява своето и нищо не може да го разколебае, никакво външно влияние.

От този момент нататък осъществявам пряката си връзка с Твореца, защото започвам да изисквам от Него. До сега съм молил само за приятни усещания, за добри състояния, за сладко напълване – т.е. изисквал съм за своя егоизъм. А сега искам да ме издигнат над моето егоистично желание и това е правилното искане към Твореца.

Искам винаги еднакво да се отнасям към Стопанина, в едно направление, оставайки над емоциите, над преживяванията на своя егоизъм. Това се нарича ”анти-егоистичен екран” (масах).

Разбира се, тези екрани имат много нива и особености, но с такъв първи екран се започва работата със светлината. Аз искам да съкратя своето желание за наслаждаване. И разбира се, усещам всичко, което се случа в него и го преживявам. Но всички тези емоции, врящи в стомаха ми, не влияят на зрението ми, на сърцето и разума. Между тях се появява преградата (парса), която усещам като диафрагмата в моето тяло. Под тази преграда, ”в стомаха” нещо се смила и се случва, но аз искам да се олицетворявам с това, което е над тази диафрагма: белите дробове, сърцето и мозъка.

От подготовка към урока, 28.03.2013 

[103829]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Човек трябва да създаде „охранителен пояс“ около себе си, за да не се срине, когато го сполетят тежки беди, за да обостри чувствителността му и да му позволи да види цялото си зло. Степента на напредък се оценява по това, доколко бързо човек се пробужда и се радва, че е получил ожесточение на сърцето си, както пише Баал а-Сулам: „Радвам се на разкриващите се грешници“.

Той започва да работи заедно с тези грешници, с всички тези препятствия: със своето нежелание, с мислите си за това, колко е тежко и безполезно, с критиката на другарите си и учителя, с жалванията си от такъв живот. Светът около него може да лежи в руини, хората да са в депресия и упадък, но той ги гледа и му се струва, че те преуспяват. Показват му такава измамна картина: вървящите по улицата му се струват пълни с жизнени сили и мъдрост.

Всичко това е такъв театър и измама, че на човек му е абсолютно необходим охранителен пояс, който да му даде увереност и сили за да може непрестанно да върви напред. За това има две условия. Първото условие: група, за да направлява човека към Твореца, а второто условие: незабавно обръщане към Твореца, за да получи сила за отдаване, позволяваща му да бъде над силата за получаване, която Творецът ще пробуди следващия път в него. Така човек напредва.

Затова Рабаш пише, че „само на тези, които искат да излязат от властта на егоизма“, т.е. прилагат собствени усилия за това, светлината оказва помощ. Не мога да се надявам на това, че светлината ще поправи всичко сама, а от мен нищо не зависи и няма защо да правя каквито и да е усилия напред, по посока на другарите. Светлината няма да ми въздейства, ако първо не изпълня това, което е по силите ми.

А по силите ми е само най-простото: да се погрижа за другарите, да се съединя с тях, да ги прегърна, да направя нещо за тях, дори и с неправилно намерение. В отговор на тези фалшиви намерения и лъжливи действия Творецът ми дава тежест в сърцето: започвам да усещам страшна тежест и нежелание да направя това, не виждам никакъв смисъл в него. Тоест Творецът ми разкрива злото и ми се струва, че всеки път ставам все по-лош, все повече се отделям от целта.

„А от гледна точка на разума, колкото повече усилия са приложили, толкова повече е трябвало да напредват към целта, а не да вървят назад“ (от статията на Рабаш „Докато не паднал Фараонът“). Така ми се струва сега, тъй като обвинявам и съдя за всичко според собствените си недостатъци.

„Но работата е в това, че не отстъпвам назад, а се приближавам към истината“ – т.е. приближавам се не към лъжливата цел, която ми се представя в егоистичните ми желания, а към истината и „затова виждам до каква степен ме управлява злото“. В тази степен, в същата дълбочина, в която злото се разкрива в човек, той е способен да се върне на правилната позиция, с помощта на групата, за да се обърне към Твореца.

Без група, той няма никакъв шанс да си спомни, че трябва да се обърне към Твореца. Той не може да използва изпратеното му пробуждане, а просто ще падне и ще потъне в злото си. Затова е необходимо обкръжение, което повдига човек до добро състояние и му показва в каква посока трябва да действа, за да излезе от падение.

Групата действа като майка, която поддържа детето, което отива да се учи, а то трябва да направи само крачка напред. Така то прави стъпка след стъпка, докато не осъзнае цялото си зло и тогава Творецът му помага. „И тогава вижда, че Творецът през цялото време е слушал молитвите му“ и точно Той е превел човека и през добрите състояния, и през лошите.

„Затова от нас се иска да се укрепим, за да не избягаме от бойното поле, а да вярваме, че няма друга сила в света, освен Твореца, който слуша всички отправени към Него молби“. Човек във всяко състояние трябва да се старае да се удържа в това направление към Твореца, да си обезпечи необходимата поддръжка. Мъжеството се заключва не в това, да воюва с леността си, с лошите си настроения, умората, отчаянието, безпомощността. Всичките ми усилия трябва да бъдат насочени към това, предварително да си организирам поддръжка, т.е. да се подготвя.

По такъв начин, човек „се застрахова“ и изначално поставя себе си в такова положение, което не зависи от него. Сякаш си купувам застрахователна полица. Не знам какво ще се случи след миг и искам да се застраховам, за да мога в такъв момент, когато отслабна и няма да мога да властвам над себе си, да може някой друг, който има сили, да се погрижи за мен. Той без съмнение ще ми помогне и ще го направи правилно, в моя полза.

Отрано се обезпечавам с такава застраховка: за сметка на обучението, задължението пред групата, участието в дежурства. Устройвам всичко така, че когато падна, да не падна съвсем и да не се загубя. Само така можем да напредваме.

От подготовката към урока, 27.03.2013

[103755]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво позволява на силата на мисълта да изведе човек от неговата природа? Защо потенциалът на нашите общи мисли е по-силен от нашето естество?

Отговор: Намираме се в природата на неживото, растителното и животинското ниво, не повече. Нашите желания, като цяло, са устремени към храна, секс, семейство, пари, почести, власт и знания. Това е моето естество.

От друга страна, от обкръжението получавам сили, отнасящи се към по-висока, духовна степен. И ако в обкръжението се възцари общата мисъл, тя ми оказва стопроцентово въздействие.

Днес тези явления вече се проявяват: мислите странстват по света, подобно на вируси, предавайки се от един на друг. Те не просто ”витаят във въздуха”, те са част от свързваща връзка, която още не усещаме, въпреки че тя обхваща всички нас с леки възли.

По-рано, на предварителните етапи на развитие, взаимовръзката между нас е била слаба, а сега цялата мрежа все повече проявява своето въздействие.

И като следствие, засега ни е необходимо електронно общуване: мобилни телефони, SМS-и, и-мейли, видео конференции, социални връзки… Все още не сме проникнали в дълбочина, не сме стигнали до самата мрежа, но вече откликваме на нейните позиви и се доближаваме към взаимна комуникация. Ето в какво е коренът на съвременните технологии на общуване.

В същото време скоро ще оставим и тях, защото тази връзка ще ни покаже тяхната вреда. Нима има някакъв смисъл в днешните връзки, в безсмислените разговори: ”Здравей, как си…”? Нашето желание расте, всеобщата свързваща връзка се проявява все повече – и в един момент ще поискаме много по-качествена връзка. Тогава хората ще изхвърлят това, по което се увличат днес. Те ще общуват помежду си само при настояща необходимост, и обратно, ще се откажат от ”електронните приказки” в търсене на друг канал, намиращ се над обикновения словообмен. Те ще поискат вътрешна връзка.

И ако правилно си въздействаме един на друг, можем дори днес да използваме свързващата ни връзка. Нали душите са разбити по отношение на себе си, а не по отношение на Малхут в света на Безкрайността. И се стремим именно към нея, така че в какво е проблемът? Нека Малхут да е скрита от нас с множество завеси, екрани – това не означава, че не се намираме в нея. Доколкото пробуждаме общата връзка, дотолкова можем да я задействаме.

Това и правим с помощта на взаимното поръчителство. И затова то ни е необходимо за поправяне. Сякаш ни предлагат: ”Готови ли сте ясно, правилно и адекватно да използвате свързващата всички връзка за отдаване? Като цяло този подход се нарича ”поръчителство”.

Днес както никога човек е близо до запознаване с тази връзка, близо до активно, осъзнато участие в нея, което ще му позволи да стане подобен на Твореца. Нали ”Творец” – това е всеобщата мрежа, пълна с безкрайна взаимовръзка. Така Той ни се разкрива.

Ако поискам по-рано да разкрия тази връзка, то сам ”пробуждам зората”, старая се да добавям усилия и чувствам все по-голяма отговорност за целия свят, за цялата действителност, чак до Твореца. А ако не съм се подготвил, не съм се устремил напред, връзката със своето разкритие застава срещу мен. В това е различието между ”пътя на Тора” и ”пътя на страданието”.

Въобще, цялата тази мрежа с всички видове връзки, с всички светове, с всички детайли на възприятието, с всички етапи на разкриване наричаме ”Тора”. Със своето поръчителство ние я активираме, подбуждаме към по-голямо разкриване, и това се случва с всеки.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 12.03.2013

[102669]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→