Коренът на духовната работа се състои в търсене на основите на действията на Твореца, извършвани над нас. Само като ни се разкрива, че Творецът присъства навсякъде и във всичко, създавайки и построявайки всяко наше състояние, всъщност, от този момент нататък, ние започваме своята осъзната и обмислена работа. Това разбиране и осъзнаване е над знанието, в новите желания, а не в онези, които сега притежаваме.

Затова, целият подем по стълбата на разкриването е постижение на висшето управление, изяснявайки, че Творецът е организирал и поднася всички тези причини за текущите събития. Колкото по-високо се изкачваме по стълбата на постиженията, толкова по-дълбоко разкриваме своите корени, оглеждайки се назад по изминатия път и изкачвайки се до самия свят на Безкрайността.

Всеки път разбираме, че всяко едно събитие има много по-дълбок корен, отколкото можем да си представим. За всяко едно случайно, неголямо действия и дребно състояние е имало хиляди различни причини, свързани още с хиляди различни важни действия, засягащи самите основи на творението.

На нас ни се струва, че с тях се случват някакви частни, случайни събития – в отношението с другаря, с групата, с външния свят, със семейството, със самите нас. Но изведнъж откриваме как всичко това, включвайки случайните, дори най-дребни детайли, са свързани с цялата реалност, с хилядите години еволюция в нашия свят, с многото кръговрати на преражданията, с основите на цялата Вселена, на цялото творение, намиращи се по-високо от световете.

Така от лицевата страна ние постигаме обратната страна, а по обратната достигаме до лицевата страна. При такава взаимна подкрепа, както е казано: ”Отзад и отпред Творецът ще те обгърне”, ние разкриваме Неговото пряко и косвено управление. Човек се стреми към лицевата страна, а му разкриват обратната, стремейки се към обратната, му разкриват лицевата и така едното е вътре в другото – светлината Хасадим и Хохма му се разкриват в нови съсъди и той постига своя корен.

А от корена постига Онзи, който го е създал, основал, построил т.е. Твореца – ”По Неговите действия постигаме самия Него”.

От урок по статията ”Тайната на раждането”, 29.07.2013

[113373]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Много е трудно да убедиш човек, дори вече занимаващ се с кабала, че е необходимо да се съедини с другите. Той не усеща никакво желание и никаква потребност за това. Тъкмо обратно, по-скоро обикновеният човек ще предпочете да се сближи със съседите си и с другите хора. Тъй като той чувства, че му е изгодно да поддържа добро отношение и да избягва конфликтите, за да направи живота си безопасен.

Но човек, получил лично желание за разкриване на висшата сила, за разкриването на света, желаещият да разбере смисъла на живота, става много голям индивидуалист. Той не иска да се свързва с никого, защото чувства, че основният въпрос се намира вътре в него самия. Затова му е необичайно трудно да слуша за обединение, което му се струва детска игра и не го приема под никаква форма.

Ето защо е много радостно, че днес ни се отдава да говорим за това. Ние достигнахме до изясняване на най-принципната точка. Ако се грижим за нея през цялото време, то всичко останало ще се разкрие чрез нея, вътре в нея, вътре в нашето обединение.

Нашето единство е онази черна точка, с помощта на която преминаваме като през граница (махсом) в друг свят – онова същото иглено ухо, за което Творецът казва ”отворете ми пролука с големината на иглено ухо”. Тъй като сливайки се в едно сърце, в едно желание, ние се съединяваме в една точка. Всичките ни точки се събират в една, която образува отвор с размера на иглено ухо. Ако се подготвяме така, то ще ни се отвори проход към новия свят, към висшето стъпало, т.е. към първото стъпало на духовната стълба.

Усещането за нуждата от обединение е като подготовка за получаване на Тора. Разбира се, съединението се осъществява не с наши сили, а със силата на Висшия. Но наша задача е да почувстваме потребност от Него и да създадем обща молитва.

Излиза, че няма за какво да се молим нито сами, нито заедно, освен за потребността да постигнем единство. И по този път ще разкрием всички благи последствия, които са ни необходими. Ако аз сам решавам, че трябва повече да разбера, повече да преуспея, дори повече да обичам – това е свидетелство за моята гордост. Трябва да молим само за съединение и нищо повече – това ще бъде нашата общата молитва.

Общата молитва не може да бъде друга, освен за единство. И не е важно какво ще се получи накрая, тъй като резултатът ще съответства на реда, заложен в стъпалата на стълбата, по които трябва да се катерим все по-нагоре и по-нагоре. Ние не установяваме реда, а само решаваме, че ни е необходима все по-здрава връзка между всички взети заедно.

Това означава, че аз не моля за възнаграждение. То ще дойде само, разкривайки се в обществото, т.е. в нашето съединение, за което сме молили. Това са много прости истини, но през цялото време се изплъзват от нас, защото нашият егоизъм всеки път се обновява. Отново и отново ни се налага да се връщаме към общата молитва, в която се съединяваме в едно цяло, в една молба. А ако искаме към тях да прибавим и други молби, дори за най-благите, духовни цели: успех в интегралното образование и да привлечем към тях всички хора, но поставяме това като своя лична задача – то това е неправилно. Това е все същата онази гордост, която ни заставя сами да решаваме какво трябва да бъде нашето съединение. По такъв начин ние изграждаме ”златния телец”.

Златният телец не е проста работа за егоизма. За това в Тора изобщо не става дума. Златният телец е желанието на човек сам да определя формата на своя духовен напредък, вместо това, просто да се стреми към съединение. Точката в сърцето събира всички точки и се издига нагоре към планината, за да получи Тора, светлината, възвръщаща ни към Източника. И тогава всички желания, събрали се в подножието на планината, се присъединяват към тази една точка и изчезват в точката на съединението.

Но човек все пак се стреми сам да реши нещо, да добави още някакви лични изисквания, сякаш са му нужни, за да напредва в работата към Твореца. И това вече се нарича златен телец. Това са много големи духовни прегрешения. Целият път, за който ни разказва Тора, от начало до край, и който трябва да изминем, за да достигнем до края на поправянето се състои само в укрепване на единството и нищо повече.

От урока по статия на Рабаш, 05.07.2013

[112907]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако кабала е наука, то тогава как можем да съвместим това с вярата над знанието, тъй като вярата сякаш отрича науката?

Отговор: Ние се намираме на земно ниво, където имаме наука, изкуство и т.н. и с тях можем да се развиваме. За какви науки и изкуства може да става дума? Виждаме, че днес всичко сякаш заглъхва, засича, намира се сякаш в задънена улица, в криза. И това продължава вече няколко десетилетия. Може би обикновените хора не забелязват, но учените знаят за това.

Започвайки от нулата, егоизмът достигна своя максимум и спря да се развива (считано в диапазон от 6000 години). За този период ние сме изминали определен исторически път, издигнали сме се на някакво ниво в изкуствата и науката – във всичко, и егоизмът се е амортизирал.

Дори по себе си усещаме, че вече не ни трябва нищо. Днес на нищо вече не обръщаме внимание: престана да ни вълнува космосът и останалите научни изисквания.

Как да преминем на следващото ниво? Следващото ниво е вече друго стъпало и на него също трябва да израстваме, защото и там е възможно да има определен егоизъм, неизвестен за нас, или някакво желание.

Този период трябва да бъде съвършено друг. Ние дори не разбираме какъв. Това е преход към друго измерение.

То е съвсем друго по своите свойства, там действат други сили, други връзки. Подобно е на нашият свят, но в друг, по-особен вид. В него неживата, растителната, животинската и човешката част на природата са свързани помежду си по съвсем други закони – по законите на новото измерение, по законите на така наречения  ”духовен свят”.

Новото измерение се нарича ”духовен свят”, защото в него цари вярата над знанието, т.е. отдаването е над получаването. Целта на материалното съществувание е получаването. А в духовния сят, тъкмо обратното, целта е отдаването.

Как да преминем към тази нова парадигма, където Кетер на нисшото става Малхут на висшето? Как да преминем от егоистичните десет сфирот към десетте алтруистични? – Само в случай, че осъществим операцията ”Вяра над знанието”.

Знание е онова, което съм имал на материално ниво. А вяра е онова, което ще ме ръководи на духовно ниво. Така се издигам. Затова във всички първоизточници е казано, че основното за нас е вярата над знанието.

На практика това означава, че при нас постепенно затихват досегашните ни знания – на нас ни помагат, защото не можем да продължим с досегашните и да се издигнем над тях. Затова след конгреса се случват всякакви падения, добавяне на егоизъм.

А ние трябва въпреки това, заедно с това да се издигнем, да вървим към още по-добра връзка помежду си. Затова трябва да се занимаваме, да се опитваме да се обединим, да разпространяваме – да правим всичко, в името на голямата връзка помежду ни.

В нас трябва да се проявяват съвършено противоположни тенденции: Ние трябва да се задълбочаваме все по-навътре. Нашето световно общество трябва да се съединява все повече и повече. За това трябва да се учим, да разпространяваме, да се образоваме – да правим всичко необходимо. И всичко, за да се съберем отново вътрешно помежду си с такова усещане, като конгресното, само че вече на следващото, много по-високо ниво.

Но какво все още не ни достига? – Не ни достигат действия. Има Исраел, което означава ”Направо към Твореца”. Тоест Исраел е всеки другар, устремен към духовно постижение. И има блок, наричащ се Тора – на арамит ”орайта”, от думата ор (светлина). В понятието „Тора“ влиза групата, обединението, поръчителството (арвут) и т.н. – като цяло, сумата от всички действия под влиянието на обкръжаващата светлина (ор макиф). Това е средство за поправяне. А Творецът, т.е. сливането на всички в Него – е нашата цел. Тъкмо по този път трябва да вървим.

От урок на тема ”Вяра над знанието”, 21.07.2013 

[112960]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал a-Сулам, „Мир в света“: Корен на царящото в нас объркване е не нещо друго, а свойството за изключителност, присъщо на всеки човек в една или друга степен. Това свойство идва при нас направо от Твореца, който е корен на цялото творение.

Но заедно с това, когато чувството за изключителност е заседнало в нашия здрав егоизъм, действието му станало разрушително, и в крайна сметка то се превърнало в източник на всичко разрушаващо, което се е случило или предстои да се случи в света.

Докато всеки не осъзнае своята степен на изключителност, която е обособена от неговата собствена природа, ние няма да напреднем. Всеки трябва да види целия си егоизъм в цялата му пълнота. На сегашното материално стъпало, в този свят, такъв, какъвто ми се представя, аз трябва преди всичко да достигна до основата – до каква степен искам да използвам всичко за себе си.

В крайна сметка откривам, че взимам под внимание само себе си и съм готов да се откажа от каквото и да е, готов съм да направя каквото и да е и с когото и да е заради капка удоволствие. Вглеждайки се в сметките си, виждам, че нищо не ме интересува, освен мен самия, и минималната частица удоволствие струва в очите ми страданието на целия свят – нека си пропада, да гори и да се мъчи дори и цяла вечност.

Докато човек не е открил това в себе си, той не се познава. Това всъщност е осъзнаване на свойството за собствена изключителност – осъзнаване на злото.

Разкриването му е много трудно. Дори да признавам злото си, все пак не се съгласявам с това. Злото начало не ми позволява да изляза на чисто, не ми дава да видя с очите си и да почувствам своето естество, своя изключителен егоизъм, който е причина Аз да заемам цялата картина на света, без да оставям място за никой друг. Всички останали просто не съществуват за мен, неспособен съм да ги взема предвид. Те са извън моето възприятие. Такова осъзнаване е необходима крачка към поправянето.

Въпрос: Защо егоизмът скрива от нас истината?

Отговор: Това е неговата естествена защитна реакция. Той не иска аз да страдам. Защото ако видя цялото стъпало на своето зло, то веднага ще поискам да се избавя от него. И затова той тушира истината: приповдига крайчето и отново спуска покривалото. Това е така, за да се задълбочавам все повече, докато не достигна дъното – максималното осъзнаване. И ето, тогава ще бъда готов за помощта на светлината.

А дотогава, все още не съм узрял, не съм готов да се удържа в желанието за поправяне, ще избягам в последния момент. Ако егоизмът не скрива от мен неприятното усещане от запознаването ми с егоистичната ми същност, аз няма да мога да продължа.

Ето защо осъзнаването идва на ”тласъци”: до преди малко съм се възмущавал на злото си, но завесата пада и аз отново се хващам в подлата си мисъл за някого: ”Да беше умрял. За какво ми е? Само ми пречи…”. И отново трепвам от собствената си низост – и отново забравям за нея.

Изобщо, всяко едно свойство действа заедно със своята противоположност. Иначе не бих проникнал в цялата му дълбочина.

И в който и да е случай аз не опознавам своето зло, ако не се стремя към доброто. Такова е универсалното правило за всички състояния. Аз вървя към благото, към отдаване, към другарите, към великата цел – само напред, без да се оглеждам настрани. И точно тогава, вместо благо, откривам разруха, безлюдие, развала  по пътя.

Казано е: ”Направи всичко, което е по силите ти”. Това означава: ”бъди добро момче”, стреми се към целта, макар и твърдоглаво, но неотклонно. По пътя ще трупаш ум и разум, но основното е да вървиш напред и да действаш.

Въпрос: Може ли предварително да се подготвя за разкриване на злото, т.е.”пътьом” да премина към поправяне?

Отговор: Не. Ние не се подготвяме за злото.

Човек, работещ в цирка, ми беше разказал, че в акробатиката действа просто правило: преди да започнеш, провери къде ще паднеш. Аз предварително зная, че ако се откъсна, ще падна еди как си, приемайки такава поза.

Такъв аналог за подготовка има и в духовния свят. Но ние не работим, за да падаме. Ние винаги се стремим напред. Да, трябва да подготвяме ”ариергарда”, но нашите погледи са устремени към целта и ние не се готвим да отстъпваме, не желаем никакъв отдръпване или бягство назад.

От урок по статията ”Мир в света” 28.07.2013

[113201]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес в Санкт-Петербург. Урок №3

Баал а-Сулам пише, че има само една душа – само едно създадено желание. Духовното не се разделя на части, затова тя се намира във всеки един от нас и във всички взети заедно.

”Във всеки от нас” означава, че ако аз мога да се включа във всички, то откривам общата душа, т.е. не само онези милиарди, които живеят сега, но и онези, които все още не са се родили и ще се родят в бъдеще. Това не е онази картина, която можем да си представим. С други думи, това е един обем, една душа, една материя. Тя ни се разкрива само в този обем, в който можем правилно да съществуваме, и на онова ниво на сила, на което можем да взаимодействаме.

В съответствие с това се определят свойствата на всеки човек, т.е. на всяка една частичка, намираща се във всеки един от нас. Има хора от частната душа, за които е характерно разпространението, т.е. връзка с много хора, а има такива, за които, обратното, е характерен тесен кръг, но с високо ниво на съединение с тях. Тоест във всеки от нас има качествено или количествено – и от едното, и от другото, преобладаващо в зависимост от свойствата на душата.

Например, сърцето изпълнява точно своите тесни функции, независимо, че е свързано с много органи. А другите системи, да речем, кръвоносната, лимфната, и нервната, обратно, разпространяват се навсякъде, достигайки до всяко една част на организма. Такъв тип са и нашите връзки.

За това може да се съди по човека – към какво той се устремява. Например, аз виждам по своите ученици в каква насока могат да се развиват (доколкото мога да видя това).

Но най-общо, това няма значение, защото светлината така или иначе ни разполага по места. Нищо ново няма, ние само ускоряваме развитието си, привличайки обкръжаващата ни светлина. В противен случай, тя все едно ще ни води по програмата на Природата. Но тази програма се намира само на нивото на светлината нефеш (от думата нефиша), което означава неживо състояние.

Тоест светлината постоянно ще ни притиска, а ние постоянно ще бягаме от нея, защото това притискане ще се възприема от нас като отрицателно и през цялото време ще се развиваме така. Но това развитие не е добро, защото то води до големи катаклизми, войни и т.н. И ако ние не предприемем нещо, то това ни очаква занапред.

И обратно, ако предприемем ускорението на Висшата светлина, нейното високо състояние, то бързичко ще напреднем.

Баал а-Сулам пише за работата в група: ”Множество искри за отдаване има във всеки от нашите другари и ако бяхте събрали тези искри на едно място, в едно желание, в братско единение, любов и дружба, то разбира се, бихте достигнали до много важно за този момент ниво на отдаване”.

От 3-тия урок на конгреса в Санкт–Петербург, 12.07.2013

[112771]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Природата не се променя – променя се нашето възприятие на природата, степента на нейното разкриване. Човекът се променя, става по-умен, получава по мощни и по-фини инструменти за изследване и затова все по-дълбоко изучава природата. Самата природа не се променя – мени се човек и разкрива в нея нови явления, нови закони, свойства, връзки.

В реалността нищо не се променя – всички промени се случват само по отношение на нас. Човек въобще не прави нищо сам. Или напълно го управляват свише, без каквото и да е участие от негова страна, или го управляват с негово собствено участие. С това участие, той може само да ускори развитието.

Но като ускорявам собственото си развитие, с това аз влияя на целия свят, тъй като съм интегрална част от голяма интегрална система. Затова всички останали нейни части също се менят заедно с мен.

Да допуснем, че сега за месец съм напреднал така, както би трябвало да напредна за сто години (ние с вас напредваме с такава скорост), но нима останалият свят може да остане на място? Със себе си теглим целия свят и ускоряваме неговото развитие, поправянето му. Променя се също и цялата картина: формата на живота ни, формата на напредване. Напредваме бързо, добре, меко, вместо да се тресем по неравните дупки в каруцата, получавайки подутини и синини, в такива проблеми и страдания, които ни преследват по време на цялото изгнание.

Всичко това зависи само от нас! Това означава, че Исраел (стремящите се направо към Твореца) ускорява, освещава времето. Състоянието край на поправянето (Гмар Тикун) е твърдо установено – това е закон. Но всички останали състояния, макар и да се случват съгласно същия този закон за развитие, човек сам определя тяхната скорост, характер, усещането си за тях. Ние трябва да вярваме, че това е така във всяка точка от пътя и едновременно с това, че всичко се определя от Твореца и че „Няма никой освен Него“.

От урока по книгата Зоар. Предисловие, 16.07.2013

[112761]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Конгрес в Санкт – Петербург. Урок №3

Кабалистите, постигнали вътрешната структура на света, описват цялата вселена като многопланова, състояща се от много светове. Принципно, днес за това вече говорят и физиците, и психолозите.

”Множеството” от светове се състоят от концентрични кръгове, които ние изучаваме от нашия малък свят, намиращ се в централната точка.

Великият кабалист Ари пише, че след като всичко се е съкратило, преминал лъч от светлина и създал всички светове, та чак до нашия свят, намиращ се в центъра на зеещата пустота. И само един тесен канал от светлина преминава от света на Безкрайността (знака ∞) към нашия свят.

Нашето развитие започва от най-централната му точка, от която, съгласно астрономията, със силата на взрива се е образувала цялата материя. Съгласно науката кабала съкращението се е случило още преди взрива.

Нашият свят е обратен на всичко останало извън него. И затова всичко, което съществува освен него, не се усеща от нас. При това ние усещаме само онова, което се усеща от петте ни сетивна органа и изхождайки от това, си представяме картината на света. Това е всичко каквото имаме.

Цялата вселена е създадена от последователно съкращаване отгоре надолу. Тоест всички окръжности са се съкращавали дотогава, докато не са се разбили на многобройни късове под въздействието на светлината. И затова вътре в материята (желанието за получаване) се появяват свойствата на светлината, само че в обратен вид.

Ако свойството на светлината е да отдава, да напълва, обича, съединява, обогатява, да твори – най-общо, да произвежда всичко онова, което е полезно, добро, вечно, то когато е излязла и разбила материята, тя разделила материята на много части, и сама породила в тях противоположни на нея свойства – свойството за получаване, егоизма, насилието, ненавистта, откъсване, изолиране – всичко, което предизвиква отрицателни емоции в нас, независимо от това, че ние ги използваме, тъй като това ни е станало вече втора природа. Като такива и съществуваме.

Всичко, което ни разделя (така нареченият Фараон), са отрицателни свойства на светлината, обратни на нея. Чрез тях ние можем да я изучим, третирайки всичко наобратно, и да наблюдаваме какво се случва.

Затова нашата работа се осъществява ”с вяра над знанието”, т.е. с отдаване над получаването – с устрем към връзка, обединение, любов, приповдигане над себе си, над своята природа. По такъв начин може да се върви напред.

Но самите ние можем да правим мънички усилия, при това, на това са способни само онези хора, които притежават точка в сърцето – зародиш на свойството отдаване.

Тази искра съществува принципно във всеки един, само че се проявява постепенно – първо, при най-чистите, фините, а след това в по-грубите хора. При това, колкото по-груб е човек, толкова е по-голям духовният му потенциал. Независимо, че му е по-трудно да се поправи, но затова пък, съответно  и мощността на разкриването на духовните висоти е по-голяма. Затова тези, които ще се поправят след нас, ще добавят към нашето постижение огромна светлина.

Всичко на всичко, ние достигаме нивото нефеш, а след това, когато това преминава към тях – излизаме на ниво руах, нешама, хая, йехида. Тъй като всяко поколение достига до някакво определено ниво, а следващото поколение, идващо след него, достига още по-големи висоти. И ние се развиваме точно така.

Нашето развитие е стъпаловидно. Онези, в които се разкрива точката в сърцето, се устремяват да открият смисъла на живота. Те не се поддават на никакви вярвания – тях не ги интересува постижението, т.е. реалното напълване със знания, усещания, възможности за ”завладяване” на света, напълно да го разкрият, да го усетят в себе си, реално, явно, яко да се усетят в него. Към това ги тласка точката в сърцето.

Но за това не стига само точката в сърцето, трябва също и взаимна помощ от останалите разбити късчета на общото желание или поне на някоя част от него. Така се събира групата.

При това, групата не я събираме ние. Тя се образува сякаш случайно. Работата е в това, че около нас съществува Висшата светлина, която запълва създадената пустота (ние я наричаме пустота, защото не усещаме светлината), и тя ни въздейства в зависимост от нашето устремяване към нейните свойства.

От третия урок от конгреса в Санкт–Петербург, 12. 07. 12013

[112702]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Цялата ни работа се състои във вътрешната концентрация, защото външната реалност не се променя, независимо от нашите очаквания. Реалността се определя само от нашето вътрешно възприемане и изцяло зависи от свойствата на човека. Човек се променя и през реалността, която е усещал по-рано със своите пет сетивни органа, вижда други връзки в нашия свят, нова реалност, присъствието на висша сила. Постепенно тази сила става голяма, управляваща всичко, поддържаща цялата реалност.

А сега не забелязваме това, а и не ни трябва. Това е единственото, което се променя. До такава степен, че тази земна реалност съвсем изчезва заедно със смъртта на тялото и остава само духовната реалност. В зависимост от това, как ние от човек ”чувстващ” се превръщаме в човек ”вярващ”.

Разликата между двамата се определя от това, с какви инструменти работим. Ако възприемаме реалността в желанието да се насладим – това се нарича човек на чувствата, а ако сме с желанието да отдаваме, то това се нарича човек на вярата. Но едното и другото подразбират усещане. Вярата също е усещане, само че в отразената светлина, в желанието, насочено към отдаване, а не към получаване.

Усещането за отдалечаване от Твореца означава, че човек е получил доста по-чувствителни инструменти (кли) за измерване на неговото отношение към Твореца. Едва преди няколко дни, на конгреса ние се чувствахме много по-свързани помежду си, до такава степен, че човек изчезваше вътре в усещанията на нашата общност. Общата сила и въодушевлението го държаха, позволявайки му да не усеща себе си.

Но такова нещо може да се случи при всяко радостно въодушевление, когато се събират много хора, обединени от една идея, едно мнение, мисъл, повод, и затова те усещат своето единство. С какво нашето състояние се различава от другите? Именно, за да се различава от тях, сега ни се дава усещането за падение, отделяне от онова светло състояние. И ние усещаме, че в това състояние нещо не достига, за да можем да го задържим.

Самите ние не сме способни да го задържим – за целта ни трябва някаква нова сила, нова реалност, намираща се по-високо от нас. Това усещане за отделяне означава, че трябва да разширим желанията си, инструментите за възприемане, на по-голяма дълбочина и ширина, повишаване на тяхната вътрешна чувствителност, а също така придобиване на много по-голяма външна сила.

И затова виждаме, че не сме способни да придобием това. Сякаш сме потопени в огромното море от усещания, останали ни от конгреса, които постепенно затихват и скоро напълно ще изчезнат. А ние не можем да спрем това. Тенденцията ни е ясна, но не знаем, как да и противостоим.

Преди всичко, трябва да разберем, че това е закономерна тенденция, и да се постараем да се защитим от нея, да я спрем, да воюваме с това охлаждане, доколкото е възможно! Но само дотолкова, колкото да изострим своите усещания от това отделяне, с всички сили да се стараем да запазим предишните усещания за топлота.

И независимо от всички положени усилия, ще видим, че не сме способни на това. Ние ще проверим своето състояние, сравнявайки как то се променя с всеки изминал ден, ще разберем, че въодушевлението ни постепенно загасва. Понякога ни идват някакви мисли за единството, но тутакси изчезват. И днешното ни състояние е още по-отдалечено от вчерашното.

Но усещайки своето отчуждение от великия Цар, човек трябва да разбере, че това не е истинско отделяне, а просто Творецът повишава степента на неговата чувствителност към своето състояние – увеличава желанията му, количествено и качествено. И тогава в това състояние човек усеща, как нещо не му достига.

В действителност, се намираме все в същото състояние, тъй като в духовното нищо не се губи. Но с всяко следващо състояние все повече не ни достига сплотеност и присъствието на Твореца там.

От подготовка към урока, 19.07.2013 

[112637]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в Санкт-Петербург. Урок №2

Проблемът на човечеството се състои в необходимостта от преход от една природа към друга, която е неизвестна за нас. Ние дори не познаваме собствената си природа, защото е невъзможно да постигнеш едно, ако не го измерваш относно друго, което е противоположно на него. Затова, ние също не признаваме егоистичната си природа.

Ако поговорим със случаен човек, той ще каже: ”Нима аз съм егоист? Аз съм такъв като всички останали”. При това той желае не само да се оправдае, а наистина не разбира, че се намира в много егоистична, материална, зла природа – че това е злото.

Човек не може да се съгласи, че неговото подсъзнание, всичките му склонности, всичките му мисли са насочени само към него самия, да се постави по-високо от останалите. Той отвътре е настроен на самооправдание, към скриване на качествата си само и само да не се самоотрече.

Съществува защитна реакция на организма, когато през цялото време се самооправдаваме. Ние помним злото, което ни е причинено от другите, но злото, причинено от нас на другите, винаги го тушираме. Като цяло, не желаем да изпитваме неприятни усещания и затова така работи съзнанието ни.

Всичко, което усещаме в живота, всъщност си е чиста психология – нищо друго няма в това. И дори не трябва да се опитваме да го поправяме – това не подлежи на поправяне. Оставете всичко така, както си е.

Науката кабала ни обяснява, че трябва да се поправя онова, което наистина не е наред, т.е. порочно. А порочна е не нашата животинска, чисто егоистична, дребнава природа, а само връзката между нас, разрушена от разбиването – онова, което възниква в нас, когато започваме изграждането на групата, на десятките, обединението. Само тогава започва да се проявява, онзи истински вид егоизъм, който трябва да поправим. А дотогава – не.

Ние трябва да разбираме другарите, в които изведнъж се заражда стрес, противопоставяне, злоба, та чак до ненавист, до невъзможността да се понасяме един друг – безпричинно, съвършено сляпо противопоставяне. Всичко това се предизвиква от въздействието на светлината. Вътрешно разбитите пластове започват да се надигат в нас, проявявайки се все повече и повече.

От момента, в който започна да се занимавам сериозно с обединение, в мен изникват тъкмо тези желания, онзи егоизъм, който трябва да поправя. А до тогава – не. Ако не участвам в обединението, а само ходя на занятия, на различни мероприятия, без да прилагам сериозни усилия за обединение, и без да усещам съпротивление от това, в такъв случай мога да съществувам в групата хиляди години и ще се чувствам нормално: ”Ето, вижте кой съм! Аз зная много, разбирам всичко, дори усещам нещичко”. Но в този случай човек нищо не поправя в себе.

Първото усещане на главното състояние – това е осъзнаване на злото (акарат а–ра). И това състояние ние трябва да постигнем с голяма сериозност. При това, то е твърде неприятно: човек се самоизяжда… При това трябва да се анализира. Често се самоукоряваме за миналото: защо съм постъпил именно така? Дават ни се такива спомени, такива детайли, такива проблеми! А това всъщност не съм Аз, а Творецът – общото течение на живота. Не съм избирал това, а както се казва, такава е съдбата ми.

Във всекидневието е същото: мога да одобрявам някакви мои постижения и, обратно, да се укорявам за някои постъпки, грешки. Това няма никакво отношение към духовното ми израстване, ако не е обосновано на обединението с другарите. Затова, не си струва да обръщаме внимание на каквото и да е, освен на сближаването и на противопоставянето на това сближаване.

Когато то се появи, трябва да си кажа: ”Колко е хубаво, че усещам отпор, ненавист, неприязън, като реакция на сближаването ми с другарите.“

От 2-ри урок на конгреса в С. Петербург, 12.07.2013

[112448]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Кой може да се счита за истински приятел?

Отговор: „Приятел“ (хавер) произлиза от думата „съединение“ (хибур). Нямам предвид приятелите, които се събират за да поспортуват или да отидат в някой бар и да си прекарат добре. В една кабалистична група приятел се нарича този, с когото се съединявам, за да създадем общо желание помежду си за взаимно отдаване. Така ще разбера какво се нарича алтруистично свойство.

След като разберем какви са характеристиките на свойството отдаване, можем да разширим нашето общо кли, съсъд, и да се задълбочим в него, стремейки се към по-висша сила, вътре в разкритото от нас взаимно отдаване. Този напредък ни свързва заедно, душа с душа! Разкриваме, че принадлежим на една обща система и че нашите души са близки една на друга. Това е съединение на частите на общата душа, затова сме и заедно, затова и висшата сила ни е събрала в група.

Не гледам лицата, кой ми харесва и кой не, от кого трябва да се отдалеча и към кого да се приближа. Приемам всички! Ако той е дошъл, то очевидно е частица от пъзела, която е най-близка до нас. Без него не можем да завършим мозайката. И с всеки дошъл приятел ние все повече и повече съединяваме този пъзел, структурата на общата душа.

Това се нарича приятел, някой, с когото можем да съединим душите си и да завършим общата душа помежду си. След като анулираме своето его, разделящо ни един от друг и пречещо ни да съединим частиците на нашия пъзел, можем да се прилепим един към друг. Това се нарича истински приятел.

Разбира се, преминаваме през подемите и паденията, помагайки си един на друг. Аз разбирам другаря си, чувствам когато пада и има нужда от помощ, а също и когато аз падна и се нуждая от неговата помощ и подкрепа. Всичко е допустимо освен цинизъм по отношение на групата и духовния път. Ако над него се спусне подобен циничен дух, това вече е проблем. Но трудностите по пътя са неизбежни и ги преодоляваме заедно – затова се наричаме приятели.

От урока по статия на Рабаш, 03.07.2013

[111387]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→