Условие за получаване на Тората е потребността да станем като един човек с едно сърце, да встъпим в поръчителство. Става дума за духовно кли.

Докато не разберем това, състоянията ще властват над нас, защото не използваме групата за тяхното ускоряване. Всяко състояние трябва да бъде желано като етап на подготовка за следващото състояние. Всички етапи са необходими и ние се фокусираме не над състоянията като такива, а само над стремежа напред.

Кли се оценява по неговото желание, а желанието е порив напред и никога към това, което имам сега. Духовният съсъд се оценява по неговата тяга към следващото състояние. Щом тя изчезне, изчезва и съсъда.

По такъв начин, духовното състояние съществува само в стремежа, само в порива напред. Ако човек се спре, губи този вектор и се обръща към това, което има – тогава духовният свят пропада. Защото духовното се генерира не от самите желания, а от неговият коефициент, не от скоростта, а от ускорението.

Така е и по теорията на Айнщайн, тяло, движещо се с постоянна скорост, сякаш се намира в абсолютен покой. Само повишаването на скоростта се взема под внимание и се усеща като духовно желание.

Желанието може да бъде само общо, между всички и идва в човека само като резултат на въздействието на всички. И затова трябва да се отдръпнем от стария подход, съгласно който, аз съществувам, аз получавам вътре, аз усещам, и да осъзнаем, че моето „Аз” се намира извън мен, според принципа на екрана и отразената светлина.

Само в такава взаимосвързана мрежа аз разкривам висшата светлина. Всички негови 125 степени представляват мярка на свързване, обединение на частите на общото кли, напрежение на общото поле, което и определя мощта на съсъда.

От урока по статия на Рабаш, 25.01.2011

[33636]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако егоизмът плаче от неприятни усещания, как да не се откажем от мисълта за това, че в това състояние се крие истината?

Отговор: Ние се фокусираме върху неща, които всъщност не зависят от нас. Необходимо ни е да преминем цялата верига от състояния, но ако прекалено акцентираме на тях, ако започнем да преживяваме всяко едно и да „пишем дисертация“, то не се движим напред. Не напредваме.

Вярно е, че човек трябва да разбира състоянието си, за да може да го реализира. Но затова е нужно да се премине в следващото състояние и вече от него да се извлече мнение за предходното.

Нашата работа се състои в това, да се ускори времето, а това зависи от въздействието на обкръжението. Колкото повече поемам от него, толкова по-бързо ще вървя напред. Всяко задържане е вредно.

Нека дори и да имам състояния, които ми се струват добри, но ако седна и започна да разглеждам под микроскоп своя подем, то първият излишен момент е вече клипа, оскверняване. Тъй като съм се спрял, защото тук ми е комфортно, приятно и  добре.

А след това, трябва да следим да не се потопим прекалено в себе си, а постоянно да гледаме напред. Това е много важно. Понякога хората престояват, нямат сила да помръднат от мястото си и превръщат състоянието си в обект на „научни изследвания“. Това е лошо.

Състоянието, в което съм се оказал, трябва да се усети за един миг, в едно докосване, и в същия  момент, с помощта на групата да се премине в следващо състояние, без да се бавим и секунда дори. И да не забравяме, че Творецът изпълнява работата, а ние трябва да готвим МАН, молба за поправяне, да подготвим себе си, за да може Той да извърши над нас необходимите действия.

Подобно на женското начало в творението, ние гледаме отдолу нагоре, а Творецът – мъжкото начало, обръща се към нас и действа отгоре надолу. Трябва само да тръгнем към Него.

От урока по статия на Рабаш, 23.01.2011

[33454]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Каква е ролята на обкръжението в нашата работа срещу своята природа?

Отговор: Обкръжението укрепва човека, предоставя му място, където той може да изразява себе си, да извършва необходимите действия, където той получава поддръжка и сплотяване, обкръжаващата го светлина /ор макиф/, впечатления от пътя. Обкръжението е всичко.

Никой нищо не получава от Твореца направо. Ние сме взаимосвързани вътре в единна система, всеки на мястото си, подобно клетките в тялото и всеки получава храна от това общо тяло. А течащият в него живот – това е общата сила на отдаването, или Творецът.

Да вземем за пример нашия организъм: в него са заложени три нива на развитие: неживо, растително и животинско. И заедно с това, функционирайки правилно, те пораждат нов Живот, който се извисява над собственото им битие: желания, мисли, страсти, чувства, постижение, разбиране. Тялото живее и благодарение на това над него се проявява осъзнаването на живота.

Принципно, организмът продължава да работи и тогава, когато губя съзнание. Но вече не съм човек в пълния смисъл на тази дума, изключен съм от човешкия живот.

И така, сега нашето общество функционира някак си, то е цялостно, но взаимодействието между неговите части се осъществява само на неживо, растително и животинско ниво. Това е нашият свят. А човешкото ниво, стъпалото на подобие с Твореца отсъства, не е разкрито. И ние трябва да го проявим.

Ние го откриваме само тогава, когато сами задействаме тялото си, за да осъществим връзка с това отдаване, с тази светлина, с това съзнание, което се нарича „Творец”. Ние сме длъжни да активираме всичките си клетки, такива каквито са, но не просто така, а като им добавим намерение – защо да се живее.

Ако ние добавяме намерение над този живот, който живеем сега, тогава излизаме на ниво човек. И тогава, благодарение на тази подготовка, за това желание, за това добавено от нас намерение ни се разкрива Твореца. Разкрива се в желанието човек /адам/ в нас.

А човекът в нас се проявява само при условие, че ние се обединяваме помежду си, разбирайки и осъзнавайки, защо правим това – за Твореца. Ние желаем да рзкрием Него, а той – да ни надари със свойството отдаване.

От урока по статията на Рабаш, 24.01.2011

[33553]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Днес науката кабала трябва да се разкрие на света. Сега всички трябва да знаят, какъв е смисълът на живота и как да достигнат корена на битието. Постигането на корена може да се сравни с плодове, а духовния живот на човека, духовното развитие – с грижата за плодоносно дърво.

В едно от своите писма Рабаш разказва, как трябва да се „обработва” желанието – аналогично с грижата за дърво в нашия свят. Ние го развиваме в четирите стадии АВАЯ, докато не придобием даващо желание, а след това започваме да използваме получаващото желание за отдаване. И това са „плодовете” – краят на поправянето, неговата зрялост.

А засега, задавайки си въпроса за смисъла, човек намира науката кабала, там, където я реализират хора със същите въпроси. Започва период, наречен „ло-лишма”: подходът на човека е егоистичен както преди, само че сега той иска да придобие духовния свят, да откъсне висшите плодове и по този начин да си отговори на въпроса за смисъла на живота. Той по своята природа не разбира как може да се постигне нещо по друг начин.

Така ние полагаме семето в земята и то започва да се развива. Отначало човек, както обикновено, върви по утъпкана егоистична пътечка, разчитайки на собствените си сили и виждайки розови перспективи. Но след време, понякога след няколко години, в него се поражда усещане, предизвикано от светлината, възвръщаща към Източника: той започва да чувства, какво представлява антиегоистичната природа.

Тогава става ясно, че духовният свят не може да се постигне с обичайните чувство и разум. Той се постига противоположно на това, което се е случвало досега. И човек все едно губи крилата си: той вече не може, както по-рано, решително да върви напред, отваряйки със замах вратите. Сега трябва да се заеме със себе си отвън навътре, тоест чрез обкръжението: чрез групата, учителя и книгите.

Трябва да насочим усилията си извън себе си и само тогава, извършвайки кръг, човек ще съумее да се отнесе към себе си като към семе, положено в земята. Той ще се научи да се грижи за това семе, за да може то да прорасне, а не да изсъхне в пясъка. Той ще му усигури хранителна среда: минерали, влага, топлина – всичко, необходимо за израстването. И само тогава семето му ще покълне.

От урока по статията на Рабаш, 21.01.2011

[33332]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Кабала - Няма коментари→

Въпрос: Известно е, че групата на раби Шимон е постигнала единение поради съвместната работа по написването на книгата „Зоар”.

Правилна ли е тази методика и за нас, в нашето време? Трябва ли да се обединим в малки групи, да вземем някаква статия и заедно да се опитаме да я развием? Или това може само да ни обърка, тъй като всеки от нас се намира на своя етап на напредване, различен от този на другите?

Отговор: Авторите на книгата „Зоар”, също са се намирали на различни етапи на напредване – не са били равни помежду си. Всеки от десетте автора на „Зоар” е съответствал на една от десетте сфирот, съгласно своята природа – корена на своята душа. Но всеки от тях, изцяло е отменил егото си и е могъл да се слее с останалите с цялата своя дълбочина на природата си.

И затова, всеки е могъл да постигне 125-те свои стъпала, личното си поправяне (Гмар Тикун). А всички заедно са могли да се обединят на най-високото стъпало, на което е възможно единението на душите, и затова са разкрили цялата светлина – най-висшето светене, слизащо към нас от Арих Анпин, наречено „Зоар” – вид особена светлина.

Разбира се, ние дори не сме близо до тези етапи – всички сме „мъртви”, тоест потопени в своето егоистично желание. Не сме готови и не желаем да се съединим помежду си. Все още ни предстои голяма борба, множество поправяния, докато не постигнем някакъв вид единение.

Но ако се стараем, както го правят малките деца в техните игри, подражавайки на възрастните, тогава ще привлечем към себе си светлината от съвършеното състояние, което вече съществува. Тези души, авторите на книгата „Зоар”, са го разкрили и формирали, издигайки се отдолу нагоре.

Отгоре надолу, от света на Безкрайността, към нас слиза стълбата на световете – на петте свята. Във всеки от тях има по пет сфирот, и във всяка от тях – още пет, общо 125 стъпала. Така, светлината слиза отгоре надолу към нас – ехида, хая, нешама, руах, нефеш (НаРаНХаЙ в обратен ред).

Това се нарича скриване, намаляване на светлината или светове (на иврит думата „свят”/„олам” произлиза от думата „алама”/„скриване”). Горе има 100% светлина, а долу – 0%. Такава е системата на световете (на скриването).

В нашия свят има души, в които се пробужда желанието, наречено „човек”/„адам” (подобен на Твореца) – зародишът на човека в духовното. И това желание започва да расте.

Как расте? То е длъжно да се съедини с още 9 подобни на него – макар и в минималната степен на единение. И така, те се съединяват все по-силно, постигайки най-голямата степен на единение на душите.

В течение на цялата история е имало души, които са постигнали единение една с друга и всички те се намират в съединение с другите на различни нива на тази сълба. Авторите на „Зоар”, всички заедно са постигнали най-високото стъпало. И затова светлината, която са внесли в своята книга е толкова голяма, че въздейства и свети на всички. Защото те вземат светлината от Безкрайността и могат да я прокарат до нас – при условие, че ние от своя страна, макар и малко желаем да се издигнем към тях.

Но „Зоар”, цялата светлина или част от нея, винаги се разкрива съгласно степента на единение, на отдаване, на подобието между желанието/кли и светлината. Затова трябва, колкото се може повече да се съединим – и количествено, и качествено. Ще получим тази светлина, съгласно нашата способност да постигнем първото от 125-те стъпала.

А какво представляват всичките тези 125 стъпала? Нивото нефеш съдържа също и всичките пет светлини – нефеш, руах, нешама, хая, ехида (НаРаНХаЙ), и всяка от тях също има свой НаРаНХаЙ. Получава се: (НаРаНХаЙ) х (НаРаНХаЙ) х (НаРаНХаЙ) = 5х5х5 = 125 стъпала.

Така се разделя светлината, съгласно големината на авиюта/дебелината на желанието, което можем да реализираме за нашето съединяване – тоест да се издигнем над тази дебелина на желанието и да се съединим въпреки егото си. Доколкото можем да отменим този авиют, да пожелаем да го използваме, за да се съединим – дотолкова светлината ще ни подейства, ще ни поправи, а след това и напълни.

Тук няма нищо друго, освен двете съставни – светлината и кли/желанието, степента на съединение между тях, наречена „екран” или „намерение”.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 24.01.2011

[33583]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Днес не съм в състояние да моля за поправяне дори за самия себе си – как тогава мога да моля за целия свят?

Отговор: Да молиш за себе си или да молиш за целия свят – това е едно и също! Да допуснем, че не ни стига въздух, но все още дишаме – ако от него няма за другите, то и за мен също няма да има, а ако има, тогава ще е вече за всички. Него не можем да разделим!

Невъзможно е да  молим за собственото си индивидуално поправяне, защото то е именно в съединението! Не можем да искаме светлина единствено за себе си, защото светлината е всеобщото отдаване, царящо между всички нас. Ако аз съм елемент от електрическата мрежа, то как мога да искам, токът да протича единствено през мен? Той не може да стигне до мен, ако не мине по цялата система.

От това трябва да се разбере, какво е глобалния и интегрален свят, който сега започваме да усещаме. Ти не можеш да искаш нищо за себе си! Това няма да помогне. Колкото повече се опитваш да се отделиш, толкова повече удари ще си навлечеш.

Молбата ти за самия теб, твоят протекционизъм, „сепаратизъм” ще ти помогнат само за осъзнаване на собственото зло. Ще бъдеш принуден да разбереш, че да искаш е неправилно! И как да ти бъде предадено това знание, ако не чрез удари… Колкото повече се молиш само за своето лично благополучие, толкова повече ще те бият, докато не се научиш, че не трябва да се молиш само за себе си.

Ще видиш, че това не помага, а води само до обратния резултат. В края на крайщата ще разбереш, че напълването може да бъде само общо. И ако не го получат всички, то накрая и ти няма да го получиш, защото си последен на тази опашка!

Разбери, на какво иска да те научи Творецът и колкото по-бързо разбереш, толкова по-добре. Защото, ако Той бъде принуден да ти показва с последователни удари твоето място – в самия край на тази верига, тогава колко ще ти се наложи да страдаш… Струва си да разбереш това по-бързо, за да започнеш да живееш с него.

Защото сега, то ми се струва абсолютно нереално и нежелателно. Но от друга страна разбирам, че нямам избор и така или иначе, ще ми се наложи да стигна дотам. Така трябва да посрещам всички уловки, за да надхитря собствения си егоизъм и да изпреварвам ударите като макар и изкуствено се моля за поправянето на всички.

Хайде, по време на урока да помолим светлината да дойде и да ни даде това усещане, разбиране, посока, макар и някакъв стремеж към тази цел. Дори и заради прагматични цели – за да се избегнат ударите. Защото всеки може да получи напълване само последен.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот““, 23.01.2011

[33500]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Какво можем да направим сега, за да зарадваме Твореца?

Отговор: Всичко, което правя в стремежа си към единство с другите, за да мога по този начин да дам възможност на Твореца да ни отдава. Всичко това означава да Му доставям удоволствие, дори ако аз още не съм достигнал до такова единство, в което Той би могъл да внесе своето изобилие.

Обединението трябва да бъде пълно. Нашето кли се дели на пет части и на още пет, и още – до ¹/₁₂₅ части. Това е най-малката мярка на обединение между всички и дори тя е вече достатъчна да може Творецът да ни даде съответната част от Своята светлина, която да усетим.

Така че цялата ни работа се състои в подготовка на кли, съсъда, в обединението между нас. Ние трябва да работим не спрямо Твореца, а между нас – устремявайки се към него. За разлика от Съветска Русия, ние се обединяваме не заради нас самите, а за да можем да предоставим на Твореца възможността да ни отдава. Тогава Исраел, Тора и Творецът действително ще бъдат единни.

И това е достатъчно. Ние работим между нас, удържайки намерението за благото на Твореца, за да подготвим съсъдите за Неговото отдаване.

От урока по статията на Рабаш, 24.01.2011

[33558]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако цялата ни реалност и целия наш свят се нарича въобръжаема реалност, тогава това, че сега четем книгата „Зоар” също ли е илюзия?

Отговор: Разбира се! „Зоар” не е книга, а по-висше осветяване. Това е светлината, която идва до нас от системата на душите, светлината, напълваща душите ни.

Също така, кой е Раби Амнона Саба, за когото четем в „Зоар”? Това е особена, голяма светлина и много високо съпало. Как да го постигна?

Ако аз постигам определена степен на връзката между душите, тогава степента на тяхната връзка, взаимното отдаване между тях се разкрива като светлината, наречена „раби Амнона Саба” или на по-ниското стъпало – неговият син. Светлината е степента на отдаване между душите.

От урока по книгата „Зоар”, Предисловие, 23.01.2011

[33485]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

От урок № 2, Москва

Въпрос: Защо промените към по-добро не могат да се случват без страдания?

Отговор: Страдание се нарича всяко усещане, което ме извeжда от сегашното състояние в следващото.

Да допуснем, че сега се намирам в абсолютно комфортно състояние. Ако моята материя, моята същност – желанието за наслаждание и всички мои желания са напълнени, то аз нямам никаква възможност да тръгна напред. Само усещането за липса на нещо ме движи към източника на напълване. Искам да пия – отивам към бутилката. Искам да спя – придвижвам се по-близо до леглото. И така нататък. Ако нямам желания, тогава няма движение, няма развитие.

Какви страдания трябва да изпитвам, за да мога да напредвам?

На един умен и енергичен човек му стига много малко страдание – и вече върви напред, за да реши проблема. Мързеливците ще страдат и пак ще им е трудно да се помръднат от място. Глупаците понасят удари, но не разбират откъде идват и защо. Те седят, плачат и не могат да помръднат.

Самите страдания също могат да бъдат различни. Например, неудобната поза ме кара да седна по друг начин – и това също е страдание.

„Страдание” се нарича отсъствието на пълен, абсолютен комфорт. Ако тези страданния не биват предизвиквани в човека, т.е. допълнителните празни желания, той няма да се движи, да напредва.

Висшата сила ни е създала напълно противоположни на себе си, за да можем сами, постепенно, да пожелаем да станем равни на нея. Но това е невъзможно, докато не се почувстваме противоположни в нещо на тази сила. Ние през цялото време се намираме в движение само по отношение на Твореца, само спрямо тази сила. Каквото и да правим в живота си, каквото и да чувстваме, накрая усещаме само своето отношение към Него или противоположността си на Него.

Само ако осъзнаем и бъдем постоянно чувствителни към това, ще тръгнем напред без да спираме, винаги ще имаме усещането за приятно пътешествие. Трябва само да разберем, че всичко в мен се пробужда от Твореца. Всяка секунда, постоянно, каквото и да усещам, трябва да свързвам всичко с Него. Това ще ме движи постоянно към Него и не се изисква нищо друго!

И накрая, целият ми живот ще бъде едно правилно движение към вечната, съвършена цел, към единството, което съществува реално.

Дори да сме глупаци, мързеливци – ние сме специално създадени такива. Всеки от нас се вари в собствените си проблеми, специално създадени от Твореца, с цел да ги решаваме заедно.

Ако създаваме около себе си правилно общество, обкръжение, което ни държи заедно, можем всяка секунда да се усещаме некомфортно в много малки дози, които са достатъчни, за да вървим напред.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33300]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Въпрос: Защо не мога да моля за поправяне на всички? А ако моля, как да проверя това действително ли е молба за всички, или аз просто се самозалъгвам?

Отговор: Човек моли за онова, за което го боли. Но затова ни е даден разумът, обкръжението и обкръжаващата светлина, за да не действаме само от своето егоистично желание.

Това, което усещам вътре в желанието е молитва. Ако просто мърморя някакви думи, а сърцето ми чувства съвсем друго – няма да помогне. По този начин, ти можеш да залъгваш всеки, но с Твореца това не работи.

Затова са ми дадени такива средства: учител, група, книги. Всичко това заедно се нарича „обкръжение”. Аз се обръщам към него изкуствено и искам да получа поддръжка и допълнителна сила. Обкръжението започва да ми влияе в отговор – това се нарича „поддръжка от обкръжението”.

Но ако аз, посредством учителя, се обръщам към групата, а посредством групата – към книгата, то в края на тази последователност достигам Твореца, който се разкрива вътре в това обкръжение. И тогава аз Го привличам за помощ, а обкръжението става за мен средство. В такъв случай, това не се нарича просто поддръжка – а поправяне.

Всичко зависи от това, как аз се обръщам към обкръжението и как го установявам относно себе си: обръщам ли се аз към най-вътрешната част или само към външната. А също важно е използвам ли го егоистично или не. Но в крайна сметка всичко се измерва с това, каква накрая се получава моята молитва.

Ако след това, тази молитва отново се връща към обкръжението и там аз искам да разкрия Твореца – значи и моето първо звено от веригата е било правилно. Ако в резултат от обучението, работата, всичко, което правя, започна да свързвам бъдещето си с групата, с правилната и поправена система на връзки между нас, и там търся Твореца и цялото свое бъдещо напълване – значи досега съм работил правилно!

От урока върху „Учение за Десетте Сфирот““, 23.01.2011

[33497]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→