В творението се разкриват сили, които са противоположни на Твореца. То постига и усеща всичко чрез противоположностите. За това е казано: „преимуществото на светлината се познава от тъмнината”.

Творението добавя, поставя себе си пред разкриващите се в него сили и преминава 125 степени или състояния по пътя към Твореца.

Целият този процес осъществява Висшата сила, Творецът. И така постепенно по степените на подем творението постига това, че силата на съдене, сблъсък и противопоставяне са му дадени, за да придобие независимост и да осъзнае изначалната точка. Когато творението прибавя към нея всички свои свойства, тази точка се разраства 620 пъти и в същото време става точката на единство и сливане с Твореца.

По пътя към това творението разкрива, че то се различава от Твореца. Силите на Твореца му изглеждат противоположни, осъдителни. А после то открива, че всички тези състояния произтичат от милосърдие, за да усети то съвършенството в своята независимост. Оказва се, че всички обратни състояния, всяко егоистично желание, въставащо срещу Твореца, срещу силата на отдаване е необходимо само правилно да се използват.

Тогава творението вижда как съдът се превръща в милосърдие и осъзнава, че от страна на Твореца никога не е имало нито една помисъл, нито едно действие освен абсолютната любов.

От урок по статията на Рабаш, 12.01.2011

[32609]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Съществува висш принцип, че Творецът е Един, Единствен и Единен.

Една единствена висша сила е създала цялото творение – тя е съществувала преди него, съществува заедно с него и ще съществува след него, т.е. във всички състояния.

А ние можем да говорим за нея от гледна точка на различните подходи, което показва нашето несъвършенство и затова ние я определяме като Една, Единна и Единствена.

Но всички тези различни определения на висшата сила, Твореца, съществуват само по отношение на нас самите.

Един – означава, че няма друга сила, която би действала в мирозданието. Както е казано: „Няма никой освен Него”.

Единствен – означава, че Той се обединява във всички тези свои действия и няма никакво друго намерение.

А Единен – означава, че дори ако тези действия ни се сторят несвързани и доста противоречиви, това е защото ние самите се намираме в различни и противоположни на Него състояния. Затова ни се струва така: „Всеки съди според степента на собствените си недостатъци”. Но според степента, в която се поправяме, всички тези разнообразни състояния и свойства, различаващи се изцяло по смисъл, постепенно се съединяват заедно в едно понятие.

„Един” означава съвършенство. Защото ако има двама, става така, че те се различават по нещо и в единия не достига свойство на другия. Двамата се допълват взаимно.

Ако има не двама, а милион, то всеки от тях е доста по-несъвършен. В него има само една милионна част съвършенство, и във всеки не достигат останалите 999.999.999 части.

Ако говорим, че няма повече от един, то означава, че всичко е в него!

Но на мен не ми се струва, че в Него има всичко, защото аз съм противоположен на Него. Така значи, проблемът не е в него, а в мен.

Ако Той е един и всичко е заключено в Него, то не е важно, как Го усещам: като добро и зло, светлина и тъмнина, студено и топло – аз трябва да разбера, че тези различаващи се свойства ги няма в Него. В Него няма нито добро, нито зло – тези различия съществуват само в моите усещания.

Дори ако казвам, че Творецът е добър, това също не се включва в определението: „Един“. Един означава, че в него няма нищо! Нито лошо, нито добро.

Това е само моя оценка на различните Негови проявления по отношение на мен. А Той е сам, Един – нещо съвършено абстрактно, абстрахирано даже от доброто. Защото и това е само мое лично усещане.

Човек вдъхновява това понятие „Един” чрез своето съвършенство на усещанията и постиженията. В този Един – и сърцето и разума се обединяват.

От урока по статията „Характер на науката кабала“, 13.01.2011

[32726]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Въпрос: Защо се е разбил светът Некудим?

Отговор: Светът Некудим е направил неправилен разчет. Мислил си е, че ще може да получи „заради отдаване” цялата безкрайна светлина на края на поправянето, но не е могъл – и започнал да се наслаждава за самия себе си. Дори не е знаел, че има в себе си такива дълбоки желания, а срещу тях – такава висока светлина, такива огромни наслаждения.

Рабаш привежда като пример историята, в която един човек отишъл на сватба и си мислел, че ще зарадва жениха и невестата, ще празнува и танцува с другите гости. Но чашка след чашка, той постепенно започнал да си губи ума и да вдига много шум на масата. Накрая го извели оттам, завели го в къщи и го предали на жена му. И повече никой не искал да го покани на сватба.

Сега, било необходимо да извърши поправяне и да контролира себе си: как може да отиде на празника, колко да пие – съвсем малко, само за да уважи домакина, и в никакъв случай не трябва да премине нормата… И със света Некудим се случила подобна история.

Но всичко това не се случило без причина. Светът Некудим се е разбил, за да разкрие на творението, кое е то по отношение на Твореца. Защото всички разкрития, случили се преди разбиването, сякаш не били истински – никога дотогава творението не било усещало своето истинско егоистично желание, стоящо пред светлината, носеща наслаждение. То винаги действало с намерението „заради отдаване, получено от Твореца.

Творецът създава творението в света на Безкрайността, напълва го с цялата безкрайна светлина във всички желания, дава му цялото намерение. След това, творението извършва съкращаване, желае да получи заради отдаване – и всичко това, благодарение на силата на светлината, присъстваща в творението.

В това няма голяма премъдрост – вътре в мен действа светлината и изпълнявам всичко по нейна заповед. Действам не аз, а двете сили на Твореца: желанието за получаване и желанието за отдаване. Така действа цялата духовна природа: неживото, растителното, светите животни и ангелите, подчинявайки се на този механизъм

Първият път се разкрива какво е творението, ако действа независимо – само при разбиването на световете. Творението прави разчет на основата на светлината и си мисли, че по същия начин, както и по-рано, ще може да получи заради отдаване цялата светлина – и да завърши поправянето.

И тук се разкрива, че всичко, което е станало преди, е било направено със силата на светлината – с нейната сила на отдаване, която те е напълвала. Това не е било твое решение – тя просто е присъствала в теб по рождение. А сега, за първи път се разкрива собствената ти природа.

Затова, след разбиването вече можем да говорим за някакво творение, което извършва самостоятелни действия. То взема своите празни желания, които нямат екран и казва: „А сега, само ще изпълня действията и ще получа в тях светлината заради отдаване!” – подобно на глупавия самонадеян син, който вместо с истинско оръжие, получено от бащата Цар, излиза на война с щит и меч, които са играчки, както разказва притчата…

От урока по „Учение за Десетте Сфирот“, 12.01.2011

[32635]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: За да съединя две точки в света, аз трябва да ги видя и да прекарам линия между тях. Как мога да съединя две души с помощта на текста на „Зоар“?

Отговор: Аз не знам какво представлява моята душа, а камо ли другите души. И никога няма да узная. Но единственото, което ми е необходимо, е да развия към тях отношение, наречено „отдаване”. И не повече от това.

Кой съм аз – това ми е неизвестно. Кой е той – също не зная. Знам само, че го обичам. И това е достатъчно. Това означава, че постигам силата на Твореца, царуваща между мен и ближния. Моето прекрасно отношение към ближния е любов, симпатия, откритост – това е силата на Твореца, силата на отдаването. Само Творецът е всеобхватен, а аз ставам част от него.

А кой е всеки от нас – това не знаем. Това ще се разкрие впоследствие. Аз съм длъжен да приема условията в степента, в която те се разкриват – кой съм аз и кой е другият. Но цялото си внимание аз трябва да обърна върху отношенията, а не да се задълбочавам в това кой съм,  кой е онзи, който сега трябва да положи усилия в любовта към другия.

Но в степента, в която аз се старая да доведа себе си до любовта и отдаването, аз повече опознавам и себе си, и него. Но опознавам само в случай, че свързвам себе си и неговата любов. Тогава ще се разкрие и моята душа, и неговата. Само тогава!

Затова трябва да се обръща внимание само върху отношението към ближния и на онази точка, където, създавайки това отношение, аз мога да вложа своите усилия, своето желание, за да се разкрие това.

Как създавам това желание, как го достигам? Как го привеждам в действие? – В групата, където влияя на своите другари, и те на мен. Аз трябва да усетя собствената си нищожност и да получа от тях величието на целта – за да се случи това и между нас да се разкрие Творецът.

Така аз все повече и повече разкривам тази точка – мъничко острие, върху което аз само лекичко натискам, със силата само на един грам – и избухва светлина във всички светове.

За какво е направено всичко това? За да опозная целия този лабиринт и, провирайки се през него, да постигна цялата програмата на творението, сдобил се с цялото знание и постижение.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 12.01.2011

[32623]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Кой трябва да надвие злото: аз или Творецът?

Отговор: Каквото и да ми говорят за Твореца, аз трябва да работя сам, от началото до края. А после, съгласно това, което се разкрие, аз определям как то се случва: само по себе си, благодарение на моите усилия, или с помощта на някаква висша сила.

Не си струва да чакам нещо да падне отгоре. Нищо няма да падне. Със своите сили и старание аз трябва да разкрия съществуващата вече картина. Всичко зависи от това доколко ще се приближа до нея. Аз съм все едно дете, което расте само в тази степен, в която иска да порастне. И това желание то трябва да изгражда само. Ето сега си представи какво би му дошло до главата.

В нашия свят децата се развиват по естествен начин и ние едва успяваме да ги догоним. Детето се носи навсякъде, винаги нещо му се иска. Ето така и ние трябва да вършим своята духовна работа. Иначе няма да се развиваме, няма да растем. А ние вместо това си устройваме и почивки и прекъсвания за размисъл.

Нима детето си дава почивка? То няма нито секунда покой, то всеки един миг трябва да постига света.

От урока по статията на Рабаш, 11.01.2011

[32481]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книга Зоар. Предисловие. Статия „Водачът на магарета“, п. 85: … Слезли раби Елазар и раби Аба от своите магарета и целунали магаретаря.

Казали: „Толкова е велика мъдростта, която владееш, а побутваш отзад нашите магарета. Кой си ти?”

Казал им той: „Не питайте кой съм, а по-добре да вървим да се занимаваме с Тора. И всеки да произнесе думите на мъдростта, за да освети този път”.

Въпрос: „Магаретарят”, пришпорващ отзад – това задължителна степен на нашия път ли е, или той може да върви и отпред?

Отговор: Това се променя в зависимост от отношението на човека. Отначало той върви отпред, а неговото „магаре” – отзад. След това започва да разбира, че напредва именно за сметка на своето „магаре”, а не сам за себе си, и целият този път се състои в това да превежда „магарето” от степен на степен – с помощта на точката в сърцето, заключена в него. Тогава „магарето” става  нещо важно.

Човек лесно може да преодолее този път, защото „човекът” –  това е точката на Бина, точката в сърцето. Ако тя се намира вътре в него, нищо не и коства да се издигне, защото тя се е спуснала специално, за да вземе цялото това его – същото това „магаре”, Малхут, желанието да се насладиш – и да го преведе нагоре.

Затова са важни не тези двама човека – мъдреците, вървящи по пътя, за които разказва Зоар, а е важно „магарето” с всичките си атрибути. И ако е така, то важен е и „магаретарят”.

А тези двама мъдреци са само точка, стремяща се да достигне целта. Вярно е, че това е важно, и тук е целият свободен избор на човека, началото на работата, с която той е съгласен и нейното направление. Но реализацията на тази работа е само за сметка на „магаретаря”.

Ако с помощта на Тора (светлината, връщаща към източника) те не се сдобият  с връзка с тази висша сила, дошла да преведе егото им нагоре, те няма да се поправят и няма да се издигнат. Тоест те изучават Тора на същото това „магаре”, с целия негов тежък товар – с помощта на „магаретаря”

Излиза, че „магаретарят” всъщност ги обучава как да вървят, къде да стъпят и по какъв начин. Той става техен учител – именно на тези мъдреци, а не на „магарето”. И затова самите те могат да се издигнат.

Тук се получава взаимно проникване на Бина и Малхут. Отначало аз мисля, че най-важното са тези двама мъдреци (човекът в мен, който трябва да се издигне). След това започвам да забелязвам, че този човек е нужен само за  да преведе „магарето” от подножието на планината до чертозите на Твореца.

След това разбирам, че главното в тази работа е „магаретарят” и той трябва да ми помогне да водя „магарето”. А впоследствие разбирам, че „магаретарят” ми е нужен, за да ме обучава.

Тук се сменят техните роли и значимостта на всеки от тях. Но в крайна сметка всички се съединяват заедно: ти на „магарето”, „магарето” върху теб, и всичко се подрежда.

От урока по книгата „Зоар“. Предисловие, 10.01.2011

[32399]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: В кой момент Творецът решава: Край, достатъчно, потопих те в пълно отчаяние?

Отговор: Струва ли си да се тревожим за това? Творецът е неизменна сила, непроменящ се закон, съвършенство, вечност, постоянство. В него няма промени – всичко зависи от мен. С която страна се обръщам към Него, такъв отговор и получавам, в идеалното съответствие с курса към целта на творението.

Творецът – това е светът на Безкрайността /Ейн Соф/, където има съвършено кли, съвършена светлина, съвършен екран /масах/, където са събрани усилия, разочарования, успехи и всичко останало. Натам ме тласкат моите решимот.

От това съвършено състояние, от съвършените щрихи на крайната картина аз получавам активиращо въздействие, съотнесено със собственото ми състояние. Мен ме направляват напред с малки дози отчаяние и сили, осъзнаване и скриване – с многостранно и прецизно управление.

Самият аз не знам в какво съчетание трябва да идват при мен тези или онези начала. Това е обусловено от строежа на душите, който постигам постепенно, придвижвайки се все по-далеч. Именно в душата постигаме връзка с Безкрайността и тогава започваме да разбираме как цялото се съвместява със своята част, докато не станат единни.

От урока по статията на Рабаш, 09.01.2011

[32275]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да помогнем на детето да не попадне в безпочвена философия, а всичко да проверява и да изследва на действителната основа?

Отговор: Именно към такъв подход в живота е необходимо методично да се обучава детето, като му се показват примери. У детето има склонност да вярва в това, което говори възрастният. Но трябва да го научим всичко да проверява – това е много важно.

Трябва да му се обясни: „Ако ти казвам нещо – как можеш да бъдеш уверен, че си чул това правилно? И как можеш да бъдеш уверен, че аз самият го зная и правилно ти казвам? Тъй като възрастните също грешат, всеки може да сгреши! Ти си задължен да провериш сам и само на такава основа да вървиш.”

Вие можете да попитате как тогава ще порасне, ако не вярва на възпитателя? Но то трябва да ни вярва само дотолкова, че да приеме това упражнение, което му даваме. А само трябва да се научи на това упражнение: кое е правилно, а кое не. То трябва да вярва само на това, че си струва да направи това упражнение, а после само да прави изводи.

Тоест необходимо е да научите детето само да търси отговорите единствено на основата на своя жизнен опит. Иначе то ще се научи да приема всичко на вяра и ще мисли, че всичко, което е написано във вестника е безусловната истина.

Ние четем вестника и подсъзнателно възприемаме всичко написано за факти – така са ни обучили в детството – да считаме написаното слово по-високо от себе си. А ако се поровим по-дълбоко, то ще се изясни, че всичко е продиктувано от проста изгода и е написано по поръчка. Възприемаме всичко за истина и се храним от този източник. Нима е необходимо да учим на това детето?

Трябва да го научим на най-критичния подход към всичко, ставащо в живота, за да не вярва на думата на никого. Най-напред то трябва всичко да проверява! Трябва да приема мнението на другия, който се счита в нещо за „специалист”, но само за да направи една следваща самостоятелна стъпка напред.

А във всичко останало да се ръководи от принципа: да съди само на основата на очевидни факти – както е казано: „Няма у съдията повече, отколкото виждат неговите очи”.

На децата е свойствена тягата към фантазията – но тя цялата трябва да се провери. Всяка фантазия се нуждае от проверка. Прекрасно е това, че в детето е развита фантазията, но тя трябва да се потвърждава с реални доказателства.

Единственото изключение е това, което се отнася за музата, изкуството: за песните, за рисунката, за културата. Културата не се отнася към науката, там вече няма такива ограничения и може да се работи с едното въображение. Но това по никакъв начин не е свързано с жизнените принципи.

Културата се намира по-високо от знанието, от разума, защото изхожда от търсенето на висшето, на Твореца. А поради това изкуството трябва да е отделно от егоистичното желание.

От урок по статията „Кабала и философия”, 09.01.2011

[32320]

Filed under: Възпитание на децата, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да достигнем до „молбата от дълбините на сърцето”?

Отговор: Задълбочаване се нарича слизане от сегашното състояние в по-дълбоки вътрешни/висши, в които се засилва връзката между нас, докато не се образува „едно сърце”. Това се нарича „дълбина на сърцето”, защото в духовното всяка по-вътрешна степен се нарича по-високо стъпало.

Ако в работата си се стремим да достигнем „дълбините на сърцето си”, то там ще разкрием обединението. И това не е просто някакво желателно допълнение, а кли, поправяне. Нищо друго не е в наша власт, защото напълването, съгласно закона за подобие на свойствата, ще се разкрие в кли в степента на напълване.

Затова следва да се грижим единствено за обединението. А то зависи от взаимното съгласие на групата и оказва положително въздействие, дори ако се установява за кратко време. Доколкото навикът става втора природа, струва си  договорката в течение на известно време всички да мислят за обединение.

В нашия свят всяко явление отслабва с времето и изчезва, защото в него действа категорията време. Тъй като ние не сме стигнали до такова поправяне, когато времето не влияе, то си струва да положим усилия в течение на няколко часа непрекъснато да удържаме мисълта за обединение – до такава степен, че всеки да почувства, че всичко зависи от него, а останалите вече са свързани.

И тогава той започва да разкрива нови явления, които вече са близки до светлината – това е напълно възможно. Най-вероятно по пътя той ще открие отблъскване, нежелание, неспособност за обединение. Заедно с това може да почувства, че посредством някаква външна сила е способен да се издигне над себе си и да се обедини, като че ли извисил се над материята. Ако тази сила се прояви, то той реално ще я почувства.

Той нищо не може да направи вътре в материята , но доколкото страстно желае да се издигне и да се обедини с другите, той чувства, че трябва да съществува някаква сила, способна да му помогне! Преминавайки през верига от разкрития и усещания, човек чувства къде и какво трябва да преминава. Той разбира причината на случващото се и разкрива стъпка по стъпка.

Нашата природа, фараонът, седи в нас и не позволява обединение. За да се издигнем над него, са необходими сили и ние всеки път трябва да молим за тях. В резултат на тези разкрития, ние пожелаваме да се обърнем към Твореца, за да създаде връзка в нас. Първото ниво на връзка се нарича „изход от Египет“.

От беседата „Въпроси относно обединението“, 31.12.2010

[32205]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книгата „Зоар“. Предисловие. Статия „А ти виж тайната по линиите на ръката“, п.161: Три малки линии преминават през онези, които вървят надолу – у този [човек] по тялото има черен белег и три косъмчета висят от този белег, и този белег е като кръг, и отгоре на този белег има резка.

Този белег мъдрите в сърцето, знаещите тези тайни, наричат с името „главата на орела”. Този белег понякога се намира между плешките, а понякога на дясната ръка, а понякога и по дясната китка на пръстите.

Ние четем за частите на душата, която се съединява с другите и затова разкрива такива картини в съединението между душите. „Тайните на лицето”, „тайните на линиите на ръката”, тайните на всички части на тялото – тук навсякъде става дума за тялото на общата душа – Адам Ришон, за системата на връзки между душите.

В самите души няма какво да познаваме, защото това е желание да се насладиш. Ние познаваме връзките между нас – силите на тяхното взаимно отдаване, съединяващо ги като кръвоносни съдове.

Всички тези форми на връзки Зоар описва като познаване на „тайните на лицето”, „тайните на линиите на ръката”, „тайните на тялото на Човека” по всевъзможни външни и вътрешни признаци – докато ние не постигнем познание за целия Човек (човек/адам – от думата „едоме”/подобен на Висшия) – съвършена система, наричана „Творец”.

Затова не трябва да се забравя, че става дума за връзката между нас, която Зоар описва в такава форма.

От урока по Книгата Зоар. Предисловие, 09.01.2011

[32301]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Общата душа "Адам" - Няма коментари→