Урок №1, в Москва, 14.01.2011

Въпрос: Кой се отнася към човешкото ниво на развитие, а кой – към животинското? Зависи ли това от региона, в който живее човекът?

Отговор: Това няма отношение нито към един от земните параметри. Във всеки от съществуващите на Земята хора има нежива, растителна, животинска и човешка природа. И всеки, в резултат на своето развитие, е задължен да достигне съвършеното състояние.

Целият въпрос е в стремежа към това, което абсолютно не зависи от всеки от нас. Има пълно събрание на всички души в тяхното изходно състояние, в изходния информационен запис, наречен в кабала „решимо”. И всеки от нас има свое място в тази йерархия от души.

Ето защо, когато идва времето и някаква точка от този глобален механизъм трябва да се развива, човекът, в когото тази точка работи, усеща определен натиск и това го тласка напред.

А по-нататък,  скоростта на реализация и нейния вид зависи само от него : или добър и ясен, или бавен и лош. И нищо повече.

Така че във всеки регион може да има хора, които вече се стремят към духовното и се намират в напреднали крачки. И това не зависи от това, къде и как живее човекът.

Засега, най-малко такива хора откриваме именно в Европа. А в Русия и в Южна Америка те са повече.

Но по принцип, те са навсякъде. И в Китай, и в Иран, и в Япония, и в Африка, и в Австралия – навсякъде има наши другари, принадлежащи към съвършено различни раси, нации и слоеве на човечеството. И ние не можем да кажем още кой от тях, как и къде ще се устреми напред. Това е напълно непредвидимо. Ние не знаем в какъв ред се развива общата душа, всяка нейна част, както е при бебето.

Както зародишът в утробата на майката се развива в определена последователност, така и частите на самата обща световна душа, ние всички се развиваме в такъв ред. По този начин и по подобие на общата душа се развива и всяка частна наша душа.

Въпрос: Може ли да се каже, че ако в човека възникне въпрос за смисъла на живота, т.е. в него се е появила точката в сърцето, то той вече работи на нивото „човек”?

Отговор: Да. Ако в него е възникнала точката в сърцето и от нея той започва да пита за смисъла на живота, той вече работи на нивото „човек”.

Но на това ниво той може да се консервира за дълги години. Ако той не се окаже в група, наред със същинските източници, наред с учител, то той практически нищо не може да направи. За съжаление такива хора има. Мъчно ми е да ги гледам. Те са били с нас, а след това са си отишли и са „застинали”. Аз ги чакам бързо обратно.

От урок по статията „Предисловие към книгата „Зоар””, 14.01.2011

[33127]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Пред човек стои голям проблем: как да разбере в какъв свят се намира? С какви очи да гледа на реалността, каква гледна точка да избере?

Как да се отдели от вътрешната лъжа и да види не онова, което му се иска да види в собствения му егоизъм, а обективната картина, независима от неговите свойства, желания и настроения?

Ние знаем, че всеки съди според степента на собствената си изкривеност и гледа пристрастно с подкупен поглед, който напълно изкривява неговото виждане за живота. И така действа целият свят. Ние виждаме от историята как хората от всички поколения са грешали в своето възприемане на реалността, в подхода към живота, не разбирайки в какъв свят се намират и защо живеят.

Изучаващият кабала вече притежава някаква възможност да види истината. Но човек, затворен във вътрешната сфера на нашия свят, само в пределите на този малък кръг, не може да види нищо, излизащо извън неговите граници. А тук, вътре в него, той вижда всичко съгласно своето его, в схемата на собствената си изгода и за нищо друго не е способен да мисли.

Тъй като всичките му стремежи са насочени само навътре, към неговата вътрешна точка,  е невъзможно в него да възникне каквото и да било желание или мисъл да види нещо извън своя най-непосредствен интерес. Той изначално е създаден такъв, че да не вижда и чувства онова, което не се докосва до неговата вътрешна точка.

Човек не е способен дори да помисли за това, то съвършено излиза извън рамките на неговото възприятие. До него може да съществува друга реалност, милиард пъти по-голяма и по-силна от тази, която той усеща в своята вътрешна егоистична точка, но той не се интересува от нея и затова не вижда.

Неговите информационни гени (решимо) му диктуват, че той трябва да се интересува само от това, което касае лично него – и той така и прави.

От урока по статията „Кабала и философия“, 10.01.2011

[32427]

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Злото, което трябва да осъзнаем в себе си, не е егоизмът, придружаващ човека в обикновения му живот.

Истинското зло се разкрива само във връзката с другарите в групата. Когато се опитваш да се съединиш с тях, разкриваш колко ти е ненавистно това и как те отблъсква.

Злото – това е дори фактът, че непрекъснато забравяш за съединението. Считай това за зло! Ако ти е безразлично съединението – това точно е зло. Tи оценяваш своето зло егоистично и съдиш според препълнения си стомах или джоб, въпреки че това не е зло, а просто животинско тяло. Злото се проявява само против съединението – там, където се е случило разбиването.

Осъзнаването на злото и „периодът на подготовка” започват в оня миг, в който ти започнеш да се отнасяш към групата като към място, където минава границата/хребетът пред духовния свят. Първата връзка с останалите – това е и минаването на махсом – онзи мост, който се открива от теб към другите.

Ако ти се съединиш с тях в едно цяло, в най-първото свойство, най-малкото решимо – това се разкрива като преход/мост към духовния свят.

Само тук, във връзката с ближния, има зло, а всичко останало не е зло, а просто „слабости” на животинското тяло. Трябва напълно да преместиш вниманието си от вежливото обръщение и „интелигентното отношение” към истинското зло, където се е случило разбиването. Иначе ще считаш, че вълкът и лъвът са зли, а птичките са добри. Ние сме свикнали да гледаме на творението по такъв извратен начин, че заради това не виждаме истината.

В момента, в който пренесеш цялото си внимание върху връзката с ближния – ще локализираш духовната област, която лежи единствено там, и тогава между вас ще се разкрие Творецът.

От урока по статията „Кабала и философия“, 02.01.2011

[31721]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво трябва да направиш в състояние, когато нямаш никакви сили, нищо не ти влияе и не знаеш какво да правиш?

Отговор: За това е написано в седмичната глава на Тора: „И заридали те от тази работа“. След като човек стигне до усещането за собственото си безсилие, остава му само да моли.

Преди това, той се е смятал за голям и умен, за разбиращ. Мислел е, че ще може да напредне, непрекъснато добавяйки знания, усилия и действия. Но, ако до дадения момент е извършил достатъчно действия, на него му разкриват, че с това нищо няма да постигне.

Тогава защо да ги извършва? За да постигне, че «така ти нищо няма да постигнеш». За да стигне до състоянието на опустошеност, човек трябва да вложи много, много сили.

Аз работя и си мисля: «Сега, със своя труд изграждам „прекрасните градове Питом и Рамзес», придобивам знания. Скоро ще разкрия всичко – ще видя и ще започна да чувствам.”

Аз влагам все повече сили, още по-дълбоко навлизам в ученето – и изведнъж откривам: „Колко съм вложил, а какво постигнах?!… Аз нямам нищо… И какво оттук нататък? Какво ще стане с мен?!“. Не знам, но съм готов да заспя като умрял – само ми дайте приспивателно, за да спя през цялото време и да не ставам.

Така се чувства човек в този момент – лишен от всякакви сили. Защото започва да разбира, че по този начин нищо няма да постигне. Отначало, той дори не знае това, и само чувства, че няма никакво желание. После, все пак се пробужда и продължава.

Но в някакъв следващ момент започва да разбира, че само със свои сили няма да успее, и тук му е необходима висшата сила: „Ако Творецът не дойде и не ми помогне, аз самият не съм способен нищо да направя“.

Но той започва да мисли така само, след като 15-20 или 30-40 пъти се е опитвал да напредва със собствени сили – и всеки път е получавал разочарование, изпадал е в  отчаяние. Това се нарича „години на египетското изгнание“ – докато не „заридаят те от тази работа“.

За своето его, аз изграждам „прекрасните градове Питом и Рамзес“, а за човека в мен, желаещ да постигне духовното – това са нещастни бедни градове, където всичко е празно и нямам нищо от това. Аз започвам да се раздвоявам.

Какво, като притежавам знания и разум, като мога красиво да разсъждавам за науката кабала, и като че ли всичко разбирам? Но това нищо не ми дава. На практика – в мен го няма духовното. Мога да разказвам за него денонощно, но постигам ли го или просто говоря? Май просто говоря…

Тогава, човек разбира, че тук трябва да има само помощ свише, някакво висше разкриване, висша сила – нещо, което не му е подвластно, и че с това, което има, не е възможно да постигне духовното. Тогава, той стига до истинския вик – „и заридали те от тази работа“.

Това е сложен път. Човек трябва много пъти да премине през такива състояния. Само обкръжението  може да му помогне – нищо друго. Обкръжението може да го поддържа и да го опази, да ускори развитието му. Иначе, кой знае кога отново ще се събуди – ако не с помощта на обкръжението, то чрез смяната на «решимо» (информационния ген), когато към него проявят милост свише и му дадат ново състояние. Но никой не знае, кога ще се случи това…

Затова, когато човек се намира в добро състояние, когато светлината му свети и има сили, трябва колкото се може по–силно да се свърже с обкръжението, та по време на слабост да получи обратно от него, вложените преди това сили. Тогава, той ще премине през падението като по инерция – и отново ще започне да се издига, защото преди това е набрал скорост.

От урока по статия на Рабаш, 24.12.2010

[30876]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това решимо?

Отговор: Решимо – същото това, но вече преминало, минало състояние. Нали в духовното нищо не изчезва.

Минали състояния, които се пробуждат с всичките си детайли, но още не се въплъщават в живота, тъй като нямат екран, с помощта на който могат да бъдат реализирани, се наричат ”решимот”.

Да допуснем, че вчера съм бил в някакво състояние, а днес го преживявам. В духовното това състояние се пробужда в мен с всичките свои най-малки подробности, сякаш аз сега се намирам него.

На мен  ми е напълно ясно какво става, нищо не е загубено, само че аз не мога да го реализирам, заради отсъствието на екран. Това се нарича ”решимо”.

Това не е спомен от миналото, както в нашия свят, когато аз си спомням ”неясно”. Решимо – това е, когато нямам съмнения в нищо, всичко е разкрито, както е в настоящето, освен реализацията.

От урок по ”Учението за Десетте Сфирот”, 19.12.2010

[30191]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Всички ние оценяваме само степента на своето напълване и има два вида напълване: заради себе си и заради отдаване. Заради себе си аз не мога да получа повече, отколкото нашия материален свят.

В мен има огромен съсъд-желание, но всичко, което съм способен да получа в него – е много малка област, наречена „този свят”. И дори това, което мога да получа в него, са временни напълвания, които влизат и веднага изчезват. Ето това е целият ми живот.

Така в течение на историята съм се напълвал на все по-високо ниво: неживо, растително и животинско, но в резултат съм чувствал още по-голяма пустота. Отначало моето желание е било малко, след това е ставало все по-голямо и по-голямо – докато не е достигнало своята граница: ХХI век.

По-голямо егоистично напълване вече няма как да има – аз съм стигнал максимума на степента на поглъщане.

И затова питам: „А какво получих за цялата си история, за хилядите кръговрати на живота? За какво съм съществувал хиляди години в този свят?” В мен са останали тези информационни данни за преминатия път и затова аз искам отговор.

И тук в мен се събужда някакъв особен информационен ген (решимо), благодарение на който аз изведнъж започвам да усещам външната за мен част от желанието, и тя ме дърпа да се развивам нататък, напред.

Но отначало аз подхождам по старому към това ново външно желание и гледам как мога да получа в него, да впия. Аз не разбирам, че там действа съвършено друг подход – и трябва да се наслаждавам не от получаването, а от отдаването.

Засега аз свиквам с тази мисъл, започвам да я разбирам и практически преминавам отвътре навън – изисква се време. Това се и нарича време за подготовка – докато аз постепенно усвоявам, че наслаждението е в отдаването, а не в получаването.

Баал а-Сулам нарича това „психологическа бариера” (махсом). Аз трябва да се съглася, че действието на съединение един с друг и отдаването, мисълта за някой друг – може да донесе наслаждение. Такива упражнения ние започваме да правим в групата, постепенно прониквайки се от величието на отдаването.

И ако бяхме останали само в това, то щяхме да повторим опита на комунистите в Русия. Но цялата работа е там, че имаме още един компонент – „светлината, връщаща към източника”, и тя постоянно ни въздейства, според степента на нашето старание. Именно тя променя нашата природа! Аз изведнъж започвам действително да ценя отдаването, да усещам удоволствие от това!

Това се нарича чудо. Аз изведнъж откривам, че в отдаването се крият безкрайни наслаждения и самата способност да отдавам е безгранична! Но най-важният и непонятен компонент за нас – това е „светлината, връщаща към източника”. Тя за нас засега е неуловима.

От урока по статията „Свобода на волята“, 17.12.2010

[30055]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как да проверим, дали учим лишма или егоистично?

Отговор: Всичко зависи от целта, която си поставям. Ако тя е да отменя себе си пред групата, за да получа от нея правилния духовен ген – „решимо” и да го реализирам, значи уча по правилния начин.

Аз идвам в групата и се включвам в нея със своята точка в сърцето. И тогава, групата внедрява в моята „точка в сърцето” онова решимо, което има тя.

Аз не съм имал такова решимо, а само стремеж. Това е ново за мен решимо – от предишното съединение, от неговото разбиване.

Ако се съглася с мнението на обкръжението, поставяйки се под неговото влияние и приема това решимо като най-важното, тогава то става мое и аз го издигам в молбата за поправяне.

Излиза, че действам чрез съединяването с групата и искам то да се осъществи. Тоест поправям разбиването и чрез това действие привличам висшата светлина – защото това е единственото, на което действа тя.

От моя страна бива отправена правилната молитва (МА”Н) и в съответствие с това, идва правилният отговор, светлината на поправянето (МА”Д)

Затова, ако действам в група и отменям себе си заради важността на духовната цел и съединяването, което демонстрира групата, значи напредвам правилно.

Няма никакви други критерии – мога отлично да знам всичко, което е написано в книгите, усърдно да работя в групата, в разпространението, но моят духовен напредък зависи само от съзнателното поправяне на връзката между нас – няма нужда да правим нищо повече в този свят!

Всичко се проверява само по отношение на това, дали има някакво движение по посока на съединяването. Има хора, които се завимават с кабала десетки години, но дори не се замислят за него.

В този случай, не бива човека да бъде упрекван – това означава, че още не е готов. Но той все пак някак си напредва и това е за предпочитане, отколкото да не прави нищо.

Но, докато човек не пристъпи към реализирането на тази точка, той все още не е стъпил на духовния път.

От урока по статията „Науката кабала и нейната същност“, 17.10.2010

[23960]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Каква е разликата в изискването към моето усилие по отношение на поръчителството между първия път, когато съм изпълнил условията на поръчителството и втория път?

Отговор: Разликата е в усещането на недостига, в това, че сега възнамерявам да постигна второто стъпало, използвайки като основа първото.

Първото стъпало се намира в мен като решимо, като състояние, в което вече съм бил и не съм могъл да се задържа, тъй като в мен се е добавило желание за получаване.

И сега, аз трябва да превъзмогна това желание, за да постигна следващото стъпало. Предишното стъпало ми помага да постигна следващото.

Тези стъпала не са стъпала на спускането, а на издигането. Тоест дори, ако съм паднал, аз разбирам защо и знам какво трябва да направя.

От собствен опит вече знам, как съм успял да постигна състоянието на поръчителство на първото стъпало и сега се готвя да направя това на второто стъпало.

Това означава, че „душата на човека го учи” – вече съм придобил опит и знам какво да правя. Днес ми е ясно, че моите падения не са състояния, в които просто изгубвам себе си. Осъзнавам, че сега се намирам в падение, че нямам сили, нямам връзка с Твореца.

Това вече е осъзнаване на факта, че именно аз се намирам в тъмнина, че именно аз съм загубил връзка с Твореца. Тоест важно е това, че не е загубена, а присъства точката на осъзнаване, контакта с духовното, решимо. И аз започвам да работя от тази точка, а не от състояние на прекъсната връзка с духовното..

Това може да бъде изразено по следния начин: ти не губиш предишното ниво, защото не си съгрешил там. Паднал си от първото стъпало, защото са ти дали желанието за второто стъпало, за по-високото.

Но големината на непоправеното желание на второто стъпало, на прегрешението, което сега се разкрива пред теб, закрива първото поправено стъпало, макар то да присъства вътре във второто в поправен вид.

И това е процес на подем, а не на падение – издигнал си се на първото стъпало и пред теб се е разкрило второто, неговата обратна страна. В този АХАП на Висшия, ти усещаш себе си като „паднал”, като грешник. Но така ти определяш себе си, там, от своето поправено първо ниво.

Именно това означава, че „душата на човека го обучава” – аз вече имам душа. Първото стъпало – това е моята душа. След това, в мен ще се появи душа, съответстваща по големина на второто стъпало, на третото и т.н.

И всеки път, в мен ще се появяват по-високи нива, които още по-силно ще скриват предишните, но аз винаги ще имам сили, връзка със светлината, необходима за издигането.

Винаги ще си изяснявам всяко следващо стъпало на подема с онова, което вече съм постигнал. Тоест ще имам възможност правилно да поставя диагноза на онова, което се случва с мен, как да привлека светлината, връщаща към източника.

Вече не се намирам в състоянието на болен, който се намира в безсъзнание, защото на мен постоянно ми въздейства силата на поръчителството.

Вече съм подписал неговите условия, изпълнявам ги и се намирам в състояние, в което не го загубвам, макар че лично на мен, това може да ми се случи. И тогава внезапно разбирам, че съм започнал да пробивам „дупка в лодката”.

Още не съм я довършил, не съм я пробил докрай, а само съм започнал да го правя. Остава ми още миг да завърша започнатото, и в този миг ситуацията започва да ми се разкрива.

Това означава, че в мен егоизмът се е разкрил на следващото стъпало. Но предишното стъпало, връзката между другарите – тя остава вътре в мен. Това се нарича „издигат в светостта, а не спускат в светостта”.

Затова Баал аСулам пише, че най-трудно е постигането на първото стъпало. А преди него – човекът има усещането за пълна бъркотия.

От урока по статията  „Любовта към Твореца и творенията“, 11.10.2010

[23208]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Въпрос: Вие така педантично се стараете да ни обясните механиката на духовните светове, описана в ТЕС, а аз така и нищо не разбирам…

Отговор: Аз не мога да се отнасям педантично към това, защото има множество детайли, които вие не можете да запомните.

Проблемът е в това, че човек е способен да запомни усещания, а не просто механически данни. Даже и тях, той превръща в усещания и чак след това ги запомня.

Макар да ни се струва, че паметта се отнася към разума, но вътре в клетките на паметта се запомнят чувствени състояния.

Да допуснем, че аз сега внасям някаква информация в паметта на компютъра – но това е в следствие на моите чувствени преживявания, защото моята материя е чувстваща.

Тя възприема лошото и хубавото в множество различни видове. А когато аз внасям тази информация в паметта, аз давам определение на моето усещане – иначе то няма да се запише там.

Необходимо е да му отделя определено място в паметта, да му дам име, определение, подобно на това, както в препратката на страницата в интернет, ние точно определяме пълния път чрез множество наклонени черти. Така се определя и „адреса” в нашата памет.

И макар тази памет да е „механична”, тя записва усещания. Ако аз започна да си спомням събитие от далечното минало, то в мен изведнъж ще изникнат забравени усещания, и аз ще си спомня някакъв мирис, звук…

И затова, ако никога не сме усещали духовния свят, не можем да запомним информация за него.

Затова Баал Сулам така се е разсърдил, срещайки “кабалистите” в Йерусалим, които се опитвали механически да заучават теорията и смятали, че всичко се изчерпва с това.

Ние не действаме така. Ние се опитваме да изучаваме ТЕС, но не оценяваме нашият духовен напредък според нашите знания, а според нашите усещания!

Какво можете да знаете, ако не усещате думите, както е казано „Вкусете, колко е прекрасен Твореца”? Знае ли човек, какво означават тези думи, почувствал ли е някога какво означават те? Ако не, то неговите знания нищо не струват.

Ние се учим, за да привлечем светлината, възвръщаща към източника! Нашето желание да разберем написаното в Книга Зоар и в Учението за Десетте Сфирот, ни дава възможност да се свържем с материала.

Но ние не разбираме, какво е това З”А, потопяващ се в сън, или повдигащият се с МАН в Бина – за нас това засега са просто думи.

Затова, цялата кабала – това е засега празна наука, но тя ни дава основа за желанието, подготовка, причина за разкриването. Аз искам да разбера, защото се говори за мен, за случващото се в моята душа!

Кой се повдига от Малхут в З”А и Бина? Моята душа, там тя получава напълване и се връща надолу!

Всички тези действия стават в мен и точно сега, само че аз не ги чувствам. Аз искам най-накрая да усетя какво е това! Защо в мен изведнъж има такъв стремеж? В мен се е събудил духовният ген, решимо….

От урока по „Учението за Десетте Сфирот“, 07.10.2010

[22845]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Да се издигнем над усещането горчиво-сладко, без да го вземаме предвид, и да преминем към изясняването истина-лъжа ни помага силата на обкръжението, в степента на стремежа ни да се съединим, въпреки взаимното отблъскване.

Но всички състояния си остават, нищо не изчезва, ние само все повече се издигаме над предишните състояния, и така растем.

И затова всичките проблеми си остават, но ние получаваме антиегоистичен екран, и се издигаме над тях. Предишният опит се превръща в създавана от нас система.

И когато достигнем пълното поправяне – съединението между нас, то в крайното състояние ще присъстват всички лоши и добри свойства. Нищо не изчезва, ще останат всички престъпления и грешки, но те ще се превърнат в заслуги!

Защото само ако те съществуват, ще можем да действаме противоположно „над тях”. На основата на тези две противоположни форми, поради тяхната разлика и напрежението между тях, ние постигаме истинската реалност, „620 пъти” по-голяма, отколкото първоначалната точка, в която не сме усещали нито себе си, нито Твореца.

От това ще направим следните изводи:

Всичко, което сме преминали досега, именно така е трябвало да се случи. „Няма никой, освен Него.”

Всички състояния, които ни очакват в бъдеще, вече включват в себе си записи (решимо) за етапите, през които трябва да преминем.

Но в каква форма ще преминем тези етапи – зависи от нас. Можем предварително да положим усилия, да си направим изяснения и под нашият натиск следващите етапи ще бъдат в подобие на Твореца.

Или пък, не в подобие на Него, но и в този случай, въпреки всичко ще стигнем до добро, но само разтягайки времето, така че светлината ще пробужда в нас страдания, според степента на противоположността ни на Него. Тоест, ние ще загубим във времето и в усещането на страдания.

Затова: миналото е било такова, каквото е трябвало да бъде,  в бъдещето – всичко зависи от мен, а в настоящето трябва през цялото време да се задържам в едно състояние, което се нарича „поръчителство”. Това е степента на връзката между нас, която се пробужда от „светлината, възвръщаща ни към източника”.

Има желание, има точка в това желание – решимо, има и светлина – всички компоненти. А връзката, която трябва да създам между тях, се нарича поръчителство.

Ако го достигна, аз напредвам леко и бързо, с въодушевление и радост, и от този момент и нататък, чувствам себе си така, като че ли съм влязъл в Райска градина!

От урока по статията „Поръчителство““, 17.09.2010

[21479]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→