Д-р Ицхак Орион: Ето че повече от сто години учените се опитват да обединят тези или онези области във физиката. Понякога това им се удава. Най-голям успех постигнаха с обединението на електроенергията и магнетизма в понятието електромагнитно взаимодействие.

По-нататък Айнщайн е направил няколко опита, а след това електромагнетизма бил обединен с вътрешната сила.

Днес в природата се различават четири вида взаимодействия, а като цел се явява откриването на обединяващ закон, обща сила, единна формула, която да опише всичките тези явления.

Отговор: Но как да я изведем? Айнщайн мечтал да открие общо поле, включващо в себе си всичките сили. Но как учените могат да постигнат това, ако те все още не разбират, че принципа на зависимост от наблюдателя се разпространява и върху тях самите?

Проблемът е в това, кого да смятаме за наблюдател: абстрактният образ, условно развихрен до различни скорости, или вътрешната площадка, където човек усеща, разкрива едно или друго явление? Това засега на физиците не им е ясно. На тях им се струва, че явлението завършва своята проявява преди това, преди да влезе в тях. Те предполагат, че изследват външния свят.

В действителност всичките явления се разгръщат във вътрешния свят на човека, а в ролята на наблюдателя се явява желанието. Имено него аз трябва да развихря до скоростта на светлината и да го подложа на други най-различни операции.

Физиците се спират на представите за външно наблюдение. Те още не приемат постулата, че цялата реалност се намира в наблюдателя.

От урока на тема”Съвременната физика и наука кабала”, 05.05.2011

[42281]

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво можем да научим от Фараона?

Отговор: Можем да се научим от Фараона на лоялност към Твореца. Той изпълнява задачите си вярно и усърдно. Той е истински роб на Твореца, като никой друг.

Всъщност, става въпрос за механичната сила, скрита в природата. Всеки път и на всяка степен, във всяка молекула и атом, във всяка комбинация и връзка, тя изчислява как да завладее всичко което е възможно да се притежава. Това е уникална вътрешна програма която работи във всяка частица на творението, във всяка система, и всяка комбинация.

Ето това е „Фараонът“ – нещо тотално, всеобхватно, присъстващо във всяко желание, във цялата създадена реалност. Не оставя нито една частица от създаденото само за секунда. На фона на звезди и галактики, в нашия свят и всички други, има тази универсална, неделима програма. И това е на което трябва да научим от Фараона: на устойчивост, на безкомпромисен подход към нашите отговорности.

Също така, вместо старата програма, ние трябва да се погрижим и да инсталираме нова. При това, този ъпгрейд се инсталира над Фараона: Ние го използваме и в никакъв случай не го премахваме поради безполезност. Духовното ъпгрейдване винаги се инсталира върху вече съществуваща помощна програма. Ние работим върху Фараона, върху нашето желание за получаване, заменяме нашето егоистично намерение с алтруистично, докато желанието на Фараона си остава същото.

Имаме намерението и желанието да получаваме, което е предварително определена активна система; това е което съществува. И тогава ние превключваме тези намерения за отдаване, като същевременно запазваме желанието за получаване. По този начин ние навлизаме в духовната реалност, тази която ще бъде. 

Долу е Фараона, горе – Твореца, и те се противопоставят. А преходът се извършва с помощта на Светлината.

От урока по статията на Рабаш, 22.04.2011

[41235]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Човек много греши, ако невярно си представя общата картина на действителността. В нея сметката се води не с отделния индивид, а с единния механизъм, какъвто е той всъщност.

Всички ние сме едно цяло, и не съществуват никога единични молитви, а има само молитва на множеството за общата система, която е невъзможно да се раздели на части.

И затова човек трябва постоянно да работи срещу своята въображаема обособеност, срещу целта, която му се струва лична.

Той трябва непрекъснато да се бори с пречките, рисуващи пред него разбитата действителност, вместо единната душа, пълна с висша светлина, според закона за подобие на свойствата.

Ако човек не коригира отклонението от истинската картина – тогава, разбира се, неговите действия са лоши и неправилни. Те само го карат да описва все нови кръгове, докато не открие грешка в диагностиката на истинското положение на нещата и не дойде до истинската молитва.

Цялата ни работа е да различаваме погрешността, отклонението от това, което съществува в действителността. Ние се вслушваме в думите на кабалистите или сами се опитваме да си представим действителността, за да открием разминаването, над което трябва да работим и да молим за поправяне.

Ние трябва да си представяме единството на Исраел, Тора и Твореца, да се стремим да изпълняваме съветите на кабалистите. Това е необходимо, иначе се отклоняваме от истината и попадаме във властта на лъжата, без дори да го съзнаваме.

От урока по статия от брошурата за Песах“, 14.04.2011

[40698]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос: Нашият свят е мнима реалност и въпреки това кабалистите се отнасят към нея много сериозно. Защо?

Отговор: Защото ние растем в нея, в нея действаме. Въпреки че тази реалност е въображаема, ти си длъжен да я приемаш сериозно и да я изграждаш така, сякаш реално съществува.

Представи си, че се присъединяваш към децата и играеш с тях по най-сериозен начин, истински, както го правят те. Децата тичат, стараят се да съберат нещо, карат се заради играчките – това е животът за тях. И ти участваш в техния живот, помагайки им да съберат неговите части, за да могат да растат бързо и правилно в този „пясъчник”.

Това изисква много сериозно отношение. Необходими са големи усилия, за да се отгледа дете в нашия свят. Точно по този начин човек трябва да се отнася към себе си – към онова духовно дете, което расте в него. Тук не трябва от нищо да се отказваме – аз се грижа за себе си, за семейството, за децата и родителите, за всички материални нужди. И макар илюзорността на всичко да е очевидна – това не е важно.

Картините на материалния свят се рисуват в моя мозък от егоистичното желание. Него аз не мога да поправя, тъй като се намира на неживот ниво. Дори великият кабалист раби Шимон е трябвало да се храни, да пие, да си осигурява приходи, да се грижи за учениците. Може би си мислиш, че са витаели в облаците, без да мислят за семействата си и за прехраната?

Този свят е част от моето израстване, „включително и зъбоболът”, както казваше Рабаш. Разликата е само в това, че трябва отново и отново да се устремявам нагоре, към отдаването, към духовния свят. А кабалистите имат друг проблем – да се държат сериозно в детския пясъчник. Те са длъжни да го направят. Ето защо се отнасяме отговорно към възпитанието и другите сфери на материалния свят. Човек е длъжен да обезпечи всички свои насъщни нужди.

Материалното изчезва от нашите усещания едва в края на поправянето, когато няма повече нужда от тази игра на въображението.

От урок по статия на Рабаш, 12.04.2011

[40484]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Правилно развиващата се част на творението в крайна сметка ще стигне до осъзнаването, че развитието се осъществява посредством две противоположни сили. Техният натиск я принуждава да осъзнае злото и всеки път служи за „родилни болки”, изтласквайки я от текущото състояние в следващото. Така природата ни придвижва напред.

На човешкото стъпало на развитие творението предварително разбира ползата от този двустранен натиск на природата и се развива съгласно целта, която вижда пред себе си. А целта е да постигне равновесие, да уравновеси в себе си натиска на двете сили, правилно да ги съчетае вътре и така да формира следващото състояние – третата реалност.

Преди това двете сили просто са принуждавали творението да върви напред, да приема нови прогресивни форми, без да влага своя принос. Но сега то разбира механизма на тяхното въздействие и само се включва в процеса – предварително, не дочаквайки натиска, използва двете противоположности, за да излезе на следващия етап на развитие. Това му дава нов разум, ново чувство, които не е било възможно да има по-рано – по време на принудителното развитие на неживото, растително и животинско ниво.

Аз изграждам собствено отношение към въздействието на двете сили и ги използвам, избирайки сам курса нагоре. Съгласявам се с тази посока, искам я и с помощта на обкръжението добавям своя импулс, своя натиск. Излиза, че сам напредвам, сам изграждам себе си – и тогава придобивам разума и чувството, които се изискват за това.

Ето в какво се състои ползата: включвам себе си в двете противоположни сили, издигам се към чувството и разума на новото стъпало и започвам да разбирам в каква реалност се намирам. Сам създавам новата реалност и сега тя е моя.

Преди това съм се придвижвал от стъпало на стъпало без да добавям нищо от себе си. Това е бил пътят на страданията. От мен не е израснало творение – оставал съм си на земната плоскост. Просто на всеки етап са ме избутвали отзад.

Сега вече добавям все повече собствено участие и то ми дава новото ниво – стъпалото на човека, подобен на Твореца. Аз разкривам Твореца. Спирайки да се развивам на нивото на животното, стъпвам на новия път и сега правя всяка крачка по собствен избор.

Казано на езика на кабала, аз извършвам Първото съкращаване, излизам от естествения натиск на природата и се развивам, свързвайки правилно двете нейни сили – посредством Второто съкращаване, средната линия. Сега изграждам средната линия в себе си – с други думи, намирам в себе си правилната форма на равновесие за всяко състояние.

От урока на тема „Принципи на единното възпитание“, 28.03.2011

[39391]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Учение за Десетте Сфирот”, част 1, „Вътрешно съзерцаване” , гл.6, п.34: „Цялата същност на понятието време в нас не е нищо друго освен усещане на движенията.

Тъй като материалният разум в нас представя и предава форма на определено количество движения, усещани едно след друго, той ги преобразува в представа за определено „време”.

По този начин ако човек и неговото обкръжение се намираха в абсолютен покой, понятието време нямаше да е известно на никой.”

Ако, раждайки се в този свят, веднага получавахме друго обкръжение, тогава щяхме да станем други създания. Затова, сегашното обкръжение ни прави такива, каквито сме.

Човек се състои от две части. Едната от тях е „животинска”. В нея няма нищо осъдително – това е просто стъпало на развитие. Често сравняваме някого с животно, за да подчертаем неговата „приземеност”, безчувствие – но това не е непременно вярно. На своето ниво животните се намират в подобие с природата и нямат недостатъци.

Така че онази наша част, която се отнася към животинското стъпало, действа и възприема своята реалност, съгласно собствените си свойства, собствения си „пулс”. Този „пулс” отброява всеки миг.

Човек има вътрешен биологичен часовник, свързан с Луната и Слънцето, с движението на Земята, със смяната на годишните сезони и с много други фактори, свързани с природата на биологичния организъм, а също и с космическата природа на системите на небесните тела.

Всичко това ни дава усещането за време, движение и пространство. Именно в тези координати съществува нашето тяло.

А освен това, извън каквато и да е връзка с него, в нас съществува друга реалност, наречена „душа”. Тази част е скрита от нас – не я откриваме отвътре. Тя може да се прояви само като зародиш, като „точка в сърцето” – все още не е самата душа, а само възможността да я открием. С други думи, точката в сърцето е средство за разкриване на душата. Благодарение на нея можем да стигнем до втората, по дълбока част от себе си.

Науката кабала обяснява, че духовните парцуфим се изграждат по скалата „външно-вътрешно”. Нашият външен парцуф е същото това „животно”. Тук става дума не за плътта, а за усещането на собственото битие в този свят – битието в психологически, физиологичен, социологичен, семеен, емоционален смисъл. С други думи, нашето „животно” не е просто тяло, а същество, усещащо себе си като човек в материалния свят.

А след това в него започва да се пробужда по-висок, духовен образ и скоростта на развитие на този образ по никакъв начин не е свързана с онова, което се намира долу. Той няма отношение към нашата нервна система, към нашите свойства и манталитет, към нашето възприемане на света и към самия външен свят. Духовният образ в нас е нещо съвсем различно. Той е противоположен на цялата материална действителност и е отделен от нея. Има собствен ритъм на развитие, свои причини да се развива.

Сега, заради тази своя вътрешна духовна част, човекът трябва да призове духовната помощ, духовните средства. При това, трябва да ги намери в заобикалящия го свят, но вече чрез вътрешни сигнали.

От урока на тема „Време“, 09.03.2011

[37571]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Конгрес в Мецукей Даргот, урок 2

Нашият свят е започнал с това – малка искра светлина се е разбила в празното пространство и е започнала да се развива.

Така светлината е направила, произвела, създала, сътворила (четирите стадия, съответстващи на неживото, растителното, животинското и човешко ниво) – всичко, което е в нашата Вселена.

А по-нататъшното развитие предполага, че човекът – тоест ние с вас, трябва да достигнем до този корен, от който някога – се е образувала тази искра. И сега ние се намираме на този последен етап на развитие, така че да се издигнем всички заедно към тази искра и да проникнем през малкия отвор от  нашата система в това място, от където произлиза и коренът ни.

Но това завръщане е възможно само за сметка на обединението – ние трябва толкова тясно да се съединим заедно, че да станем толкова малки, колкото е тази искра. Затова хората постигащи духовния свят, са се стремили да разкажат за необходимостта да достигнат обединение,  да съединят искрите, намиращи се във всеки, в една искра.

Такова развитие продължава от времената на Адам Ришон и Авраам в древен Вавилон, а след това при изхода от Египет и все по-нататък, докато две хиляди години назад ние не сме достигнали до доста недобро състояние, тъй като кабалистите, съществуващи през цялото това време, започвайки от Авраам са загубили своето духовно ниво и са изпаднали от братска любов в безпричинна ненавист. Такова падение е станало във времето на раби Акива.

Тук, в района на Мъртво море, в Курман и околността, са избягали хората, които не били готови да се съгласят с това падение, което станало в Йерусалим, когато дори и длъжността на Главния Първосвещеник са започнали да продават за пари, и всичко е приело най-низкия, презрян характер. А това отделено място останало последното свято място, където отивали хора, желаещи да съхранят съединението между тях и любовта, за да не загубят духовната връзка един с друг.

Затова те побягнали тук, тъй като чувствали, че тук ще могат да останат заедно и по-далеч от онези отношения, които набирали сила в Йерусалим.

И затова ние след почти две хиляди години сме се събрали тук, затова – да продължим този процес – защото в духовното няма време! Ние сме излезли от това свято състояние, в което сме били свързани, и сме усещали висшия свят, духовния живот и другото измерение – изгубили сме съзнание, сякаш сме получили удар по главата, и сме престанали да усещаме този свят, в който сме живели, а днес искаме да се върнем в тази реалност.

Затова е нужно просто да организираме такова общество, като съществуващото някога,  защото духовните закони не са се променили. Както това е било тогава, така и днес ние трябва отново да станем като един човек с едно сърце, и да достигнем братската любов и съединение – по тези същите закони, по които съществуват светлината и желанието в духовния свят. И тогава ние ще се окажем в него!

А нашите физически тела ще ни съпровождат, до времето, когато напълно ще постигнем духовния свят. До тогава ще ни се наложи да се намираме в тези тела, защото докато ние не получим правото  постоянно да живеем в духовния свят –  ще си останем постоянни жители на този материален свят. А в духовното усещане ние ще се издигаме и спускаме, докато не се закрепим там постоянно.

Тогава вече няма да ни се налага да чувстваме тези физически тела и те ще изчезнат от нашето усещане. Целият този свят, наричан “въображаем свят“ също ще изчезне, и ние ще започнем да живеем в новата реалност завинаги.

От 2-я урок на конгреса в Мецукей Даргот, 25.02.2011

[36916]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Да си представим, че след 48 часа с нашата планета ще се сблъска астероид и напълно ще я разруши. Как може поправянето да се ускори в оставащите 48 часа, преди гибелта на планетата?

Отговор: Ако хората усетеха, че остават 48 часа до края на света, те биха били обхванати от толкова голямо желание за спасение, че може би биха чули, че всичко зависи от желанието! Ако заради спасението бихме насочили нашето желание към съединение между всички хора в света и бихме желали висшата сила да поправи нашата връзка, то това би се случило мигновено. Това е законът на природата: ако желанието пробуди светлината, то светлината работи върху него и поправянето веднага се случва.

Когато светлината работи върху общото желани за обединение, тогава в това общо желание ние веднага започваме да усещаме висшия свят. И ако всички ние сме свързвани в нашето възприятие за висшия свят, то повече не е нужно да усещаме нашата реалност и нашия свят. Нека се взриви! Но няма какво да се взривява, тъй като всички експлозии са сили, които не сме успели да поправим.

Преди всичко, ако се обединим, нашият свят няма да се взриви. Няма да има сила на разрушение, защото, обединявайки се, ние отменяме злата сила на всички нива: неживо, растително, животинско и човешко.

Второ, ако това беше желанието на цялото човечество, ние бихме достигнали до състояние, в което нашият свят би изчезнал от нашите сетива и ние бихме съществували само в нашето възприятие на сливане, без никакви материални форми, които си представяме в нашите желания. Нашето желание ще притегли формите на отдаване.

Въпрос: Но ако хората кажат: „Остават ни 48 часа, нека се позабавляваме!”

Отговор: Това не е реалистично, защото ако не предотвратиш или не измениш нещо, знанието за предстоящия край ще изтрие оставащите минути и ще ти попречи наистина да живееш. Представи си, че си се отправил към една пропаст и в момента, в който полетиш, твоята кола се превърне в самолет. Но ако нямаш такова решение, което да ти позволи да се издигнеш до по-висшите нива – над катастрофата – то ти вече си мъртъв.

Въпрос: Как да достигне до усещането за необходимостта от обединение?

Отговор: Ние сами трябва да се обединим; иначе природата ще ни принуди да направим това.

От урока по статията „Предисловие към Паним Меирот”, 15.02.2011

[36073]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

От „същинското от истинското”, от Висшата сила, една, единствена и особена, освен която няма нищо друго, е било сътворено „същинското от нищото”.

И това творение се нарича „желание за наслаждение”. Свойството на Висшата сила е отдаване, и затова тя е създала желание да получава наслаждение, противоположно на себе си, за да може то да съществува извън нея.

Втората сила, получаващото желание, иска да получи именно свойството отдаване, което първата сила иска да му даде, с което иска да го напълни. По такъв начин, получаващото и даващото желание съответстват едно на друго и са противоположни помежду си. Оттук и започва науката кабала – изследването на истинската, всеобхватната реалност.

След това получаващото желание се развива под влиянието на даващото желание, и двете тези сили въздействат една на друга, както плюс и минус. Бидейки вторично по отношение на даващото желание, получаващото желание се склонява пред него и го получава, приема го в себе си. Първичната сила, сътворила го, му въздейства, властва над него – и с това получаващото желание се изменя, преминава всевъзможни метаморфози.

Първичните изменения по този път се наричат „четири стадия на разпространение на пряката светлина”, или с името АВАЯ. То представлява шаблон, чрез който даващото желание действа в получаващото.

След четирите етапа на това въздействие, получаващото желание осъзнава кое е то, какво е, къде се намира относително даващото желание, и започва да се усеща творение, пребиваващо извън даващото желание, извън Твореца. Тогава получаващото желание само определя процеса, който то иска да осъществи. А то иска да осъществи уподобяване по свойства, за да стане абсолютно подобно, равно на даващото желание, което го е породило.

Всичко, което има в получаващото желание, разбира се, е дошло в него от даващото желание. Даващото желание го е породило, включило се е в него, дало му е всички негови сили и свойства. Само по себе си, всичко, което има в творението, в получаващото желание, е дошло от даващото желание. Защото повече то няма откъде да получава каквото и да е. Откъде още може да се прояви в него внезапно нещо ново?

И все пак, усещайки себе си творение, то е способно да извърши собствено действие. За това е нужно да се намира между двете противоположни природни сили: между своето получаващо желание и даващото желание на Твореца. Ако творението успее да застане по средата между тях, тогава то ще бъде свободно в своя избор: към какво иска да се отнесе?

А поради това намерението на Твореца при създаване на получаващото желание не е било в това, че то просто да иска да се наслаждава, не в това, че то да осъзнае себе си и това, кой го е породил, а в това, че то да се окаже по средата между двете сили. Нека да се окаже не в своята природа и не в природата на Твореца, а в неутрална, нулева природа, в равновесна безпристрастност между двете сили, по средата между плюса и минуса, между двата полюса на магнита, „окачено във въздуха” между небето и земята.

В такова състояние решението действително ще зависи от него самото.

От урок по статия на Рабаш, 18.02.2011

[35674]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1990, статия 14, „Истинската милост”: Трябва да започнеш да работиш в „истинската милост” – т.е. без всякакво възнаграждение, за да служи всичко не за лична изгода, а за благото на Твореца.

Ние се раждаме с желание, което действа по определен начин, – което се нарича, за себе си, за получаване. Всеки от нас чувства, че пред него отвън стои свят, включващ четири нива на развитие: неживо, растително, животинско и човешко. При това самите ние искаме само да се наслаждаваме на целият този външен свят, да изпитваме хубави усещания.

Може да се каже и обратното: на човек ще му бъде добре, ако той използва целия свят по определен начин, а именно – заради себе си. Въобще, тези неща са много относителни, доколкото ние не можем да различим нещо противоположно на тях.

Но след това човек достига до отчаяние от тази тенденция за наслаждение. И тогава в него се пробужда ново желание, нов подход: „Аз трябва да се отнасям по друг начин към цялата реалност. Всичко това е мое, подобно е на мен. Аз не мога да се наслаждавам сам по себе си, затова пък мога – заедно с всички”. Разбира се, този повик изхожда не от човека – просто създаденото от Твореца желание, заедно със своите решимот: „се търкаля” все по нататък, разкривайки по такъв начин усещаното.

Използвайки правилно методиката на поправянето, човек започва да проявява друго отношение към реалността, която е в него. В своите 613 желания той открива, че частта, струваща му се „външна”, в крайна сметка се отнася до него. Доколкото човекът може да измени своето отношение към желанията, да разпознае в тях не „чужденците”, а „близките”, „своите”, дотолкова и той напредва вече в друго възприемане на действителността – глобално, всеобхватно. Оказва се, че „всичкото” – това е той.

И тогава, започвайки да обединява собственото си възприятие в единно желание, нераздробено на отделни части, човек променя картината на своята реалност. Няма нищо „външно”: неживата природа, растенията, животните, хората – всички те се явяват части от неговото желание.

Човекът променя отношението си – с други думи, построява единно желание, и, като следствие, разкрива също „добавка” – единната Сила, напълваща това желание и наречена Творец. Така, благодарение на поправянето на желанията, човекът се удостоява с ново постижение и се слива с Източника. По-нататък…

Това е и „истинската милост”. Работейки над отдаващите желания, поправяйки себе си, своето отношение, своето възприятие на реалността, човек се удостоява с голяма „добавка” – разкриването на Твореца и сливането с Него.

И затова има работа в милостта – поправянето на келим, и има истинска милост – получаване заради отдаването, когато човек разкрива действителността, включваща Този, който я е породил – Твореца. С това, от поправянето на творението ние достигаме до неговата цел.

От урок по статия на Рабаш, 17.02.2011

[35584]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→