Когато се обръщаме с молитва нагоре, то издигаме искрите от разбиването, от което сме произлезли. Искрите са парчета от екрана и от отразената светлина, а след разбиването, попаднали вътре в разбитите желания. А сега трябва да съберем и да вдигнем тези искри.

Не създаваме нищо ново, работата ни се състои само в това да подбираме, сортираме и правилно да съединим парчетата. Тези изяснения правим за сметка на разни действия, с които се опитваме да изясним желанията си и свойствата, скрити вътре в тези желания: за какво работи моето желание, заради получаването или отдаването?

Така започвам да сортирам желанията, доколкото съм способен да направя това. Работя върху себе си, в групата, по разпространението, за поправянето на света и на самия себе си, тоест над вътрешните си и външни желания. Опитвам се да ги съединя в едно цяло, за да построя там правилна система.

А после трябва да отделя това, което не ми е по силите да направя, от това на което съм способен, и именно да се прилепя към него, да съсредоточа вниманието си върху това.

Не трябва непременно да се хвърлям и да поправям всяко свойство, не с всички явления съм способен сега да работя и да мисля за отдаване на ближния и на Твореца. Трябва да се съсредоточа върху това, къде съм способен и главното е това да ми помогне през цялото време да остана в правилното намерение.

И когато приключа с това изясняване, започвам да събирам разбитите парчета заедно, доколкото ми се удава да присъединя всичко към групата, ученето, разпространението и към Твореца, заради когото правя всичко това.

През цялото време се старая, за да може всеобщото свойство на отдаване, което се нарича закон на природата или Творец, да стане моя цел. Защото разбирам, че целия свят и моята вътрешна неизправност, и всичко случващо се трябва да е само за това, за да ме подтикне към тази цел. Всичко е започнало заради това и  всяко мое действие трябва да се присъедини към същото това направление и да стане част от процеса на поправяне!

Ако разбирам, че ”няма никой, освен Твореца”, и няма друга причина за действията ми, то започвам правилно да възприемам ежедневното си съществуване, всичко случващо се с мен, с моето обкръжение, със света. Всичко се съединява ведно и виждам, че ми е необходим целият свят и всичко е създадено само с цел да ме доведе към отдаване.

Така напредвам: изяснявайки, разделяйки, събирайки, присъединявайки всичко, което може към една цел. Около тази една точка се измъчвам ден и нощ, докато не пристъпя към молитва (МАН) – когато всичко се натрупва до краен предел, което се нарича ”сеа” и тогава получавам отговор на молитвата си.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 24. 08. 2011

[52519]

Filed under: Духовна работа в група, Духовност, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Източникът на духовния ни път се крие в разбиването. Своят егоизъм, отчуждението и ненавистта между нас, трябва да разглеждаме като правилна, подготвителна база за поправянето. Когато раби Акива видял пустошта на мястото на Храма, той се разсмял и се зарадвал. А той бил най-мъдрият човек в поколението на най-великите кабалисти.

„Как може да се радвате на разрушаването на светостта? – го попитали. – Нали е съборен стремежът към отдаването, потъпкан принципът на любовта към ближния като към себе си. Нима сгромолясването на всички надежди може да бъде повод за радост?”

Той отговорил: ”Никога не съм вярвал, не съм знаел, не съм усещал, че можем да достигнем общото поправяне. Но сега, когато е разрушен духовният ни строеж, когато любовта, царяща между нас е разбита, а народът е изпаднал в безпричинна ненавист, аз съм уверен, че от това окончателно разбиване ще пристъпим към всеобщо поправяне, към пълно освобождаване”.

И затова всичко, което ни се разкрива във всеки миг от живота е разбиване, което трябва да поправим. Всичко, което се случва с мен, от съществените въпроси до най-малките неща, в семейството, на работата, с мен самия, със самочувствието ми, с взаимоотношенията с роднините и законите, с народа и света, с цялата реалност – всичко се разкрива само за целите на поправянето.

Ден след ден пред мен се очертава нова картина, проникваща все по-дълбоко в егоизма ми. В тази картина трябва да видя резултата от постоянното въздействие на светлината, която всъщност и ще задейства в мен все по-дълбоки пластове.

Възприемаме света с егото си и затова трябва да го поправим. В какво се заключава поправянето? В това, че носим на хората единство. Особено сега, когато целият свят започва да осъзнава злото на сегашното състояние, помагаме му да почувства и разбере, че ”злото” – това е нашето зло начало.

Егоизмът ни е причина за всичко лошо. Виждаме го по това, което се случва: не е по силите ни да въведем ред, хората разрушават света, губят себе си, разкъсват взаимните връзки, унищожават природата… С това зло, което се крие в нас, не можем да преминем към добро, не можем да устроим добър живот.

От ден на ден все по-остро се проявява кризата, с други думи, оказва се, че егоизмът ни разрушава всичко и не позволява да се приведем в ред, да се уравновесим, да подобрим живота си. Но от друга страна, трябва да разберем, че той правилно ни води напред и ни позволява да поемем правилния курс към поправянето, към доброто. Така, както проявяващата се болест ни показва, как правилно да я лекуваме.

Осъзнавайки това, трябва да благодарим на егоизма си и да го обичаме затова, че ни показва мястото, нуждаещо се от поправяне. Казано е, че Фараонът е приближил синовете на Исраел към Твореца. Защото е започнал да им оказва натиск и в крайна сметка им се е  наложило да избягат от Египет. А иначе биха останали там.

Затова е и казано: ”Да вървим при Фараона, защото Аз ожесточих сърцето му”. Тук са заложени две противоположности и не бива да забравяме за това. Каквото и зло да ни се изпречи, трябва не да го разрушаваме, а да се стараем да го поправим.

От 3-я урок от конгреса в Германия, 06.08.2011

[50515]

Filed under: Духовна работа, Конгреси и събития, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→

В статиите ”Даряването на Тора” и ”Поръчителство” Баал а-Сулам обяснява, че правилото за любовта към ближния както към себе си е формулата за самопоправянето ни. Да се поправиш е възможно само във връзката с ближния.

И обратното, без тази връзка у теб няма възможност, няма място за поправяне. Какво може да направи човек, лишен от връзка с другите? Защото за това се е случило разбиването и за това в нас е създадено злото начало, за да опънем нишки над него един към друг. Това е всичко, което се изисква от нас.

На първия етап се обединяваме, съгласно съвета на Гилел: ”Не причинявай на другаря си това, което ти е омразно.” А след това преминаваме към съвета на раби Акива: ”Възлюби ближния като себе си.” По такъв начин достигаме края на поправянето си и реализираме в себе си това, което изисква от нас замисълът на творението.

„Тора”, т.е. методиката на поправянето, ни се дава при условие, че се съгласим да станем като един човек с едно сърце. Благодарение на тази методика и работата в групата ние можем да изискваме поправяне от Висшата сила, от светлината, от Твореца.

Всъщност процесът на поправяне може да се нарече постигане на поръчителство, т.е. особената връзка между всички души. ”Душите” – това са даващите желания в хората. Ако хората уреждат връзката помежду си, желаейки да извършат отдаване един на друг, тогава и формата на тази връзка се нарича ”поръчителство”.

Има хора по света, у които в желанията се запалва искра – зачатък на алтруистичното желание. Ако те се обединят, за да палят тази искра във всеки и във всички заедно, ако се поддържат един друг, помагат си, за да може растящите в тях сили на отдаване да ги свързват по между им, тогава те формират система, изпълняваща условието на поръчителството. В тази взаимносвързана, интегрална система всички те са като един човек с едно сърце, съгласно това условие, при което са получили методиката.

Така те достигат свойството на взаимно отдаване и в това свойство разкриват Висшата сила. Имено тя им е дала това желание, предизвикала е в него искра и е предоставила способ за поправяне, позволяващ на другарите да станат подобни на нея по свойства. Тя се разкрива в тях, точно съгласувайки се с мощта на това подобие.

И така, в общата работа по поправянето на света, част от хората се пробуждат по-рано от останалите. Тези хора се стремят да поправят себе си, достигайки обединение и поръчителство, сливане помежду си, и съответно с това – и сливане с Висшата сила. Те са устремени право към Твореца (яшар-Ел) и искат да реализират желанието си в отношенията помежду си, а също така и всички заедно пред Него. Затова те се наричат Исраел, те са особени и трябва да станат за пример, възпитателна сила за останалите.

Защото във всички останали хора тази искра, този импулс към отдаване не се проявява. Само нещастията в живота ги заставят да осъзнаят необходимостта от самопоправяне, но и тогава не могат да минат без тези, които се наричат ”Исраел”, които постигат някаква степен на връзка, които реализират методиката на поправяне. И затова в края на статията ”Поръчителство” Баал а-Сулам привежда цитат за това, че синовете на Исраел трябва да станат ”царство от свещенослужители” и ”свят народ”. Свещенослужителите нямат собствено владение, те само възпитават народа, помагат му, организират го.

Ето и ние, хората, устремяващи се към реализация на целта на творението, трябва да разберем, че поправяйки себе си към отдаване един на друг, единствено се готвим за истинската работа, за отдаване на света. В това е предназначението ни и затова са ни пробудили по-рано от останалите.

От урока по статията ”Мир”, 27.07.2011

[49747]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Поръчителство - Няма коментари→

Въпрос: Как решава човек, колко може да получи ”заради отдаване” и къде е длъжен да се спре? Как да бъда сигурен, че няма да сбъркам и да получа заради себе си?

Отговор: Аз вече съм получил стопроцентово усещане за срам – срещу светлината на Безкрайността, в безкрайният съсъд, безкрайно се срамувам, заради получаването, чувствайки Твореца и себе си. Вече на базата на всички тези данни мога да правя сметка. И сметката е много проста: пълно съкращаване! Нищо не искам да получа, тъй като стопроцентовият срам ме заставя да се откажа от всичко.

След това, което съм направил, аз започвам да смятам: колко мога да получа ”заради отдаване”, до какъв предел? Ако никога не съм бил в такова състояние, никога не съм го усещал, как мога да си представя, какви наслаждения ще ми се открият там?

Всички наслаждения от получаването ние вече сме усещали в света на Безкрайността. Но сега аз се приготвям да получа заради отдаване на Домакина. В Малхут на Безкрайността в мен е била само светлината Нефеш и в тази светлина, на Малхут на Безкрайността, аз съм направил съкращаване.

Но сега, когато се приготвям да отдавам на Домакина, за мен ще има много повече наслаждения: от отдаването на Него, от сливането с Него, от Неговото постигане, от подобието с Него! Ето от такова богато угощение за гостите, аз ще се почувствам в нещо подобен на Него! И как да проверя същите тези огромни наслаждения, как да им устоя, ако никога досега не съм ги усещал и нямам данни за тях (решимот)?

Сега как избирам, колко мога да отдам и по какво това се отличава от състоянието, в което е станала грешка и разбиване? За да разбера това е необходимо да си изясня по какво се различава ”главата” (рош) от ”тялото” (гуф). Как главата може правилно да планира действията, които преди това още никога не са се изпълнявали на практика?

И тук става въпрос за свръх точно изчисление. Защото ако взема от Домакина и грам повече от това, което мога да отдам, това няма да бъде отдаване! А ако аз получа от Него и грам повече от това, доколко е способен да направи екран – аз ще се разбия! Длъжен съм точно да отсека получаването си като отрежа на необходимото място!

И по такъв начин единственото желание, което е било създадено от Твореца, може да се раздели на две части: глава и тяло.

Отначало аз върша същото това действие в желанието, но с това действие се проверявам: колко мога, повече или по-малко, къде е границата. Аз се задължавам да отида и да проверя.

И когато проверявам себе си, Творецът идва заедно с мен. Ние сякаш подписваме договор и сключваме съюз. Аз казвам на Твореца, че се приготвям сега да изпълня действие заради отдаване. А Той казва: ”Така ти сега ще създадеш главата на ново стъпало? Добре, не се страхувай, Аз съм с теб!”

Затова всяка ”глава” на стъпало – това е безкрайността… Там се намира Творецът. А творението, като дете с възрастен, търси, как да изпълни действието. Все едно възрастният държи детето за ръка и го води да се учи да пише или рисува. Така се създава главата на парцуфа.

А след като съм се научил как се прави това, изпълнявам това действие в тялото,”сякаш” вече сам. И в такава форма се строят всички стъпала отгоре надолу.

От урок по „Въведение в науката Кабала“ (Птиха), 12.07.2011

[47996]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Световен конгрес: ”WE!”, Ню Джърси, урок N:3

Въпрос: Как да избегнем разрушаването на духовния храм, който ние сега строим между нас?

Отговор: Науката Кабала говори за това, че всички разрушения, и въобще всички събития, случили се досега по света, – са били необходими.

Всичко това е било необходимо затова, за да успеем да съединим заедно двете сили: силата на Твореца и силата на творението, силата на Бина и силата на Малхут, да ги внедрим една в друга, да ги смесим помежду им. Тогава природата ни ще включи в себе си свойствата на Твореца и ние ще постигнем подобие с Него.

С други думи, ние ще останем в егоистичната си природа, само ще придобием външната Му форма – формата на силата на отдаване, която се и нарича Творец.

Но ние сами не можем да съединим тези две природни сили. Защото в духовния свят, в това духовно поле, – „минус” и ”плюс” не се съединяват помежду си. Те могат да се приближат една до друга само при условие, че тях ги ”развалят”. Колкото са по-противоположни, толкова повече те се отдалечават и обратно: колкото тази противоположност е по-малка, толкова в по-голяма степен те се съединяват помежду си.

Да се внедри ”плюс” вътре в ”минус”, силата на Твореца в силата на творението – това е невъзможно. Даже в нашия свят технически не бива да се съединяват помежду си две противоположни сили, а само с помощта на взрив. И тогава, за сметка на силата на удара казваме, че един метал може да влезе вътре в друг и да се разпространи в него.

Същият този процес е станал и в духовното, и се нарича разбиване на духовния съсъд/желание – разрушаването на Първия и Втория храм.

Духовното състояние се определя от силата на светлината Хохма или силата на светлината Хасадим. Тогава разбиването е било длъжно да се разкрие на тези две нива. Съответно това се и нарича разрушаването на Първия и Втория храм.

След като са се разрушили тези два Храма, в продължение на 2000 години, е произтекло смесването на Бина и Малхут, което сега завършва. Всъщност, този процес вече е приключил в средата на двадесети век, и на основата на това смесване е започнало поправянето.

Ние – сме първото поколение, встъпващо в този процес на поправяне. А поправянето повече не може да доведе до разбиване. Защото всички разбивания са произтекли затова, за да се съедини силата на Твореца със силата на творението и с това да дадат сила на творението да се уподоби на Твореца.

Затова не трябва да се страхуваме от разрушаването на Храма (от ивр. бейт а-микдаш: ”бейт”-дом, кли, а ”микдаш” – святост, отдаване, любов) – на нашето общо кли. Защото разрушенията са били необходими за това, за да се осъществи правилно това съединение.

От 3-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39837]

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа - Няма коментари→

Световен конгрес „UNIDOS“, Мадрид, урок №2

Въпрос: Ако всички души се намират в този свят, защо възприемаме света такъв огромен?

Отговор: Такъв ми се представя светът в моите егоистични желания.

В света на Безкрайността реалността се усеща единна, а в нашия свят ние възприемаме себе си и тази действителност, която се намира извън нас. Така на нас ни въздейства силата на егото – силата на разбиване.

В тази степен, в която аз отменям силата на разбиване, започвам да виждам, че светът изцяло се намира вътре в мен. А това, което на мен днес ми се струва намиращо се отвън – това е илюзия, картина, която ми рисува моето его.

Затова въпросът за външния свят няма смисъл – това е отпечатък на моето вътрешно разбиване.

За да се поправя, аз трябва да премина 125 духовни стъпала, обединявайки се с другите хора. Тогава според степента на своето съединение с тях, аз започвам да ги чувствам вътре в себе си. Това и ще бъде истинското усещане, защото освен мен, нищо не съществува.

Може да се каже, че всичко, усещано от мен отвън: неживата, растителната, животинската природа, другите хора, нашата Вселена – всичко това са мои неотделими части – тялото на моята душа.

Но защо аз ги възприемам именно по такъв начин? Заради своето его. Според степента на това, как отменям своето егоистично отношение към „външните“ обекти и ги приемам в своето сърце – изведнъж започвам да чувствам, че това съм аз, че така, отвън съм усещал част от себе си.

Моите желания на неживо, растително, животинско и човешко ниво са се представили пред мен във вид на нежива, растителна, животинска природа и хората, живеещи в този свят.

Но всъщност няма нищо освен моите желания, които сега рисуват в моя мозък света именно такъв. Това и обяснява разделът от науката кабала, наречен „Възприемане на действителността“.

От 2-я урок на конгреса „UNIDOS“, Мадрид, 04.06.2011

[45139]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал аСулам, Бейт Шаар аКаванот (Вратата на намеренията), глава „За Песах и изхода от Египет”: Първите поколения, поколението на Енош и поколението на Вавилонската кула, заточили Шхина на върха на „седмото небе”.

Исраел от поколението на Египетското робство са били същите искри „кери” (изгубено семе), които е ронил Адам Ришон 130 години, докато не се е родил Шет.

Искрите на „кери” са светлината Хохма (мъдрост), които са имали намерение да получат егоистично, заради себе си. Ако светлината Хохма не достигне до правилното място, което се намира под екрана, и не се облече в светлината Хасадим (милосърдие), тогава тя се нарича „ронещо семе на земята” (от иврит, „арец” – земя, и „рацон” – желание), „напразна загуба”.

Всеки човек трябва да премине през тези стъпала, поколенията Енош и Вавилонската кула, през егоистичните желания, които не зачитат никой и желаят направо да получат всички наслаждения, което се нарича „изгубено семе”.

Душата е подобна на злато и когато е изкопано от „земята”, то е примесено с боклуци, докато не бъде почистено, за да се отдели цялата мръсотия и да се назове „злато”.

След разбиването на съсъдите, което се случило в нашите корени, в духовния свят, нашата душа е потънала в желание за получаваме на наслаждение заради себе си и напълно се смесила с тях. Има много малко искри на отдаване, които свършват в това егоистично желание, които е много трудно да бъдат извлечени от него.

Това е подобно на златна мина – добиване на злато от земята, когато хиляди тоновe почва трябва да се пресеят и да преминат през различни процеси докато най-накрая бъдат извлечени няколко грама злато. Почвата не идва от случайно място, а от там, където преди е било златото. Въпреки това трябва да бъдат повикани камиони заради почвата, за да бъде тя изчистена, промита с вода и пропусната през филтри, така че накрая да се извлекат няколко късчета злато.

Такъв е произхода и на нашата душа след разбиването. Вътре в огромното егоистично желание има няколко разпръснати искри, които също са егоистични, но са способни да бъдат поправени за да отдават. Имено тях трябва постепенно да отделим и това е работата, която трябва да направим.

От урока по книгата на Ари „Вратата на намеренията”, 18.04.2011
[40968]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Във всички кабалистични книги е описано само едно; как  се обединяваме заедно, за да станем едно цяло, един съсъд, едно желание, и с това да разкрием светлината, както е било в Малхут на света на Безкрайността.

Преодолявайки разбиването, ние се стараем, колкото е възможно, въпреки трудностите, въпреки егото промъкнало се между нас по времето на разбиването и което ни разделя сега, да се издигнем над него и да се обединим над него.

Ние прилагаме усилия да преодолеем нашето его, създаващо съпротивление между нас, подобно на съпротивлението в електрическата мрежа. Ние се обединяваме въпреки това съпротивление, със собствени усилия препятствайки онова, което ни разделя помежду ни. Тъкмо обратното, ние ”даваме накъсо” връзките между нас, и всеки се включва в другия като в своя интегрална част.

С това ние поглъщаме в себе си това съпротивление, и то се превръща в източник на нашата сила, в способност да работим с любовта. Тъй като без ненавист и отхвърляне ние не можем да постигнем любовта. Ние използваме същата сила, само че в обратен вариант.

Затова, по време на четенето на книгата „Зоар“, ние сме длъжни постоянно да си представяме, че сме обединени в изправна система, като Малхут на Безкрайността. И само за този вид връзка се разказва в „Зоар“ – за нашата поправена система на душите.

От урока по книгата „Зоар“, 18.05.2011

[43374]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Статията на Рабаш ”На какъв фундамент се строи духовното”: В нашия свят ни е известно, че ако искаш да построиш сграда, то най-напред е необходимо да изкопаеш земята под нейната основа.

И тази основа зависи от това, каква къща искаме да построим: само на един етаж или многоетажна. Тоест по височината на сградата се измерва и дълбочината на изкопания в земята строителен изкоп, и не за един път полагат тази основа, а я строят ден след ден, за да бъде колкото е възможно по-дълбока и да позволи да се построи висока сграда.

По такъв ред се действа и в духовната работа. А ”изкопаната земя” в духовното означава търсенето на пустотата в сърцето, нали сърцето означава желание, Малхут, ”земя”. Тоест преди да се построи ”къща” нависоко, необходимо е в началото да се задълбочим в ”земята”, в желанието…

За да може творението да узнае условията, според които може да стане подобн0 на Твореца, и да изпълни целта на творението, необходимо е то да прибави в себе си всички свойства на Твореца, едно по едно. Затова, всички свойства на Твореца и всички свойства на творението се включват едно в друго, и се преплитат така, че в творението остава ”запис” (впечатление), какво означава да бъдеш подобен на Твореца. Това се постига по пътя на разбиването, което се разпространява отгоре надолу, по цялата дълбочина на желанието, от нулево до четвърто ниво.

Така се получава пълно взаимно включване на свойствата на Твореца и свойствата на творението във форма, обратна на целта. В нея вече има всички детайли – абсолютно противоположни разбира се на окончателно поправеното състояние. И тук възниква настоящото творение,”човекът” – призван в бъдеще да стане подобен на Твореца. И от това състояние той започва сам да се поправя и да достига Твореца, истинското свойство отдаване. Така от началото на творението той достига до неговия край, края на поправянето.

Всичко се строи върху желанието за наслаждение, върху материала на творението. И колкото повече го използваме, толкова повече ще успеем да построим, тоест преди всичко е нужно да се задълбочим в него и да почувстваме колко сме противоположни на Твореца. Това означава, че ние копаем в него на дълбоко и не се страхуваме да разкрием неговата противоположност, макар това да е неприятно усещане и обикновено ни причинява страдания. Тъй като разкриваме свойство, което е противоположно на доброто.

И след това се приближаваме към необходимостта от поправяне – започваме да молим светлината, свойството на Твореца, да поправи свойството на творението. Това се нарича ”да построиш здание” . Но човек не е способен сам да го построи – строи го светлината. А ние трябва да обезпечим съсъда, желанието и точно да изразим молбата си. Ако разбираме и молим именно за това, което ни е нужно, за да се придвижим още едно стъпало нагоре, още на един ”етаж”, тогава светлината идва и го строи. Така се придвижваме все по-нататък.

Фундаментът, на който се строи духовното здание – е желанието да се насладиш, усещането на собствената си противоположност. И колкото по-надълбоко копаем, толкова повече можем да се издигнем нагоре.

Из урока по статье Рабаша, 13.05.2011

[42996]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Исраел (човекът, устремен „направо към Твореца”), Творецът и Тора (светлината, възвръщаща към източника) – трябва да се съединят в едно цяло. Това още се нарича „средна колона”, „средна линия”.

Работата в трите линии (дясна, лява и средна) става от това, че творението не може да направи нищо със своите сили. Защото то е създадено от неподвижен материал – желанието за наслаждение, което само не може да се премества (да се изменя) в духовното, без да има желание да отдава. А само желанието да се отдава може да се движи в духовния свят, създаден от форми за отдаване, отдаващи намерения, за нещо, желаещо да се предаде на другия, да излезе от себе си.

Но ако творението действа в друга форма, то сякаш не съществува в духовното. То въобще съществува само в нашето въображение! Творецът е създал в нашето възприятие такава въображаема картина, че ние да можем някак да съществуваме, още не достигнали свойството отдаване.

Духовното движение, духовната реалност – са възможни само в отдаването. А да се съществува в духовното може само, ако се движиш в това отдаване. Невъзможно е в духовното да се стои на място, както става в този свят: да спреш и нищо да не правиш. Духовното пространство е над времето, тоест цялото време се намира в движение на отдаване, което постоянно се усилва.

Тъй като творението поначало няма способност за отдаване и то даже не знае, какво е това – отначало става съкращаване (цимцум) на неговото желание за наслаждаване. А след това се създава връзка между желанието за наслаждаване на творението и желанието да отдаваш на Твореца, за сметка на второто съкращаване (цимцум бет), особени действия, подготвящи нашата реалност още в духовните светове.

След това става разбиването, разрушава се границата между желанието да получавам и желанието да отдавам – за това, че да ги свържат едно с друго. А вече от тази връзка се раждат стоящите един срещу друг светове: на светостта и на нечистотата, и между тях възниква „неутрално място”, откъдето може да поникне самостоятелно творение.

От урока на тема „Подготовка за конгреса в Ню-Джърси“, 28.03.2011

[39284]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→