Творецът ни изпраща беди и проблеми, всевъзможни неприятни неща, а ние трябва да можем да различим в тях доброто намерение и бащинската любов. Защото Творецът е добър и твори добро и за лошите, и за добрите

С други думи, той не ни дели на добри и лоши, защото такива ни е създал, а всеки от нас по своему възприема отношението на Твореца, т.е. своя живот.

От всичко, което се случва в живота ни, трябва да изграждаме съответстващото на Него отношение: „Всичко идва от Добрия, творящия добро”, от „Няма никого, освен Него”. Тук, човекът трябва да се издигне над усещането за „сладко – горчиво” към преценката за „истина – лъжа”.

Истината е, че всичко „горчиво и сладко”, идва от една Сила и то само за моето благо, за справедливостта. А горчивите и сладките усещания се дават, за да се насоча към истината – над горчивината.

Така привикваме да се стремим към Висшата сила, да я разбираме, да я долавяме в собствените си свойства – как се отнася тя към нас, какво ни носи, какво иска.

А тя иска от нас вяра над знанието, преданост, отдаване над цялото получаване, над всички усещания. В крайна сметка, тя изисква от нас да се издигнем над усещането „горчиво – сладко”, към намерението „истина – лъжа”.

По този начин, ние ще разпознаем и ще започнем да разбираме нейната цел – Висшата сила иска към всичко, което съществува в реалността да се отнасяме съгласно само едно намерение, а не усещане.

Тогава ни се разкрива нов орган на чувствата – отразената светлина, хасадим, вярата над знанието. Именно в този орган на чувствата, ние започваме да различаваме Твореца, който ни изпраща всички чувства и ситуации, над които трябва да се издигнем, изграждайки към Него отношение, което е над каквито и да е усещания.

Става ни ясно, че цялата работа се извършва по-високо от егоизма, по-високо от усещанията, които Творецът създава в нашите егоистични желания.

Всичко това е необходимо само, за да развиваме все повече намерението за отдаване – „истината”. В него, ние ще живеем и ще се наслаждаваме, устремявайки всичко от себе си към отдаването на ближния и Твореца.

От урок по статия на Рабаш, 14.10.2010

[23562]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Наричаме светлината с имената на съсъдите: НЕХИ, ХАБАТ, ХАГАТ. Но защо винаги да не ги наричаме просто с техните постоянни имена: Нефеш, Руах, Нешама, Хая, Йехида?

Работата е в това, че няма светлина извън съсъда! Нищо не можем да кажем за това какво представлява светлината сама по себе си. Светлината – това е впечатлението вътре в съсъда.

Аз усещам от него радост или трепет и без мен – тази радост не съществува. Затова Творецът се нарича „Бо–ре” („ела и виж”). Той се възприема само вътре в съсъда – желание.

Можем да говорим само за материята и формата, която е облечена в материя, но абстрактната форма е непостижима за нас. Затова, най-главното са съсъдите – желания и усещанията в тях.

А усещането зависи само от възприятието на самото кли. Ние не знаем какво всъщност се случва – ще го разберем само чрез своята реакция на ставащото. А що за явление се случва извън съсъда – за нас е неизвестно.

През съсъда ми протича някаква светлина и моята душа трепти. След това през мен протича друга светлина и аз се изпълвам с възторг.

В какво се състои разликата? Разликата е единствено в самия съсъд – аз не знам що за светлина протича и никога няма да мога да кажа нещо за Нея, а само за своята реакция.

А през цялото време, през мен протича една и съща светлина. Нима Тя не се променя?! Не ми е известно, защото не мога да измеря нищо в Нея… Измервам само моя съсъд – неговите впечатления и изменения.

Но какво принуждава моя съсъд внезапно да се промени? Той се променя под действието на духовните гени (решимот) и сам по себе си. Аз не знам точно как и от какво!

Но винаги говоря само за своя съсъд и това е много важно, защото определя целия принцип за възприемане на реалността, която се намира не някъде навън, а вътре в нас.

Затова, „всеки съди според степента на своите недостатъци” и всички изяснявания стават вътре в желанието, а светлината е усещането във съсъда.

Цялата ми работа е само вътре в моето желание и чувствителността към светлината зависи единствено от мен самия. Ако повиша своята чувствителност, значи се издигам по духовните стъпала от този свят до света на Безкрайността.

Разликата между стъпалата е само в моята чувствителност към случващото се. Аз и сега се намирам в света на Безкрайността. Но защо тогава вместо него, усещам този ужасен свят?

Причината е в моята безчувственост… Трябва да сменя очилата си с по-силни, после с бинокъл, след това с телескоп и ще видя другия свят.

Цялата реалност е усещането вътре в мен. Кабала се нарича вътрешна наука, тъй като разкрива само онова, което се скрито в нас. „Ела и виж” (Бо–ре) своя Творец вътре в самия себе си!

Всички религии, методики и вярвания твърдят, че трябва да се поправим по отношение на външния свят. А в науката кабала поправяме само себе си –  и групата и целият свят, всичко се намира в мен.

Недопустимо е да се мисли по друг начин, защото това ме задължава да поправя единствено самия себе си. И няма да разпилявам сили и да губя време за грешки, опитвайки се да поправя света и другите хора.

Този принцип действа както в общото, така и в частното – по отношение и на цялото човечество и на групата.

В крайна сметка, ние постепенно разкриваме истината, че човекът трябва да поправи само себе си, а чрез това ще се поправи и целия свят – от най-вътрешния кръг до най-външния. „Човекът е малък свят”.

От урок по книгата „Учение за Десетте Сфирот“, 13.10.2010

[23446]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако времето, което се изисква за постигане на духовния свят сега се съкращава, то как се постига справедливост, при която всички извършват еднаква работа по отношение на своята душа?

Отговор: Именно по тази причина, не всички души се пробуждат едновременно за  духовното, а всяка в своето, в необходимото време!

Но всички ние вече сме преминали през превъплъщения в този свят и от тях имаме „минали заслуги”.  За това се говори като за „заслугите на праотците”.

Праотците са нашите собствени минали превъплъщения, през които някога сме преминали! И от тях, в нас са останали „заслуги” – склонност към духовното, която можем да продължим да развиваме.

А съвсем не е от това, че съм имал дядо, който ми е оставил духовно наследство…. Наследство може да бъде оставено само в материалния свят – в духовния не съществуват протекции.

„Заслугите на праотците” – това са моите собствени постижения, извършени в предишните кръговрати на живота, които мога да използвам сега и да продължа развитието на моята душа.

Затова, засега все още не можем да направим общи изводи за протичащия духовен процес, тъй като не разглеждаме всички кръговрати на душата като един общ кръговрат. Когато това се разкрие пред теб, ти ще видиш, че всичко е абсолютно справедливо.

А сега, трябва да видиш пред себе си работата и духовната цел, с желаното намерение и на правилното място, и по-малко да пилееш сили за философски разсъждения…

От урока по статията „Любовта към Твореца и творенията”, 06.10.2010

[22734]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава казаното в „Зоар” (глава „Лех леха” п.359): „В часа, когато човек лежи и спи, душата излиза от него”?

Отговор: Душа се нарича светлината в желанието. Тъй като ние можем да поправим нашето желание само в сфирот Кетер, Хохма и Бина, а в сфирот Зеир Анпин и Малхут – само частично, то пълната, голямата светлина, която зaсега може да се появи у нас е светлината „нешама”, а светлините „хая” и „ехида” са само  малки допълнителни светлинки отдолу нагоре.

Затова нашето общо желание се нарича „душа” (нешама) – по името на най-голямата светлина, която то може да побере в себе си до края на нашето поправяне.

Ако желанието се намира в такова състояние, в което е способно да достигне светлината „нешама”, то се нарича душа (нешама), защото ние наричаме желанията с имената на светлините, които могат да ги напълнят.

Ако желанията не могат да поберат в себе си тези светлини, да се напълнят с тях, поради отсъствието на екран, то няма душа. Защото   екран и отразена светлина се нарича напълване, т.е. свойството отдаване.

Душа се нарича не моето получаване на светлина свише. Душата (нешама), както и цялата вътрешна светлина в желанията, се образува от това, че аз отдавам тази светлина някому, пропускам я през себе – и с това се напълвам.

Това се нарича моята светлина, която получавам. Аз получавам възможността да отдавам и това ме напълва.

Затова през „нощта”, когато още не мога да поправя своите желания, да ги овладея с помощта на екрана и свойството отдаване, получавам отрицателно впечатление в желанието – тъмнина.

Какво означава „тъмнина”? – Аз не мога да отдавам и затова определям това състояние като „нощ”, липса на отдаване от моя страна. Съжалявам за това и се подготвям за поправяне на своите желания.

А през „деня”, който съм постигнал чрез своята работа през „нощта” – станал съм  на разсъмване за урок, съединил съм се с другарите, направил съм поправяния и съм придобил нови желания и екрани – във всичките тези екрани и желания аз създавам нова форма на отдаване, която ме напълва. Това означава, че за мен е настъпил „ден”.

Затова „нощ” – това също е духовно състояние, подготовка на желанията. А ако човек няма желание да постигне отдаване, за него няма и „нощ”, защото „ден” и „нощ” аз определям според своите състояния.

От урока по книгата „Зоар“, 05.08.2010г.

Filed under: Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Откъси от моята бъдеща книга  „Пътеводител към книгата Зоар”

Честно казано, на нас не ни се отдава особено да свържем с Твореца всичко добро и лошо в едно, разбирайки, че всичко идва само от Него и е само за добро. И затова нашата работа е  да помолим да ни даде сили да обединим с Него всичко в едно, в единен източник.

Всеки път нашето его расте и ни се разкрива все по-силно, по-лошо и по-жестоко, принуждава ни все по-често да се обръщаме към Твореца – да получаваме ом Него все по-голяма сила за преодоляване на егоизма, за да не ни обърква нашето его, да ни кара да мислим, че има някой друг, освен Него и че Той е не само добър и творящ добро.

И така на основата на растящото его, ние се издигаме все по-високо и по-високо, докато в нас не се разкрие целия егоизъм и ние постигнем пълното сливане с Твореца, ставайки такива като Него.

Filed under: Духовна работа, Зоар - Няма коментари→

Казано е за зародиша: „Майката му дава червената част, бащата – бялата част, а Твореца – душата”.

Част от проблема в работата е, че ние забравяме за третата „компонента”, за Твореца, който трябва да завърши цялата работа за нас.

Човек полага много усилия, а след това недоумява, къде е все пак желания резултат?

И не разбира, че той не довежда това действие до края, понеже забравя, че всички негови действия трябва да започват и да завършват с Твореца, с висшата сила. А човекът е по средата.

По същият начин ние се издигаме от начално състояние „1” в крайното състояние „3 ” – излизаме от Безкрайността и се завръщаме Безкрайността.

А „по пътя” се развиваме и поправяме – или по пътя на страданията, или по пътя на светлината – но във всеки случай тук работи светлината, а ние само добавяме своето желание. Но не се поправяме, а само ускоряваме своето развитие.

Но обикновено човек забравя, че той е само един от компонентите на своето развитие – само малко го усилва, и от това усеща как действието се променя от лошо към добро.

Но самото действие протича за сметка на силите, които вече съществуват в природата. Главното тук е силата на Твореца.

Ако човек не призовава на помощ Твореца, за да завърши действието – този трети компонент, не присъстващ в неговата картина на природата, то нито едно действие няма да се завърши докрай, и затова човек си остава такъв, какъвто си е бил!

Това е известна грешка, която често остава незабелязана. И тук има само едно решение – да се обърнеш за помощ към групата.

Ако в групата има единно мнение, че Творецът е главната сила, определяща в случая действията, то всеки включен в групата, няма да забрави за това.

И тогава няма да му се налага да изпитва горчиво разочарование от онова, че той толкова е работил, а не е достигнал нищо.

Търсете Твореца (както е казано): „На ложето нощно търсила съм аз възлюбления на душата моя”(Песен на Песните) и помнете че не е по силите на човека сам да победи в тази битка – има още и Партньор.

А без Него човек има само празно желание, което постепенно угасва като пламък.

От урока по статия на Рабаш,19.07.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Проблемът е в това, че човек винаги се стреми към познание и не може да разбере, че успехът идва само тогава, когато е над  знанието – в духовния съсъд на вярата, отвъд разума. Само там ще се разкрие истинското знание.

Дори изучавайки сега статиите на Рабаш за групата, стараейки се да построим по тези принципи нашето интернет – общество, ние желаем хората, да се занимават колкото се може повече с тях.

А какво ще разберат – това не е толкова важно. Важното е през деня човек да ги прегледа още веднъж.

И нека да се  обърка, да не  разбере нищо, да проклина всичко това и едновременно да го желае – важното е, през цялото време, той да е с прочетеното.

С това той ще привлече светлината, възвръщаща го към източника, която ще промени неговите желания, и тогава той ще разбере!

Разбирането – това не е самата цел! Целта е да извършваме правилните действия, който ще ни приближат към отдаването.

Ние не се учим за да придобием знания – ние се учим как да се променим! Иначе това щеше да е много лесно, както му се иска на нашия егоизъм – да захапе още и висшия духовен свят.

Но цялата Тора (кабала) ни е дадена само за да поправим нашето егоистично начало – тя работи обратно, срещу него.

Не ти да напъхаш ръцете си в духовното, а духовната сила на поправянето влиза в теб. И  ти трябва да желаеш и да чакаш тази поправяща сила. Тя се нарича твоят Машиах.

Разбира се, трябва да се работи с тези статии в групата: да се прави план, да се правят кратки конспекти, да се извеждат закони и определения, принципи, на основата на които ние ще изградим своя устав.

Но главното е самият труд. А резултатът ще е следствие от тази работа, а не просто от разбиране.

Всичко ще зависи от това, доколко ние ще поискаме това да се случи. Това се нарича молитва (МАН) .

Затова работата по статиите се явява необходимост – но работа не за придобиване на знания, а работа за тяхната реализация.

От урока по статия на Рабаш, 14.06.2010

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Как от точката в сърцето, затворена в егоизма на всеки, да изградим духовен съсъд?

Как да издигнем тази точка от сърцето-егоизъм навън, да я издигнем и направим по-важна от всички свои егоистични желания, за да ни вълнува само това, което се случва в тази точка на духовен стремеж?

За това е необходимо влиянието на обкръжението: първо тези точки се извеждат навън от егоизма, на свобода, а после се съединяват.

Главното  е тяхното съединяване, точките в сърцето са средството за връзка между нас, в тази връзка аз ще почувствам Твореца. И колкото по-силна бъде тя – в нея ще се разкрие цялата светлина.

Тази връзка е като съпротивление, защото ние се съпротивляваме и не искаме да се съединим заедно! Но ако все пак се съединим, то чувстваме, как през това съпротивление започва да протича светлина, въздейства, нагрява го, в нея чувстваме проявата на Твореца.

Тоест, аз не унищожавам Егото си, както практикуват различни „духовни” методики, откъсвайки човека от действителността. Аз използвам егото си и именно с негова помощ идвам до постижение, затова „колкото по-високо се издига човек, толкова повече нараства неговият егоизъм”.

На следващата степен  ще ти бъде много по-трудно да се съединиш с другите. Питаш: защо, след като вече си извършил тази работа? Но изведнъж започваш да откриваш: с кого всъщност съм се свързал, кои са те?… Значи вече е започнала истинската работа.

Колкото по-голямо бъде съпротивланието между вас, толкова по-високо ще можете да се издигнете и да разкриете повече светлина.

Вместо светлината Нефеш – малката светлина, разпалваща малка лампичка от няколко вата, ти постигаш съединение през огромно съпротивление (R2, вместо R1) и разкриваш светлината Руах, която е милиард пъти повече от светлината Нефеш – като малко пламъче срещу огромен огън.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 11.06.2010 г.

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Световния Зоар Конгрес току що приключи. На него ние видяхме повече от хиляда човека от различни раси и националности, много, от които носят исторически стереотипи. Неочаквано, в някакви си 20-30 часа всички тези разлики изчезнаха, давайки път на обединението и любовта. Какво ни липсва, за да сме в това състояние постоянно?

Отговор: На Конгреса хората почувстваха обединение, вдъхновение и важността на целта. Обаче, 20 часа са минали от събирането и сега трудно можем  да си спомним как беше там. Всичко изчезва от нашите сетива и памет. Защо не можем да продължим по този начин и винаги да сме в това състояние?

Това състояние, както всичко друго в нашия живот, не може да трае дълго.  Вдъхновението и ентусиазмът на човек достигат своя връх и тогава човека се успокоява. Невъзможно е да останеш вдъхновен завинаги. Това идва от закона за обратната връзка между Светлината и желанието: В един момент Светлината трябва да се увеличи, а в друг – желанието. Те се редуват в увеличаването и чрез това ние напредваме, сякаш ходейки на два крака покрай средната линия, която свързва две други линии – лявата и дясната.

Двете линии се свързват само с цел движение напред, и след това започват да се движат отново.  Ние първо вървим в дясната, където получаваме важността на целта, връзката и желанието да продължим и да вървим. Тогава от лявата идва „тежестта в сърцето”, така че ние имаме нещо, с което да работим и да се върнем отново в средната линия. Това е как ние напредваме.

Ето защо това състояние не продължава дълго: То би било срещу природата. Дори бих казал, че не състоянието е по-нежелано, от колкото да си в постоянна еуфория. Човек трябва да чувства, че напредва, работи и преодолява някои вътрешни съпротивления, вместо да бъде постоянно „в облаците”.

Нашата работа е да почувстваме силно, че даваме и получаваме нещо, и тогава пак даваме и пак получаваме.  Трябва да чувстваме съпротивление, действия и постижения.  Това е причината да има толкова много удоволствие в трудната работа и подготовка, която кулминира при такова страхотно събиране, където  виждаме резултатите от нашата работа и се наслаждаваме на това, което сме постигнали за два или три дни. Обаче, след това ние отново трябва да се върнем в състоянието на бреме, на преодоляване, търсения, изяснявания и поправяния, така че накрая да постигнем друг красив резултат.

Това е така, защото Твореца и творението стоят противоположно един на друг, като две противоположни свойства: желанието да получаваш и желанието да отдаваш. Равенство между тях може да се постигне само чрез взаимни действия. Напредъкът е невъзможен по друг начин. Не можем да останем в малкото състояние (Катнут)  или Хафец Хесед: ние трябва да се движим напред.

Filed under: Зоар, Кабала, Конгреси и събития - Няма коментари→

Зоар, глава „Бехукотай”, п.5: Балак бил мъдрец и велик маг в действията си, повече от Билам.

А всичко, което човек желае в този свят при служенето на Твореца, трябва да възбуди със своите действия отдолу.

Понеже с действията отдолу се възбуждат действията на върха.

Ние, като че ли сме зависими от желанията свише, от светлината, която трябва да ни пробуди. Но със своята работа, която възбуждаме в ниското, ние извикваме пробуждане на върха.

Макар, че по повод „пробуждането отдолу” и „пробуждането свише” е казано: „Аз съм – първи и аз съм – последен!”, т.е. всичко се извършва от Твореца, но между тези негови две действия, ние сме длъжни да се включим в процеса сами.

Разбира се, всичко започва от Твореца, но когато на човек се дава възбуждане свише (точката в сърцето), края на връвта – всичко останало за виси само от него. И ето тук ние обикновено се объркваме…

Ако човек се намира в нисшата точка на падение, той не може сам да се повдигне от нея, както е казано: „Заключеният не може сам да се освободи от затвора”.

Но ако накрая са му хвърлили спасително въже, то всичко останало вече зависи от него. И тогава от него се иска отчет – използвал ли е той своя шанс правилно или не…

Откъс от урока по книгата Зоар, 14.03.2010

Filed under: Духовна работа, Зоар - Няма коментари→