Да изясним няколко въпроса, свързани с понятието “обич към другарите”:

1. С какво се обосновава необходимостта от постигане на любов към другарите?

2. Трябва ли да избирам другарите и те да избират мен?

3. Трябва ли всеки от другарите открито да изявява чувствата си спрямо останалите членове на групата или е достатъчно това, че той усеща любовта към тях в сърцето си, без да демонстрира това чувство външно, а да остане скромен и да не се хвали с постижението си?

Без съмнение, всеки трябва открито да показва към другарите любовта, която се намира в сърцето му, защото откровената изява на това чувство може да събуди сърцата на другарите към същото. В резултат на това, другарите се съединяват в общо чувство, което ще бъде много по-голямо, отколкото аритметичната сума на чувствата им.

По този начин всеки член от групата ще усети силно чувство на обич към другарите и ще усети необходимост в разширяване на това чувство. Ако членове на групата не показват открито чувствата си, тогава те няма да могат да се проникнат от общата колективна сила и да преодолеят личния си егоизъм.

В този случай е много трудно да оцениш положително другаря и всеки мисли, че именно той е праведник и че само той обича другарите си, а те не му се отплащат с взаимност. Получава се, че човек има прекалено малко сили, за да може да достигне любов към другаря, явно да прояви чувствата си, а не да ги крие.

Необходимо е постоянно да си напомняме за целта на съществуването на групата, в противен случай егоизмът на човек ще се постарае да замъгли целта, защото винаги се грижи само за собствената изгода.

Групата е необходима на човек за това, да достигне такова свойство, при което той е погълнат от мисълта за доставяне на удоволствие на другарите си, без да иска нищо в замяна, а не за това, групата да му помага, да напълва неговите егоистични желания. Защото ако всеки член на групата разчита само на помощта на другите, тогава такава група се основава на егоизма и само го увеличава. Тогава човек вижда в групата само средство за удовлетворяване на своите егоистични потребности.

Затова трябва да се помни, че групата трябва да се гради върху любов към ближния. Всеки член на групата трябва да получи от нея любовта към ближния и омразата към своя егоизъм. При положение, че човек вижда, че другарят му се старае да потисне своя егоизъм, това ще му даде допълнителни сили за борба със собствения егоизъм. Намеренията на всички другари ще се слеят в едно цяло. И ако в дадената група има 10 човека, тогава всеки от тях получава силите на всичките десет другари, които потискат егоизма си и се стремят към любовта към ближния.

А ако членовете на групата, в резултат на лъжлива скромност, не изявяват своите чувства един към друг, тогава няма да се получи усилване на техните чувства и постепенно всеки от тях губи желанието да върви към любов към ближния и се връща към любов към себе си.

[72489]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Принципи за работа в група - Няма коментари→

Конгрес в Харков. Урок №2

Проблемът в духовното напредване е в това, че то се базира на единството на противоположностите. В нашия общ пъзел всеки се присъединява към останалите с особената си форма, и нищо друго.

Но когато тези части се приближават една към друга, те откриват острите си ъгли. Намирайки се на разстояние една от друга, те не усещат това. А когато се доближават – започват проблемите.

И тук трябва да се държим – да не бягаме от тези остри ъгли, а да разберем, че те трябва да си пасват, да влязат един в друг, че ние трябва да намерим вярното решение за триенето между тях.

Това не засяга някакви земни свойства и качества, навици, характери, менталност, всичко онова, което ни разделя в нашия свят. Неговите атрибути нямат никакво отношение към пъзела, който трябва да сглобим.

Нашите краища, ъгли и несъответствия имат духовен произход. Те се раждат тъкмо в групата, когато тя започва движението си напред. И затова виждаме как се организират групите, как момчетата се въодушевяват: ”Напред! Команда!” – струвайки ни се, че всичко е наред, а след няколко месеца започват проблемите.

Тогава на хората им се струва, че това са външни проблеми: видимо не са подбрали верния състав, навярно трябва да се отдръпнат някъде настрана, малко по-нататък, за да не си пречат един на друг. Така те искат взаимно да се отдалечат: всеки търси своя ъгъл, ако не в къщи, то в групата, някаква ниша, за да си пречат по-малко. Хората си мислят, че така ще могат да живеят за напред, и не разбират, че това не е методът, а бягство от решението на най-главния проблем  – обединение на противоположностите.

Разбира се, много е жалко да се наблюдават такива явления, но те се случват навсякъде и колкото по-напред, толкова по-зле. Трябва колосална сила на волята, за да се поддържаме взаимно в тази игра, във войната срещу нашия общ враг – Фараона, общия егоизъм, който се опитва по всякакъв начин да ни разедини и прави това много прецизно. В резерв той има море от възможности. А ние, за съжаление, винаги забравяме, че това е само игра, склоняваме глави и му се подчиняваме.

По същия начин той действа чрез семейството, работата. Изведнъж се създават особени условия, позволяващи да преуспеем – и на теб ти се струва, че това трябва да се направи на всяка цена, а след това ще си свободен и ще можеш да се развиваш духовно. Или ти се струва, че седейки в къщи ще прочетеш повече, ще научиш повече и че е по-добре, отколкото да се заседяваш в групата часове наред, без да знаеш какво следва.

За голямо съжаление, много рядко се хващаме за главата, спомняйки си, че всичко това е игра, наложена ни отгоре, специално за да ни объркват, за да се стараем всеки път да се разплитаме.

По същият начин възрастните дават пример на децата, поставят им задачи и измислят игри. Така е организиран учебният процес в училище. Винаги и навсякъде се учим от въпросите и решенията.

Но единственият въпрос, който трябва да решим, винаги е един и същ: ”Как да се задържим във връзка над растящите проблеми?”. Защо трябва да разбираме, че тези проблеми идват отгоре. Всички те много ясно са пресметнати в противодействието на светлината на нашите съвместни желания. Всички те идват с прецизна точност във всеки един момент, във всеки миг, при всеки един от нас в определеното за нея (изключително за нея) състояние и в съответната форма, така че не е възможно това да се разпознае.

Светлината се приближава към нас, показвайки все повече и повече грапавини между частите на конструктора или пъзела и ни обърква, много ни обърква. За какво се прави това? Защо трябва да ни объркват така, да се отдръпваме от вътрешната си работа, която се състои в обединението на противоположностите? Защо ни се дава такова отстраняване от това, такова неразбиране? Защо ни е толкова трудно отново да осъзнаем, че няма никого освен Него, че всичко това  е една Сила, че програмата, която решава този проблем, е една? В нея ние на практика се явяваме марионетки. Нямаме нищо, никаква свободна воля. Тя е само в едно: да създадем такива условия, за да не забравяме за това.

Цялата сила на групата се заключва в това, да не забравя. И това се нарича „взаимно поръчителство” (арвут), когато между нас създаваме такава система за връзка, за напомняне, когато при всяко вътрешно движение, което не е устремено към обединение, веднага настръхваме и усещаме: тук нещо не е наред.

Кой ще ме разтресе? Кой веднага ще ме ободри и приведе в нормално състояние? Арвут – общото поръчителство на групата, задължавайки се да поддържа всеки от нас в бойна готовност, към всяка, дори и най-малката проява на разделение, неразбиране, критика, пренебрежение и т.н.

Колкото по-високо се издигаме по духовните стъпала, толкова по-голяма и по-голяма ще бъде точността, чувствителността – дотолкова, че най-малките разминавания между нас ще се проявяват все повече и повече, и проблемите, които по-рано ни се струваха малки, ще израстват до краен предел и ще станат непреодолими.

В това се състои нашата работа – да създадем такава атмосфера, в която през цялото време ще бъдем ”дърпани” от къс повод, през цялото време ще усещаме: къде сме относно обединението, какво гори в мен, по какъв начин този ”лукавият” ме обърква сега, за да се отклоня от пътя и да оставя това дело, да се отвлека – за малко, за няколко часа или за няколко дни.

После свиквам с това. Изобщо, искам малко да се отвлека от всичко това, изморявам се и т.н. ”Разбира се, че трябва да почина. Съществуват и други проблеми. Освен това има и друг живот…” Постепенно започвам да се самонаграждавам – накрая се отдръпвам или съществувам на безопасно разстояние, когато тези проблеми за напасване с моите другари не ме интересуват, не ме вълнуват, не ме трогват.

И на такова разстояние мога да съществувам до края на живота си: ”Нищо, никакви проблеми”. Мога да идвам в групата, т.е. там, където приятелите се обучават. Мога да поседя заедно с тях, да работя, да седна на трапезата с тях или още някакво съвместно мероприятие и ще ми се струва, че всичко е наред: ”Нищо страшно, всичко е наред”.

А всъщност аз съм в пълен хаос! Та нали специално съм се отделил на разстояние, за да не ме закачат, това да не ме засяга. И за това аз не се занимавам с поправяне. Поправянето е възможно само ако усещам здраво сцепление, което не се подслажда от различни кремове, масла и др. Напротив, ние се търкаме един в друг на сухо, изпитвайки неприятно усещане, когато аз го закачам или той мен, и не знаем по какъв начин да се разминем…

А да се разминем не можем. Групата натиска от всички страни и ни напомня, че не трябва да се разминаваме, а тъкмо обратното, още повече да се притискаме, синхронизираме, отстъпвайки един на друг – докато не влезем в ясен контакт и между нас не възникне абсолютна комутация.

Как да постигнем това?

Тъкмо това се нарича ”взаимно поръчителство”: групата създава поле за постоянно обединение, което става пределно важно за всеки от нас. Тогава наслаждението, предизвикано от това, че преодолявам откъсването от другите е наслаждение от боя, от преодоляването. То ни овладява и ние се явяваме истински отбор, атакуващ отбор.

Всеки трябва да се атакува отвътре. Но разбира се, за това е необходима истинска подкрепа от всички, от страната на всеки.

И в това се състои нашата свобода на волята – да създадем такава атмосфера в групата, която да ни държи заедно, да ни възбужда, да оправдава това скърцане на нашите зъбни колела едно в друго. Разбира се, те още не се допират, няма сцепление, а се люшкат и неприятно се допират едно с друго, а на нас ни е нужно зъбите им да се допират. Нужно ни е такова условие за съществуване, защото в това се състои целият ни живот.

В това се състои работата ни. Всичко останало се прави от светлината – всичко останало освен това. Това е единственото мъничко поле на нашата дейност, което е оставено на нас.

Като правило, ние сме готови да се заловим за всичко друго, освен за тази работа, освен за създаването на такава атмосфера, на такова обкръжение, на такова мнение, което би ни помагало постоянно да разбираме в какво е проблемът ни и да намираме сили за неговото решаване. Не да си затваряме очите, да бягаме от него, а да получаваме наслада от това, че воюваме с този проблем.

Това зависи само от важността на целта, само от това, доколко в групата е силна тази точка, зад която трябва да стоя постоянно, контролирайки само нея. Тази точка е базова за мен. Нищо друго не е от значение, защото всичко останало – това всъщност не съм аз. Това не го правя аз, то не се решава от мен. Единствено в тази точка се образува моето ”Аз”.

А след това започваме да откриваме, че всъщност в тази точка, в зависимост от нашите усилия, се осъществява многократното усилване на нашата връзка. Затова достигаме до разкриване на висшия свят и започваме да го усещаме милиарди пъти по-силно, отколкото при първоначалното ни създаване.

От 2-рия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012

[85920]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Кабала, Конгреси и събития - Няма коментари→

Докато човек не допълни своята картина на света с духовното възприятие, той се сблъсква с няколко проблема.

На първо място, на него му е трудно да направи разлика между материалното и духовното. Защото ние се намираме на материално ниво и трябва да изпълним определени външни условия.

Трябва да изградим работата в групата, отношенията в семейството, на работното място и между другарите – в това число и според законите на нашия свят, които приемаме като част от висшето управление.

От нас се изисква двояко отношение – към вътрешните и външните позиции. Но ако гледам на всичко „отвътре”, тогава защо изобщо е необходимо да разпространявам науката кабала? До кого се опитвам да я доведа? До вече поправените части?

Нашата картина на света е още несъвършена – тя се проявява с времето. И това е направено преднамерено, за да може пред лицето на раздробената на пръв поглед реалност, на човека да се предостави свобода на избора между двата принципа: „ако не аз на себе си, тогава кой на мен” и „няма никой друг, освен Твореца”.

На второ място, съществуват противоречия в работата с другарите. Или те са напълно поправени, или трябва да работя с тях като с равни, а това предполага друг тип отношения и изисквания.

Това раздвояване винаги съпътства начинаещия и той трябва да умее да работи с него. Защото именно благодарение на него, съчетавайки противоположностите преди и след действието, ние стигаме до правилния анализ и го реализираме.

От урок по статия на Рабаш, 02.11.2010

[25671]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката, Свобода на волята - Няма коментари→

Откъси от моята бъдеща книга „Пътеводител към книгата Зоар”

За да ни подготви към духовно развитие, Твореца пробужда в нас две усещания. Първото е пустотата на този свят, а второто – стремежът да постигнем източника на живота – пробуждането на  „точката в сърцето”.

Точката в сърцето ни води като заряд, движещ се в електрическо поле към място, в което можем да я усетим и напълним. Тава място е групата.

И действително можем да видим, че хората, в които се пробужда точката в сърцето по естествен начин се привличат един към друг, както се случва обикновено и в човешкото общество: притежаващите сходни желания се сближават един с друг и се събират в групи.

Групата – това е мястото, където хората на практика реализират връзката с ближния на основата на новите принципи на любовта и обединението, вместо ненавистта и разединението.

И затова  работата в групата е необходима и задължителна, за да достигнем разкриването на Твореца. Тя позволява на човек истински да оцени своето отношение към ближния и да не изпада в илюзии относно духовното и неговата лична връзка с Твореца. Понеже Творец – това е свойство на любов и отдаване, царящи в поправените връзки между нас.

По време на цялата човешка история винаги са се създавали такива групи. Променяйки отношенията помежду си в групата на взаимно отдаване и любов, хората създавали условия, необходими за усещането на висшата, истинска реалност.

Четенето на книги, които те са написали за разкрилия се пред тях свят, ни позволява да използваме натрупания опит като най-кратък и ефективен път за достигането на новия живот.

Такава група се нарича група от кабалисти. Тяхната цел е да се обединят помежду си, както е написано в Тора „като един човек с едно сърце”, „не прави на другия това, което е ненавистно за теб”, „възлюби ближния като самия себе си”. С това те поправят себе си и достигат подобие с Твореца.

Filed under: Духовна работа в група, Зоар - Няма коментари→

Кабалистичните книги ни разказват за бъдещите ни състояния, които сме длъжни да рзкрием в себе си, назовавйки ги с имената на световете, парцуфите…

Ако съединим желанията си към това, то ще получим нуждата от поправяне, което ще предизвика въздействието на светлината, тя ще предаде на желанието ни намерение за отдаване и ние ще постигнем тези усещания, които се описват от кабалистите.

Всички тези бъдещи състояния, които искаме да достигнем и почувстваме:АБ, САГ, Аба ве-Има, зивугим, парцуфим – се отнасят само към връзката между нас, към разни видове отдаване.

Говори се само за връзка между душите – започвайки от този свят, както се нарича нашата сегашна връзка и през всички степени на световете до такава връзка, която се нарича Безкрайност, т.е. връзка между всички, без никаква граница.

Безкрайността е отсъствие на ограничение, когато всички души са дотолкова поправени, че се съединяват в едно цяло.

И макар, ние, все още да не се намираме в такова състояние, на нас ни е нужно да го видим като цел още сега: «като един човек с едно сърце» и да чакаме то да се случи между нас.

Много е важно да преминем от външно възприятие към вътрешно, т.е. когато всички светове и всичко, което съществува се намира вътре в човека.

И ние не разбираме какво означава «вътре в човека» – започваме да си представяме геометрично пространство.

Нужно е да работим над правилната картина през цялото време. В началото на пътя човек си представя вътрешната работа, духовното, работата в група  много своеобразно.

Но според степента на придвижване трябва да се грижи всички картини, форми и подходи да си подхождат в една точка и там да се съвместят и целта, и всички измерения – в нея самата. Освен тази точка, няма никакво друго пространство.

Така, ти започваш да си представяш всичко само в точката на твоето усещане и се връщаш в точката на творението «еш ми айн» (нещо от нищото).

И това не е фантазия! Тъй като ние през цялото време живеем в тази фантазия. Във всеки от нас съществува собствен въображаем свят..

От урока от 04.06.2010

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→