Entries in the 'обкръжение' Category

Компас по пътя към Твореца.

Преди четене на книгата “Зоар” е необходимо да насoча себе си към цел.

Всички предишни кръгообороти изминати от нас в процеса на развитието, са били развитие в материалната плоскост, където сме били затворени в себе си, стремейки се да увеличим единствено нашето вътрешно желание да се насладим и стараейки се да го напълним доколкото е възможно.

В този случай аз чувствам връзката си с останалите, само за да ги използвам, заради собственото си напълване.

Когато в процеса на развитието си достигаме такова състояние, при което очевидно сме изчерпали възможностите си да напълним себе си и сме се разочаровали от опитите да получим някакво съвършенство, наслада, цялостен, съвършен, вечен живот, заради който се развива нашето желание, тогава усещаме, че няма какво повече да направим в този стремеж постоянно да напълваме себе.

И тук в мен, с разочарование от този живот, се разкрива точката в сърцето – желанието да намеря отговор на въпроса, как във всеки случай може да се постигне усещането за вечен и съвършен живот.

Това желание ме тласка навън, а не вътре в мен, където през цялото време съм се опитвал да почувствам живота си напълнен и съвършен.

“Навън” – означава изменение на моето отношение към другите хора. Наистина, това се осъзнава доста по-късно. Преди, през цялото време съм се стремил да използвам ближния си, за да напълня себе си.

А сега трябва да разбера, че няма други възможности – само изменение на отношението към ближния си– от получаване към отдаване.

Само в отдаването на ближния ще придобия новото желание – желанията на другите, намиращи се извън мен. Ще забележа, че това в действителност са мои желания – желания на душата.

Ако направя с тях правилна връзка, то всички тези желания ще станат мои желания, мой съсъд за възприятие (кли).

Възможно ли е това? – С наши собствени сили безусловно е невъзможно. Но точно това е органът за усещане на духовния свят.

Духовното пространство се намира извън моето тяло. Това са моите отношения към “извън мен”. Разбира се, то ми се струва несъществуващо, нереално, недостижимо за мен.

Аз отхвърлям тези желания, намиращи се “извън мен”. Не мога и да си представя, че именно те ми принадлежат. И затова не мога да си представя, какво е това духовен свят.

Не мога дори да предположа, че когато постигна тези желания, то разкривам в тях напълване, наречено “Творец”. Сега те ми струват несъществуващи или опустошени.

Тази слепота не ми позволява да усетя, че духовния свят – това са същите чужди желания извън мен. Именно моето отношение към тях, като получаващ, сега аз усещам като Ад.

Ако отношение ми към тях стане отдаващо, ще се почувствам в Рая, защото ще изпитам всичко, което ги напълва, всичко което желая, за да ги напълни! По такъв начин аз сам изграждам това “извън мен” да бъде Ад или Рай.

Ето защо в началото на моето духовно развитие, Творецът ме довежда в кабалистичната група. Но тя не ми изглежда велика, постигаща духовното. Така е и написано: “Всеки съди в рамките на своите недостатъци”.

В статията си “Скриване и разкриване на Твореца” Баал Сулам обяснява, че моето отношение към останалите определя, какво ще открия в тях: пустота или напълване, този свят или духовния, включително до Света на Безкрайността.

Затова ми е необходимо да убедя самия себе си, че духовното се намира в моето отношение към всичко външно, излизащо отвъд пределите на моите егоистични интереси, както е написано: “Шхина се намира извън човека” (извън неговата кожа, егоизъм – защото така се нарича нашето животинско желание на ниво авиют далет – животинска кожа).

Човек трябва да извърши тази вътрешна промяна за сметка на помощ отвън – от групата, която ще му даде такова усещане, разбиране, увереност, ще го убеди в това. Нали обкръжението ни убеждава за всичко. В това се състои нашата основна работа.

И затова ние провеждаме събирането на приятелите, срещи, конгреси и всевъзможни мероприятия, за да може всеки човек да попадне под влиянието на правилното обкръжение, което ще ни убеди в това, че духовното се постига именно чрез промяна на отношението на човека към ближния.

Изучаването на науката Кабала е предназначено за това, да ни помогне да разберем, да се убедим и да разкрием правилното отношение към отдаването и даже любовта към ближния.

В него ще постигнем и истинското си аз – своята душа и нашата обща душа – малхут от безкрайността, ще разкрием царуващите съвместно Шхина и Твореца, както е казано: “ Той и Името Му са единни”.

С такова намерение трябва да четем книгата “Зоар”.

Когато това вече няма да съм аз.

Правилният поглед върху света се нарича „отразена светлина”, отдаване, светлина

В мига, в който започна да се отнасям към света с отдаване (с истинско отдаване, а не с онова, което е прието в нашия свят, където милосърдието е винаги егоистично), аз незабавно ще видя пред себе си пълното съвършенство, света на Безкрайността, хармония и вечност. Всичко е в мен и аз започвам да живея в съвършен свят!

Ние не разбираме какво е това чудо, тъй като чрез него променяме нашия свят! Променяме не само отношенията помежду си, но и себе си!

И не просто правим от себе си злия – добрия. Променяйки себе си попадаме в друг филм и започваме да живеем по напълно различен начин!

Свикнали сме да се променяме под натиска на обкръжението и да отдаваме, за да получим повече и за да не си създаваме неприятели, но това е просто егоистичен начин, който цели да се чувстваме по-добре.

Тук, ние за първи път привличаме върху себе си въздействието на висшата светлина.

Ние не знаем какво е това. Само понякога чувстваме как неочаквано ни притеглят нагоре и нещо се разкрива в нашето разбиране и усещане, в ума и в сърцето, или обратно – надвисва черен облак и ни смъква надолу.

Така в нашето състояние, още преди разкриването на духовния свят (светът на отдаването), все още отдалеко, ни се дава възможност да почувстваме случващите се в нас промени. Тъй като тази светлина ни осветява отдалеч, затова се нарича „обкръжаваща”.

Но чрез тези примери, ние трябва да започнем да си представяме истинските промени, които стават с помощта на светлината, връщаща към източника, който прави от нас нещо съвършено ново.

Това не съм просто Аз с нов поглед върху света, а напълно нов човек. Това вече не съм аз!

Откъс от урока по книгата Зоар, 31.01.2010

Път от робство към свобода.

Ако всеки от нас не зависеше от обкръжението, а действаше само съгласно своите вътрешни инстинкти, ние бихме се отнасяли към живота така както кравата, пасяща на поляната. Бихме яли само когато изпитваме глад, а когато се нахраним бихме лежали и почивали, докато отново не огладнеем. И не би ни вълнувало, какво чувстват в това време и към какво се стремят всички останали хора.

Кравата няма да пие, затова че всички вършат това и да иска повече сочна трева заедно с всички за компания, ако самата тя не поиска това. Ние хората, се отличаваме от животните по това, че се впечатляваме от обкръжаващото общество. И затова обществото може да ни внуши мисли и желания, за които дори и не сме помисляли и по своята природа съвсем не се нуждаем от тях.

Аз съм длъжен да прилагам големи усилия, за да заслужа уважението на обществото. Аз съм длъжен да извършвам неестествени действия, които може би вредят на моето здраве и семейство, само за да изглеждам добре в очите на другите хора.

Хората са готови да жертват живота си, само за да ги уважават и награждават. Животното ще работи ли за медал? Никога! Ние под влияние на обществото сме готови да разрушим себе си. От това се възползва обкръжението, за да заработва и преуспява чрез нас.

Докога човек няма да започне да разбира, че се намира в пълно робство на обкръжаващото го общество. Все повече се развива точката в сърцето, която го тегли към самостоятелно търсене, издигайки го над обществото. Така ни подтикват отгоре, принуждавайки ни да търсим смисъла на живота.

И тогава човек сменя обществото, което му налага нищожни ценности, използвайки неговия егоизъм – в търсене на друго такова, което би му дало сила, да достигне цели, не ограничени в тесните рамки на нашият свят – а вечни, духовни.

И само в този избор, на какво общество да се подчиним се заключава изцяло нашата свобода.

В робство на обкръжението.

Въпрос: Когато обществото внушава, че ми е необходимо ново жилище или кока кола, то не ми е нужно да влагам никакви собствени усилия, за да възприема това въздействие. Това същото се отнася и за желанието в духовното? На тях им струва само да ми кажат, какво е духовното – това хубаво ли е или аз сам също съм длъжен нещо да правя?

Отговор: Абсолютно нищо! Това, към което твоето обкръжение изпитва важност, ти започваш да го уважаваш и пожелаваш да го достигнеш и притежаваш. Когато обкръжаващите ти повтарят много пъти за важността на нещата (явленията), събитията – това става за тебе натрапчива идея, лишаваща те от сън. Дотолкова, колкото заменя твоята личност, твоето „Аз”!

Ти ще се измъчваш: „За какво съществувам, ако не притежавам…! Гледам жалко загубеният живот“. Ти не си господар, всичко вместо теб решава обкръжението. Както то поиска, за това което си мислил, към каквато цел си се стремил – така и ще бъде. С правилен „прицел“ правилното обкръжение може да направи всичко което е подходящо, да достигне дори Твореца!

Как егоистите да постигнат Твореца ?

Въпрос: Как можем да развием към съседа си чувствата, които изпитваме към своите деца ? Как безразличните към смисъла на живота да се поправят ?

Отговор: Заниманията с Кабала и правилното обкръжение ни помагат да разберем естеството на висшето състояние (свят), единството на всички части на света и да получим възможността в групата да се опитаме да реализираме това състояние в себе си и да се убедим, че това е невъзможно, макар и да сме свързани с всички и да зависим от всички. В днешно време човек започва да усеща мрежата, свързваща всички ни в единство, постепенно и явно.
Днешната криза е призвана да ни покаже нашата вредна взаимозависимост и невъзможността да я поправим, макар че осъзнаваме взаимния егоизъм като причина за всичките си беди.
Колкото по-бързо това знание стигне до масите чрез средствата за масова информация, толкова по-бързо ще бъде осъзнаването на злото скрито в егоизма, толкова по-къс ще бъде и пътя ни през страданията.
Чрез осъзнаването на безизходицата, злата егоистична взаимовръзка, нашите страдания ще се съединят и ще появи общо желание за намиране на изход, решение на проблемите.
Почувствал своята зависимост от останалите, аз ще започна да се интересувам от тяхното положение и да се грижа за тяхното благополучие. В началото усещането за едно семейство произтича от егоистичните интереси, но в съответствие със сближаването един с друг, ние ще стигнем до усещането за общност като правилно състояние.
В началото хората ще се научат да се отнасят към ближните си, като към свои роднини, егоистично поделяйки с тях всичко по равно, до достигане на пълно равенство в целия свят.
При това разпределение, хората ща притежават всичко необходимо, природата ще обезпечи всеки с всичко.
Благодарение на това, че хората по егоистичен начин ще изпълняват закона за подобие с Твореца, те ще започнат да разкриват своята връзка с духовните си корени, подобно на това, както ръката или кракът усещат своята връзка с мозъка.

Живата вселена

„Всеки ловец би искал да знае, къде се намира фазанът “ – се казва в една детска приказка. Благодарение на нея дори най-малкото дете знае, че в дъгата има седем цвята. Дори и у възрастните това също не предизвиква съмнение, в руско говорящите възрастни. Но в английския език дъгата се състои от шест нюанса: синият (индиго) и светлосиният се обединяват в един цвят – blue (синьо). А в езика на индианското племе тарахумара, колкото и да ни се вижда странно, изобщо няма разлика между синия и зеления цвят. Анализирайки тези факти, учените стигнали до извода, че структурата на езика се определя не само от мисленето, но и от способността за опознаване на външния свят. Най-концентриран израз тази идея е получила в така наречената хипотеза на Сепира Уорфа (Sapir Whorf hypothesis).

(още…)

Прозрение

Хайде да направим eдно малко упражнение. Да си представим, че се намираме в определено пространство, където нищо не виждаме и не чуваме, където отсъстват миризми, вкусови и осезателни усещания. Представете си: това състояние продължава толкова дълго, че ние забравяме за възможностите на своите органи на чувствата, а след това спомените за предишни усещания се изтриват от паметта.
Внезапно до нас достига някакъв аромат. Той все повече се усилва и ни обгръща, макар че ние все още не можем да разпознаем нито самата миризма, нито нейния източник. След това към нас започват да се носят и други миризми с различна интензивност, примамващи или неприятни.
Въпреки че идват от различни страни, с тяхна помощ ние вече сме способни да се ориентираме, и следвайки ги, да прокараме своя път.
(още…)

Главният принцип на възпитанието

Въпрос: Робърт Кийосаки вече отговори на въпроса за възпитанието в книгата си „Не ходи на училище“. Той пише, че когато учителят нарежда да се решават задачи самостоятелно, без възможността да бъде подсказано на по-слабите ученици, при това с риска да бъдеш наказан за такова деяние, в този момент се пораждат наченките на дивото класово общество. Когато детето желае да помогне, да подскаже, то трябва да бъде окуражавано, а напротив, то получава наказание.
И изобщо цялата история на училището, е история за възпитаването на индивидуалисти-егоисти, даване на оценка за това кой е по-добър и т.н.
Ако в училищата ни учеха да работим в екип, където децата са принудени да се обединят, за да стигнат до някакво решение, бихме подготвили съвършено различна генерация.
И така, всички пороци на егоизма се подхранват още от ранна детска възраст именно в училищата.

Отговор: Съгласен съм с Вас. Ние се опитваме да решаваме тези въпроси в новосъздаваната система за възпитание. Главното тук е създаване на обкръжение, което ще създава у всеки стремеж към коопериране.
Училището – това на първо място е правилно организирано общество на деца, което по определен начин изгражда всяко, намиращо се в училището дете. Принуждава го със своя пример, своите ценности и цели да стане формиран по определен начин човек.
Такова нещо в нашия свят засега няма. В нито един интернат. И не може да има, защото целта не е постигане на съвършенство, не е подобието с Природата и затова при такова възпитание няма проникване на поправящата светлина Ор Макиф, докато всъщност ни поправя тя, а не обкръжението. Обкръжението само я привлича. Затова няма да заработи нито една система (методика) на възпитание освен кабалистичната – притегляща към човека изправящата го сила (светлина).

Защо съществуваме ?

Въпрос: Баал Сулам казва, че цялата свобода е само в избора на обкръжение. Но, ако сега започнем да подбираме обкръжението си, то нашият избор ще се основава на това, което ни е предоставило предишното обкръжение.

Отговор: Новото си обкръжение ние избираме под въздействието на новото духовно решимо – изведнъж появилото се в нас желание към онова, което е „отвъд този свят“ – и някой някак ни довежда до контакт с новото обкръжение – Бней Барух. Ето оттук и започва вашият нов път. Така се случва с всеки. Точно затова съществуваме ние / Бней Барух /.

„Пътят на светлината и пътят на страданието”

Въпрос: Може ли да се смята, че: Пътят на Тора не отменя проблемите в живота на човека? Просто човекът, вървящ по пътя на Тора ги възприема по друг начин. Тоест намирайки се на по-висока степен, той няма предишните проблеми, защото се е изменило отношението му към тях, по-точно към техния източник. И обратно на това – човекът движещ се по пътя на страданията, сблъсквайки се със същия проблем, чувства неудовлетворение.

Отговор: Абсолютно вярно! Ние съществуваме в полето на висшата светлина (на свойството отдаване и любов). Това поле може да бъде представено като концентрични окръжности. Колкото по близо се намират те до центъра, толкова са по-интензивни в своето свойство на отдаване и любов. Всичко е статично и само ние, променяйки своите свойства и премествайки се в полето, променяме своето възприемане.
В центъра на окръжността било създадено желание (единна душа). То се отделило от центъра – загубило свойството отдаване и любов, разбило се на части (частни души), придобило обратното свойство – получаване (егоизъм). Затова се намира в най-крайната и отдалечена окръжност в полето на светлината. Отношението между душата и светлината може да се уподоби на това как зарядът заема своето място в електрическото или магнитното поле. Връзката между душата и светлината (заряда и полето) се основава на равновесието (подобието) на свойствата. Ако свойството на светлината (полето) и душата (заряда) са еднакви, то душата (желанието) усеща себе си в покой (равновесие между силите – между своите свойства и светлината, хомеостазис). При отдалечаване (слизане, по свойства) на душите от центъра към периферията, от всяко предишно състояние в тях остава решимо (запис) за него. Когато душите достигнат най-голямо отдалечаване (по своите противоположни свойства) от центъра (Твореца), в тях е записан целият процес на отдалечаване. Най-отдалеченото състояние се усеща от душите (егоистичните желания) като човек (душа) в този свят (поле).
От този момент нататък, душите започват своя обратен път. В началото те се движат към целта на творението неосъзнато, под давлението на силите възникващи вследствие на несъответствието на техните свойства и свойствата на окръжностите на светлината, през които преминават. Те усещат себе си като страдащи. Това чувство възниква вследствие на противоположността между собствените егоистични свойства и свойствата на светлината. Колкото повече решимото се проявява в душата, толкова повече тя е подтиквана да се придвижи към по-вътрешна окръжност в полето на светлината. Тоест толкова повече несъответствие има между неизправното решимо и изправната светлина, толкова по-зле се чувства човек и обществото като цяло.
Започвайки от определена окръжност от полето на светлината, неговото въздействие върху решимото предизвиква осъзнаване на причината за страданията под формата на въпрос за техния смисъл, причинност и целенасоченост – въпрос за смисъла на живота. Човекът е доведен в група (обкръжение), където може да започне своето поправяне по подобие на светлината (отдаването).
„Винаги ни се струва, че ни обичат, защото сме добри. А не се досещаме, че сме обичани, затова, защото са добри тези, които ни обичат.“ Л. Толстой