Любовта се е превърнала в изхабено понятие, лишено от реален смисъл. Размишлявайки за нея, ние се отклоняваме от дълбоката и същност, която е диаметрално противоположна на еснафските представи. Всъщност, става дума за целта на цялото творение, на всички светове, на цялата действителност, за това, как правилно да се построят всички противоположни сили. Но в наше време самата дума напълно зачерква всяко сериозно отношение.

Всъщност любовта е силата на единството. Не я бъркайте с тези чувства и асоциации, които предизвиква нашият егоистичен свят. Тук ние „обичаме“ това, което ни наслаждава, което ни напълва, а истинската любов е същността на свързването между Твореца и творенията, между противоположните части, между „плюсовете“ и „минусите“ на различните нива на неживата, растителната, животинската и човешката природа.

Особената сила от най-висш порядък, свързваща позитива с негатива, е самата любов. Казано е, че тя „покрива всички проблеми“, т.е. разрива между противоположностите. Тя е третият фактор, съединяваща ги в едно. Тя е средната линия, която ни се дава свише. Тя е силата на Твореца, която не се отнася нито към „плюса“, нито към „минуса“.

Именно в такава светлина трябва да се тълкува знаменития принцип за любов към ближния като към себе си. Ние с ближния сме противоположни един на друг и затова се нуждаем от трета сила, която ни съединява. И тогава ние ще се заобичаме един друг, както себе си.

А освен това, в този принцип пред нас се проявява също и задължението да разкрием Твореца, да се слеем с Него. За да преодолея ненавистта към ближния, трябва да отправя към Твореца зов за светлината, възвръщаща към Източника, за да ми бъде Той партньор, за да свидетелства за моята връзка с ближния, за да я укрепва и съхранява.

По такъв начин сливането с Твореца поначало за нас се явява средство за обединение, а след това разбираме, че всички разриви между нас са предназначени именно за да разкрием Твореца и да се слеем с Него.

При това се сливаме с Него, изхождайки не от позитива и не от негатива, а от средата между тях. И затова трябва да търсим центъра на десятката, на своята група, за да можем там и само там да изпитаме нужда от светлината, възвръщаща към Източника. Тогава тя ще свърши работата си и там ще разкрием Творецът.

В крайна сметка, всичко се съединява в едно действие…

От урока по статията „Любов към Твореца и творенията“, 29.05.2013

[108597]

Filed under: Десятка, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

На всички ни е известно, че семейният живот не е просто нещо и не трябва да се оставя на самотек. Ако ние, като двойка, вървим по пътя на съвместното развитие, то нашите взаимоотношения могат да се разделят на три ”територии”:

 – Неразделната ”територия” е там, където между нас цари любов.
– Общата ”територия” е, където пребиваваме в съгласие и водим анализ. Това е мястото на свободен избор, което също искаме да запълним с любов.
– Личната ”територия” на всеки е тази, в която партньорът никога не влиза. Тук човек гледа на нещата със своя поглед, какво предпочита, какво не приема, дори и в противоположност на другия, размишлява за нещо свое. Тъй като всички сме хора – сложни системи.

Тези ”територии”, от своя страна, се подразделят на по-малки части, но се ограничаваме до общото разделение.

Важното тук е, че без първоначалната, базисна любов няма да мине. Това е равносилно да се оженят царски особи, които до този момент не са се познавали и не са имали точка на съприкосновение – точката на любовта. Едновременно, съвременните млади хора, като правило, се женят с определено привличане един към друг, подбудени от най-малката искра, прескочила между тях.

Въпрос: Как партньорите правилно да изградят взаимоотношения, да разпалват тази искра, да разширяват общата „територия“?

Отговор: Преди всичко, ние се обръщаме към разума, а не към чувствата. Топлото чувство, което някога е съществувало, вече е изчезнало, и споменът за него се деформира от слоевете на следващите етапи. Хората дори не разбират, че това е нещо естествено, хормонално, абсолютно материално и затова е подвластно на навици и всевъзможни стандарти, колкото изкуствени, толкова и променливи. Например, ако аз от детството съм привикнал към семейна близост, то изпитвам по-устойчиво чувство, и ако моят партньор съответства на моята физическа природа, то ми оказва още по-силно въздействие на подсъзнателно ниво.

Казано накратко, проблясъкът на родственото чувство е бил спонтанен, безразсъден, а сега искаме да задействаме разума, за да анализираме този изблик. Само разумът може отново да го извика от миналото – това прекрасно минало, когато ходехме ръка за ръка и живеехме душа в душа, не беше по силите ни да се разделим, като двойка безумци с вечна усмивка на уста. Искаме да пресъздадем това усещане отново, за да може то да ни подслади живота и да предаде вкус, смисъл. А освен това, чрез него можем да излъчваме топлина и участие на своите деца и близки. Вече не говоря за това, че съгласно много изследвания, хармонията в семейството укрепва здравето и способства за дълголетие.

Ето защо трябва да се обръщаме към разума.

Преди всичко, се съгласяваме един с друг в това, доколкото моят партньор може да изисква от мен, а аз от него. Всеки се отказва в някаква част от своя комфорт, с други думи, от своя егоизъм, и поддържа, ободрява партньора в обръщението си към него, в порядъка на деня, в работата и обсъжданията. Демонстрираме един на друг този подход в качеството на добър пример.

Второ, всеки от нас се обръща и се отнася към другия като най-добрия, важен, умен, уникален човек на света. Не се притесняваме да преувеличим, не избягваме големите думи и комплименти – напротив, търсим ги. Аз съставям списък, да кажем, двадесет изречения, въпреки че съвсем не е просто – и го използвам колкото може по-често. Защото привичката става втора природа – и действително започвам да виждам в своята ”половинка” това, което й приписвам.

Никой не изисква от мен искрени чувства първоначално. В съзнанието си представям кралица на красотата: красива, във висша степен умна, прекрасна домакиня, идеална майка, привлекателна, сексуална и т.н. И така започвам да се отнасям към жена си, сякаш тя отговаря на всички параметри – докато действително не започна да виждам в нея тези качества.

Всъщност, този принцип прилагаме в групата за работа с другарите, издигайки ги в нашите очи.

Така рисувам във въображението си образ на най-красивата жена – образ, обхващащ всички сфери на живота, всички ситуации. Но работата не се ограничава до фантазията – аз работя над себе си, за да се отнасям към жена си така, сякаш тя самата е този образ. Буквално ”програмирам” себе си и нашите взаимоотношения.

Въпрос: Това означава ли, че трябва да игнорирам действителността?

Отговор: Обективната реалност не. Винаги виждам това, което рисува съзнанието ми. Всъщност, не забелязвам партньора си, дори че живеем заедно. Толкова съм привикнал към него, че само от време на време се фокусирам на нещо по-дълбоко. При това, мъжете по природа са повърхностни, за разлика от жената, която разглежда по-дълбоко нещата и в този смисъл на нея й е по-лесно да преодолява външните препятствия.

Така или иначе, ”обличам” нарисувания идеал върху партньора. И от сега нататък за мен той вече е такъв. При това, нещата тук не са във външността. Вътрешно променям всички негови качества в съвършенство. Дори и егоистично: ”Това е моята жена – а значи най-добрата, която може да бъде”.

Разбира се, тук са нужни усилия: изработвам си такова отношение, сякаш виждам пред себе си нарисуван идеал. Всички добродетели на света са в нея. Мислено я издигам на пиедестал, на кралски престол и не я спускам независимо от нищо. Всичко в нея е съвършено, а ако нещо не ми харесва, то е защото егоизмът ми замъглява очите.

Повтарям: главното в тази картина не са външните щрихи, а уважението, пиетет, който прониква в мен, ценността, която този идеал приема в моите очи. Именно тази ценност, това отношение пренасям върху партньора. Нищо не ми пречи да устремя своето въображение в правилната посока и да се ”програмирам” на определено виждане.

С партньора провеждаме тази вътрешна работа взаимно, осъзнато, осмислено. Обсъждаме, показваме си примери и във всички ситуации се приемаме един друг идеални. Да, в очите си виждаме малко по-различна картина (дори после и това да се измени), едновременно слагаме акцент върху ново отношение, засега нарочено, но сериозно.

Да допуснем, в къщи цари безпорядък, който не мога да търпя, и в същото време се държа с жена си така, сякаш всичко е на място. Приемам реда такъв, какъвто го вижда тя. Дори не й търся оправдания – първоначално искам и се настройвам да виждам всичко съвършено в нея и всичко, което зависи от нея.

Това са съзнателни и взаимни отстъпки, отказване от егоистичното отношение. Работейки по такъв начин, след седмица ще отбележа, че всичко се е променило: оказва се, че наистина я виждам безупречна във всичко, както и тя мен. На нашата обща територия е разцъфтяла любовта…

С една дума, без труд не може да се изкара рибата от водата. Любовта идва тогава, когато показвам на партньора, че го приемам, че той е желан, въпреки целия този негатив в него, който  виждам. Проявявам любов, както към собственото си дете, което винаги е неотразимо в моите очи, каквото и да е.

И в крайна сметка ”приказката” ще се сбъдне, и любовта, израснала и укрепнала между нас, не изисква никакви трикове. Всички проблеми ще ни предоставят нова възможност за компромиси, отстъпки, и още повече любов.

Затова е казано, че любовта ще покрие всички престъпления. Тя може да расте само с тяхната помощ. И ако не бяха те, аз не бих погледнал към жена си. И така, всеки хвърлен поглед непременно ми разкрива нещо лошо – такава е човешката природа.

Тук е мястото, където започва работата, която трябва да научим, за да гледаме на живота обективно, не зависейки от собствените си желания, помисли и страсти. Ние изграждаме света не приемайки желаното за действително, но със своето отношение заедно изваждаме желаното от небитието, докато то не заеме мястото на събуждането.

От 43-та беседа за нов живот, 30.07.2012

[107954]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Говорите за това, че в съвременния свят трябва да се откриват „курсове по любов“, а не да разчитаме на нейното случайно появяване. С какво започва такова обучение?

Отговор: Преди всичко, група от пет-десет двойки трябва да бъдат обучавани на основите на човешката природа. Трябва да им се обясни какво представлява егоизмът ни сам по себе си и как се развива, какво е било и как е еволюирало семейството в древни времена, в Средновековието, в епохата на Новото време и съвременното постмодерно време.

По същество, нашето егоистично желание за наслаждение се явява двигател на този процес, изменяйки се и предизвиквайки за живот нови форми на семейни отношения.

По-рано не са очаквали някакви особени прояви на чувства, доколкото егоизмът е бил малък и не е изисквал да се удовлетвори до висотата на любовта. Било му е достатъчно простото участие, удовлетворявал се е от привичния начин на живот, съгласно който мъжът вземал жена от родното племе или от родното село, или следвал волята на родителите и никой не виждал в това какъвто и да е проблем.

Но днес в това вземат участие факторите на съвременната култура и средствата за масова информация, а младежта е развита както никога до сега – тя с всичките си фибри усеща широкия свят и не може да се размине със случайни стечения на обстоятелствата. Многобройните произведения на изкуството, Интернет и телевизията демонстрират толкова много примери за търсене на партньор и взаимоотношения с него, измени и разочарования, стълкновения и съревнования на това поприще, че съвместният живот придоби много сложен аспект.

Егоизмът ни нарасна до такава степен, че ни обърква и ни върти както си иска. Не знаем вече как ще я караме с него. И затова трябва просто да се научим да го управляваме, да го обуздаваме, без да го намаляваме, което по принцип е невъзможно, а да го удовлетворяваме по такъв начин, че не той да се разпорежда с нас, а ние с него.

За това е необходимо всеки да се приповдигне над своята природа, да бъде психолог сам на себе си, а също и да разбира партньора си, който на свой ред действа по същия начин. И тогава ние с него взаимодействаме на две нива:

• От разум към разум, на висотата на Човека.
• От сърце към сърце, на нивото на егоизма. Тъй като „сърцето“ е хранилището на желанията и страстите ни.

Ние разбираме, че притежаваме разум и чувства – системи, които трябва във всеки да се уравновесяват така, че умът да надделява над сърцето. Тогава всеки ще знае как правилно да взаимодейства и да се взаимовключва с другите, по пътя на взаимното разбиране и сближаване на желанията.

Ако именно така пристъпваме към работата, то ставаме зряла двойка изследователи. При това не става дума за възраст или опит, а за самия подход, който предава уравновесен вид върху нещата дори на ученик от горните класове. Това е истинската зрялост.

А между другото, днес има и 40-, и 50-годишни двойки, които се държат като деца и предявяват един на друг нереални, „детински“ претенции, подобно на малчугани, които могат само да искат от майка си развлечения.

Не, ние трябва да познаем предела, ограниченията на всеки, да се запознаем с неговата вътрешна система. Тогава ще мога да разбирам доколко мога да се сближавам с партньора, къде трябва да се спра, да запазя дистанция, а къде мога да се включа в него или истински да се слея с него. Като правило, се учим на това след многобройни жизнени беди, на основата на печалния опит на грешките, показващи ни, за какво е по-добре изобщо да не говорим между нас, с какво можем да се разминем и в какво с него сме действително заедно.

Нашето общо поле може да бъде разделено на тези три части, на тези три вида отношения. Аз се старая да се приповдигна над егоизма си и трояко да се отнасям към естеството на ближния:

• Там, където не се съприкосновявам с него;
• В нещо намираме точки на съприкосновение;
• В нещо достигаме до сливане на сърцата.

Но по-нататък се появява въпросът: как да възприемем това наше поле? Как да съчетаем тези три части в мен и в него? Как да се грижим постоянно за все по-осъзнато, по-смислено сближаване и съединение? Как да развиваме любовта по „сметка“ – т.е. въз основа на отчитане на интересите един на друг? Тъй като любовта е нашият общ „питомец“, който отглеждаме чрез взаимните ни отстъпки.

Отговори на тези въпроси даваме заедно.

Въпрос: Какво усеща партньорът в това общо поле, на своята обща „територия“?

Отговор: Първо, да оставим частната „територия“, тя лежи зад всеки от нас – нещо много съкровено, дълбоко, сякаш родствени от детството си хора или врязали се в душата спомени. Не засягаме тази област един в друг.

Второ, нашата обща „територия“, където можем да обсъждаме, е мястото на избора, което засега е неутрално, и което трябва да подобряваме през цялото време.

И трето, на „територията“ на любовта ние сме включени един в друг, там ни свързва общо чувство.

Що се отнася до общата „територия“, ние искаме да продължим сближаването, за да я присъединим в бъдеще към „територията“ на любовта. При това от самото начало трябва да осъзнаваме, че всеки един от съпрузите е абсолютен егоист, не желаещ нищо да дава на другия и стремящ се да извлече от него наслаждения на 100%. Изначално всеки буквално си „присвоява“ другия. А след това тези две полета, два кръга на интересите ни започват постепенно да се кръстосват.

Повтарям, сближаването се строи на основата на взаимни отстъпки, които се опитваме да правим всеки път с все по-голямо преодоляване. Ние си поверяваме непрекъснати разумни разчети на това, до каква степен можем още да се сближим помежду си. Ако има чувство – много добре, а ако е изчезнало, разумът продължава да следи за случващото се. Това е безспирен механизъм, „компютър“ в мен и в партньора, и двамата знаем, че вървим към все по-голямо сближаване, взаимовключване и сливане един с друг. Всеки път още и още, доколкото това е възможно.

Такива са плановете ни, и каквото и да правим в живота, всички негови ситуации приемаме не като случайности, а като възможности, шансове за постепенна консолидация.

При това, разумът развива в нас чувство. Аз чувствам колко е важен партньорът ми, колко е уникален. И той се отнася така към мен. Заедно можем да обобщаваме отношенията си, ние сме взаимно свързани и верни един на друг. Партньорът за мен е особена личност, открояваща се сред всички останали. С него се намирам в такава връзка, която не съм имал с никого досега. Между нас цари такава взаимност, че ние ставаме едно цяло.

Оттук произтичат взаимопомощта, взаимната поддръжка, взаимното разбиране, постоянните старания да покажа на партньора си, колко ми е приятно да се склоня, да му отстъпя, да му оставя повече пространство. Така напредваме.

Това изисква постоянна работа над собствения егоизъм, но всеки получава поддръжка от партньора. Има за какво да говорим, има на какво да се учим един от друг.

И главното тук е да действаме разумно, под контрола на разума. На това трябва да се упражняваме. Защото като правило, човек се стеснява да включи разума си и в същото време се стеснява да прояви любовта си. Бои се да си открие душата, за да не плюят в нея, бои се, че чувствата му ще бъдат осмени.

И затова трябва да изучим човека, както трябва: кой е той и какъв е. Едва тогава взаимоотношенията ни ще бъдат естествени и ще престанем да се стесняваме от собствената си природа. Напротив, ще се стараем да работим здраво и зряло с нея, между нас няма да остане недоразбиране, недомлъвки и „детски“ нелепи заобиколки, свойствени за младите двойки, които често попадат в мрежата на гордостта и надменността. Напротив, дори младата двойка ще бъде „възрастна“ по своите разсъждения, по подхода си към живота.

Поради липсата на такова обучение по любов, ние губим много, не знаем как да построим отношенията си и предаваме същите тези неверни шаблони на своите деца. Безусловно, ако им покажем верния път, то поне подрастващото поколение ще получи неоценим подарък, който ще му обезпечи щастлив живот.

Въпрос: Една част от полето Вие нарекохте „територия на любовта“. Какво е това?

Отговор: Тук между нас цари съгласие. Вече сме преодолели съвместната работа, всеки над себе си и над другите – и сме станали пълноценни партньори. До такава степен, че различията между нас изчезват. Обикновено хората чувстват нещо подобно по отношение на общото имущество, към внуците, към децата – към нещо такова, което произтича от двамата, в което са станали единни.

Например, заедно сме създали деца. Това се отнася към нас двамата, и това вече не е имущество, което по принцип можем да разделим. Изобщо, дори от философска гледна точка е интересно, защо продължението на любовта на двама става нещо единно, включващо и двамата. Но така или иначе, децата са областта на нашите общи интереси и съответно, общи чувства. Оттук, каквото и да се случи, ние можем да възобновяваме нашата връзка, наново да завързваме обсъждания и да пускаме общи филизи.

Ето ви пример за обща „територия“: любов, която ми е на сърцето, и я има и в партньора ми. Нашето дете е като трети фактор, където можем заедно да отгледаме своята любов.

А освен това ние не се ограничаваме от такъв „трети фактор“ и отделяме в сърцата си място един за друг. Както я чувствам в сърцето си, така и тя ме чувства в сърцето си. Там, в тази обща „територия“ в нас има някакво общо усещане, разбиране, съгласие, там между нас вече е сключен „съюз“, „договор“ за в бъдеще. Аз не мога да я отделя от тази „територия“ и тя не може да ме отдели. Там с нея сме „вкоренени“, здраво „вкопани“ в земята и това чувство вече няма къде да се дене.

Ето какво чувство трябва да достигнем. То се нарича „абсолютна любов“ или съюз. И в нашите беседи трябва понякога да правим акцент на реалността на тази взаимна любов.

От 43-та беседа за новия живот, 30.07.2012

[107853]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Любовта се проверява по отношение на ненавистта, която възниква в човек към източника на злото – по това, може ли той въпреки своето лошо усещане да обича източника на своето страдание. За сметка на това той трябва да се отдели от злото, от мястото, в което усеща страданието, като от чужда, не принадлежаща му природа.

Това е много специален момент. При обикновената егоистична природа, аз ненавиждам този, който предизвиква страдания в мен, източника на злото. Както често успокояват плачещото дете, което се е ударило в масата: ”А ти също удари тази маса, набий я!” Това е естествената, животинска, инстинктивна реакция.

Но духовната работа е посветена на поправянето в човека, а поправянията са възможни само при условие, че усещам от кого е това зло, но трябва да разбера, че при мен идва само доброто и любовта. И тогава, всичките ми болезнени симптоми трябва да ме обърнат не към източника, от който идва злото, а към източника на зло в самия мен, към мястото, където усещам злото, към моето зло начало.

Тъй като тъкмо в него усещам страданието, лошото отношение и тъкмо него трябва да отделя от себе си, да направя екран, до го съкратя до такава степен, че накрая обръщам злото в неговата противоположност.

Както ако пред мен имаше маса с пет ястия, и навеждайки се над всяка чиния усещам отвратителния вкус, вонята, гнилоча. Това не е пресолена храна или подлютена, а истинска отрова. А аз трябва да поправя своите сетивни органи, за да обикна тези ястия, което по начало е невъзможно. Ето така поправяме своите желания, в които усещаме ненавист – на любов.

 От подготовка към урока, 03.04.2013 

[104123]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Идваме от мястото на разбиването, започвайки от желание, което не разбира какво представлява отдаване, святост, духовност. Строим тези разбирания постепенно, в течение на много време. В крайна сметка, думите не се изменят: и в началото, и в края на пътя остават все същите думи: отдаване, любов, но всеки път според степента на напредване, в тези думи човек чувства по-голяма дълбочина, по-точна форма.

Сякаш взимаш един плод, покрит с многослойна обвивка и постепенно го почистваш слой след слой. И едва в самата сърцевина, вътре, под десетките обвивки се намира самият плод. Точно така почистваш и обвивките на думите, чувствайки все по-силно какво означава всяко понятие, какво стои зад всяка дума.

А когато се прояснява една дума, едно понятие, благодарение на него и другите стават по-ясни. Защото всички са свързани заедно. Така човек постепенно започва да желае да разбере за какво пишат кабалистите.

По някакъв начин вече започва да разбира това с разума си, но все още без да усеща реално. И от това в него се поражда много силна потребност за постижение! Той оглупява според степента на напредъка си. Тъй като, ако не би се стремил да разкрие духовния свят, ако няма ярко изразена, горяща точка в сърцето си, той би се учил чрез ума си и затова би напредвал по този ясен, „едностранен“ път, воден от разума.

Ако в него действат едновременно и сърцето, и разумът и той развива своя духовен съсъд, то винаги ще е объркан. Ще чувства, че губи остротата на възприятията си и разумът му не се увеличава според степента на обучението, а пропорционално нарастват само чувствата.

Разумът става следствие на чувствата. Колкото повече се развиват чувствата, духовният съсъд, който се определя от усещанията, от желанията, само в тази степен работи и разумът на човек. Тоест той става много „примитивен“, а не високо интелектуален, обичащ да разсъждава умно и да философства. Той е умен само в тези рамки, в които чувства сърцето му. И това означава да бъдеш мъдър чрез сърцето си, тъй като именно сърцето задължава човек да бъде умен и то само на нивото на сърцето и никъде другаде.

И какво хубаво има в това, тъй като човек губи остротата на ума си и целият е погълнат от вътрешните си преживявания, стремейки се да развие сърцето си, иначе ще остане в мъгла и ограничен. Тъй като получава всичко чрез духовния си съсъд, чрез усещанията си. А човек, ръководещ се от усещанията, не се смята за много интелектуален в нашия свят.

Накрая това смутно състояние ще го принуди да побърза и да развие чувствата си, тъй като той разбира и усеща голямата си ограниченост. Ясно му е, че разбира само това, което сърцето усеща. А сърцето чувства много малко и то в много егоистична и примитивна, едностранна и тясна форма.

Затова на човека не му остава избор – той разбира, че трябва да разкрие сърцето си. Той попада под огромен натиск, който се усилва, благодарение на завистта му, на страстта, честолюбието, тласкащи го към духовно разкриване на сърцето. Положението му е безизходно, защото Творецът му разкрива всички други форми на развитие.

Той сякаш оглупява: губи способността си да чува, да чувства. Има хора с остър ум, разбиращи от политика, от наука, от разни сделки, а той става много прост, ръководещ се само от движението на сърцето. В нашия свят това се нарича животинска степен, а човек се нарича този, който се ръководи от разума. Но това ограничение принуждава човек с всякакви средства и на всяка цена да разкрие сърцето си, да развие духовния си съсъд. Иначе се чувства изгубен поради това, че не разбира какво е това отдаване.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 27.02.2013

[102749]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Проучване:  Ако хората се обичат един друг за дълго време, то това със сигурност ще се отрази на техния мозък. По сканирането на мозъка на влюбените може да се предскаже дали те ще бъдат заедно след три години, независимо от техните желания и показания.

Показвайки снимка на „втората половинка“, се сканира мозъка – ако се определи повишена активност в зоната, свързана с критиката и преценката, връзката има бъдеще. Следва да се отбележи, че центровете на удоволствие показали намалена активност.

Според учените, това означава, че двойките получават удовлетворение от  връзката. Следователно, механизмът на наградата е от решаващо значение по отношение на стабилността на отношенията. Когато силното чувство се съчетае със способността за регулиране на емоциите, тогава двойките имат шанс за успех. Означава, че човек гледа позитивно на партньора си и умее да разрешава конфликтите.

Коментар: Всичко в природата трябва да бъде балансирано. Има само две сили: положителна и отрицателна, отдаване и получаване и те трябва да бъдат в хармоничен баланс. Това е гаранция за стабилност на всяка система – семейството, държавата, света.

[100562]

Filed under: Здраве, Мъжът и жената - Няма коментари→

От писмо на Баал а-Сулам към учениците (№11): Моля те да прилагаш повече усилия в любовта между другарите, изобретявайки способи, позволяващи да се умножава любовта между другарите и да се унищожава във вас стремежът към материални придобивки.

Защото именно това сее ненавист. А между доставящите наслаждение на Твореца не може да има никаква ненавист – обратното, между тях цари милосърдие и безмерна любов. И тези неща са прости… Струва си да се вслушате в моите думи, защото в тях са вашият живот и дълголетие.

Въпрос: Как трябва да поправиш своето отношение към другарите, които предизвикват ненавист в теб?

Отговор: Трябва да обикнеш другарите, които сега ненавиждаш, това е всичко. Трябва да достигнеш такова състояние, когато те ще станат най-скъпи, близки и желани за теб. Но заедно с това, трябва да съхраниш и ненавистта към тях.

Ненавистта ще остане долу и ще ти се наложи постоянно да се грижиш за това, да я поправяш и над нея да строиш любовта. С това се определя духовното напрежение. Разкриваш духовния свят в точката на съприкосновение между ненавистта и любовта, тези две сили!

Не може да има просто любов или просто ненавист. И любовта, и ненавистта се предизвикват от светлината, която така или иначе свети. Но ти намираш себе си и се разкриваш в сливането с Твореца по средата между тези две чувства.

От урока по писмо на Баал а-Сулам, 03.02.2013

[100006] 

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Становище (Далай Лама, XIV, духовен водач на тибетския будизъм): Всички религии казват, че егоизмът, идеята за значението на собственото „аз“ е източникът на всички проблеми, източник на гняв, омраза, завист. Не трябва да се прилепваме към „аз“. Много по-важно е да се отдели енергия за „трансформация на ума“, за развитие на способността за любов и състрадание.

Всички живи същества желаят щастие и не искат страдание, така че е необходимо да се създават условия за щастие и свобода от страданията, да носим полза на другите и да не причиняваме вреда. В това всички религиозни учения са единни. Всички те говорят за значението на състраданието, търпението, самодисциплината, любовта,

Светската (нерелигиозна) етика, основана на любовта и състраданието, е напълно подходяща за решаване предизвикателствата на 21 век. Добре би било колкото може повече хора да следват тази етика. За всички нас, когато вече сме 7 милиарда, е много важна любовта и състраданието. Трябва да се опитаме да бъдем добри хора, да проявяваме грижа за  всички.

Бих искал всички да разберат и да разкажат това на близките и приятелите си, а те от своя страна – на своите. По този начин разширяваме етиката на цялото население на планетата.

Реплика: Религиите никога няма да тръгнат към сближаване, тъй като се основават на егоизма на вярващите. Именно те разделят хората. Да се издигнем над тях и да се обединим, т.е. да приемем единството над всичко, в това число, и религиозните различия – това е начинът за излизане от кризата. Към обединение, независимо от различията – ето към какво трябва да призоваваме. Вътре в религиите виждаме само омраза към чужденците и хората от други религии. И никога истински призив за единство и любов. Затова Далай Лама говори за нерелигиозна етика като подходящо решение на предизвикателствата на 21 век.

[96731]

Filed under: Криза, глобализация - Няма коментари→

Проучване: Икономическите реформи и неравенството в доходите създадоха нов тип масово поведение – „секс в замяна на подаръци“. Във Висшето училище по икономика (ВУИ) бе проведено проучване „Комерсиализация на интимността и срещи срещу възнаграждение в Москва, Минск и Киев“.

Социолозите казват, че 30% от анкетираните жители в тези градове са имали опит със „среща срещу възнаграждение“. И през последните години „секс в замяна на подаръци“ е все по-често явление. Учените изтъкват, че този тип поведение е добре проучен в други пазарни икономики и той коренно се различава от обикновената проституция.

Над 60% от анкетираните отговорили, че за тях е допустим сексът без любов, но те не са готови да се женят без любов. Никой не дължи нищо на никого – тази фраза се превърна в символ на пазарните отношения. Семейната институция до голяма степен е разрушена от възприемането на живота от гледна точка на търсенето и предлагането. Участието в срещи срещу подаръци е станало популярно.

Коментар: Това, което винаги сме наричали любов, трябва да бъде наречено използване на другия за себе си, за да задоволя своите желания. Любовта може да бъде само една – над егоизма, и тя съвсем не се развива между половете, а само под въздействие на висшата светлина, която издига човека над егоизма. Така че в нашия свят любов няма, а в най-добрия случай има взаимно егоистично удовлетворяване. А сега стана още по-очевидно – за подаръци.

 [96407]

Filed under: Криза, глобализация, Мъжът и жената - Няма коментари→

Новосибирски конгрес, урок 2

Въпрос: С какво духовността се различава от душевността? Има душевни, симпатични, приятни хора, а един духовен човек може и да не бъде много приятен. В какво е разликата между тях?

Отговор: Душевни наричаме хората, които са ти приятни във всекидневието, които са готови на някакво съчувствие. Такъв човек ще те разбере, ще ти стане близък, той може да помага, да съчувства и т.н.

А духовният човек – това е този, който чрез жестока работа над себе си, „трошейки зъби“, въпреки сeбе си, чрез и под огромно напрежение, прераства в нещо абсолютно различно от това, което е човекът в нашия живот – преминава в свойството отдаване, което не съществува в нашия свят.

Това свойство се изработва чрез огромен стремеж, огромно намерение, огромна концентрация на усилията, внимание, постоянна работа и възможно най-силен контрол над себе си.

Когато човек достигне това състояние, в него се появява особено отношение към другите – не душевно, не ласкаво, не любящо в нашите очи, защото той мисли как да направи от нас одухотворени хора, тоест притежаващи душа. А това е съпроводено със сериозно насилие над себе си, с напрежение, с напрегната работа. Затова такива хора не са от приятните. Мисията им ги задължава да се отнасят към нас като към малки, слаби хора, целеустремено.

Знам това по себе си. Моят учител гледаше на мен като на глина, от която той трябва да извая нещо, и оценяваше доколко тази глина ще издържи, ще започне да стене, докъде той ще може да извайва. Така се чувствах. От една страна, това е огромна любов, вътрешно участие и разбиране. Но в действителност външните проявления са много специални. Може да ги оцени само този, който разбира поставената цел, свойството на ученика и работата на учителя.

От втория урок на конгреса в Новосибирск, 07/12/2012

[95038]

Filed under: Духовна работа, Конгреси и събития, Учител и ученик - Няма коментари→