Конгрес в Харков. Урок №2
Проблемът в духовното напредване е в това, че то се базира на единството на противоположностите. В нашия общ пъзел всеки се присъединява към останалите с особената си форма, и нищо друго.
Но когато тези части се приближават една към друга, те откриват острите си ъгли. Намирайки се на разстояние една от друга, те не усещат това. А когато се доближават – започват проблемите.
И тук трябва да се държим – да не бягаме от тези остри ъгли, а да разберем, че те трябва да си пасват, да влязат един в друг, че ние трябва да намерим вярното решение за триенето между тях.
Това не засяга някакви земни свойства и качества, навици, характери, менталност, всичко онова, което ни разделя в нашия свят. Неговите атрибути нямат никакво отношение към пъзела, който трябва да сглобим.
Нашите краища, ъгли и несъответствия имат духовен произход. Те се раждат тъкмо в групата, когато тя започва движението си напред. И затова виждаме как се организират групите, как момчетата се въодушевяват: ”Напред! Команда!” – струвайки ни се, че всичко е наред, а след няколко месеца започват проблемите.
Тогава на хората им се струва, че това са външни проблеми: видимо не са подбрали верния състав, навярно трябва да се отдръпнат някъде настрана, малко по-нататък, за да не си пречат един на друг. Така те искат взаимно да се отдалечат: всеки търси своя ъгъл, ако не в къщи, то в групата, някаква ниша, за да си пречат по-малко. Хората си мислят, че така ще могат да живеят за напред, и не разбират, че това не е методът, а бягство от решението на най-главния проблем – обединение на противоположностите.
Разбира се, много е жалко да се наблюдават такива явления, но те се случват навсякъде и колкото по-напред, толкова по-зле. Трябва колосална сила на волята, за да се поддържаме взаимно в тази игра, във войната срещу нашия общ враг – Фараона, общия егоизъм, който се опитва по всякакъв начин да ни разедини и прави това много прецизно. В резерв той има море от възможности. А ние, за съжаление, винаги забравяме, че това е само игра, склоняваме глави и му се подчиняваме.
По същия начин той действа чрез семейството, работата. Изведнъж се създават особени условия, позволяващи да преуспеем – и на теб ти се струва, че това трябва да се направи на всяка цена, а след това ще си свободен и ще можеш да се развиваш духовно. Или ти се струва, че седейки в къщи ще прочетеш повече, ще научиш повече и че е по-добре, отколкото да се заседяваш в групата часове наред, без да знаеш какво следва.
За голямо съжаление, много рядко се хващаме за главата, спомняйки си, че всичко това е игра, наложена ни отгоре, специално за да ни объркват, за да се стараем всеки път да се разплитаме.
По същият начин възрастните дават пример на децата, поставят им задачи и измислят игри. Така е организиран учебният процес в училище. Винаги и навсякъде се учим от въпросите и решенията.
Но единственият въпрос, който трябва да решим, винаги е един и същ: ”Как да се задържим във връзка над растящите проблеми?”. Защо трябва да разбираме, че тези проблеми идват отгоре. Всички те много ясно са пресметнати в противодействието на светлината на нашите съвместни желания. Всички те идват с прецизна точност във всеки един момент, във всеки миг, при всеки един от нас в определеното за нея (изключително за нея) състояние и в съответната форма, така че не е възможно това да се разпознае.
Светлината се приближава към нас, показвайки все повече и повече грапавини между частите на конструктора или пъзела и ни обърква, много ни обърква. За какво се прави това? Защо трябва да ни объркват така, да се отдръпваме от вътрешната си работа, която се състои в обединението на противоположностите? Защо ни се дава такова отстраняване от това, такова неразбиране? Защо ни е толкова трудно отново да осъзнаем, че няма никого освен Него, че всичко това е една Сила, че програмата, която решава този проблем, е една? В нея ние на практика се явяваме марионетки. Нямаме нищо, никаква свободна воля. Тя е само в едно: да създадем такива условия, за да не забравяме за това.
Цялата сила на групата се заключва в това, да не забравя. И това се нарича „взаимно поръчителство” (арвут), когато между нас създаваме такава система за връзка, за напомняне, когато при всяко вътрешно движение, което не е устремено към обединение, веднага настръхваме и усещаме: тук нещо не е наред.
Кой ще ме разтресе? Кой веднага ще ме ободри и приведе в нормално състояние? Арвут – общото поръчителство на групата, задължавайки се да поддържа всеки от нас в бойна готовност, към всяка, дори и най-малката проява на разделение, неразбиране, критика, пренебрежение и т.н.
Колкото по-високо се издигаме по духовните стъпала, толкова по-голяма и по-голяма ще бъде точността, чувствителността – дотолкова, че най-малките разминавания между нас ще се проявяват все повече и повече, и проблемите, които по-рано ни се струваха малки, ще израстват до краен предел и ще станат непреодолими.
В това се състои нашата работа – да създадем такава атмосфера, в която през цялото време ще бъдем ”дърпани” от къс повод, през цялото време ще усещаме: къде сме относно обединението, какво гори в мен, по какъв начин този ”лукавият” ме обърква сега, за да се отклоня от пътя и да оставя това дело, да се отвлека – за малко, за няколко часа или за няколко дни.
После свиквам с това. Изобщо, искам малко да се отвлека от всичко това, изморявам се и т.н. ”Разбира се, че трябва да почина. Съществуват и други проблеми. Освен това има и друг живот…” Постепенно започвам да се самонаграждавам – накрая се отдръпвам или съществувам на безопасно разстояние, когато тези проблеми за напасване с моите другари не ме интересуват, не ме вълнуват, не ме трогват.
И на такова разстояние мога да съществувам до края на живота си: ”Нищо, никакви проблеми”. Мога да идвам в групата, т.е. там, където приятелите се обучават. Мога да поседя заедно с тях, да работя, да седна на трапезата с тях или още някакво съвместно мероприятие и ще ми се струва, че всичко е наред: ”Нищо страшно, всичко е наред”.
А всъщност аз съм в пълен хаос! Та нали специално съм се отделил на разстояние, за да не ме закачат, това да не ме засяга. И за това аз не се занимавам с поправяне. Поправянето е възможно само ако усещам здраво сцепление, което не се подслажда от различни кремове, масла и др. Напротив, ние се търкаме един в друг на сухо, изпитвайки неприятно усещане, когато аз го закачам или той мен, и не знаем по какъв начин да се разминем…
А да се разминем не можем. Групата натиска от всички страни и ни напомня, че не трябва да се разминаваме, а тъкмо обратното, още повече да се притискаме, синхронизираме, отстъпвайки един на друг – докато не влезем в ясен контакт и между нас не възникне абсолютна комутация.
Как да постигнем това?
Тъкмо това се нарича ”взаимно поръчителство”: групата създава поле за постоянно обединение, което става пределно важно за всеки от нас. Тогава наслаждението, предизвикано от това, че преодолявам откъсването от другите е наслаждение от боя, от преодоляването. То ни овладява и ние се явяваме истински отбор, атакуващ отбор.
Всеки трябва да се атакува отвътре. Но разбира се, за това е необходима истинска подкрепа от всички, от страната на всеки.
И в това се състои нашата свобода на волята – да създадем такава атмосфера в групата, която да ни държи заедно, да ни възбужда, да оправдава това скърцане на нашите зъбни колела едно в друго. Разбира се, те още не се допират, няма сцепление, а се люшкат и неприятно се допират едно с друго, а на нас ни е нужно зъбите им да се допират. Нужно ни е такова условие за съществуване, защото в това се състои целият ни живот.
В това се състои работата ни. Всичко останало се прави от светлината – всичко останало освен това. Това е единственото мъничко поле на нашата дейност, което е оставено на нас.
Като правило, ние сме готови да се заловим за всичко друго, освен за тази работа, освен за създаването на такава атмосфера, на такова обкръжение, на такова мнение, което би ни помагало постоянно да разбираме в какво е проблемът ни и да намираме сили за неговото решаване. Не да си затваряме очите, да бягаме от него, а да получаваме наслада от това, че воюваме с този проблем.
Това зависи само от важността на целта, само от това, доколко в групата е силна тази точка, зад която трябва да стоя постоянно, контролирайки само нея. Тази точка е базова за мен. Нищо друго не е от значение, защото всичко останало – това всъщност не съм аз. Това не го правя аз, то не се решава от мен. Единствено в тази точка се образува моето ”Аз”.
А след това започваме да откриваме, че всъщност в тази точка, в зависимост от нашите усилия, се осъществява многократното усилване на нашата връзка. Затова достигаме до разкриване на висшия свят и започваме да го усещаме милиарди пъти по-силно, отколкото при първоначалното ни създаване.
От 2-рия урок на конгреса в Харков, 17.08.2012
[85920]
Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Кабала, Конгреси и събития -
Няма коментари→
Конгрес в Харков. Урок №3
Конгрес в Харков. Урок №3
Световен конгрес „We!“, Ню Джърси, урок №1