Въпрос: Ако гледам на схемата на висшите светове – къде там е човекът?

Отговор: „Човек” – това е парцуфът Зеир Анпин на света Ацилут.

Ако душата се включи в Малхут на света Ацилут и я заставят да достигне съответствие със Зеир Анпин на света Ацилут, съгласно желанието да се уподоби на Зеир Анпин, който се нарича Творец (Кадош Барух Ху) – то, по това действие за подобие, душата се нарича подобна – доме, Адам – „Човек” (Адам) – означава „подобен” (доме) на Зеир Анпин.

Тоест човек – това е желанието за наслаждение, на което се е удало да се издигне в Малхут на света Ацилут и да я приведе в сливане със Зеир Анпин. Защото сливането (зивуг) – това е мярка за подобие по свойства. В степента, доколкото ти се е удало да приведеш Малхут към такова сливане – ти се наричаш човек.

В зависимост от подобието на Твореца ти преминаваш стадия на подобие, на своето духовно развитие „човек”  – стадия на развитие на зародиша (ибур), или вече си се родил и си станал новороден (еника), или си дораснал до състоянието на „дете” (катнут), или на възрастен (гадлут).

Доколкото ти си съединил Малхут със З”А, съгласно силата на своето желание, доколкото си искал да се уподобиш на З”А (на Твореца, „Кадош Барух Ху”), реализирайки своето желание „отдолу нагоре” – в тази степен ти се наричаш човек.

А ако не – то ти се отнасяш към животинското ниво на своето развитие. Защото ако не се обръщаме с такава молба нагоре (не издигаме МА”Н), то сме напълно управлявани свише. Само този, който започне да изменя себе си от получаване на отдаване, включвайки се в системата от връзки на Малхут със З”А, се нарича човек.

Всичко се определя от моето желание да стана отдаващ, човек, Адам – подобен на Твореца! Това означава, че съм готов да приема върху себе си цялото „бреме на властта на небесата” (Малхут), тоест да изпълнявам всички закони на връзката между Малхут и З”А – само и само тя да се е осъществила. С това аз напълно поправям своята душа.

И с това, вече не съм подчинен, както животното, а имам свободата на избора, за да избера, че искам да изпълнявам закона за отдаването: „да обичаш ближния като самия себе си”. Това означава, че аз се съединявам с другите без всякакви прегради – Творецът се намира между нас и ни съединява.

Аз трябва да достигна състоянието, когато другият става за мен по-важен от самия мен. Както сега, аз мисля само за себе си и пренебрегвам останалите и ако това засяга моите лични интереси, то няма да се спра пред нищо – така трябва да заобичам ближния.

Това се нарича „както самия себе си”. Ако достигам любовта към ближния, то сам вече не съществувам. Аз не мога да мисля наполовина за него и наполовина за себе си – за себе си аз вече забравям. Това е законът на интегралната система.

Ако се включа в цялата тази система – само тогава нейната положителна реакция се възвръща към мен, Това се нарича безкористно отношение, без всякакви оглеждания за самия себе си. За себе си аз не мисля – за мен съществува и ме е грижа само това, което се намира извън мен. И само при това условие, то ще се върне обратно към мен.

От урока по статия на Рабаш „Пояснение към Птиха“, 15.04.2011

[40751]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос: Какво привлича мъжа към конкретната жена? В това привличане има ли духовен корен?

Отговор: Ако разглеждаме този въпрос на ниво духовен свят, то тук, в нашия свят, хората изпитват влечение на физиологично, животинско ниво.

Нивото “човек“ в нас е – стъпалото, на което ние трябва да се обединим за да разкрием Твореца, така че да прозрем новото ниво на съществуване. Затова, аз избирам за себе си съответстващ ми не по външните признаци (на нивото на физиологичното тяло “душа“ не съществува), а този, който ще успее да ми бъде максимално полезен за постигането на целта.

И същия такъв избор ние правим и по отношение на другарите, групата и книгите. На всяка крачка аз винаги избирам най-полезното средство.

И ако трябва да си представим как да се оженим съгласно духовния свят, то от всички възможности аз избирам онази жена, с помощта на която, по най-спокойния и ефективен начин  ще достигна целта!

Подразбира се, че всички предпочитания при избора на партньор, съотнасящи се към този свят – губят своята важност. Този избор човек прави сам за себе си. Надявам се, че в нашето обкръжение ние ще видим такива двойки.

От лекция в аудитория „Кабала за народа“, 08.03.2011

[40827]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Мъжът и жената - Няма коментари→

Всички души са обединени помежду си и са разпределени по различните нива: неживо (Н), растително (Р), животинско (Ж), човешко (Ч) и духовно (Д).

На духовното ниво се намират душите, които се поправят. В тези, които са на човешко ниво, има „точка в сърцето”, те се стремят към поправяне. А всички останали – не.

При това, възможно е, на всички останали да не им е необходимо такова напредване. В когото се пробуди точката в сърцето, той може да се издигне на върха – но това ще бъдат особени, изключителни случаи. А като цяло, душите не претърпяват такива резки промени.

И означава, че не трябва да се изисква от човечеството, цялото, то, да приеме структурата на развитите общества.

Заради това ни е трудно да повярваме на Баал а-Сулам, който пише, че всички хора вече са станали едно семейство и, че човечеството е готово за духовен подем. И всъщност това е така.

Мъничка част на мозъка, с размер милиметър на милиметър, управлява цялото тяло. Така и малка част трябва да управлява цялото човечество, свързвайки го с Твореца. От тази част всички ще получават поправяне в пасивна форма, каквато съответства на техния тип душа.

С това не трябва нищо да се прави. Не трябва да се изравняват всички по демократичен образец. Те ще станат равни после, когато всеки се поправи съобразно с егоистичния си потенциал, със своето решимо. Тогава всички ще станат единно „тяло”, но в това тяло ще има 90% „плът”, „кости”, „мускули”, „сухожилия” и т.н.

Колко важни органи има организма? Колко се подчиняват на мозъка? И каква част от мозъка представлява човека като такъв? Малка точка, „микропроцесор”, не повече.

От урока на тема „Принципи на единното възпитание“, 21.03.2011

[38707]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос от Япония: Какви са причините за бедствията, които ни се случват? Съгласно прогнозите, нас ни очакват още трусове. Можем ли всички заедно да предотвратим тези събития тук и по целия свят?

Отговор: За да отговорим на този въпрос, трябва първо да разберем къде сме ние. Ние се намираме в „кръгъл” свят. Това ни обяснява науката кабала в раздела „Възприемане на реалността”.

Нека да не чакаме за болезнени потвърждения от този вид, проявяващи се в нашия свят. По пътя на болезненото усещане разкриваме, че всички ние сме взаимосвързани, че светът е глобален и интегрален и в него съществува „ефектът на пеперудата” и т.н. Нека да не учим уроците си от бедствията, които непрекъснато ще се случват, за да ни убедят в това. Нека вместо това, да учим науката кабала.

Докато нашият жизнен опит започне да работи, може да стане много късно. Още колко цунамита, земетресения и други бедствия трябва да се случат, за да поумнеем? Нека вместо това, се обърнем към науката и мъдростта. Написано е: „Мъдър е този, който учи”. Какво учи мъдрият човек?

Знаем от науката кабала, че цялата реалност се усеща вътре в нас, защото е вътре в нас. Моето възприятие се разделя на пет равнища. Три от тях са моите вътрешни усещания: корен, душа и тяло. Те се „обличат” в мен отвътре. Освен това, има външни детайли на възприемане, които аз възприемам отвън, извън мен: одеяние и дворец. Това е целият свят извън мен. Одеянието е всичко в сферата, до която моето тяло или усещания могат да достигнат, а дворците са отдалечени, непостижими неща или казано иначе, нещата неподвластни на мен.

Така е разделена реалността. Нейната вътрешна част се нарича Галгалта ве Енайм (ГЕ), а външната част се нарича АХАП. Това разделение е било предизвикано от духовното разбиване и поради тази причината ние едва, едва усещаме ГЕ вътре в себе си и нямаме никакво усещане, че АХАП е част от нас. Така ще разделяме нашата действителност до самия край на поправянето, когато ГЕ ще се обедини с АХАП в целите десет сфирот.

От тук ние трябва да направим следния извод: ние чувстваме всичко вътре в нашите келим. Това може да бъде цунами, Земята или Вселената с всичките и звезди и галактики. Всичко е вътре в моето егоистично желание. „Аз” е ГЕ, коренът, душата, тялото, а „извън мен” е АХАП, одеяние и дворец, двете външни категории на възприемане.

Различни промени се случват в моите вътрешни и външни келим. Гледайки на стихийните бедствия, е много трудно да се разбере защо тези болезнени събития се случват във външните келим, а не във вътрешните. Защо тези промени повлияват днес на определена част на моята душа, наречена „японци”? Защо катастрофата се случва имено на тях?

Моята душа също включва други части, които аз възприемам като свои приятели. В действителност те не съществуват сами по себе си, а в моите очи, като части от мен. Това ще бъде така докато не завърша своето възприятие, и тогава всички ще се обедини в едно цяло, в едно желание, споено и напълно насочено към отдаване. Това е поправената форма.

Ако не виждаме действителността от тази позиция, ние никога не ще можем правилно да възприемем какво се случва, включително войни, катастрофи, корупции или нещо друго. Ние никога няма да оправдаем Твореца или да разберем как всичко се движи по посока на поправянето.

Но ние няма да се справим без да имаме правилния възглед за нещата, без да имаме картина на „кръглия” свят, който е вътре в човека и зависи от неговото поправяне. Няма нищо извън мен. Аз съм всичко. Това е моята земя, моето земетресение, моята Япония, моята Либия, моят Израел, моята планета и моята Вселена. Всичко това отразява моите свойства, които все още са непоправени.

От урока на тема „Екологическият проблем и пътят за неговото разрешаване”, 13.03.2011

[37956]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

От писмо № 57 на Баал а-Сулам: „Всичко, което може да се постигне, било то малко или голямо, се постига само със силата на молитвата.

А цялата работа, която сме длъжни да извършим, е необходима само, за да разкрием нищожността на собствените си сили… Защото само тогава сме достойни да излеем пред Твореца истинската молитва.

Затова, длъжни сме да положим всички усилия, за да постигнем отдаването, както е казано: „Направи всичко, което е по твоите сили!”, макар да не виждаш никакъв резултат с очите си.

Но в мига, в който вече се препълни чашата на твоите усилия, ще настане време за молитва. А дотогава, ако някой казва, че не е полагал усилия и е намерил – не вярвай!”

И в нашия свят виждаме, че хората невинаги настояват за своите искания. Има детски молби, когато детето крещи за всяка дреболия, която му се струва много важна, а ние не обръщаме внимание, защото знаем, че желанието му скоро ще премине.

В същото състояние се намираме и спрямо целта на творението. Дори, когато вече малко или много си изясним какво означава, трябва все по-точно да насочваме себе си към нея, за да не се намесят никакви странични цели. Тази цел трябва да се окаже в самия център на всички наши интереси, стремежи, на всички желания и намерения, които могат да се пробудят в нас.

Сякаш виждаме целта, прицелвайки се с оръжие, насочвайки го точно в центъра – само отдаването на Твореца, чистото отдаване на Даващия, който не се нуждае за себе си от нашето отдаване. Така че цялото наше отдаване да бъде само заради отдаването, без оглед на самите нас и на кого се каним да отдаваме.

Ние искаме да разкрием самата сърцевина на отдаването и да се прицелим в този център, желаейки само да отдаваме и да не получаваме никаква изгода за себе си – нито пряко, нито косвено, по някакви алтернативни пътища. Но към този стремеж е нужно да добавим всички онези сили, които допълнително трябва да разкрием, и които се намират в нас – в недрата на душата ни, цялата дебелина (авиют) на нашето желание.

И ако се настроим така, че всеки миг, във всяко състояние, да бъдем точно прицелени в средата на целта, с всички вътрешни сили, които разкриваме в себе си в това състояние – това означава, че правилно сме се настроили към целта и нашите желания ще стигнат до нея.

Всеки път е необходимо да се връщаме към такава концентрация върху целта, както е казано: „Исраел (стремящият се към Твореца), светлината и Творецът са единни”. И тогава действително съединяваме заедно всички средства, причината и целта. За да могат всички части на нашата душа и целта, тоест нашето поправено състояние, каквото си го представяме, и всички средства за неговото постигане, всичко това да се съедини в едно състояние. И тогава то ще се разкрие.

Затова молитвата в духовното е равнозначна на самото действие, тъй като тя прави всичко, което в действителност е възможно да бъде направено. Всички части на мирозданието са вече приготвени и чакат само участието на човека. И единственото възможно действие от негова страна, е да присъедини към това мироздание себе си, светлината и онова поправяне, което иска да постигне.

И целият този механизъм се привежда в движение посредством действието, което се нарича „молитва”.

От урока на тема „Какво е молитвата“, 09.03.2011

[37666]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Учение за Десетте Сфирот”, част 1, „Вътрешно съзерцаване” , гл.6, п.34: „Цялата същност на понятието време в нас не е нищо друго освен усещане на движенията.

Тъй като материалният разум в нас представя и предава форма на определено количество движения, усещани едно след друго, той ги преобразува в представа за определено „време”.

По този начин ако човек и неговото обкръжение се намираха в абсолютен покой, понятието време нямаше да е известно на никой.”

Ако, раждайки се в този свят, веднага получавахме друго обкръжение, тогава щяхме да станем други създания. Затова, сегашното обкръжение ни прави такива, каквито сме.

Човек се състои от две части. Едната от тях е „животинска”. В нея няма нищо осъдително – това е просто стъпало на развитие. Често сравняваме някого с животно, за да подчертаем неговата „приземеност”, безчувствие – но това не е непременно вярно. На своето ниво животните се намират в подобие с природата и нямат недостатъци.

Така че онази наша част, която се отнася към животинското стъпало, действа и възприема своята реалност, съгласно собствените си свойства, собствения си „пулс”. Този „пулс” отброява всеки миг.

Човек има вътрешен биологичен часовник, свързан с Луната и Слънцето, с движението на Земята, със смяната на годишните сезони и с много други фактори, свързани с природата на биологичния организъм, а също и с космическата природа на системите на небесните тела.

Всичко това ни дава усещането за време, движение и пространство. Именно в тези координати съществува нашето тяло.

А освен това, извън каквато и да е връзка с него, в нас съществува друга реалност, наречена „душа”. Тази част е скрита от нас – не я откриваме отвътре. Тя може да се прояви само като зародиш, като „точка в сърцето” – все още не е самата душа, а само възможността да я открием. С други думи, точката в сърцето е средство за разкриване на душата. Благодарение на нея можем да стигнем до втората, по дълбока част от себе си.

Науката кабала обяснява, че духовните парцуфим се изграждат по скалата „външно-вътрешно”. Нашият външен парцуф е същото това „животно”. Тук става дума не за плътта, а за усещането на собственото битие в този свят – битието в психологически, физиологичен, социологичен, семеен, емоционален смисъл. С други думи, нашето „животно” не е просто тяло, а същество, усещащо себе си като човек в материалния свят.

А след това в него започва да се пробужда по-висок, духовен образ и скоростта на развитие на този образ по никакъв начин не е свързана с онова, което се намира долу. Той няма отношение към нашата нервна система, към нашите свойства и манталитет, към нашето възприемане на света и към самия външен свят. Духовният образ в нас е нещо съвсем различно. Той е противоположен на цялата материална действителност и е отделен от нея. Има собствен ритъм на развитие, свои причини да се развива.

Сега, заради тази своя вътрешна духовна част, човекът трябва да призове духовната помощ, духовните средства. При това, трябва да ги намери в заобикалящия го свят, но вече чрез вътрешни сигнали.

От урока на тема „Време“, 09.03.2011

[37571]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, «Предисловие към ТЕС»: „И само героите сред тях, чиято граница на търпение устояла, победили стражата, и, отваряйки портите, били удостоени веднага да съзрат лика на Царя…“

Въпрос: Какво означава „големина на търпение“?

Отговор: Човек идва в кабала, горящ от нетърпение да постигне всичко и веднага, а когато не успее, започва да се сърди  на себе си, на Твореца и на целия свят. Така се проявява неговото здраво и силно егоистично желание, което разбира, че то няма никакъв шанс  да напълни себе си поради своята пълна противоположност на източника на напълване.

Големината на търпение се формира в човека, когато той започне да разбира в какво се състои духовният път, осъзнае необходимостта на всеки негов етап, и, като че ли с пинсета, едно по едно, събира всички свои натрупани впечатления, разбирайки, че без тях няма да може да сглоби „легото“ на своята душа.

Тъй като душата на човека включва хиляди различни детайли, всеки от които е необходимо да се обработи, затова е невозможно да се прескочи някой етап.

Баал а-Сулам пише, че именно този, който върви дълго към поправянето, печели повече, защото извършва по дълбоки изяснения. Тъй като нашата обща душа не е просто двуизмерен пъзел, а сложна структура, която се разпростира в дълбочина по всички посоки, защото всяка душа трябва да включва в себе си всички души.

Това е многоизмерно духовно пространство, в което човек със своето тяло е свързан абсолютно с всяка душа, като че ли, освен нея, няма никой друг. И затова човек трябва да направи много големи изяснения.

Така че, големината на търпение не означава големината на твоята сдържаност или, напротив – нетърпение. Творецът е ненарушим закон на природата, и нищо няма да ти помогне. Защото ти можеш колкото искаш да викаш на някаква машина, която не успяваш да задвижиш, но нищо няма да се промени.

Големината на търпение е когато човек с помощта на обкръжението се старае да придобие правилен подход за своя духовен напредък.

С други думи, докато всички заедно не се обединим, нашето кли/желание няма да е съвършено, и ние не ще можем да влезем в чертозите на Твореца. Ние трябва да достигнем минималната големина на желание – така наречената „сеа“. И за това е необходимо търпение.

Ти трябва винаги да се обръщаш към групата и да я молиш за поддръжка, да се учиш на търпение от другите. Но това само се нарича търпение, а всъщност, това е взаимно включване в останалите.

Търпение – това е, когато знам, че няма да придобия духовното по-рано от другите. Аз трябва да работя заедно с тях, да ги издигам, и тогава, последен, аз ще вляза в духовния свят.

Именно това, че знам, че съм последен се и нарича големина на търпението. Това е много важно свойство, което произтича от факта, че няма нищо освен единното кли/желание и светлината, а аз само ги пробуждам към обединение.

Тоест, когато всички се стремят да се изкачат на планината, в двореца на Царя, – аз не тичам преди всички, а ги подтиквам отзад. Аз съм последен. И ако съм готов на това, аз имам големина на търпение. Ако помагам на всички, то след като те се поправят, аз също ще бъда поправен.

Никой не може да постигне поправяне по-рано от своето обкръжение. Казва се, че човек не може да се издигне по-високо от своя кръг, тъй като това е цялостна система, в която всички нейни част взаимодействат помежду си. Така че как може една част от нея да бъде поправена, а друга – не?

Затова колкото повече човек се стреми да издигне своето обкръжение, толкова повече издига себе си. Само такъв подход води към успех.

А също големината на търпение на човека измерва неговата способност да обърне страданието от необходимостта да се сдържа, – в отдаване и наслаждение. И тогава тази мярка на търпения, която е „устояла“ по време на работата, се превръща в голямо кли/желание.

Тъй като всяко нетърпение – това е истинска проява на егото, което „гори“, желаейки да се напълни, и ненавижда всичко, което му пречи да достигне напълването. А големината на търпение на човека като че ли обуздава егото, поправя го и се явява критерий за духовния напредък на човека.

Като резултат, големината на търпение – това са тези непоправени келим/желания, които разделят мен от Твореца. Защото именно в тях усещам нетърпение.

От урока по статията „Предисловие към Учението за Десетте Сфирот“, 25.02.2011

[37071]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: По какъв начин ще дойде поправянето на цялото човечество? Ще стои ли въпросът за свободата на избора пред всички или само пред малцинството, водещо този процес?

Отговор: Свободата на избора, както всяко явление, се състои от 4 нива: неживо, растително, животинско и човешко. Свободата на избора на масите се заключава в това да се присъединят и да следват тези, които се намират начело на процеса.

Това означава, че те трябва да разберат своето състояние, задачата на лидерите, общата цел и да се включат в нейното достигане. Тоест, те също имат определено постижение в зависимост от корена на душата – както и сега в нашия свят.

Да кажем, защо едни хора са доволни от скромни постижения, а други се стремят към максимума? Защото съгласно корена на душата така ги води свойственото им желание да получават, и това не зависи от избора на човека – той се е родил така.

В края на поправянето, когато всички се обединяват, образувайки кръг, всички различия ще се анулират, но в процеса на поправянето всеки трябва да разкрие корена на своята душа и да се развива съответно с него.

Баал а-Сулам пише, че след като Исраел – душите, стремящи се към Твореца, намиращи се на върха на пирамидата, – се устремят напред, след тях ще потегли целия свят. Така, истинска свобода на избора имат само тези, в които се пробужда желанието за отдаване, и тези хора стават все повече и повече в света. Всички, те се наричат Исраел, защото притежават склонността към разкриване на висшия свят, а всички останали получават от тях.

Затова, ако ние изпълним своята работа, без да чакаме да я свърши някой друг, то с това постигаме всичко. Всички останали също трябва да разкрият целта и Твореца, но всеки получава съгласно своето място в тази единна система, която храни всички. При това става въпрос не за степента на важност на всеки, а за реда на взаимовключване.

Отначало са разкрили духовния свят, реализирали са свободата на избора и са привлекли светлината Прадедите. След това са действали поколения мъдреци, а сега е настъпил нашия ред, както пише Баал а-Сулам в „Предисловие към Книгата Зоар”.

Всеки има своето място в този процес и своето поправяне – от това никой няма да стане по-малък от другите. Става въпрос само за последователност в стъпалата, порядъка на развитие и поправяне.

Кабалистите от предходните поколения са действали в обща система преди нас, разкрили са се преди нас, и ние получаваме от тях – както в този свят чрез книгите, така и в духовния. А чрез нас получават другите. Така постепенно отгоре-надолу се разкрива Дървото на живота.

От урока по статия на Рабаш, 18.02.2011

[36036]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Въпрос: Защо вие и вашата централна група външно изглеждате религиозно, докато обяснявате, как това не помага на духовния напредък? Няма ли да е по-добре да се приеме някакъв по-светски вид, за да се стигне по-близо до хората и до целия свят?

Отговор: Аз не мисля, че това трябва да пречи на хората. При нас се занимават различни ученици, и ние на никого не указваме как да изглежда. И ако нашето общество вече е известно сред народа, то хората трябва да знаят, че ние не насочваме хората към религията и не ги задължаваме към никакви материални религиозни действия – те идват при нас, за да поправят душата си, да разкрият висшия свят, желаейки да достигнат корена на своята душа.

Ние се занимаваме само с поправяне на душата – това е целта на науката кабала, разкриване на Твореца от творението. А разкриването става в поправена душа. И обикновено човек си остава в тези традиции към които е привикнал.

Но все пак, кабала е дошла до нас чрез хора, които са произлезли от юдаизма. След разбиването на Храма, народът е паднал от духовното ниво, и да замени кабала е дошла религията, която се намира долу, в нашия свят. Но през всичките тези векове, паралелно с това, от Раби Шимон и по-нататък, кабала се е предавала от един кабалист на друг по веригата. Така тя е достигнала до нас в качеството си на методика за поправянето.

Кабала не се е отнасяла към религията, която е оставала долу. Тя е продължила да съществува между кабалистите така, както и до разрушаването на Храма. Между кабала и религията винаги е съществувало разделение, желязна стена.

А ние получаваме кабала такава, каквато е била до разбиването на Храма, и затова тя не е свързана със съвременната религия. Ние се занимаваме с поправянето на душата.

Но заедно с това, до разбиването, „Тора и заповедите” са се изпълнявали от народа и в намерение, и в действие, като едно цяло. Съществувал е Храмът и ритуалните служби в него, с всички необходими атрибути, и това е касаело всеки човек, в зависимост от произхода му: коен, левит, исраел.

Клоните и корените са се съединявали заедно и са се възприемали от хората като едно цяло. А след това клоните са се оказали долу, в този свят, губейки връзка с корените – коренът е останал горе, отрязан. И това означава изхода на народа на Исраел в изгнание, когато в него е останала само религията.

Но сега, ние трябва да се издигнем обратно, и да се надяваме, че тогава ще разберем в какво е нашето задължение и ще се върнем в това състояние на пълно и цялостно изпълнение на „Тора и заповедите” като духовни действия. Аз не знам как ще изглежда това – възможно е вече да не потрябват физически действия, а е възможно физическите действия да останат, но само в народа на Израел.

Баал а-Сулам пише, че даже в крайното поправено общество, всеки човек може да остане в своята религия, защото религията – това са културните традиции. Всичко това сега е неизвестно, и ние трябва да се безпокоим само за едно – за поправянето на своята душа.

От урок по статията „Предисловие към Паним Меирот“, 20.02.2011

[35854]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Заповеди - Няма коментари→

Не е възможно да работиш върху себе си без подкрепата на правилното обкръжение, което всеки път отвежда човека до правилния анализ, до правилното състояние.

Защото непрестанният въпрос, на който трябва да отговориш с „удар в зъбите”, е за онова, което е най-важно: „Творецът или аз? Ближният или аз? Силата на отдаване или силата на получаване?”

Ако този въпрос стои пред мен и разбирам, че от ясния отговор зависи моето напредване или фиаско, тогава необходимостта от подкрепата на обкръжението става очевидна за мен.

А от друга страна, що за обкръжение е това? Каква подкрепа оказва? Всъщност, аз получавам своите собствени келим, желания – в степента, в която искам да ги приближа към себе си. Тъй като цялата реалност – това съм аз.

Работейки с обкръжението, аз го извисявам в очите си, намирам в него важността на Твореца. Но всъщност съм получил силата на разбиването, за да може по този начин, тя да ми помогне да работя над самия себе си.

Моето „аз”, включващо цялата реалност се дели на две части:

– част, която усещам като себе си;

– част, която усещам като свят, като ближни, като всичко, което се намира извън мен.

Защо Творецът ме е разделил на две? За да мога по-лесно да поправя онази част, която е отвън. Аз извисявам нейната важност в своите очи. Ако пробудя важността на другарите и ги подтиквам да работят върху мен – все едно имат свобода на избора и повече самостоятелност, отколкото им приписвам.

Трябва да разберем, че силата на разбиването действа в наша полза. Частта, наречена „ближен” – т.е. всичко, което е извън мен, ще мога да поправя, ако се отнеса към нея именно като към ближен. Поправям тези желания, които ми се струват чужди, поставяйки себе си пред тях и желаейки да се съединя с тях.

Моето „аз” е само точка в сърцето, а „ближният” е цялото мое кли, целият съсъд на душата. Ако не бях разделен на тези две части, нямаше да имам възможност да поправя „външните” желания. Никога нямаше да мога да ги анализирам, проверявам, сортирам, да поискам сили за работа с тях.

Но аз се намирам извън тях и поправям своето отношение към тях. Такава илюзия се създава в мен – сякаш поправям своето отношение към ближния според принципа „възлюби ближния като себе си”. И засега не улавям, не разбирам, не чувствам, че всъщност  това е моята душа. Просто са прибавили към мен силата на разбиването, която рисува измамната картина за „ближните” в моите очи. Затова, именно по този начин съм способен да пристъпя към поправяне на своите келим, работейки срещу силата на отхвърлянето, нанасяйки й удари.

Можеш да си представиш нашата работа по друг начин: човекът изначално получава цялото творение в качеството му на своя душа и разбира, че цялата сила на разединяване е фантазия, чиято цел е да го обърка. В крайна сметка, реалността изобщо не е откъсната от него. И затова, човекът нанася удари, „притъпява зъбите” на тази сила на разбиване, на тази илюзия. И в това вижда цялата работа, която трябва да извърши.

И така ще бъде, докато не избие всички зъби, докато не измъкне всички тръни – за да може розата, растяща сред тях, т.е. Малхут, да разцъфти в истинския си вид, с цялата си сила. Защото това е Шхина, общата душа.

В такава светлина трябва да видя и обкръжението, и другарите, и Твореца. Всичко, което ми се струва външно, представлява неотделима част от мен. А силата, откъсваща ме от единната мисъл и желание, от Единия – това е силата на разединяването, която трябва да разбия.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35489]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→