От външния свят се показва човечеството, а от човечеството – човекът (адам) и неговата точка в сърцето. Зелената линия на чертежа по-долу обозначава „разреза”, над който лежи вече духовния свят.

Ако човекът иска да работи със своята духовна част, той трябва да открие в другите хора тяхната духовна част – групата. Тогава в него се появява възможността за напредване, посредством взаимното въздействие един на друг и първоизточниците, също представляващи външен фактор, в който човек намира вътрешната си същност.

Ако всичко това се спои в едно цяло, то ние намираме в нашия свят средствата, които не се отнасят към него. Те задават свой темп на развитие – съгласно желанието, пробуждането, подема, който те и предизвикват.

И така, има три съставляващи: човек, група и първоизточник (Книгата „Зоар”). А темпът, времето се определят от взаимното пробуждане между човека и групата, а също и от техния подем към първоизточниците, свързани с кабалистите, т.е. с вече поправените души, които имат светлина и келим. Благодарение на тях, към нас идва светлината, възвръщаща към Източника (ор макиф – О”М).

Долу лежи материалния свят, а над него – човечеството. Тук всичко се развива съгласно нашия „пулс”, т.е. усещането на света в нашия материален, „животински” живот. Истината е, че в този процес участва не само „животинското”, но и човешкото стъпало: ние започваме да се пробуждаме, преминаваме на собствен темп, искаме да ускорим своето развитие в технически и човешки план. Но, всичко това е по старому, в рамките на материалния свят.

Няма никаква връзка между духовното време и материалното време. Понятията време, движение, пространство и поддържане на реалността придобиват съвършено различен смисъл в материалния свят и в духовния свят. Те нямат отношение едно към друго и се съотнасят само по закона на клоните и корена.

Духовното време се определя от количеството на нашите духовни действия тогава, когато в материалния свят пулсът не прекъсва, Земята се върти, всичко се намира в движение, и животът тече. В духовното нищо не тече само, там аз го „подтиквам”, пробуждам светлината към действие – и отново всичко спира. Още един тласък – и пак спиране.

Какво става по време на тези спирания между действията? Става натрупване на желания, което ме притиска чрез материалния свят. В духовното всичко затихва – пълна тишина. Но, чрез материалното тя така въздейства на мен, че именно на материалната степен, която продължава движението напред, в мен се натрупват беди и проблеми, провали, войни, разрушения… Тук всичко зависи от това, доколко аз съм чувствителен към тях, към източника и причината. Едва докоснал се до тях, аз мога веднага да се обърна към поправянето им.

Злото се разкрива само в материала, но то произтича от духовното. Докато материалната система пропуска през себе си злото, духовната система е неподвижна и е готова към активизиране от страна на човека.

Оттук е разбираемо, защо на нас ни е нужна реалността на този свят и неговите импулси, преминаващи през материалното тяло. Неживата, растителната и животинската природа около нас и в нас трябва да бъде именно такава, че чрез тези стъпала ние да усетим желанията, които не можем да усетим в техния духовен вид.

Защото в духовното, за да проявим желанията, трябва първо да приложим усилия. Аз трябва да поискам да ги разкрия. А в материалния свят на мен ми се откриват желания, от които бих искал да избягам. В това е цялата разлика.

От урока на тема „Време“, 09.03.2011

[37568]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Как може да се ускори темпото на нашето напредване? От какво зависи?

Отговор: Първото, което определя правилното темпо на напредване – това е моята способност постоянно да чувствам вътрешната система, в която всички мои другари в групата са взаимосвързани. Единствено аз се намирам извън тази връзка и трябва да реша, че съм длъжен да се свържа с тях и там да намеря силата за поправяне.

А после аз трябва да проверя всички свои желания и мисли, за да разбера, ще мога ли, като паяк, да оплета всички нас с хиляди паяжинки, за да се свържа колкото се може по-здраво с другарите.

Въпрос: А кой определя темпото?

Отговор: Твоите усилия определят темпото. Тъй като същият миг, в който завършва едно духовно действие, става началото на следващо действие. В духовното няма прекъсване.

От урока по писмо на Рабаш, 11.03.2011

[39125]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: До каква степен е необходимо да разкрием ненавистта между другарите, за да стигнем до истинската потребност от поправяне?

Отговор: Напълно трябва да се разкрие първото решимо от разбиването, отблъскващо ме от останалите.

То се разкрива до такава степен, че не просто ги пренебрегвам и не им обръщам внимание, а дори им желая злото, отделям се от всички и смятам, че за мен е по-добре да бъда сам, да се уча от дома и да не поддържам никаква връзка с останалите.

Хората дори идват при мен и ме молят да им давам индивидуални уроци. Човек не разбира, че реализирането на духовната методика се осъществява в групата.

И след такава вътрешна борба, отделяне, разочарование и отчаяние, с течение на времето, той започва да разкрива своята вътрешна връзка с другарите – като че ли престава да забелязва техните външни лица и физически тела. Започва да прониква вътре в тях и да усеща вътрешното желание на всеки към духовното. Дори онова, което самите хора не чувстват в себе си. А той сякаш се докосва до техните души.

Ето тогава може да се каже, че се е приближил към съединяването с другарите. И тук открива, че сам не е в състояние да се съедини с тях – че му е необходима помощта на висшата сила. Той желае да разкрие тази сила вътре във връзката, за да може тя да го съедини – и така постига реализацията.

Това е поетапна работа, придобиване на все по-голямо знание за себе си – все по-големи вътрешни състояния.

От урок по статия Рабаш, 25.03.2011

[39067]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Творецът е създал само едно желание, един съсъд, който се намира в просто и съвършенно единство със светлината, като едно цяло – без никакво разделяне или разлика.

Такъв е бил замисълът на светлината, създала желанието. Но от това желание засега не произлиза никаква собствена реакция. И затова съществува само една душа, едно творение, което се нарича Малхут в света на Безкрайността.

А всичко останало съществува само във вътрешните преживявания на Малхут, която чувства, че напълващата я висша светлина идва с любов и отдаване, а тя е противоположна на светлината. От този срам тя се съкращава, не желаейки да усеща в себе си светлината, за да не се чувства получаваща.

Светлината като че ли отстъпва по желание на Малхут, като освобождава празно място около централната точка на мирозданието, и Малхут остава празна. Но всичко това става само в нейните усещания, а самото състояние не се променя.

А след това тя се надява да получи светлина заради отдаване – и се разбива. Тоест тя с всички сили искала да се поправи и също толкова много да даде на светлината, колкото Тя й давала в света на Безкрайността – да Й отдава безкрайно!

Но не й се отдало… Какво огромно разочарование и болка! И след това, Малхут преминава в друго състояние – тя повече не мисли да става подобна на светлината.

Тя имала такова огромно, страстно желание да Й даде всичко, докрай! Но опитвайки се да направи това и не успявайки, тя загубила всичко – загубила силата на отдаване и се разбила, преминавайки към силата на получаване и към мисли за себе си. Сега вместо получаване заради отдаване, тя иска или да отдава егоистично – заради себе си, или егоистично да получава.

Това е напълно противоположно на това, което е било дотогава в действителността. Но цялата тази драма се развива само вътре в Малхут, в нейните бушуващи чувства. Така възникват нейните разнообразни отношения със светлината, които се наричат световете АБЕА. Засега като резултат, в нея не се пробужда ново намерение, и тя отново започва да мисли за отдаване.

Тук я е довела веригата от гените на развитието (решимот) от преминатото от нея разбиване. Тя се чувства толкова нещастна, откъсната и празна, че в нея отново започва да се пробужда отношение към светлината.

Тогава тя започва да работи над преодоляване на това чувство на разделяне, сама пробужда срам в себе си, желаейки да почувства своята противоположност на светлината – доколко светлината е отдаваща, а тя (Малхут) – получаваща.

Тя се чувства изцяло разбита на малки частички, разделени от своята разлика, отчужденост и ненавист. Но именно това й дава възможност сега да изгради себе си, нареждайки отново отношенията между частите, и да се отнася към тях така, както светлината се отнася. Така тя придобива свойствата на светлината, а в същата степен, започва да се отнася и към светлината с любов и отдаване.

Когато човек – една от частите на Малхут, усещайки се отделен от другите, идва в групата, той започва да нарежда своите отношения с всички други части на Малхут. И ако той работи правилно, започва да си изяснява какво представлява свойството получаване и свойството отдаване, разрив, отвращение, привличане.

Излиза, че вместо да получи всички тези определения наготово, направо от светлината, Малхут си ги изяснява сама, оправяйки се в отношенията между своите разбити желания. Тоест тя използва силата на разбиването и омразата, за да разбере от нея, какво е любов и отдаване. Така тя работи над свързването, получавайки „помощ против него“.

Желаейки да съедини всички свои части, тя се връща към близки отношения със светлината: любов към нея и отдаване. Заради това тя и направила съкращението и се включила в този процес, започнал от света на Безкрайността.

От урока на тема „Подготовка за конгреса в Ню-Джърси“, 24.03.2011

[38979]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Резултатът от цялата ни работа е създаване на връзка с обкръжението, което всеки път става все по–широко и по–силно, и нашата връзка с него става все по-здрава.

Първоначално аз съм просто като капка семе, прилепена към стената на матката. След това аз се развивам за сметка на отмяната на своето егоистично желание на степените зародиш-кърмене-зрялост в първия етап – зародиш. Това се нарича развитие по трите части в духовната матка, когато се издигам от една част в друга.

След това преминавам през духовно раждане – тоест установявам нов вид връзка с обкръжението и започвам да взаимодействам с групата съзнателно. Вече проверявам и анализирам нашите отношения, като се старая  да ги направя по-ефективни, само дотолкова мога да разкрия своето обкръжение.

Тъй като обкръжението винаги е на едно стъпало по–високо от мен. В зависимост от етапа на моето развитие, то за мен е или майчината матка, или Майка (Има), или вече Баща и Майка (Аба ве-Има), или Арих Анпин. Така аз разкривам всички духовни системи, описани в „Учението за Десетте сфирот“, които се откриват в моята все по–силна връзка с групата.

А след това аз ще открия, че това не са само моите днешни другари, а в същата група участват всички души на великите кабалисти от всички поколения, които вече са поправени и се  включват в същата система, която ни заобикаля.

И ако преди аз осъждах всичко, както се казва, „според степента на своята непоправеност “ , то сега все повече и повече ценя групата, според своето напредване. На всяко стъпало преминавам през същите етапи: зародиш-кърмене-зрелост – отначало развивайки своята горна част, Г“Е, като реализирам даденото ми решимо, а след това развивам АХА“П – докато не завърша своето поправяне.

От урока на тема „Подготовка за конгреса в Ню-Джърси“, 23.03.2011

[38912]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Цялата трудност се състои в това да разберем, че групата, обкръжението, не са временно явление, необходимост, която постепенно ще отпадне.

Групата никога няма да изчезне и не е възможно да се постигне духовно напълване по какъвто и да е друг начин. От тези чужди, понякога отблъскващи те хора, от техния вътрешен свят, трябва да изградиш своята душа.

И не бива да гледаш техните лица, характери и поведение, а да видиш пред себе си само вътрешните им желания, за да изградиш от тях онова „духовно тяло”, на което искаш да отдаваш, и от което да се впечатляваш. Ако взаимно, един с друг, работим по този начин, ще осигурим на всеки усещането за поръчителство, подкрепа, сили за развитие и отдаване.

Тогава в тази група ще се почувстваш защитен от всяко зло – като в „ноев ковчег”! Често разкриваме такива „убежища” по своя път. Това е като майчиното лоно, в което се развиваме, преминавайки през различните стадии: зародиш-кърмене-зрелост (ибур-еника-мохин) – докато не се родим на новото стъпало, в новия свят.

Такава е ролята, в която ни се представя групата, докато нашата връзка с нея не се развие дотолкова, че започнем да получаваме чрез нея светлината, свойствата за нашето ново развитие – като от Ноев ковчег, от матката на майката.

А после се раждаме и започваме да развиваме връзката с това обкръжение – като с висшата майка (Има Илаа), получаваме чрез него въздействие от Аба ве-Има – и дори от още по-високо.

От урока на тема „Подготовка за конгреса в Ню-Джърси“, 23.03.2011

[38918]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Ако аз не черпя сили от групата, то неминуемо ще достигна до състояние на пълно опустошение – когато в мен няма да има никакви сили за напредване (а аз трябва да достигна до него). Тоест, аз няма да искам да напредвам и на милиметър към това духовно, каквото то ще ми се покаже в моето егоистично желание.

И тогава няма да знам какво да правя – да захвърля всичко и да си ида у дома? И какво ще стане с мен после? И аз се оказвам в такова положение, като машина “на празен ход“, и не мога да заставя себе си да се движа напред. Но също така, аз и не мога да дам назад или да обърна встрани, защото никъде, където и да погледна, на всичките 360 градуса, аз не виждам какъвто и да е изход!

И така човек може да остане в това състояние с години! Докато той накрая не започне да разбира, че групата е – единственото средство, източникът, от който той може да получи силата “да изтърпи“ духовното. И когато той получи от групата тази сила да издържи отдаването, и получи разбиране, че е важно да тръгне в атака и да завоюва това духовно състояние – тогава той ще започне да напредва.

Оттук става понятно, че само връзката с обкръжението ни открива възможността да направим крачка напред. Това е като зърното в почвата, което трябва да всмуче от нея всички соли и минерали, и тогава да израсне. И растежът на душата в този човек след това ще стане под въздействието на тези сили, които той е получил от обкръжението.

А в него самият има само решимо (духовен ген). Той е живял като “магаре“, съществувал е на животинско ниво, после е достигнал “неутралното“ състояние (като на празна предавка), когато по нататък не е искал да напредва. Това означава, че неговото материално, животинско кли е изчерпало себе си, като зърното, разложило се в земята – и по нататък, то вече няма какво да направи.

Ето тук става ясно имало ли е у него точка в сърцето, тъй като сега тя остава единствената точка, отделила се от цялото егоистично желание! Но ако сега той присъедини към тази точка желание и впечатление от обкръжението, въодушевление и величие от целта, то той ще успее с тази точка да напредне. Друг способ няма.

Затова цялата наша душа се намира извън нас – във всички тези сили, мисли, ценности, които ние получаваме от обкръжението. А от нас самите остава само малката точка – единственото което имаме в нас.

И тази точка е – средството за връзка между нашите “магарета“ (егоистичния материал, желанията) и човекът в нас. Тя се нарича “точка в сърцето“, капка от духовното семе.

Както има преходни, промеждутъчни състояния между всички стъпала: коралите – между неживото и живото, митичното полурастение-полуживотно “калев саде“ – между растенията и животните, маймуната – между животните и човека, така и “точката в сърцето“ – е като средство, “трамплин“ за отскок нагоре, от човека към Твореца!

Из урока по статия на Рабаш, 15.03.2011

[38133]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това молитва?

Отговор: Творецът е създал само желание за наслаждение. Желанията се разриват сами по себе си, задействани от вътрешния двигател, който задейства в мен едно желание след друго, чрез реализиране на последователността на решимот (информационни гени). Молитвата е целеустремена работа на желанието, което се разкрива в човек.

Всяко желание или решимот се състои от 613 (тарияг) желания. Тези 613 желания, разкривайки се, обрисуват картната на света за мен – всеки миг нови желания, аз разкривам нов кадър на реалността, нов свят.

Но аз сам мога да пожелая да работя над своите непрестанно разкриващи се желания, да ускоря развитието на новите решимот в себе си, да контролирам как те се разкриват и да не оставам своето развитие на самотек. Аз мога да погледна напред към разкриването на нови желания, за да работя върху тях, да оправдая Твореца във всеки момент, да се предвижа към сливане с Него и да видя необходимостта и целеустремеността на всяко състояние.

Така работата с желанията се смята за молитва. Молитвата е работа в сърцето, а сърцето е сбор от всички желания на човек. Следователно, работата с нашите желания се счита за молитва. Затова е написано: „Да се моли човек всеки ден!”, т.е. през цялото време работи със своите желания, пробуждай себе си към поправяния.

Това коренно се различава от мнението на масите, които си мислят, че четейки молитви от молитвеника, извършват духовни действия. Цялата ни история показва колко безсмислени и напразни са тези тълкувания на „молитвата”. Те са чисто и просто външни действия, които се изпълняват по време на подготовката за действителната духовна работа върху себе си по време на изучаване на кабала. Само тогава работата е насочена към поправяне на самия себе си, наречена е „работа на Твореца”, тъй като се извършва от Неговата светлина, Ор Макиф.

Истинската работа лежи в ускоряване на желанията. Аз искам те да се разкрият в мен колкото е възможно по-бързо, за да мога да работя с тях, да подготвя себе си и обкръжението: учителя, книгите и групата, за да бъда винаги готов и да задействам своето развитие, сам „пробуди зората”. Зора е защото всяко желание ми се разкрива като тъмнина, а аз веднага я довеждам до светлината.

Затова молитвата е цялата наша работа и няма нищо друго освен работата с желанията.

От урока по книгата „Зоар”, 13.03.2011

[37897]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Когато започвам да поправям своите отношения с целия свят, с всички други души, с другарите по група и учебни занятия, изведнъж откривам, че съм само аз и Творецът– и никой друг…

Тоест, всички другари, целият свят, неживата, растителната и животинската природа, хората, душите – всичко това, всъщност, са проявления наТвореца по отношение на мен.Тъй като Творецът не може да ми се прояви като светлина без съсъда (кли), аз няма да има с какво да Го уловя.

Затова Творецът разделя мирозданието на две части: самото творение, неговата душа – и всички останали желания, освен творението, които се отнасят към Твореца.

Творец (Боре) – от думите „ела и виж“ (бо-ре). Тоест, ако творението се свързва с това, като че ли външно, по отношение на себе си кли – с това то изразява своето отношение към Твореца, и в този съсъд се проявява светлината. Всичко това дава възможност на творението да разкрие висшата сила.

И тогава творението започва да разбира „езика“ на Твореца и разговора, който води с него Творецът. Понякога му се струва, че това е „външно“ кли – по–високо от него, а понякога,че е по-ниско. Понякога му се струва, че светът е празен вакуум, в който няма абсолютно нищо. Но ако разбира, че Творецът освобождава за него това празно пространство, за да може той да го напълни със своето желание за отдаване, тогава творението има място за работа.

В тази празнота – недостига на светлината на вярата, светлината на отдаването -Хасадим. И ако творението вече е способно да напълни празното пространство със светлината Хасадим, то благодарение на това, се присъединява към Твореца и може да разкрие там също светлината Хохма.

А има състояния, когато, напротив, Творецът дава на творението да се почувства напълнено. Отначало ти чувстваш, като че ли стоиш пред огромна светлина, която все още е извън теб – такова усещане ни се дава в първите девет сфирот (тет ришонот).

А ти трябва да направиш съкращение на това наслаждение, да повдигнеш своята вътрешна граница, до която можеш да приемеш светлината (в никве ейнаим), да работиш в трите линии, за да измериш със своя екран напълването, което стои пред теб, и да си изясниш, доколко можеш да го приемеш заради отдаване.

По такъв начин ние напредваме, преминавайки през различни състояния, и не винаги осъзнато. Но те се разкриват само при при условие, че ние не забравяме, че има само една светлина и един съсъд, разделен за нас на много части, които ние трябва постепенно да присъединим към себе си с намерение за отдаване.

На този път ни предстоят два етапа. Първият – стъпалото Бина (хафец хесед), където човек засега не може истински да се свърже с другите, а само да се учи да се противопоставя на своя егоизъм, да се издига над своите желания, над своето «зло начало», което му се разкрива, и придобива келим Г“Е.

А след това той започва да работи със „свързването на свойствата милосърдие и съд“, когато даже своите получаващи желания, включени в него, също започва да използва за отдаване.

От урока по статия на Рабаш, 15.03.2011

[38119]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Творец - Няма коментари→

Конгрес в Мецукей Даргот, урок 3

Когато доведох новите ученици при Рабаш, той ми каза че трябва да ги събера и поговоря с тях. “За какво?“ – попитах го аз.

Тогава той взе вътрешната хартийка от кутията ми с цигари и направо там – в парка на пейката ми написа статията, започваща с думите: “Ние сме се събрали тук, за да положим основа на групата, така че да се издигаме по стъпалата на човека, а не оставайки на животинското ниво“.

Точно с това започна той – с възпитанието. Всичките му първи статии говорят само за това – как да се организира обкръжение, така че то да възпитава всекиго.

Това е що се касае до нас – възрастните. А за децата тази система предоставя огромно, най-добро поле за действие. Защо? Който обучава дете, все едно пише на чист лист. Виждаме как децата се учат, попиват, формират се посредством това, макар и намирайки се във външните рамки с такъв подход към възпитание, което не можеш да наречеш и методика. Всички ние сме запознати с това като родители или като участници и очевидци на този общ процес.

От друга срана виждаме, че дори и малкото, което се стараем да предадем на децата на първия етап, носи плодотворен ефект и дава добри резултати. Но всъщност в действителност това не е наш успех и не е наша мъдрост – тук просто действа светлината.

Разбира се аз не искам да омаловажа усилията на Гилад Шадмон, директор на отдела за възпитание, и цялата му команда. И все пак в крайна сметка в тази област от нас се изискват старания, сравнително по-леки отколкото си мислим.

Искаме ли да се възползваме от възпитанието? Как да се грижим за децата? Как да се грижим за възрастните? Как въобще да осъществим всичко това?

Не трябва да мислим за реализацията, защото изпълнител се явява Творецът. Тази втора половина трябва да оставим на Него. А ние трябва да мислим как да осъществим това, което е възложено на нас, как да обезпечим своята част от работата. Ние осъществяваме само половината работата: организираме процеса, обезпечаваме всичко необходимо, така че да предоставим силата на групата, силата за единство и възможността за влияние.

Държейки такъв курс ние оставяме на светлината място за действие – и това става. В това трябва да се състои професионализмът на нашите възпитатели. По този начин ние чувстваме себе си като партньори на Твореца: ние подготвяме за Него “плацдармът“, а той вече формира Човека.

От 3-я урок на конгреса в Мецукей Даргот, 25.02.2011

[37270]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→