Световен конгрес: ”WE!”, Ню Джърси, урок N:3 

В духовното, както и в материалното, аз не избирам своите изначални, базови свойства. Чувайки за някакво обкръжение, за някаква група, мен ме тегли натам – и това също не е мой избор. 

Изведнъж аз се оказвам сред другарите от световната група ”Бней Барух”. С какво се занимават те, аз и не знам, но чувствам, че тук се крият отговорите на моите въпроси, успокоение от разочарованията ми. Че нещо тук е способно да ме умиротвори. В живота си аз чувствам пустота, горчивина, а тук има някаква сладост. 

Аз не знам защо и откъде е това усещане. Ако попиташ новодошлите, те ще ти отговорят с думи, чути от нас, сами не разбирайки смисъла на казаното. Така човек започва духовния път: той идва, и сам не знае откъде и как. С какво се отличава това от материалния живот? 

В материалния живот аз се развивам без всякакъв избор. Родителите, обществото, просветната система – нищо от това аз не избирам. От друга страна, в духовното не мога и крачка да напредна от капката семе, от точката в сърцето, ако не направя избора – да се приобщя към духовното лоно. А лоното за мен – това е групата. Аз съм длъжен да се прилепя към ”стената на матката” в течение на ”трите дни на прикрепяне”, да се присъединя към групата така, както семето се прикрепя към стената на матката в материалния свят. 

А след това, във всеки миг от живота си аз съм длъжен още по-крепко да се споявам с групата, за да получа от нея храна, за да може всичко, което е в групата да протича през мен. И тогава аз ще раста в нея, както плода в майчината утроба. 

Как се случва това? Моят егоизъм постоянно расте и ме отблъсква от групата. А аз, в отговор съм длъжен, напротив, да се прикрепя към нея още по-силно. Прикрепяйки се към групата, чрез егоистичната си ”плът”, аз израствам в своите първи девет сфирот, докато не приключат деветте месеца от зачатието. И тогава се появявам в света. 

На този път аз преминавам през много процеси. Раста в положение ”главата нагоре” – с други думи, трябва да видя в групата всички желания и достижения. И да работя с другарите, издигайки ги над себе си. Затова аз и ги избирам в обкръжението си, намирайки се сред тях. Аз им се отдавам, подобно на това как зародишът е изцяло предан на майката в утробата ѝ. 

Благодарение на това тя не чувства в нея чужда част, тези няколко килограма плът не са чужди за организма ѝ. Плодът се отказва от себе си пред майката, а човек се отказва от себе си пред групата – и тогава получава всичко, което е в нея и така расте. 

А в края на деветия месец той се преобръща с главата надолу – забравя всичко, което е успял да научи, анулира ”АЗ-а”, който е бил у него на тази степен, и е готов да се издигне на по-високото стъпало.

От 3-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39683]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Сутрешен урок от Москва

Всички статии от книгата „Шамати“ са предназначени да настроят човека на правилното отношение към себе си (към моите вътрешни възможности, способности, сили, свойства) и към намиращото се извън мен (към хората, обществото, групата, учителя, Твореца, природата), за да разбера, как се изменям, за сметка на какво, по какъв начин трябва да действам, да се приведа в съвършено състояние.

Нашият проблем е в това, че, от една страна, ние нищо не можем да направим сами, защото ние сме само желание: желание за напълване, желание за наслаждение.

От друга страна, ако ние нищо не можем да направим сами, и представляваме само едно желание, което е създадено противоположно на Твореца, на светлината, то как можем да молим да променим себе си, да молим да се изменим, да изискваме, да действаме самостоятелно или чрез други системи?

Тоест, ние се намираме в двойствено положение. От една страна – аз нищо не мога да направя сам. От друга страна – трябва да доведа себе си до такова състояние, когато моята молба, моето желание ще предизвикат върху мен такова въздействие, с помощта на което аз ще се изменя.

Ето тази точка е много сложна за нас. В нея и става неразбирането на човека за неговото правилно взаимодействие със създалата го Висша сила.

Тоест, аз трябва да достигна такова състояние, в което усещам своята пълна несъстоятелност да поправя себе си, осъзнавам и разбирам, че моето изменение може да стане само под влиянието на външна сила.

От друга страна, тази външна сила, която се намира извън мен, е постоянна, и аз по никакъв начин не мога да й влияя. Тя е абсолютна. Аз мога да влияя не на нея, а на себе си, поставяйки се под нейното въздействие именно със своята молба.

Моята молба – това е и моето действие, когато аз променям своето отношение към тази Висша сила и по такъв начин изменям нейното въздействие върху себе си, и тя ме поправя. Тоест, практически, работата става вътре в човека и зависи от неговото желание, от неговото намерение, от силата, от направлението. И при това той се намира в абсолютно, съвършено, неизменно поле. Но работата извършва именно това поле, въздействайки на човека. А той се поставя под въздействието на това поле.

От гледна точка на желанието да се поправи, човекът – е активният елемент. А от гледна точка на поправянето на самия човек, той се явява пасивен – поправя го тази светлина, която се намира извън него, обкръжава го и е непроменлива.

Да се говори за това състояние може много, но то трябва постепенно-постепенно да се образува в нас като определено, точно, вътрешно състояние между мен и светлината, Твореца.

Статията на Баал а-Сулам „Ли шма – това е пробуждане свише, и защо е нужно пробуждане отдолу“ е една от тези, които говорят за правилното съотношение на човека с Твореца, на човека с висшата светлина. Под човек се има предвид нашето желание – по какъв начин то може да се измени, ако правилно насочим себе си под въздействието на светлината.

Свойството отдаване, което ние можем да достигнем и към което постепенно се приближаваме под въздействието на светлината, се нарича „ли шма“ – „заради Него“. А обратното му свойство се нарича „ло ли шма“ – „не заради Него“, тоест заради себе си.

Желанията възникват в нас независимо от нас, не можем да ги регулираме, а ние можем да регулираме само намерението – какво ние желаем във всеки момент, към какво се устремяваме.

От урока по статия от книгата „Шамати“, 15.06.2011

[45560]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Желанието за наслаждение е създадено от светлината и е противоположно на светлината. Отначало това е просто материал, нямащ никаква форма и създаден „от нищото“ (еш ми аин). А след това Творецът започва да го развива, докато не му придаде формата, която се нарича Малхут на света на Безкрайността.

Малхут на света на Безкрайността – това е съвършената форма на творението, получаващо всичко от Твореца. Но следващото развитие зависи вече от самото него, повече то няма да получи нищо от Твореца. И това трябва много добре да се разбира – като много важен момент в нашето отношение към вътрешната работа, към живота, към реалността.

Всичко е включено в състоянието на света на Безкрайността. А след него, Малхут прави съкращение върху себе си и решава, какво да прави по-нататък. Тя се съкращава, защото чувства срам, внезапно разкривайки, че тази висша светлина, Творецът, напълва нейното огромно желание за наслаждение до самия предел. Тя не разбира, как е могла да си разреши това – само защото отначало не е почувствала, докато Той не е направил това.

Но когато Малхут се усеща напълнена, тя вече не може да изтърпи това състояние от страшното несъответствие на своята форма, и усеща срам. И тогава тя започва да действа сама, точно като Твореца.

Но Творецът – е единственият, който действа. Така че, какво означава това, че Малхут извършва някакви действия – съкращава се, строи на себе си екран за намерение, заради отдаване, решава да получи повече или по-малко? Защото всички действия, започвайки с Първото съкращаване (цимцум Алеф) и нисхождането на световете надолу от света на Безкрайността – всичко това са действия на Малхут.

Защо се счита, че всичко се извършва от Твореца, ако всичко, което Той е направил – това са първите четири стадия на разпространение на пряката светлина?

Но работата е в това, че Той е внесъл вътре в Малхут цялата програма, и тя действа, само изпълнявайки всичко, което Той е замислил за нея. Ако погледнем от тази гледна точка, то така ние действаме до самия Край на поправянето – няма никой, освен Него, и Той единствен действа.

И странно, как може да бъде това – какво тогава означават всички тези съкращения и различни желания, защо аз трябва сам да се включа в групата, да се вдъхновявам от нея и да привличам светлината? Нима това се нарича, че няма никой, освен Него? Точно обратното, аз действам! На кого тогава е дадена свободата на избор, ако не на мен?

Но работата е в това, че всичко това вече е било приготвено и включено в Малхут на Безкрайността до съкращението. И всичко, което се случва – се случва в нея. А движението става тогава, когато Малхут усеща недостиг, неудобство в себе си, и трябва да компенсира това чувство, отношение, състояние.

Това са вътрешни движения, произтичащи от необходимостта да намери вътре в себе си оправдание и да компенсира всяка преживявана ситуация. И затова тя е принудена постоянно да работи със своето желание за наслаждение, разкривайки неговото зло, за да се постарае да го компенсира до последната капка.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот““, 06.06.2011

[44978]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Разпространението на науката кабала се води на две плоскости: частна и обща. Частната сфера – това са хората с точка в сърцето, които се стремят да реализират живота си.

Те чувстват, че неговият смисъл може да бъде единствено в издигането над нашата реалност и в разкриването на висшето измерение, където ние се намираме извън материалното тяло. Там тече друг живот – вечен и съвършен поток от желания, сила, усещания, в безкрайна хармония с Висшата сила.

Когато хората получават такова желание, няма смисъл да питат, откъде се е взело то. После те ще узнаят, как се е случило това. Така или иначе точката в сърцето ги тегли напред, приканва ги да разкрият живота във висшето, духовно измерение. В крайна сметка, както става ясно после, всеки наш живот протича там, а тук човек буквално лежи в безсъзнание, след нещастен случай, в отказ, в сън, в безпаметност. И това е днешната ни реалност, в сравнение с реалността в духовното.

Който получава потребност, импулс, стремеж към духовното, той го реализира. Пристъпва към първоизточника, влиза в група, започва да учи, на него му обясняват, как да осъществи това желание. Такъв е частният път.

А освен това, издигайки се по този път, ние узнаваме, че сме длъжни да се погрижим за множеството. У него няма духовно желание, него не го безпокои по-високото измерение – то иска да напълни себе си там, където се намира сега.

И на това отгоре, те мислят и за ”задгробния” живот: какво има след смъртта, и възможно ли е предварително да отделя усилия за устройството на ”онзи свят” – защо пък не. Така, както египетските фараони са пълнели със съкровища своите гробници, за да обезпечат живота си след смъртта.

Такъв е пътят на множеството – то иска напълване и тук, и там. У него няма потребност за нещо повече. Тяхното желание все едно остава на нивото на нашия свят – да заграби максимума на възможното. И все пак, в процеса на общото поправяне, настъпва период, когато е необходимо всички да излязат от безсъзнателното състояние и да се издигнат към пълното съзнание – както се нарича, към съвършеното избавление.

Кой може да помогне на множеството? Тази задача е възложена на хората, които вече са се пробудили. Те са длъжни да разберат, че са получили пробуждане не за тях самите. Защото по принцип, те изучават действията по отдаване. Как да ги реализират? Затова е нужно да помагат на всички тези, които още не са получили пробуждане. Те са тук имено за това, за да им отдаваме.

Разпространението на науката кабала, помощта за цялото човечество в подема над безпаметността към осъзнаването на истинския живот – това по същество е отдаването от наша страна. Това чака от нас Висшата сила.

От урока на тема „Важността от разпространение на науката кабала“, 03.05.2011

[42093]

Filed under: Ежедневен урок, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Световен конгрес „UNIDOS”, Мадрид, урок №2

Въпрос: Може би ще бъде правилно колкото може по-малко да употребяваме понятието „махсом” (границата между материалния и духовния свят), защото мнозина виждат именно него като наша цел, а не като един от етапите по духовния път?

Отговор: Несъмнено „махсомът” е нашата цел. Докато се намирам в нашия свят, „махсомът” се явява моето следващо стъпало. Защото ако уча в 1-ви клас, тогава целта ми е да премина във 2-ри, а от 2-ри – в 3-ти. Но не е реално да си поставя цел да скоча от 1-ви в 10-ти клас.

Разбира се, мога да кажа, че се стремя към това, но всъщност не е така. Дай Боже, да разберем какво е „махсома” и да пожелаем да се намираме в това състояние.

„Махсом” се нарича стъпалото, на което аз, живеейки в този свят, най-накрая съм готов да отменя всички свои желания заради постигането на свойството отдаване. В зависимост от напредването по духовните стъпала, моето желание ще расте и ще ми се наложи да отменям себе си отново и отново, но първото стъпало е най-важно и се нарича духовно раждане. Затова смятам, че всъщност „махсомът” трябва да бъде цел за нас. Но при това, трябва да се устремя към крайното състояние.

Кабалистите казват, че себе си, групата и ученето – като средство за постигане на целта, а също и светът на Безкрайността, трябва да възприемам като едно цяло. Така напредвам.

Но „махсомът” е първото стъпало на стълбата, по която става издигането на Малхут в Бина. Когато Малхут се издигне в Бина и за първи път придобие нейното свойство – това е велико постижение!

Ти веднага получаваш духовно усещане и от този миг нататък вече знаеш какво да правиш – и четейки книгите, написани от кабалистите, разбираш за какво става дума.

Сякаш се намираш в непозната местност, а в твоите ръце, книгата е като карта. Четеш какво е написано там и виждаш какво се случва на мястото, където „пътешестваш”. Сега се движиш съзнателно, с отворени очи.

От 2-рия урок на конгреса „UNIDOS“, Мадрид, 04.06.2011

[45130]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес ”UNIDOS”, Мадрид, урок N: 2

Кризата, която преживяваме сега, показва разединеността между нас. Защото всъщност, тя разкрива, че ние, абсолютните егоисти и индивидуалисти, – се намираме в глобален свят. И в това са всички проблеми. Глобалността на света ни разкрива Природата, а егоистичното ни естество е съвършено противоположно на нея.

Това различие, тази пропаст между нас, ние усещаме като криза и затова във всичко, което правим усещаме болка, обърканост, преследват ни болести и неуспехи. Това произтича от липсата на подобие на егоистичните ни желания и висшата светлина.

Затова в днешната криза ние трябва да видим отправната точка за подема на цялото човечество, в това особено състояние, от което ние някога сме излезли по програмата, заложена в информационната частичка, родена от светлината. Ние сме се развили тук, в нашата Вселена, и сега се връщаме отново към това съвършено състояние.

Част от човечеството, в която се е проявила точката в сърцето, се развива с помощта на две сили. Необходими са само условията: група, учене, учител. А другата част на човечеството, в процеса на развитието си, достига до такова състояние, в което кризата става непоносима. И тук възниква въпросът: какво означава непоносима?

От усещането за ужасни страдания, човечеството може да пристъпи към войни, унищожения, различни проблеми. Имено това и се случва: част от населението пропада от наркотици, други замислят терор, трети въобще нищо не ги вълнува: те напълно са затънали в кражби. Егоизмът е проникнал във всички направления. От липсата на вътрешно напълване, човек не знае какво да прави със себе си.

Тези отрицателни явления оголват всички степени на отчаянието и безизходицата, усещани днес от човечеството. И хората, всъщност – не са виновни. Те чувстват огромни вътрешни въздействия, които ги довеждат до избухване на насилие. Какво да се направи, за да се облекчи състоянието им?

Ние вече говорихме за разпространението на науката Кабала – в това е спасението. Ако ние разпространим знанието на науката Кабала преди егото им да избие навън, то ще опазим света от големи беди. Така че, всичко зависи от хората с точка в сърцето.

От света нищо не зависи – не си струва да очакваш някакви действия от останалите хора, които нямат точки в сърцето, те нямат тази положителна сила, която е способна да напълни егото им. Те са само носители на огромно егоистично желание и само ни добавят собствената неудовлетвореност и болка.

А ние трябва да обработим това огромно желание, да се включим в него, заедно с тях да се устремим към съединение, да продължим да учим, и в отговор да увеличим разпространението, отделяйки особено внимание на необходимостта от обединение между нас.

Имено ние трябва да съединим в едно нашето общо, разбито желание – нашия общ, духовен съсъд. Макар и разбит, в него има такива части, които са свързани помежду си, независимо от съвършено различните свойства на желанието. Затова, ако всички останали се присъединят към тях, – те също ще се включат в тази връзка.

По такъв начин, една част от човечеството активно строи връзката помежду си, а другата негова част участва в този процес пасивно.

От 2-я урок на конгреса „UNIDOS“, Мадрид, 04.06.2011

[45046]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Криза, глобализация, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Рабаш, Даргот Сулам, статия 942, „Разумът управлява сърцето“: Разумът служи на сърцето, т.е. на егоистичното желание, – подобно на това както ръцете и нозете служат на човека.

Затова няма друго средство освен очистването на сърцето. Разумът няма силите да реши, ще тръгне ли човекът по добрия път или обратното.

И затова е казано: „Ще направим и ще усетим“. Отначало ще направим без разума, а след това ще усетим, че нашите дела ни носят благо. Ако ние от по-рано искаме да разберем, че си струва да отдаваме на Твореца, а после вече пристъпим към действие, то ние никога няма да достигнем това.

„Сърце“ се нарича желанието, а „разум“ – това е намерението, властта над желанието, позволяваща да решава: за какво ми е то, нуждая ли се от него и т.н.

Способни ли сме да властваме над сърцето, над материала на своето желание? В това е целият въпрос.

Не, не сме способни, отговарят кабалистите. Ти никога не можеш да излезеш от материала, защото ти, самият си този материал.

Какво трябва да се направи?

Ти трябва да привлечеш светлината, за да вземе тя властта над твоя материал.

Но откъде в мен ще се вземе желание да властвам над своя материал, ако не от самия него?

В теб го няма това желание, казват кабалистите, в теб има само зло, и със своето желание ти не можеш да привлечеш светлината, възвръщаща към Източника, за да те измени тя. Желанието можеш да вземеш само от обкръжението.

По такъв начин, властта на желанието над желанието е възможна тогава, когато външното желание, взето от мен от обкръжението, властва над моите собствени. Само тогава аз ще поискам това, което не искам в своето желание. И само благодарение на желанието, получено свише, т.е. от групата, отвън, аз ще успея да привлека светлината върху своето желание.

Какво ми е необходимо? Необходима ми е групата, трябва ми колкото се може повече да ценя и превъзнасям нейните устои, нейният устрем. Това зависи от мен: желанието на другарите, насочено към целта, трябва да ми се вижда голямо и важно.

Тогава моето собствено желание ще ми се покаже ниско и презряно, сякаш аз съм най-лош от всички, сякаш именно аз поставям пръчката в колелото и разрушавам всички техни начинания, а те в своето величие вървят напред.

Тогава, съпоставяйки тяхното желание със своето, аз се приобщавам към желанието на другарите и моля, за това светлината, възвръщаща към Източника, да се излее върху моето желание. Защото аз искам да се слея с тях, да стана като тях, поне като най-малкия сред тях. С това аз извиквам върху себе си светлината и вървя напред.

Така моят разум, организирайки цялата тази ситуация, властва над моето желание. В противен случай, без работа в групата, без сливане с обкръжението, разумът в мен винаги ще обслужва желанието, и аз никога няма да успея да се измъкна от него. Но ако аз се приобщя към желанието на групата, на обкръжението – разумът се замисля: „Как да се сравня с другарите? Как да действам, че да не бъда толкова нисък в сравнение с тях? Как да напредна заедно с групата?“

По такъв начин, моят разум работи съобразно с желанието на другарите, а не по заповед на моето собствено желание. В това е и цялата работа. Така може да се задължи разума правилно да властва над сърцето. А иначе сърцето управлява разума, раздавайки заповеди и не желаейки да чува никакви възражения.

От урока по статията на Рабаш, 06.06.2011

[44930]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В нас има само получаващо желание и форма на отдаване, която ние трябва да обличаме на него всеки път. Това е и работата на Човека, която може да се осъществява, само включвайки се в група, в правилното обкръжение и приемайки неговата форма. Няма откъде другаде да се науча повече на правилната форма, която аз трябва да приема.

Обкръжението „изрисува“ човека. Постоянно съединявайки се с групата и изпълнявайки в нея своята роля, заемайки своето място, човекът започва да приема формата на Човек. Групата е като шаблон, придаващ верните очертания.

Разбиването на съсъдите и процесът на подготовката – всичко е необходимо за това, че всеки да може да потърси своето място, крачка след крачка, като се усъвършенства в тази работа, докато ние не станем единно цяло.

От урока по „Въведение в науката кабала“ (Птиха), 24.05.2011

[44520]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Бала а-Сулам, „Мир в света”: В нашето поколение, когато благосъстоянието на всеки човек се обезпечава от всички страни на света, в същата степен човек непременно се оказва в зависимост от целия свят, също както зъбчатото колело в механизма.

И затова е немислимо да се установи по мирен път добър и щастлив ред в една страна, докато това не бъде направено във всички страни по света. Така че, не следва повече да се обсъжда и да се търси справедлива гаранция за мира на една страна или на един народ.

Напротив, става въпрос за мира в целия свят. Благополучието или неблагополучието на всеки човек зависи пропорционално от благополучието на хората по целия свят.

Как да се разкрие на хората тази тотална взаимна зависимост? Ние виждаме днес, че всеки все още разчита на самия себе си, извън зависимостта от другите. Ние трудно признаваме взаимната зависимост в семейството, в града, в страната, но държавите и народите съвсем не чувстват сковаващите ги взаимни връзки. Какви беди трябва да се случат по света, за да почувстват хората, до каква степен зависят един от друг? Въпросът засега остава открит.

Това осъзнаване ще се осъществи по добър или по лош начин. Но ние сме длъжни да разкрием истината – за да поискаме после поправяне на всеобщото единство. Творецът непременно ще се разкрие в творението – Един в единното. Когато между всички нас ще има съвършена връзка – съобразно с това, по закона за подобието на свойствата, в нас ще се разкрие висшата светлина.

Въпросът сега е в това, как да разкрием необходимостта от тази връзка? Това може да се направи от желанието да се извърши отдаване на Твореца, за да ни се разкрие Той. Ако ние искаме да му доставим удоволствие, то с помощта на светлината постепенно ще придобием истинското желание.

А другият вариант е съвършено противоположен: разкрива се взаимната ни зависимост, а на нас не ни е по силите да направим нищо и тогава, преди гибелта, от безизходност – ще се обединим. Но и в този случай единството няма да дойде, докато не разберем, че тук няма да минем без намерение за отдаване, съвършено свободно и безвъзмездно, когато ние ценим единството като такова и си поставим за цел да доставим удоволствие на Твореца.

Какъв е този дълъг и тежък път: от страдание към осъзнаване на правилната форма на единство. Много сурово учене, което струва скъпо на човечеството – защото то няма да се нуждае от светлината, няма да види верния курс, тъй като у него няма искра, показваща как да пристъпи към дело и да реализира единството, как да привлече светлината, носеща осъзнаване.

Ето защо тук е необходима специална група, устремена направо към Твореца, която да предаде това направление на цялото човечество. Само тогава хората ще поискат единство, заради подобието с Твореца.

А иначе пътят ще бъде непоносимо тежък. Защото получавайки удари, те са неспособни да разберат, защо са нужни тези удари. А ние – сме способни. Под ударите ние си събираме ума, защото у нас има точка в сърцето. А човек без точка в сърцето е неспособен да види целта – той единствено усеща болка от удара и не става по-умен.

Групата е необходима и е длъжна да разпространява в света методиката на поправянето. Иначе хората ще останат съвършено безпомощни пред нещастието, не е по силите им да разберат, откъде и защо е дошло то. Това е очевидно даже по научните изследвания: учените констатират факта, но до решение не стигат. Те не могат да разберат това, те нямат възможности, нямат инструменти, за да видят това.

Затова ние сме длъжни с цялата сериозност да се отнесем към състоянието на света и да работим заедно с тях.

От урока по статията „Мир в света“, 15.05.2011

[43108]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация - Няма коментари→

Въпрос: Егоистична ли е любовта на майката към нейните деца и любовта между мъжа и жената?

Отговор: Такава любов не се явява егоистична. Всички наши желания се делят на неживо, растително, животинско и човешко ниво (1,2,3,4).

Желанията, възникващи в човека на животинското ниво, са подобни на тези на животните – само че са по-развити. Към тях могат да бъдат отнесени желанията на майката по отношение на нейното дете или желанията, появяващи се в отношенията между съпрузите.

Но инстинктивното отношение на майката към нейните деца, не се явява егоистично. Природата принуждава човека/майката да постъпва така, че да напълни желанието на ближния/детето.

Докато егото, е желание да се наслаждавам за сметка на ближния, т.е. на мен да ми бъде добре за чужда сметка. Дори ще ми достави удоволствие, ако той се чувства зле. Такъв род наслаждения, могат да бъдат разделени на много нива.

Например, мога да получа удоволствие от това, че превръщам ближния в свой роб. Има също наслаждение, от възможността да му навредя, да го унизя и причиня страдания. Получаването на удоволствия от експлоатацията на ближния, а не от естественото желание за наслаждение, се смята за егоистично.

Ако искам да получа удоволствие от вкусната храна, от общуването с децата си или от нещо друго в живота, и с това не причинявам вреда – това не се смята за егоизъм. Егоистичните действия са насочени към използването на ближния за лична изгода.

Ние проявяваме своето истинско/духовно его на нивото „човек”, когато влезем в групата. Именно тогава, започваме да чувстваме особена неприязън един към друг и издигаме помежду си някаква стена.

В степента, в която пожелаем да се сближим, да учим заедно, да си правим трапези и да се обединяваме, за да постигнем свойството отдаване – в същата степен ще усетим още по-голяма ненавист един към друг, антипатия и нежелание да се съединим заедно.

Точно в този момент се проявява нашето его. Обикновените хора нямат такова его, то съществува само в онези, които желаят да се обединят, за да постигнат духовното. Тези хора разкриват, че не могат да направят нищо с него. Но защо? За да може след това, в тях да се появи потребност от висшата сила.

Откъде се взема потребността от тази сила? Тя присъства изначално в съвършената система и изчезва/скрива се след/вследствие на нейното разбиване. Тази сила съществува, но се скрива вътре. А ако се постарая да стигна до единство със своите другари и не успея, то на мен, все повече и повече (до определена степен), ще започне да ми се разкрива нивото на моя егоизъм. И това ще бъде първото духовно стъпало – 1/125 част от общото издигане.

Работя над това много месеци, докато не стигна до състояние, което вече не мога да преодолея сам. И тогава, в мен се формира потребност от онази светлина, която ни е напълвала преди, а сега е скрита вътре – и аз ще пожелая тя да дойде, да се разкрие и да ни свърже заедно.

Това искане освобождава за мен първото стъпало: аз и другарят – и висшата светлина между нас. А след това, моята цел ще бъде постигането на следващото стъпало, на което егото ще нарасне още повече, ще избухне ненавист, за чието съществуване не съм и подозирал.

И най-малката дреболия ще ме дразни и отблъсква от другаря. И над това, ще ни се наложи да работим усилено заедно, и ще се издигнем на второто от 125-те стъпала – и така, до края на поправянето.

От 1-вия урок на конгреса „UNIDOS“, Мадрид, 04.06.2011

[44827]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→