Въпрос: Живеем в потока на времето. Има хора, които изразходват много сили, докато се научат да планират времето си. От какво зависи доколко ще успее човек да направи това?

Отговор: От желанието му. По принцип, вътрешната организация на човек зависи от неговата психическа настройка и всеки си има своя.

Има хора, които вътрешно са много организирани: отрано планират всяка крачка, задължително планират деня си, понякога планират дори много преди да реализират замисъла си, и така всеки път. Това е, както се казва, „в кръвта им“. Но при желание, може да бъде и научено.

За всеки конкретен човек има ясно поставената задача. Изискването да я изпълни, желанието да я достигне, влиянието на обкръжението върху човека – трябва да бъдат организирани така, че той да работи вътре в това.

От друга страна, виждаме, че съществува световна тенденция, еволюционно развитие, което води до това, че нашите желания и ценности се изменят. И затова, дори и да заставяме човекa да работи над минали ценности в достигане на целите, които днес вече не са важни, ще ни бъде много трудно да получим от него добра производителност на труда.

Това зависи още и от времето. В наши дни се извършва много сериозно преустройство на човека и обществото. Във всеки народ, във всяка цивилизация (днес в света съществуват шест-седем цивилизации) има своя особеност: свое усещане за време, своя ценностна система за време и трябва да взимаме това под внимание.

Например, жителите на Африка, Китай или Южна Америка възприемат времето не съвсем така, както народите на Северна Европа или Северна Америка. Те имат съвършено различен подход, вътрешно усещане за време, за ценност на времето. За едни времето е като парите, като огромен, даден ти потенциал, който трябва да реализираш, за други – времето тече спокойно, а и те заедно с него.

Въпрос: Ако представителите на различни цивилизации чувстват времето различно, означава ли това, че количеството действия, които те извършват ще бъде също различно?

Отговор: Естествено! Ако взема на работа човек от Индия, с неговото ментално отношение към времето или човек с скандинавски характер, то те имат съвършено различни изисквания към себе си, към обкръжението – към всичко.

Необходимо е да разберем, че усещането за време в различните съвременни цивилизации е различно. В съответствие с това ние трябва да проектираме взаимоотношенията си, отношенията към обща връзка, съюз и т.н.

От ТВ програмата „През времето“, 18.03.2013

[108688]

Filed under: Възпитание, Възприемане на реалността, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Въпрос: Как да усетя останалите, ако за сега не ги усещам близки със сърцето си?

Отговор: Трябва да мислиш за това, че другарите са части от твоята душа и само чрез връзката с тях ще изградиш съсъд за получаване на светлината, разкриване на Твореца, истинското състояние, т.е. отдаването.

Истинският свят е светът на отдаването. А ние се намираме във властта на измамата, илюзията, сякаш светът действа, подчинявайки се на силата на егоизма. Това трябва да се обмисля колкото може повече, докато не ти стане ясно, че всичко съществува съгласно силата на отдаване.

А нашето лъжливо, изкривено зрение, каращо ни да мислим иначе, съществува само в нас. Заради него не виждаме истинския свят, сякаш сме слепи, вървейки в тъмнината, напипвайки, опирайки се по стените. Ние не разбираме къде живеем!

Цялото човечество блуждае със завързани очи в тъмнината. Трябва да приложим все сили, за да се премахне това скритие, и тогава ще видим цялата вселена, съществуването на единствената сила на любовта и отдаването. Вселената ни се представя като вълшебен свят, в който всичко е подчинено на законите на отдаването. А ние бродим из този приказен град и имаме възможността постоянно да се поправяме, всеки път придобивайки допълнителна сила на отдаване.

По такъв начин все повече се привързваме към този град, можем да се ползваме от всичко, повече да усещаме и да чувстваме. Това се нарича подем по духовните стъпала.

Но още в първия миг, когато ни се разкрива стълбата, ни става ясно, че цялата вселена е любов и отдаване. Освен това, там се намира и нашият нищожен пашкул, в който спим своя летаргичен сън, без да идваме в съзнание. Само в нас съществува онази болна илюзия, страшният сън, както в мозъка на човек, загубил съзнанието си, преминават някакви флуиди, хаотични мисли. Ето това се случва сега с нас…

Такава реалност, като нашия свят, не съществува! Това е само илюзия, но тя е много важна, защото само чрез нея ще достигнем до истината.

От урока по книгата Зоар, 04.06.2013

[109182]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Вие казвате, че в наши дни се ускорява количеството действия на човек за определен период от време. Очевидно това е свързано с количеството информация, в която се намираме?

Отговор: Това зависи от вътрешното изчистване на човек, от това дали може да приеме и преобразува себе си, в съответствие с напълно новата парадигма, с новото отношение към себе си и към обществото, към обкръжението, към света. Ако човек, вместо да се опитва да попие всичко в себе си, на себе си, за себе си, се пренастрои в обратно направление – тогава ще може да намери себе си „извън себе си“, в обкръжението.

А днешния себе си ще усеща само като предавателно, предано на него животно, което съществува дотогава, докато той не премине в следващото измерение – в „извън себе си“. А после това животно (нашето физическо тяло) изобщо пропада, изчезва от усещанията. Към това отиваме.

От ТВ програма „През времето“, 18.03.2013

 [108772]

Filed under: Възпитание, Възприемане на реалността - Няма коментари→

Въпрос: Вчера Вие разказахте за Авраам, който е разкрил науката кабала по пътя на вътрешно наблюдение. Какво е това?

Отговор: Цялата действителност се намира в човек. Нещо повече, действителността не съществува, съществува само нейната картина, която проявявам в себе си. Тя се усеща в моите съсъди-желания, в някакъв ”сензор”, в ”чувствен елемент”, в кадъра на вътрешната ”кинолента”, отразяваща отклика на висшата светлина и демонстрираща моето несъответствие на нея.

Към мен е насочен ”прожектор” с обикновена бяла светлина, но аз съм съставен от 613 различни желания, свойства, които на фона на бялата светлина образуват картината на света, многоцветна, триизмерна, изпълнена със звуци, миризми, чувствени усещания. Всички тези страни и оттенъци съставляват, очертават моята реалност. С други думи, аз самият ”рисувам”, оформям своя свят и се намирам в него.

Но ако такова е моето възприятие за реалността, то всичко зависи от моите свойства и от нищо друго. Излиза, че ако аз се променям – променя се и светът. Ето това е вътрешното съзерцаване, наблюдението – когато разбирам, че мога да променя света посредством своята вътрешна промяна.

Как да се променя? Сам не съм способен на това. Аз имам само глупавото усещане за моята сегашна реалност и не мога да измъкна сам себе си от блатото. Дори мислите за промяна са част от тинята.

Ето тук ми помага силата на разбиването. В моята измислена реалност редом с мен има хора, които ми казват: ”Знаеш ли, и ние обсъждаме това”. Виждам, че всички части на неживата, растителната, животинската и човешката природа се управляват от някакъв общ механизъм, обаче моето въображение ми рисува хората точно с такива вектори, като моите – и това ми дава възможност да се тренирам, да се упражнявам. Сега аз вече мога да се наблюдавам от страни, мога да работя с тях, както със себе си, със своята вътрешна проекция.

Действайки заедно с тях, откривам, че тази игра е много креативна. Взаимоотношенията с образите на другарите ми изграждат в мен прогресивните форми на новото възприятие, на новото чувство. Те не развиват предишните ми свойства, не предават повече предишните ми разум и усещания, а развиват в мен качествено нови свойства, такива, каквито преди не съм имал.

Например, всеобхватно възприятие или подем над понятието време: по-рано виждах миналото, настоящето и бъдещето, а сега преставам да усещам времето. Изчезват външните движения – пренасям всичко вътре, свързвам го с вътрешните смени: в мен се променят различните начала и като следствие, аз усещам промяната на фона на бялата светлина.

Ако работя така с образите на другарите, намиращи се в моето полезрение, то разбирам: нека и да са нарисувани от въображението ми, но правилното отношение към тях ми позволява да придобия особеното средство за вътрешна промяна. Съвместно с тези образи и усилия аз им приписвам някаква самостоятелност. В крайна сметка, играейки си с тях, придобивам възприятие, което ме извежда от сегашната картина, образувала се на екрана на моето съзнание, в новата реалност.

Всичко това се осъществява чрез вътрешното наблюдение…

От урока по статията ”Любов към Твореца и творението”, 29.05.2013  

[108593]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Поръчителство“: Тора не е била дадена на прародителите ни, защото заповедта да обичаш ближния като самия себе си, явяваща се основа в Тора, не е достойно да се спазва само от един. Преди това е необходимо съгласието на целия народ.

И затова работа се проточила до изхода на синовете на Исраел от Египет, когато те са станали достойни да я спазват. Тогава те били попитани: съгласен ли е всеки от народа да приеме тази заповед? И след като се съгласили, с това им била дадена Тора.

От това следва, че аз нищо не мога да постигна в групата от десет човека, ако всички останали другари не ме подкрепят и не участват заедно с мен в работата. Ние наистина трябва да бъдем като един човек с едно сърце. Няма да ми помогнат личните ми усилия, ако другите не ги прилагат.

Тази ситуация се оказва голямо препятствие, но всъщност това не е препятствие. Ако не съм способен да се включа към модела ”поправена десятка”, това означава, че още не съм достигнал до личното поправяне, че още не съм отдаващ, не съм се слял с Твореца поне в нещичко.

Тук вече действа духовното възприемане на реалността: не ми е дадено да разглеждам каквото и да е като външен фактор. Моделът на десятката се намира в мен, тя е проекция на моя вътрешен свят, предназначена единствено да работя със собствените си свойства, виждайки ги сякаш отвън, в другарите. Това ми помага доста оперативно да се обръщам към поправянето.

Във всеки случай, Творецът не се разкрива само пред едно създание, а се разкрива само в ”десятка”. Това съответства на строежа на народа и на целия свят. И затова трябва да работя в целия спектър на реалността.

Тъй като по същество, това съм аз самият. Сякаш наблюдавам вътрешните си свойства на рентгенова снимка, виждам ги отвън – в неживата, растителната, животинската и човешката природа. Тя цялата сякаш се ”простира” от мен навън.

Това означава, че трябва да следя как останалите се поправят и напредват и доколко мога да помагам на една или друга част. Някъде виждам интегралното възпитание, а на друго място предхождащите го материали. Но така или иначе, всичко това изхожда от мен и е устремено в една посока – към практикуване на интегралното възпитание, към вътрешните кръгове, т.е. към моите желания, които са още по-близо до точката в сърцето. Тук вече мога да изучавам науката кабала и да работя в десятка – т.е. в обкръжението, най-близко до духовната искра, която пламенее в мен.

Така трябва да виждам общата картина. И тогава разбирам, че ако стесня своя кръгозор и не се грижа за целия свят, то от това нищо няма да излезе.

Така или иначе, по този път човек е воден от светлината, която ни възвръща към източника и постепенно формира в нас правилното направление. Така че трябва да правим само онова, което ни е възложено – и накрая ще се променим. Ще дойде светлината и аз ще видя, че подходът трябва да бъде комплексен. Светлината ще ми придаде усещането и разбирането за това, което представлява свойството отдаване, и съгласявайки се с това, ще продължа своя път…

От урок по статията ”Поръчителство”, 23.05.2013 

[108134]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Кое говори за напредъка на човек: това, че с всеки изминат ден той чувства все по-голямо отблъскване от другарите си или ако все повече ги цени?

Отговор: Напредъкът не зависи нито от едното, нито от другото – той се заключава в това, доколко човек може да „изтъче“ правилната картина, правилно да съчетае отблъскването с привличането. Отблъскването произлиза от злото начало, привличането – от доброто, а човек решава какво да избере. Той създава това съединение, преплитане – работи като тъкач, изместващ совалката на стана.

Всичко зависи от това, как ще съедини двете противоположни сили: дали ще разбере, че отблъскването е точно толкова необходимо, колкото и привличането. Той трябва да разкрие, че всички сили, които се проявяват в него по отношение към висшия – са винаги благословение, за наше благо. Няма нищо друго в света – нищо вредно не съществува в света, но всичко зависи от това, ще успее ли човек да види това, да го оправдае.

Ще успее ли така да примири две противоборстващи сили, че не само да ги съедини, а да започне да строи от тях нова реалност. Това е нова психологическа картина на света, която той тъче от тези две сили, като от две нишки.

Тази реалност не съществува сама по себе си. Цялата реалност: и въображаема, и истинска съществува само при условие, че започнем да я виждаме, че я създаваме сами. Затова трябва да се постараем да съединим всички сили и да ги заставим да работят заедно – в това се състои нашата работа.

В такава светлина, в такъв аспект трябва да разглеждаме цялата Тора, цялата история на човечеството, цялото развитие, което се заключва в това, от двете сили, разкрили се на Авраам, да построим духовната реалност. Успехът ще зависи от това, доколко ще ни се отдаде да ги съединим заедно: злото начало с доброто – да направим всичко заради тяхното свързване, заради единството.

От урок по писмо на Рабаш, 16.05.2013

[107629]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Днес възприемам картината на реалността в егоистичното желание, в следствие на което постоянно усещам умора и не желая да разтворя широко прозореца на своето възприятие, а някои предпочитат да се залостят. През цялото време се ограничавам, защото моето желание е много малко, много тясно.

Създаваме всякакви уреди, разширяващи погледа ни към света: телескопи, микроскопи, радио-приемници – и откриваме реалността, много по-разнообразна, отколкото онази, която усещаме сами. Но дори и този отрязък от действителността, попадащ в полезрението ни, се опитваме да съкратим и ограничим.

Накрая се уморявам и се затварям, докато не умра. Умирам, защото съм съгласен със смъртта, искам да съкратя своите инструменти за възприемане. Омръзва ми тази картина и постепенно угасвам заедно със залеза на живота си. Ето какво се случва с желанието за получаване.

От друга страна, започвайки формирането на желанието за отдаване над него, аз се разтварям и откривам реалността, намираща се извън мен, извън егоизма. Това е вечна реалност и тя започва да ми дава жизнена сила. Сега дори и тялото ми по естествен начин да умре, аз живея на друга територия, намираща се се над времето и пространството. И там получавам светлина, изливаща се отвсякъде.

В нашия свят се преместваме от едно място на друго, където виждаме някаква действителност. Но ако се движех със скоростта на светлината, то в следствие изкривяване на пространството, щях да видя реалността, обкръжаваща ме от всички страни. При това, проблемът не е в моето зрение, самата светлина би достигала до мен така. Аналогично на това, излизам от ”праволинейното” възприятие и встъпвам в окръжността, в обкръжаващата ме светлина (О”М).

Точно така съкращаваме времето. Тъй като при това пространството и времето ”се нулират”, и аз не просто получавам светлина отвсякъде, а започвам да възприемам цялата действителност, намираща се в окръжностите, и се издигам над времето. Сега за мен то не съществува, просто го няма. Няма повече промеждутъци между ”днес” и ”утре”, няма пролуки между два мига – получавам всичко по равно от всички посоки, всичко взаимно се компенсира, анулира се, и аз постоянно пребивавам във всичко, в целия комплекс, в неразделната реалност на Вселената.

От урока по ”Предисловие към книгата Зоар”, 19.03.2013 

[103240]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

В мен има ”Виртуален принтер”, който ”разпечатва” моята картинка за света. С други думи, в мен е заложена програма, която ме превежда в действие ”и ми рисува” света. А всъщност той не съществува – всичко се намира вътре, в усещанията, но програмата им придава ”външния” ефект.

Въпрос: Какво ще стане, ако ние с другарите решим мислено да се концентрираме и да създадем единна реалност и обща взаимна връзка?

Отговор: Това също се прави от програмата, посочваща ми групата, в която работя. Просто ми се струва, че се намирам сред другите хора и че заедно вземаме решенията. Моите вътрешни свойства се проектират в някакви образи, хвърлят сянка от различни форми, но всъщност те не съществуват.

По такъв начин и нашето общо решение и моето вътрешно съпротивление – всичко това се определя от програмата. И има само една възможност за корекция – ако зная за нея и за изобразената от нея реалност, искам да ги обединя в едно, да ги съединя. В този случай се издигам на нивото на Програмиста и разбирам защо ми е приготвил всичко това.

От една страна, започвам запознанството си с природата, а от друга, виждам какви ”картинки” рисува във въображението ми. И поправяйки въображението си с нейна помощ, аз ги събирам и обобщавам. По пътя преминавам през различни пречки и поправяния и в резултат опознавам разума на Програмиста, замисъла на творението. Това е всъщност желателният ефект от целия процес – да се присъединиш към целта на творението.

Въпрос: Това означава ли, че Програмистът иска ние да пребиваваме постоянно в двата свята: във въображаемия и в реалния?

Отговор: Нужно е самите ние да познаваме целта на творението. Защо? За да се отнасяме с уважение  към Него.

Но егоизмът ме дърпа надолу, настоявайки да си почина, да поспя. И ако искам да се пробудя, имам само една възможност – да използвам тази програма, обкръжението и всичко, което е свързано с него, но при условие, че се настройвам да уважавам Програмиста. В кабала това се нарича: да Му доставяш удоволствие.

Въпрос: Как да съчетая тези две координатни системи?

Отговор: Трябва просто да бъда заедно с другарите си. Защото сега те ми се виждат като други хора, намиращи се извън мен. А след това ще почувствам, независимо от това, което виждам сега, че те са в мен, че те са мои – мои любими, взаимно свързани, слети в едно. Тогава във взаимоотношенията между тях ще разкрия Източника, Твореца. И всичко това ще бъде като едно цяло.

От урока по ”Предговор към книгата Зоар”, 19.03.2013

[103178]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Казвате, че ”духовно” е, когато ближният е по-важен за мен, отколкото самият аз. Как може да искаш това? Нима там няма нищо друго?

Отговор: Да, тъкмо това е духовното. Нещо повече: дава ти се всичко, каквото си пожелаеш, освен да отдаваш на ближния – и ти въпреки това, избираш само него.

Работата е в проявяването на съсъда–желанието. Никой от нас не иска действия, които са над нашата природа. Просто се променяме и тогава откриваме, че свойството отдаване е важно не в егоистичен смисъл, а само по себе си.

Не отчиташ действието на светлината, връщаща към Източника. А между впрочем, тя въздейства на човека, и човек се променя. При това се променя така, че вече няма някогашния разум и някогашното чувство – всичко се превръща в противоположно, в ново.

И затова трябва да предоставяме на светлината възможността да си върши работата. Да и дадем да поработи, открий и се и се подложи на нейното въздействие. Тя се намира отвън, обкръжава ни – нека се докосне до теб, до твоите желания, които сега скриваш от нея. След като тя се захване за работа, ще видиш как всичко се променя.

Понеже се намираме в невероятно мизерния, ”точков” свят, сме ограничени в рамките на времето, движението и пространството. Това просто е ужасно, но ние не разбираме случващото се. Огромни разстояния ни разделят, разделят нашите разбирания, усещания, постижения. И те са се образували заради нашите желания, които са обърнати към собствена изгода.

И обратно, желанията, пребиваващи в отдаване, се включват едно в друго. Ако всички желаем да дарим на всеки добро, то се събираме в една точка и там между нас вече няма разстояние, там анулираме този свят. Представи си го без разстояния, без време: светлината се лее от всички страни. По Айнщайн, ако се движиш със скоростта на светлината, то виждаш не само онова, което е пред теб. Светлината сякаш идва при теб от всякъде, а понятията време и пространство изчезват…

Днес просто не разбираме, че живеем в едно мъничко, нищожно измерение, живеем и умираме, сами не знаейки къде, надарени с разум и чувства, но в същото време, се намираме на самото дъно. За това, позволи на светлината поне малко да се излее върху теб. Понеже ти дори не си представяш какви свойства притежава тя. Това не е просто отдаване, това е друго измерение, в което важността на другите не предизвиква такова объркване. Очаквай светлината да те избави.

От урока по ”Предговор към книгата Зоар”, 18.03.2013 

[103097]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Според напредъка си, човек започва да усеща, че духовното се намира извън неговото тяло, във всичко, което го обкръжава: в неживата, растителната, животинската природа и в хората. Това е онзи свят, онази област, към която трябва да се научим да се отнасяме с любов, със загриженост, като към велика ценност, за да стане за нас важен целият свят, намиращ се извън нашето тяло.

Усещането за съществуване във физическото тяло възниква единствено във въображението ни, благодарение на съвкупността от действащите върху нас сили. И затова усещаме, че сякаш живеем вътре в материалното тяло. А ако в човек се появи желание да живее извън своето тяло, във всичко, което го обкръжава, това вече е потребността да усети душата си.

Започвайки работа върху това, човек вижда, че цялата работа трябва да се съсредоточи върху правилното обкръжение, тъй като само от там може да получи помощ и поддръжка. Такова обкръжение, като представител на външния свят е групата, която може да реагира спрямо мен, притегляйки ме към себе си, помагайки ми да изляза извън себе си, навън.

И тогава възприемам групата като свой спасител, хвърлящ ми спасително въже, за да ме измъкне, като от кладенец. Вече не се свързвам с тялото и желая да изляза навън, а след това се хващам за въжето. А групата, другарите, намиращите се отвън, извън мен, ми помагат да се отскубна от това тяло.

Така работейки взаимно, помагаме на другите поред да се извисят и излязат навън. Тъй като само зад предела на кожата си, над личните си интереси, човек започва да усеща, че групата не е събрание на някакви си хора, а святата Шхина, в която се облича Творецът.

Тялото се състои от ”клипа Нога”- такава част, която ми осигурява свобода на избора, и ”змийска кожа” – най-силният егоизъм, дърпащ ме назад, за да приложа правилно и достатъчно усилие, стараейки се да се отскубна.

С помощта на желанието си да се отскубна от своя егоизъм, от любовта към самия себе си, от мисълта за собственото си благо, да се измъкна зад пределите на своята кожа и да мисля за групата, другарите, света, аз пробуждам силата, идваща от групата, от учителя, Твореца, които ме спасяват от този затвор. Всичко това се случва за сметка на взаимната работа в групата, с учителя, книгите, благодарение на обучението, разпространението – на всички средства, в които се облича силата на Твореца и ми помага да изляза извън себе си.

От урок по книгата ”Шамати”, 13.03.2013

[102824]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→