Въпрос: Със сигурност много семейни двойки си мислят, че си отстъпват един на друг, без да разбират, че го правят не заради другия, а само за да се отърват един от друг. Тогава, какво е това да отстъпиш?

Отговор: Истинска отстъпка – това е когато се въздържам, а в това време отвътре ми идва да се взривя, защото мисля, че правият съм аз. Аз реагирам на партньора така, както би му се искало на него. Тоест поставям се на неговото място.

Тази система трябва да се развие и тя обезателно изисква поддръжка от обкръжението. Семейните двойки трябва постоянно да споделят тези ситуации помежду си и да тренират, за да достигнат до такива състояния, когато навикът става втора природа.

Да допуснем, че в къщи цари безпорядък. Защо трябва да се упрекваме един друг и да си казваме неща, които са излишни? Веднага преминете към една обща, взаимна и добра платформа. Започнете да се прегръщате и да се целувате насред бъркотията.

Главното е да се чувстваш добре. Та нали когато си щастлив, ти няма да искаш да правиш каквито и да е промени в своя живот и спокойно ще живееш в този хаос.

Понякога посещаваш нечий дом, а там всичко е облизано, чисто, но липсва топлина. А у вас е топло, цари атмосфера на любов и разбирателство, има взаимен контакт.

В един японски стих е казано: ”Умряло детенцето, и каква хладнина обхванала дома, нямало вече кой да прави дупки в хартията на прозореца.” Тоест, докато детето лудувало, в дома царяла топлината, а сега него го няма и настъпила хладина.

Така и в този случай. Всичко зависи от чувствата. И това е основното, което трябва да се направи.

От беседа за семейството, 28,05.2014

[136851]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Реплика: В съвременното общество има такава тенденция, при която хората встъпват в интимна връзка много бързо, още след първата среща. В това има огромен недостатък. В общественото съзнание сексуалната революция се възприема като слободия.

Отговор: Именно затова не получаваме наслаждение от секса. Съществува някакво обществено съгласие, че можем да встъпваме в интимни връзки много бързо, едва запознали се и нищо не знаейки един за друг. И тогава губим цялата тази огромна добавка, която и именно ни довежда до взрив от чувства.

Защото, какво се случва, след като двойката е достигнала до телесно удовлетворение? Всичко свършва и нищо не остава. Така природата ни задължава да добавим към този акт чувствен компонент. Ако него го няма, излизаме от това празни. След момента, когато всичко свършва, нашите мисли вече са на съвсем друго място. Възможно е вече да мислим за някаква нова връзка.

Напълването е възможно само в този случай, че изграждаме такава система от връзки, които сексът само допълва, а не се прави само заради удовлетворяване на животинския инстинкт на най-ниско ниво. Трябва да се учим да обичаме! Преди всичко, трябва да изградим обща система на връзки, взаимни отстъпки и взаимно разбиране, приятни контакти.

Това са такива системи, които ми позволяват вътрешно да почувствам човека и това, как да му нося наслаждение. Той ще почувства как да ми достави удоволствие, наслаждавайки ме. Тук става въпрос не за секса, а за всякакви други връзки между нас двамата.

Приятно ни е да бъдем заедно, харесва ни да си говорим, да се виждаме, приятно ни е да ядем храната, приготвена от другия – това са тези всевъзможни човешки прояви, с които можем да доставим удоволствие един на друг.

За да заобичам другия както себе си, първо трябва да разбера какви са неговите потребности и да се постарая да ги напълня. Партньорът разбира какви са моите потребности и ги напълва. На него му е необходимо да почувства удоволствие от мен, а аз искам да почувствам удоволствие от него. Когато между нас възниква такава връзка, при която всеки се намира като че ли в другия и напълва неговите потребности, ние вече можем да достигнем интимна близост. Тя също означава, че се намираме един в друг и напълваме партньора.

Ние сме разностранни личности, заети с различи неща и не винаги искаме внимание един от друг. Но в нас постоянно „дреме“ тази потребност, която може да се събуди във всеки момент и да се удовлетвори с няколко нежни думи, докосване.

Въпрос: Разбирам тази техника, но красивите думи не винаги докосват сърцето. Какво трябва да направя, за да трогна тази вътрешна точка в съпругата ми, която тайно чака внимание от мен?

Отговор: Започваме отдалече с ласкави думи, за да разчувстваме човека. Това е същият  подход, както във всички други човешки взаимоотношения, не само между съпрузите: ти се стараеш да дадеш на партньора напълване, любов.

„Ухажване“ означава, че преди всичко изучавам човека, за да разбера какво представлява той, с помощта на всевъзможни малки, кратки проверки, опитвайки внимателно. Така си изяснявам чувствителните точки в него и докосвайки ги, мога да му доставя удоволствие. Трябва да развия свой подход в отношението си към тези чувствителни точки, разширявайки ги все повече и повече.

С такива упражнения пробуждам в партньора потребност от моето внимание. Аз го напълвам и напълвам: казвам му красиви думи, подарявам му някакъв подарък, проявявам грижа и внимание и така постепенно приучвам човека към това напълване, буквално както се приучва животно. Всеки от нас е устроен по този начин. За сметка на това, формирам в него потребност от напълване, от моето добро отношение към него.

Тук за малко спирам тези свои действия, после отново напълвам партньора, за малко спирам – напълвам. По такъв начин го разпалвам и формирам в него все по-голямо желание. Такава игра играем един с друг. Тази игра е между двама обичащи се души, които знаят как да поддържат своята любов на слаб огън така, че във всеки момент да могат да разгорят от нея голям пламък.

Това е изкуство. Не мога да повтарям една и съща дежурна фраза на всяка жена, трябва да се настроя на желанията на съпругата си. Но и това все още не е достатъчно. След като се настроя, трябва да започна да отглеждам това желание, всеки път да го разраствам за сметка на напълването. До момента, докато това не стане навик и втора природа, жената остро ще се нуждае от това мое отношение. Същото е и по отношение на мен спрямо нея.

Излиза, че ние сме построили обща площадка: в жената се формира потребност от мен, а в мен – от нея. Това е общата област, в която зависим един от друг и това е пространството на нашата любов.

От 196-а беседа за нов живот, 09.06.2013

[132948]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

17 юли 2012 г.

Оживяващата картина на съвършенството

Хармоничните семейни отношения се изграждат на два обикновени принципа:

• Връзката между партньорите се формира по пътя на взаимните отстъпки.
• „Любовта ще покрие всички престъпления“.

Това е достатъчно, за да се върви към щастлив семеен живот, само ако у съпрузите има такова желание, дори не силно, но искренно. Те вече са се настрадали, вече са разбрали, че поединично няма да се справят и затова са готови да се вслушат в посланието на интегралната методика. А повече не е и необходимо, защото методиката е изградена по такъв начин, че човек да влезе в правилно обкръжение, в атмосфера, която постепенно сама ще го промени, дори без усилие от негова страна.

Тук е важно постоянно да проверявате себе си: не се ли отклоняваме от средствата за напредване? Средството – това е група от няколко брачни двойки, дошли на курс, а у дома е партньорът, който също така играе ролята на обкръжение. В резултат, познавайки и чувствайки се един-друг, партньорите ще са достатъчно подготвени, за да проявят взаимни старания, да си оказват взаимна поддръжка, да вървят към взаимни отстъпки и тогава между тях възниква истинска връзка.

Каква е тази връзка? Какво е това единство на върха на този триъгълник, основата на който преминава между съпрузите?

Тук е важно да се помни, че съпрузите не се игнорират и не “се поглъщат”, а именно допълват, поддържат се един-друг до такава степен, че престават да различават в своите взаимоотношения някого поотделно. Като че ли те се разтварят един в друг. Всичко, което е важно, добро и скъпо за жената, е важно, добро и скъпо и за мен, именно защото това е важно, добро и скъпо за нея. И обратно.

Всъщност, за това има два метода:

* Първият се състои в това заедно “да уловят” върха на триъгълника и да живеят, изхождайки от тази точка на единството, без да се отпускат в своя “ъгъл”. Не обръщайте внимание на нищо – само се дръжте заедно в точката на вашата сплотеност. Защото където човек иска да попадне, там в крайна сметка и попада. В себе си и в обкръжението пробуждам такива сили на природата, които действат по съответстващия начин и ме довеждат в точката на предназначение. Ако искам да се задържа на това ниво, то ще се удържа при условие, че постоянно ще си го представям и ще постъпвам съобразно с него. Моето отношение към жената, към себе си, към света, към каквото и да е ще произтича от тази висша точка, която ни обединява.

* А вторият метод е спускане към първоосновите, “детските” упражнения, на които се учим да си отстъпваме един на друг, да изясняваме защо и за какво са необходими тези постъпки и по малко да се сближаваме помежду си. Този път е по-труден, тъй като действайки от личния “ъгъл”, съм подложен на смените на настроението, както на своето, така и на обкръжаващите, и изобщо се сблъсквам с многобройни проблеми. Затова да използваме този метод може при условие, че се намираме в силно обкръжение. Първият метод също изисква обкръжение, поддръжка, но не в такава степен.

Да разгледаме по-подробно първия начин. Ние си рисуваме някаква “розова мечта”, картина на пълна хармония, точка, в която се допълваме един-друг, изпълняваме изискванията един на друг и чувстваме, че без това, нас просто ни няма. Постоянно си представяме съпружеското обединение, в което мъжът и жената стават едно цяло и живеят щастлив живот. Добавяме към нашата фантазия все нови детайли и ги поставяме в списък, за да е всичко реално, “осезаемо”, за да знаем точно върху какво стоим.

В точката на единството всичките ни изисквания един към друг трябва да намерят правилното приложение. Това не е лесно и може би ни се налага да задействаме втория начин. Например, жената ми казва: “Не мога да си представя твоето присъствие в картината на моя идеал, на моята цел”. А аз й обещавам да се променя диаметрално, отказвайки се от всичко, и моля, все пак, да ме въведе в нейната идилия. Същото става между нас и в противоположната посока. Както в математиката, търсим общия знаменател, който да ни помири, макар и не веднага, но все пак, стъпка по стъпка.

А по-нататък, обрисувайки тази единна за нас картина, виждаме доколко трябва да си отстъпваме един на друг, за да се впишем в нея.

По такъв начин, на върха на триъгълника намираме нещо общо, което се нарича „поправени“. Във фантазиите си се повдигаме към тази точка и тогава се спираме. С други думи, фиксираме състояние, не си позволяваме да слезем от върха и продължаваме да се отнасяме един към друг така, сякаш се намираме там. Аз правя всичко за жена си, а тя всичко за мен, всичките ни действия и желания са обърнати един към друг.

Необходимо е в нашите фантазии да има само един позитив. Като че ли седя на розов облак и гледам отгоре Земята, наслаждавайки се на идеалния съпружески живот. Ето в това усещане, разбира се, без да лъжем себе си и помежду си, ние и живеем.

А освен това, тогава ще разбера защо Природата ни е създала такива: оказва се, че ми е необходимо да отстъпвам именно там, където съм натоварен в своя егоизъм.

Въпрос: Няма ли да ни попречи театралността, изкуствеността на случващото се?

Отговор: За да се издигнеш на следващото стъпало, ти трябва да му се уподобиш. Така децата играят, искайки да бъдат възрастни. Ние някак се отстраняваме от текущите проблеми и искаме да живеем в това желано, съвършено състояние. И тогава мнимото съвършенство става истинско.

Filed under: Възпитание, Интегрално възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Казахте, че с помощта на разума може да се пробуди чувство, а чувството пробужда силата на любовта. Като чух това, изпитах радост, която остана с мен през целия ден. Вечерта изобщо не се чувствах уморена, макар и да работих до късно.

Нещо повече, на занятията, които провеждах, духът на любов и радост се предаде на учениците. За няколко часа те направо се „заразиха“ от моите усещания. Изобщо всички, с които контактувах през този ден, се проникнаха с този дух. И тогава ми се наби на очи явната връзка между любовта и радостта. Що за връзка е това?

Отговор: Радостта е като удостоверение, като свидетелство, че се намираш в правилно, добро състояние. Може, разбира се, да се изпита радост и от злодеяние, но ако тя произлиза от добро дело, то направо сякаш го обобщава, потвърждава, че то е приключило правилно.

Въпрос: Позволява ли разумът да се пробуди силата на любовта, способен ли е да предизвика в нас страст?

Отговор: Всичко зависи именно от разума, от разсъдъка. Всичко е в главата ни. Тъй като ние идваме на бял свят като малки „зверчета“, а след това започваме да приемаме ценностите на обкръжението, или от родителите, от детската градина, училището, телевизията, Интернет и прочее външни източници. Сформираните от тях ценности, които по-нататък ще определят всички мои радости и разочарования.

В крайна сметка, всичко е изкуствено, всичко е обусловено от оценки, получени отвън. По начало те са били мисловни, но след това под въздействие на обкръжението са станали критерии, по които оценявам състоянието си, и като следствие изпитвам радост или печал. Ако съответствам на критериите на обкръжението – ми е приятно, а ако не – унивам.

По такъв начин всичко в мен се строи на основата на разума, който се включва към първичното, идентифицирано, „младенческо“ възприятие и формира от него определена вътрешна картина, позволяваща да оценя себе си: добре ми е или ми е зле. В мен няма нищо основно, базисно, „свое“ – всичко се съотнася с мнението на обкръжението. Ето защо отшелниците, живеещи в гората, които нямат почти нищо, в сравнение с нас, могат да се радват на живота – тъй като по техните критерии, те имат всичко, което им е нужно. За нас това е жалка участ, а те се радват на съдбата си.

Точно тук е заложен ключът към щастието.

Въпрос: Силата на привличане между партньорите, която се е проявила спонтанно, с времето отслабва…

Отговор: Действително, изначалните „кълнове“ стигат за кратко. По данни на биолозите, произвеждането на съответните хормони продължава до три години. Между другото, можем и да ги приемаме и изкуствено, и по този начин „да слагаме дърва в огъня“. Това е възможно. Но естественото „гориво“ стига максимум за три години. Казват, че това е достатъчно, за да може мъжът да поддържа жената до раждането, а също и в следващите две години на кърмене на малкото. С други думи, по-нататък природата не свързва повече бащата с майката и детето.

Разбира се, в наше време, в следствие на всевъзможни външни действия, ситуацията се изменя. Но такива са базовите параметри на човешката биология. (още…)

Filed under: Възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Как да си намерим спътник в живота, за да не се повтарят миналите неудачни опити, а да се научим да изграждаме правилна, добра и стабилна връзка, която да се съхрани за дълго време?

Отговор: Преди всичко, трябва да се разбере, че истинската връзка не преминава. Аз ще съм заинтересуван, тя през цялото време да продължава, защото за нейна сметка ще мога да достигна такова мощно съединение, толкова дълбоко и широко да разкрия себе си, че чрез тази връзка да започна да виждам света по различен начин. Построяването на моята връзка със съпругата се превръща в нов инструмент за възприемането на реалността, за възприемането на света.

По такъв начин развивам и разкривам себе си, превръщам се в човек, разполагащ с нови инструменти на възприятие. Благодарение на това ново пространство, което откривам в своите отношения със съпругата, получавам нови, допълнителни усещания. И затова не съм съгласен да я загубя. Постоянно се нуждая от нея, заради вътрешната взаимна връзка, която градим и развиваме, за да получим друг поглед на света – по-вътрешен.

Започваме да се докосваме до дълбоките отношения на всички части на творението, на връзката между хората, на цялото човечество. Нашата семейна връзка се усъвършенства. Учим се как трябва да се отнасяме към децата, а те – към нас. В призмата на своите отношения един към друг, започваме да осъзнаваме, какво е природа. Узнаваме, че в природата съществуват такива сили, които се наричат ”баща”, ”майка”, ”деца”. Всички същества се съединяват в двойка за продължаване на рода, “плюсът” винаги се съчетава с “минуса” в неживата природа, растенията, животните, в човешкото общество.

Такива полярни връзки възникват не само между отделните мъж и жена, но и сред определени слоеве, вътре в обществото, различните групи. Виждам цялата Вселена, която ми се представя като система от взаимни връзки. Благодарение на моето разбиране за самия себе си, чрез себе си, започвам да виждам целия свят вече в правилна форма. Тъй като природата преднамерено е пробудила в мен тези сили, за да мога в такава форма да успея да я постигна.

В зараждането на моята връзка с жената, виждам основа за разгадаване на тайните на живота, тайните на нашето съществуване. Мога да разбера и видя всичко, което има в моя живот, в най-дълбоката, правилна форма и никога да не сгреша! Излиза, че моят вътрешен, личен успех се превръща в мой успех в обществото и изобщо в целия живот.

Затова много сериозно ще се отнеса към отношенията в семейството и ще търся такава жена, която ме разбира, чувства така, както аз, за да действаме ”в един диапазон на честота”. Необходимо ни е да получим възпитание в ново общество, където се събират всички неженени мъже и неомъжени жени и където ще имаме повече възможности да се опознаем по-добре един друг.

По време на обсъжданията, на семинарите, на различните мероприятия, всеки трябва да се вгледа и да намери тази, която най-много му подхожда и е най-близо по възгледи, мнения, отношение, възприятие. Започваме да звучим като един музикален акорд, сякаш свирим заедно на един инструмент, постоянно допълвайки се един-друг.

Трудно е това да се предаде с думи – повече се отнася към вътрешното усещане. Нещата вървят в две плоскости. От една страна, очистваме от себе си всички изкуствени слоеве, получени за времето на своя живот от външното общество, всички измислени ценности. А от друга страна, по степента на това, как се освобождаваме от тези стереотипи, можем да започнем да свирим вътрешно един на друг, както на музикален инструмент.

Ще видим как се допълваме един друг и ще отделим тази обща, възникваща между нас област, в която аз я напълвам, а тя – мен. Дотолкова се сливаме там в един образ, че е невъзможно да се различи, къде съм аз и къде е тя – всичко става общо, единно. По това, доколко ни се удава да създадем и да разширим такова единство, вече мога да съдя кой ми подхожда и кой не.

Необходимо е да се разбере, че се намираме в енергийното поле на природата, в което всичко е свързано, освен хората. Но ако се стремим към съединение, то влизаме в хармония с природата и на човешката, ”говоряща” степен, достигайки подобие по свойствата с нея. И тогава, ще започна да виждам, какво подобие, какъв ефект на резонанс достигам с природата в двойката с тази жена, за която възнамерявам да се оженя.

С нея се превръщаме в един общ дипол, състоящ се от “плюс” и “минус”, който се намира в баланс с природата. И чувстваме как вътре в нас започва да звучи някаква мелодия. Това е усещането на нашето съответствие с общата сила на природата, със силата на съединението, с взаимното отдаване и любов. Тази сила се проявява вътре в нас и трябва да послужи като доказателство за това, че си подхождаме един на друг и можем да продължаваме заедно.

До момента, докато не достигнем такова чувство, е невъзможно нищо да се каже. Нито един човек не може да предскаже подхождаме ли си един на друг или не: никакъв мъдрец или наставник. Самата двойка трябва да разкрие това. Ние сме като цигулката на цар Давид, която висяла на стената, но започвала да звучи, когато духал северният вятър и преминавал последователно  нейните струни. И затова трябва да се постараем този вятър да задуха и да засвири на нашата обща цигулка.

От 198 беседа за нов живот, 20.06.2013

[111799]

Filed under: Възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→

Съд и милосърдие неотлъчно ни съпътстват в семейните отношения и те трябва винаги да бъдат уравновесени. От една страна, като всеки егоист, искам да използвам партньора, смятайки, че жена ми трябва да прави това, което искам от нея – и това в мен се нарича съд. А милосърдие означава, че абсолютно изключвам себе си, вземам под внимание това, което иска жена ми, и се опитвам да построя такъв идеален модел: как бих се отнасял към нея, ако не съществуваше егоистичният ми интерес, а целият съм устремен към това да и услужа.

Сега трябва да намеря равновесие между тези две крайности: съд и милосърдие, което се нарича „средна линия“. За това е нужен опит, взаимна работа, процес, в който всеки обучава другия на това. Но ние вече започваме да работим с новото творение – с човека в себе си, който умее да се съобразява с партньора, да усеща ближния, да го обича като самия себе си.

Така ти можеш да се сближиш не само с жена си, но по този начин започваш да чувстваш и другите хора. След такова упражнение с партньора си, където и да се намираш: на улицата, на работа, на което и да е място, ще почувстваш, че навсякъде можеш да се съединиш с хората и да ги управляваш. Те ще започнат да се поддават на въздействието ти, тъй като се отнасяш към тях, намирайки се в средната линия, в правилните пропорции: доколкото другият върви към теб, толкова и ти се доближаваш до него.

Автоматично достигаш до равновесие със света и започваш да чувстваш, че можеш да го управляваш. Тъй като средната линия е основен закон в природата, съгласно който действа цялото мироздание, освен човешкото общество, тъй като човек е създаден егоист. А сега ти поправяш това и уравновесяваш егоизма си. Като се научиш да се съобразяваш с жена си, ти точно така започваш да се съобразяваш с всички останали, строейки обща средна линия в своите отношения с тях.

Първата линия се нарича „съд“ – това, което искам от другия за себе си. Втората линия се нарича „милосърдие“ – което означава, че предоставям на жена си всичко, което тя иска от мен, изключвайки напълно собствените си желания. Сякаш я включвам в себе си.

Ние сме двама егоисти, изправени един срещу друг. Ако обезпечавам егоизма си, това се нарича съд по отношение на съпругата, а ако обезпечавам нейния егоизъм – се нарича милосърдие. Трябва така да съгласувам двете линии, че да възникне трета, средна линия. Точно това означава да достигнеш до сливане, до съюз. Нашата задача е да сближим тези егоисти и да ги доведем до съединение. Първото задължително условие, без което е невъзможно да започнем работа, е готовността на всеки да почувства желанията на партньора.

Равновесието се основава на това, доколко всеки може да отмени себе си. Ние не можем напълно да удовлетворим тези две егоистични желания, намиращи се едно против друго. Само при условие, че едната страна снизи малко своите претенции,  ще можем да напълним втората страна.

Въпрос: Но как да узнаем къде е границата, до която трябва да отстъпваме? Нали казахте, че това не трябва да бъде абсолютна любов без каквито и да е ограничения? Аз трябва да покажа, че реагирам на отношението на партньора и че си правя сметката?

Отговор: Трябва да намерим точката на равновесие, подобно на това, когато караш кола и управляваш, ориентирайки се към целта, до която искаш да достигнеш. Така трябва да проверяваме дали се доближаваме към целта: ставаме ли по-близки един с друг. Виждаме ли, че партньора реагира правилно на нашите усилия за сближаване.

Аз въртя семейния волан надясно, като се опитвам да внеса в отношението си повече милосърдие, и виждам до какъв предел се получава добре и кога навлиза в прекалено голямо отклонение от курса и трябва да изправя волана. И жена ми управлява волана точно така, т.е. започваме да управляваме, сами себе си „да въртим“. Работим вече над своята природа! Ставаме хора, които се издигат над своите естествени инстинкти.

От 46-а беседа за новия живот, 01.08.2012

[110313]

Filed under: Възпитание, Мъжът и жената - Няма коментари→

Въпрос: Говорите за това, че в съвременния свят трябва да се откриват „курсове по любов“, а не да разчитаме на нейното случайно появяване. С какво започва такова обучение?

Отговор: Преди всичко, група от пет-десет двойки трябва да бъдат обучавани на основите на човешката природа. Трябва да им се обясни какво представлява егоизмът ни сам по себе си и как се развива, какво е било и как е еволюирало семейството в древни времена, в Средновековието, в епохата на Новото време и съвременното постмодерно време.

По същество, нашето егоистично желание за наслаждение се явява двигател на този процес, изменяйки се и предизвиквайки за живот нови форми на семейни отношения.

По-рано не са очаквали някакви особени прояви на чувства, доколкото егоизмът е бил малък и не е изисквал да се удовлетвори до висотата на любовта. Било му е достатъчно простото участие, удовлетворявал се е от привичния начин на живот, съгласно който мъжът вземал жена от родното племе или от родното село, или следвал волята на родителите и никой не виждал в това какъвто и да е проблем.

Но днес в това вземат участие факторите на съвременната култура и средствата за масова информация, а младежта е развита както никога до сега – тя с всичките си фибри усеща широкия свят и не може да се размине със случайни стечения на обстоятелствата. Многобройните произведения на изкуството, Интернет и телевизията демонстрират толкова много примери за търсене на партньор и взаимоотношения с него, измени и разочарования, стълкновения и съревнования на това поприще, че съвместният живот придоби много сложен аспект.

Егоизмът ни нарасна до такава степен, че ни обърква и ни върти както си иска. Не знаем вече как ще я караме с него. И затова трябва просто да се научим да го управляваме, да го обуздаваме, без да го намаляваме, което по принцип е невъзможно, а да го удовлетворяваме по такъв начин, че не той да се разпорежда с нас, а ние с него.

За това е необходимо всеки да се приповдигне над своята природа, да бъде психолог сам на себе си, а също и да разбира партньора си, който на свой ред действа по същия начин. И тогава ние с него взаимодействаме на две нива:

• От разум към разум, на висотата на Човека.
• От сърце към сърце, на нивото на егоизма. Тъй като „сърцето“ е хранилището на желанията и страстите ни.

Ние разбираме, че притежаваме разум и чувства – системи, които трябва във всеки да се уравновесяват така, че умът да надделява над сърцето. Тогава всеки ще знае как правилно да взаимодейства и да се взаимовключва с другите, по пътя на взаимното разбиране и сближаване на желанията.

Ако именно така пристъпваме към работата, то ставаме зряла двойка изследователи. При това не става дума за възраст или опит, а за самия подход, който предава уравновесен вид върху нещата дори на ученик от горните класове. Това е истинската зрялост.

А между другото, днес има и 40-, и 50-годишни двойки, които се държат като деца и предявяват един на друг нереални, „детински“ претенции, подобно на малчугани, които могат само да искат от майка си развлечения.

Не, ние трябва да познаем предела, ограниченията на всеки, да се запознаем с неговата вътрешна система. Тогава ще мога да разбирам доколко мога да се сближавам с партньора, къде трябва да се спра, да запазя дистанция, а къде мога да се включа в него или истински да се слея с него. Като правило, се учим на това след многобройни жизнени беди, на основата на печалния опит на грешките, показващи ни, за какво е по-добре изобщо да не говорим между нас, с какво можем да се разминем и в какво с него сме действително заедно.

Нашето общо поле може да бъде разделено на тези три части, на тези три вида отношения. Аз се старая да се приповдигна над егоизма си и трояко да се отнасям към естеството на ближния:

• Там, където не се съприкосновявам с него;
• В нещо намираме точки на съприкосновение;
• В нещо достигаме до сливане на сърцата.

Но по-нататък се появява въпросът: как да възприемем това наше поле? Как да съчетаем тези три части в мен и в него? Как да се грижим постоянно за все по-осъзнато, по-смислено сближаване и съединение? Как да развиваме любовта по „сметка“ – т.е. въз основа на отчитане на интересите един на друг? Тъй като любовта е нашият общ „питомец“, който отглеждаме чрез взаимните ни отстъпки.

Отговори на тези въпроси даваме заедно.

Въпрос: Какво усеща партньорът в това общо поле, на своята обща „територия“?

Отговор: Първо, да оставим частната „територия“, тя лежи зад всеки от нас – нещо много съкровено, дълбоко, сякаш родствени от детството си хора или врязали се в душата спомени. Не засягаме тази област един в друг.

Второ, нашата обща „територия“, където можем да обсъждаме, е мястото на избора, което засега е неутрално, и което трябва да подобряваме през цялото време.

И трето, на „територията“ на любовта ние сме включени един в друг, там ни свързва общо чувство.

Що се отнася до общата „територия“, ние искаме да продължим сближаването, за да я присъединим в бъдеще към „територията“ на любовта. При това от самото начало трябва да осъзнаваме, че всеки един от съпрузите е абсолютен егоист, не желаещ нищо да дава на другия и стремящ се да извлече от него наслаждения на 100%. Изначално всеки буквално си „присвоява“ другия. А след това тези две полета, два кръга на интересите ни започват постепенно да се кръстосват.

Повтарям, сближаването се строи на основата на взаимни отстъпки, които се опитваме да правим всеки път с все по-голямо преодоляване. Ние си поверяваме непрекъснати разумни разчети на това, до каква степен можем още да се сближим помежду си. Ако има чувство – много добре, а ако е изчезнало, разумът продължава да следи за случващото се. Това е безспирен механизъм, „компютър“ в мен и в партньора, и двамата знаем, че вървим към все по-голямо сближаване, взаимовключване и сливане един с друг. Всеки път още и още, доколкото това е възможно.

Такива са плановете ни, и каквото и да правим в живота, всички негови ситуации приемаме не като случайности, а като възможности, шансове за постепенна консолидация.

При това, разумът развива в нас чувство. Аз чувствам колко е важен партньорът ми, колко е уникален. И той се отнася така към мен. Заедно можем да обобщаваме отношенията си, ние сме взаимно свързани и верни един на друг. Партньорът за мен е особена личност, открояваща се сред всички останали. С него се намирам в такава връзка, която не съм имал с никого досега. Между нас цари такава взаимност, че ние ставаме едно цяло.

Оттук произтичат взаимопомощта, взаимната поддръжка, взаимното разбиране, постоянните старания да покажа на партньора си, колко ми е приятно да се склоня, да му отстъпя, да му оставя повече пространство. Така напредваме.

Това изисква постоянна работа над собствения егоизъм, но всеки получава поддръжка от партньора. Има за какво да говорим, има на какво да се учим един от друг.

И главното тук е да действаме разумно, под контрола на разума. На това трябва да се упражняваме. Защото като правило, човек се стеснява да включи разума си и в същото време се стеснява да прояви любовта си. Бои се да си открие душата, за да не плюят в нея, бои се, че чувствата му ще бъдат осмени.

И затова трябва да изучим човека, както трябва: кой е той и какъв е. Едва тогава взаимоотношенията ни ще бъдат естествени и ще престанем да се стесняваме от собствената си природа. Напротив, ще се стараем да работим здраво и зряло с нея, между нас няма да остане недоразбиране, недомлъвки и „детски“ нелепи заобиколки, свойствени за младите двойки, които често попадат в мрежата на гордостта и надменността. Напротив, дори младата двойка ще бъде „възрастна“ по своите разсъждения, по подхода си към живота.

Поради липсата на такова обучение по любов, ние губим много, не знаем как да построим отношенията си и предаваме същите тези неверни шаблони на своите деца. Безусловно, ако им покажем верния път, то поне подрастващото поколение ще получи неоценим подарък, който ще му обезпечи щастлив живот.

Въпрос: Една част от полето Вие нарекохте „територия на любовта“. Какво е това?

Отговор: Тук между нас цари съгласие. Вече сме преодолели съвместната работа, всеки над себе си и над другите – и сме станали пълноценни партньори. До такава степен, че различията между нас изчезват. Обикновено хората чувстват нещо подобно по отношение на общото имущество, към внуците, към децата – към нещо такова, което произтича от двамата, в което са станали единни.

Например, заедно сме създали деца. Това се отнася към нас двамата, и това вече не е имущество, което по принцип можем да разделим. Изобщо, дори от философска гледна точка е интересно, защо продължението на любовта на двама става нещо единно, включващо и двамата. Но така или иначе, децата са областта на нашите общи интереси и съответно, общи чувства. Оттук, каквото и да се случи, ние можем да възобновяваме нашата връзка, наново да завързваме обсъждания и да пускаме общи филизи.

Ето ви пример за обща „територия“: любов, която ми е на сърцето, и я има и в партньора ми. Нашето дете е като трети фактор, където можем заедно да отгледаме своята любов.

А освен това ние не се ограничаваме от такъв „трети фактор“ и отделяме в сърцата си място един за друг. Както я чувствам в сърцето си, така и тя ме чувства в сърцето си. Там, в тази обща „територия“ в нас има някакво общо усещане, разбиране, съгласие, там между нас вече е сключен „съюз“, „договор“ за в бъдеще. Аз не мога да я отделя от тази „територия“ и тя не може да ме отдели. Там с нея сме „вкоренени“, здраво „вкопани“ в земята и това чувство вече няма къде да се дене.

Ето какво чувство трябва да достигнем. То се нарича „абсолютна любов“ или съюз. И в нашите беседи трябва понякога да правим акцент на реалността на тази взаимна любов.

От 43-та беседа за новия живот, 30.07.2012

[107853]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→

Становище (А.Гостев, д.п.н., проф., Институт по психология РАН): Нашите представи за света се материализират. Следователно, за правилното изграждане на света, за да върви той към добро, хората трябва да се стремят към правилно възприятие на света. Хората не осъзнават, че моралните закони са обективни, и за да превърнем нашите възприятия, трябва да култивираме в себе си морални усилия. Когато се намираме сред хора, с които духовно сме в унисон, влагаме позитивна сила в съвместното поле на общуване, защото сме ангажирани с една обща цел – да подобрим себе си и едва след това да подобрим света. Иска ми се хората да разберат взаимосвързаността на човечеството, да започнат да култивират в себе си любов един към друг.

Реплика: Просто бих посъветвал да изучавате новите взаимоотношения в нашия курс https://egonet.info/.

[93315]

Filed under: Възпитание на децата, Възприемане на реалността - Няма коментари→

Въпрос: Как да си представяме единното поле, което се намира извън нас? Какво трябва да правят хората на тренингите в групите по време на интегралното обучение?

Отговор: Нека да си представим, че се включваме в желанието на друг човек. Тоест провеждаме обичайната психологическа практика. Аз се опитвам да определя желанията, мислите, намеренията на човек.

Какви са етапите на постепенното навлизане на хората, на групите в тези състояния?

Най-напред, трябва да се усетите един друг, като в обичаен психологически тренинг: как да почувствам събеседника си, как да се включа към него, как да определя желанието му, за да стана и аз съпричастен, в добро отношение към него, да го обикна, да се съединя с него. Тоест с неговите желания, които се наричат негово сърце, и неговия разум, водещ тези желания, трябва да станат за мен определящи, както за майката относно нейното дете, което тя желае напълно да обслужва със своите желания и разум. Сърцето и разумът – това е, което има човек.

По такъв начин сякаш правя насрещна крачка към всички участници в групата, излъчвайки добро към всеки от тях. И така всеки по отношение на останалите.

Това общо, постоянно развивано от нас отношение в групата трябва да създаде в нея такава взаимност, която да образува някакво поле между тях.

Това поле на общо добро отношение трябва да придобие определена база: за какво правим всичко това? Не заради това, между нас да има добри взаимоотношения – ние искаме да ги повдигнем на следващото стъпало, за да живеем в това единно поле, поле на взаимни отношения един към друг, и да го поддържаме.

Такова общо, добро поле между нас (наричаме го взаимно свойство на отдаване) трябва да създадем със своето взаимно поръчителство, когато аз мисля за теб, а ти за мен. Ние трябва постоянно да се развиваме по такъв начин в добро отношение. Това е взаимната топлина, която трябва да усещаме от всеки към всички, за да се създаде в случая нещо общо, независещо от нас, с една дума, като общо дете.

Този наш общ образ, вече независещ от нас, над който започваме да работим – може да се нарече група.

Животът в този образ, в тази група трябва да бъде основен за нас. Тази група е онова, което подразбираме като общество.

От беседата за интегралното възпитание, 29.02.2012

[85174]

Filed under: Възпитание на децата - Няма коментари→

Най-близката връзка, която съществува в живота на всеки един от нас, са взаимоотношенията в едно семейство със съпруга или съпругата. Но колкото и да искаме, не е възможно да дадем някакви прекрасни рецепти, незабавно приложими съвети как да се постъпи във всяка ситуация, за да установим семейните си взаимоотношения.

Някога в миналото това е било възможно, но днес вече не работи. Днес от човек се иска да поправи преди всичко общото си отношение към живота, към себе си и към хората около него, отношението към света, в който живее. И едва тогава, след курса по интегрално образование, развитието на ново съзнание и възприятие на света, за излезлият от това нов човек ще е лесно да построи нова система от добри отношения. Така той ще направи живота си щастлив и ще се отърве от всички проблеми, които го съпътстват днес.

Нужно е да се създаде образователна система, която да формира бъдещия човек. И тогава, според степента на изменянето на човек, той ще започне да изгражда редовно правилни връзки с останалите, включително и съпружески отношения. Ето защо този въпрос се отнася не само до семейните двойки, но и до неженените хора. Тъй като те също се чувстват неуредени, не вместващи се в рамките на семейството.

Преди всичко, трябва да разберем, че разводът няма да реши всички проблеми, и че ние трябва да изградим изцяло нови отношения. Невъзможно е да продължим по обичайния начин и да се надяваме, че в новото семейство всичко ще се окаже различно. Можете да бъдете сигурни, че ще ги има същите проблеми.

Именно поради тази причина хората днес не искат да се женят, тъй като първоначално се приема, че този опит отново ще се окаже неуспешен. Това е като нещо естествено – защо тогава човек да се обрича на проблеми. Виждаме колко проблеми носи неуспешният брак, завършващ с развод – колко средства ни струва, здраве, време и нерви, разбити отношения с любимите хора.

И затова човек предварително избягва създаването на семейство. Тази тенденция е навсякъде, във всички страни – навсякъде се формира една и съща картина. Следователно, преди изграждането на новия човек е невъзможно да се говори за създаване на брачна връзка.

Някога е било възможно отношенията да бъдат поправени с помощта на психологически беседи, определена настройка. Егоизмът на човек още не е бил толкова голям, колкото е днес, когато той не се съгласява на никакви отстъпки. И човек не е виновен в нищо, той просто не може да се съгласи.

Ние сме се развили до такова състояние, че човек иска цял живот да си остане дете и абсолютно свободен човек, на когото всичко е позволено. Той не желае да бъде обвързан с никакви задължения или да се ограничава в нещо. Той очаква съпругата му да бъде като майка, която му прощава всичко и нищо не иска, а го обкръжава с море от любов, без значение как се държи.

Обикновено такова поведение е свойствено за мъжа. Въпреки че жените също измениха своето отношение към брака и дори ако имат деца, не се страхуват да си сменят съпруга или дори да останат сами.

Това е чудесно явление, но днес една жена с дете може по-бързо и по-лесно да създаде ново семейство, отколкото жената без деца. Мъжете не гледат на чуждото дете като на пречка за брак. Изненадващо, че той не бърза да създаде свои деца, а и не иска да има, но е готов да се ожени за жена с дете. Той не вижда в това никаква пречка. Това явление е много изразено в наши дни.

По мое време жена, останала с дете след развода, напротив, беше много трудно да се ожени. Това означава, че има няколко явления, които трябва да вземем под внимание, които са необичайно характерни за нашето време.

От 31-а беседа за новия живот, 18.07.2012

[83898]

Filed under: Възпитание на децата, Мъжът и жената - Няма коментари→