Въпрос: 43 годишният баща на пет деца Джъстин Смит, създал свой канал в YouTube. Той разбрал, че по друг начин не може да разговоря с децата си, защото те през цялото време гледат смартфоните си.

В този канал той разказва за себе си: къде работи, как пътува по света. Той мисли, че и по-нататъшната комуникация с децата ще бъде такава, т.е. пропастта ще бъде толкова голяма, че няма да можем да говорим директно с децата. Трябва да бъдем там, където са те. Какво мислите?

Отговор: Мисля, че това е абсолютно вярно. При децата вниманието се е преместило само върху екрана. Те не виждат света, не виждат пейзажите. Извеждаш ги сред природата, а те гледат смартфона.

Качват се на самолет – не се интересуват от самолета, пътуват с параход – не се интересуват от парахода. През цялото време са в екраните си. Но ако на екрана им покажете самолет – интересено, параход – интересено, пейзаж – интересено. Само на екрана! Тоест, те имат напълно различно възприятие и това трябва да се има предвид. А какво можете да направите?

Реплика: Да предположим, че за тях изчезват пейзажите. Но в резултат на това ще изчезнат и татко, и мама.

Отговор: Не! Ето ги татко, мама –  те са пред мен на екрана. За детето е ясно, че са пред него. А когато вижда човек пред себе си, той е неясен.

Те  седят в кафене или някъде другаде, не разговарят помежду си, а комуникират само чрез своите смартфони. Как можем да избягаме от това? Какво можете да направите? Няма връщане назад.

Целият ни свят е виртуален. Каква е разликата? Или виждам мама и татко на този екран, който ми изглежда съществуващ (но и той не съществува – в мен се появява някакво изображение), или ги виждам на моя смартфон. От гледна точка на кабала това няма значение. Това е само чувство.

Променихме малко нашите усещанията, децата се приближиха до клиповото мислене. Трябва само да се адаптираме към това. Няма друг начин.

И колкото по-бързо се адаптираме, толкова по-бързо ще осъществим контакт с децата. И изведнъж ще открием, че в този смартфон, когато се появим там, говорещите глави на татко и мама, можем да им предадем всичко, което искаме, всякакъв филм! И те ще го разберат – това е важното. В противен случай няма да ни разберат. Говорите с детето, а то гледа в джаджата си.

Въпрос: Не мислите ли, че просто са им отнели детството?

Отговор: Нищо не е отнето! За тях това е детството. И скоро детството ще бъде още по-виртуално. Какво искаш? Да се върнат в пещерите?

Забележка: Бих искал да се върнат в дворовете …

Отговор: Няма нужда да отиват никъде! Това са вашите носталгични спомени. А за тях не е така. За тях носталгията е само по смартфона. Давайте им всеки път все по-умни смартфони и готово, повече нищо не им трябва.

Въпрос: До какво в крайна сметка ще доведе това?

Отговор: До това, човекът да разбере, че може да възприема целия свят през екрана, а самият свят не съществува. Не съществува! Водопади – ето, намерих водопади на екрана и това намерих, и друго намерих. Всичко, за което ми говорят, всичко за което чувам, го виждам пред себе си.

Между другото, няма нужда да ходя никъде. А защо? Имам всичко пред себе си. На моя екран е цялата Вселена, цялато малка Земя, всичко. Така е добре! Мога да се обадя на всеки приятел, да поговоря с него. Не е нужно някъде да се срещаме. Най-много можем да се съберем заедно веднъж. И за какво? За да може  всеки да гледа в екрана си?

Сигурен съм, че човечеството ще създаде други инструменти, вместо тези малки телефони, с които ще виждаме пред себе  много повече неща – със специални очила, без очила или нещо друго. Ще се почувстваме в себе си.

Всъщност всичко това е приближаване към истинския свят. Не към нашия механичен, който също възприемаме в самите нас. Ние не знаем какво има пред нас, просто в нас се формира такава картина.

Някакви различни сили рисуват картината на тази реалност в мен. Защо тогава да не се откъсна от тази реалност? Защо изобщо са ми нужни тези стени? Защо?! Ние можем да живеем в съвсем различно състояние.

Реплика: Но човек обича да пътува по света …

Отговор: Ще го създадем и ще го направим, ще пътешестваме!

Въпрос: И чувството ще бъде същото?

Отговор: И още как! Къде мога да пътувам на моите годините?! С бастун? А така, ще бъда като маймунка, ще скачам по лианите, ще плувам, ще се потопя в океана! Ще правя всичко! Това ще бъда аз.

Въпрос: И това е добре?

Отговор: Защо не? И сега живеем в илюзорен свят. А тогава ще бъдем в реалността, която самите ние създаваме.

Човечеството в крайна сметка ще стигне до състояние, в което ще се нуждае само от смартфон и нещо минимално, за да задоволи животинското си тяло. Какво от това е лошо?

Роботите ще работят, за да можем да се напълним с нещо, докато гледаме в смартфона, няма значение с какво, а всичко останало е там. История, география, комуникация, пътешествия, полети, романи, всичко, което искам, всичко е вътре. Защо ми e всичко това отвън? Защо да създавам големи кули, всичко това?!

Много добре! Приветствам този свят. Не ме боли за внуците, щастлив съм за тях! Защото, по принцип, те ще създадат много по-добър свят, отколкото са получили от нас.

От ТВ програма “Новини с Михаел Лайтман“, 09.04.2019

[246326]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание на децата - No Comments→

Въпрос: Фенка на южнокорейска музикална група решила да ги превърне в една хармонична клетка: «Всички фенове обичат да събират снимки на любими изпълнители и групи, а аз реших да покажа нагледно чрез биологията, как можем да видим една група през призмата на жив организъм». И след това тя разпределила всички участници според ролята, която играят в групата и определила за всеки участник специфична клетъчна органела.

Можем ли да използваме работата на клетката като модел за построяване на група или общество?

Отговор: По принцип, да. Знаем, че всеки организъм трябва да се състои от части, които са взаимно противоположни, но в името на съществуването и за да образуват определен сложно съставен интегрален организъм, те трябва да влязат в определена връзка помежду си.

Връзката се основава на това, че всеки от нас подчинява себе си на общото мнение, на общата задача, общата цел, т.е. в определен смисъл всеки принизява себе си, дори в известна степен се унижава, несъмнено се ограничава, но за сметка на това се получава един сложен, многофункционален, доста жив организъм, който може постоянно да се намира във всевъзможни състояния, да играе с тях и по такъв начин да създава от себе си съвършено различна проява на своите вътрешни свойства. При това, тези прояви ще бъдат вече съставни, качествени.

Получава се нещо като огромен музикален инструмент, оркестър. Техните емоции, прояви, усещания – всичко това се съединява заедно и придава особен колорит на групата.

Въпрос: Когато се зараждала клетката с ядро от безядрената клетка, тя се образувала под въздействие на агресивна среда. Как човешкият организъм може да се организира така, че това да не е агресивна среда, а положително въздействие, положителен стремеж?

Отговор: Невъзможно е без отрицателни въздействия. Трябва да има някакъв общ за всички враг, благодарение на който те ще започнат да се съединяват. Невъзможно е да се съединят чрез положително въздействие, тъй като цялата материя е егоистична.

Затова, за да бъде преодолян егоизма, ми е нужно огромно външно въздействие, заплаха. Тогава вероятно ще успея да подчиня себе си на останалите, да допуснем на тази група и да вляза в нея така, че те да видят ползата в това, че съм готов да отменя себе си пред тях и да навляза в тях като абсолютна интегрална част.

Въпрос: Значи, сега такова обединение между обществата е просто невъзможно?

Отговор: Невъзможно е, напълно невъзможно. Обществото трябва да чувства заплаха от унищожаване и само тогава ще бъде способно да помисли да се обедини интегрално, защото всяко обединение е основано на подчиняване на себе си на другите.

Реплика: В човешкото общество, в колектива, в отбора, е напълно възможно човек, който изпълнява определена функция, в определен момент да каже: «Край, достатъчно, уморих се, повече не мога».

Отговор: Не. Когато хората започнат да се съединяват помежду си, те продължават да работят така, че обединението между тях им оказва положително въздействие, те виждат прогрес, положителен резултат.

Ако в началото сме били принудени да бягаме от смъртта, то сега, когато започваме да се съединяваме, виждаме пред себе си нов живот, ново стъпало. Това е друга работа. Тук вече се появяват всевъзможни положителни съставни, тласкащи напред. Първоначалното състояние е, разбира се, само страх от смъртта, т.е. бягство от смъртта.

Въпрос: Как от гледна точка на кабала се нарича това състояние, което те придобиват по време на взаимодействието в групата?

Отговор: Обединение, когато всеки започва да вижда в другия част от себе си и да разбира, че без съединение с другите няма да почувства новия живот. Чувства се живот на ново ниво. Няма как да го предадеш на тези, които не го чувстват, защото трябва настина да отмениш себе си, да навлезеш в другите, да се съединиш с тях и във взаимната връзка да усетиш абсолютно ново състояние, новия живот.

Това е там, където усещаш другите, вместо себе си. И това чувство е поразително, то излиза над рамките на нашия живот, защото личния, индивидуалния живот – е усещане на себе си, а тук започваме да чувстваме другите и да приемем именно тях за свой живот. Тоест всичко, което съществува извън мен се нарича духовен живот, а това, което съществува в мен е земен живот.

Но аз не съм в състояние да навляза в това състояние, да отменя себе си, дори ако ми обещават неземни блага и усещания. Не съм в състояние да преодолея егоизма си, който ме възпрепятства да се съединя с другите. Необходим е много особен тласък напред, който се обезпечава само от огромен страх.

Но страхът може да бъде преодолян много лесно: ако човек е поставен в такава група предварително, иска да се свърже с другите, да отиде при тях, да участва с тях и т.н. Но, така или иначе, влизането в групата наистина е придружено от страха да бъдеш изгонен, което означава буквално духовна смърт за него.

Мотивацията е прекрасна, защото в същото време започвам да усещам живота извън мен.

Чувствайки себе си, аз чувствам моя животински живот, който ще завърши ако не днес, то утре. А когато излизам от себе си, когато започвам да усещам живота извън себе си – той е вечен, съвършен.

От телевизионната програма “Новини с Махаел Лайтман”, 02/12/2018

[239814]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание на децата, Възприемане на реалността - No Comments→