В това писмо на Баал Сулам е казано, че Творецът постоянно води човека до сближаването със себе си. Сближаването с Твореца се състои от два етапа. Първият етап – когато човекът натрупва желания. Това е така нареченият период на натрупване на страсти, когато той се стреми към любимия, а любимият през цялото време сякаш се отдалечава от него.

 Както е казано: ,,Доме доди ле цви” – ,,Прилича моят възлюбен на елен”, който бяга, но обръща назад глава като по този начин привлича, зове към преследване след себе си. Така и Творецът – възбужда в човека желанието към себе си и в същото време се скрива, сякаш се заиграва, флиртува с човека дотогава, докато в човека не се появи необходимото желание, напрежение. Играта, наричана флирт, не е просто игра – в нашия свят тя произлиза от висшите корени. Възниква такава необходимост от сливане, от съчетаване с Твореца, че без това човекът не може.

Тук съществува проблемът, който се състои в това, че когато човекът се устремява към Твореца и полага много усилия, на него му се струва, че Творецът сякаш е длъжен да  му отговори положително. Тоест, аз полагам много усилия и Творецът се приближава към мен, положил съм още повече усилия – усещам себе си още по-близко до Твореца.

Всъщност, това не е така. В действителност, влагайки усилия, ние през цялото време усещаме във вид на възнаграждение, във вид на следствие от положените големи усилия – отдалечаване от Твореца. Усещаме, че Той се отделя от нас и обръща главата си към нас. Тоест, ние сякаш Го виждаме и чувстваме колко сме далече от Него. Идва скръбта. Скръб вследствие на това, че аз бих искал друг резултат от моите постъпки, от моите усилия, от моето учене, от моите желания. А като резултат се получава, че колкото повече усилия полагам, уча, работя в група, готов съм да се жертвам – толкова по-далеч от Твореца усещам себе си.

И тук възниква парадоксът: тези, които изучават правилно кабала, усещат себе си все по-отдалечени от Твореца. И така, чак до махсома. И само разкъсвайки махсома, те най-накрая, в един миг, усещат себе си в сливането с Твореца.

Тези, които вървят по пътя на лъжата, които всеки ден могат да усещат себе си все по-близко до Твореца, в каквито и да е състояния на постигане, озарение, с които се случват всякакви чудеса, на които им се показват добри знаци – те се удовлетворяват с процеса на учене, с процеса на работа над себе си. В тях не възникват допълнителни желания. Те гасят своето желание с това, че на всяка крачка – уж към Твореца – получават желаното.

В тях не става постоянно натрупване на страдания, стремежи – кишуй, тоест, на твърдото желание, скръбта. Само тогава, когато човекът в пълна степен натрупва тази скръб, става неговото сливане с Твореца, излизането във висшия свят, преминаването на махсома. На този първи етап, който човекът изминава до махсома, се проверяват хората, които се стремят към Твореца по всякакви пътища.  

Не е важно, как те ще почувстват себе си – добре или зле, не е важно дали по пътя си ще имат сладки бонбони или не. Обратно, Творецът ще им показва тяхната нищожност, непригодност, още по-голямото си отделяне, още по-голямото си пренебрежение към тях, те ще усещат все по-голямо безсилие на пътя си. Тук се проверява и истинското желание на човека към Твореца: той действително ли желае Твореца, действително ли ще бъде кабалист, или ще бъде търсач на сладки моменти, т.е. ще търси в тези занятия подслаждане на своя живот и нищо друго.

Затова кабала не се нуждае от никакви допълнителни огради. Този, който преминава този етап и стигне до махсома, той с преминаването на този предварителен път постепенно изработва в себе си желанието само за отдаване, само за сливане, само за връзка с Твореца.

Без да доукрасява своя живот, без да се занимава с търсене на приятни усещания, ,,полети” и така нататък, а напротив, без да усеща нищо, без да вижда нищо, без да получава нищо, човекът става готов да изпълнява всичко, което изисква Творецът. И дори без да знае какво иска Творецът от него, той изпълнява само това, което е написано за него в препоръките на кабалистите.

Когато той стига до този извод, когато той е готов, само тогава в него възниква истинският стремеж към Твореца, на който Творецът се отзовава без всякакви условия. Без всякакви условия! Това е тази молитва, на която Творецът се отзовава. Тоест, молитва за едно: на мен нищо не ми трябва, дай ми само единственото – възможността да се уподобя с Теб в свойството отдаване. Когато в човека възниква тази молитва, тогава и преминава махсома.

 А до тогава тече натрупване на страстно желание като на любящия към любимата. То трябва да се съпровожда от постоянна мъка, от постоянен недостатък, от постоянен стремеж към образа на своята любов, от усещането за това, че е далече и с нито една крачка не се приближава към нея. Това е от една страна. От друга страна, той през цялото време все по-страстно желае това.

Така в човека става натрупване на две усещания. От една страна, аз влагам усилия, но не се приближавам към Твореца, а дори се отдалечавам от Него – това се нарича разкриване на злото в себе си, разкриване на своите свойства, противоположни относително на Твореца. А от друга страна, в мен става натрупване на страстно желание: аз така или иначе искам да бъда подобен на Него, желая да се слея с Него.

Когато се появяват тези два полярни като малхут и кетер стремежи, желания, усещания, определения, когато те достигнат в човека максимума (за всяка душа той е различен), от една страна – стремежът към Твореца, осъзнаване величието на Твореца, и от друга страна – усещането на абсолютната отдалеченост, противоположност, невъзможност да се достигне – тогава и става прехода на махсома.

Filed under: Баал Сулам | Add Comment →