Световен конгрес “We!”, Ню-Джърси, урок №8

Въпрос: Какви сили препятстват подема на моята молитва към Вратата на сълзите?

Отговор: Преди всичко, ние няма към кого да се обръщаме, освен към общата сила на групата – там се намира Творецът. ”Вратата на сълзите” означава, че ние разбиваме своя егоизъм и се обединяваме заедно.

Това състояние се нарича ”Врата на сълзите” затова защото, когато го достигнем, не усещаме нито сили, нито желание, нито способност за обединяване. Чак тогава, – ако наистина достигнем такова състояние, ние придобиваме сили да плачем и да се молим, защото сме обединени като съсъди в едно общо желание. От слабостта и безсилието се поражда вик, който се нарича ”сълзи”, и тогава” Вратата” се отваря.

Това се случва само по време на обединение, а обединението изхожда от центъра на групата. Затова не е важно, къде се намирате – в Детройт или някъде на друго място. Състоянието, когато вие искате да се слеете в едно цяло, за да постигнете любовта, но не сте способни на това, се нарича Врата на сълзите.

От 8- мия урок на конгреса ”Wе”, Ню-Джърси, 03.04.2011

[43036]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - No Comments→

Въпрос: Каква трябва да бъде правилната молитва?

Отговор: Вярно е, че за се променим, на нас ни трябва в крайна сметка само молитва. Правилната молитва се определя с думите: “Исраел, Тора и Творецът са единни”.

Заедно с целия свят, с всички другари, с всички ближни аз искам да достигна такова състояние, в което всички ние сме обединени и посредством това единство доставяме удоволствие на Твореца. Той по отношение на нас е добър и твори добро. Няма никой освен Него. Така и ние по отношение на Него сме добри и творим само добро. Няма никого, освен нас.

Тогава, както е казано, Той и името Му ще станат единни. Иначе казано, светлината и съсъда, Творецът и ние, стигаме до единение, до сливане.

Въпрос: Това обща молитва ли е?

Отговор: Да. Защото ти се молиш за всички. Това е тази същата молитва, това същото намерение, което Авраам така е искал да разгори във Вавилон. Той се е стремял веднага да предизвика поправянето: “Хайде да се помолим, хайде да направим това!”

“Да се молиш” означава да съдиш себе си: колко  е изкривено моето състояние и какво не ми достига, за да го поправя? Тоест молитвата – това е по-скоро анализ на ситуацията, отколкото молба към Твореца. Защото е да молим, не у кого, висшата светлина пребивава в абсолютен покой. Тя съдържа в себе си помисъл и чувство, но молейки се, ти сякаш искаш да я надариш със своите качества и усещания.

В това е и проблемът – ние трябва да пренесем всичко към самоанализ. Молитва означава, че аз проверявам себе си: какво не ми достига, върху какво в себе си аз искам да излея светлината. Където аз разкривам недостатък – там и тя пада, там тя и действа. А значи, на мен ми е необходимо да разкрия своите недостатъци, своите потребности.

Аз стоя пред неизменния Абсолют, и всичко в него е към доброто. След като е така, за какво аз мога да моля? Защото, Той и без това изначално дарява изобилие. Излиза, че на мен ми трябва само да разкрия в самия себе си тези места, които е необходимо сега да поправя. Това е и молитвата. Тя, цялата е обърната към мен, към търсене на това, което не ми достига, за да се уподобя на отдаването, на светлината.

От урока по статията “Свобода на волята”, 29.04.2011

[41783]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - No Comments→

Човечеството се разделя на тези, които чувстват, че им е необходимо да достигнат целта в живота – и тези, които не чувстват това.

Тези, които не чувстват стремеж към духовното, се разделят на две групи:

1) хора, животът на които изобщо не е свързан с духовното – и така живее почти целия свят,

2) хора, свързани с духовното, но лъжливо – тоест, мислещи, че с помощта на материални действия може да се достигне духовно възнаграждение в някакъв „бъдещ” свят.

Такъв подход се нарича религиозен – човек не се чувства „в изгнание” от духовния свят. Той мисли: какво може да бъде това изгнание, след като аз се намирам на материалната земя на Израел, изпълнявам всички физически заповеди и разчитам да получа награда за това – какво още е нужно? И затова такъв човек повече не се нуждае от нищо.

Но има хора, желаещи да достигнат истинската цел, сливането с Твореца – и такива работят с намерение. И дотогава, докато те не достигнат тази цел – считат себе си, за намиращи се в изгнание и затова, мечтаят да излязат от него.

И колкото повече усилия влагат за достигането на тази цел, свойството отдаване и любов към ближния – толкова по-ясно усещат, че никой не може да им помогне, няма в нашата природа такива сили, които биха могли да направят това.

Така те продължават и продължават да воюват против това изгнание, против силата, която ги удържа в робство – против Фараона, властта, противоположна на Твореца. Докато не положат толкова усилия, че да им стане съвършено очевидно, че никога няма да им се удаде да се измъкнат със собствени сили, а единственият, който може да им помогне е Творецът.

Тези две истини, постигани в изгнание, им помагат да пробудят силата за освобождаване – разкриването на Твореца, благодарение, на което те излизат от егоистичната природа и придобиват природата за отдаване.

Такива хора, които преживяват изгнанието – очакват също и освобождаване. А всички останали, които не чувстват нито изгнанието, нито потребността от освобождаване, така си и остават в своето състояние. Тяхната роля е само в това да смущават тези, които усещат своето изгнание, и по всички начини да им пречат в работата.

Такива хора се наричат „многочислена сбирщина” (ерев рав), която задържа в изгнание желаещите да си пробият път към отдаването.

Истинската молитва може да се роди само в този, в който има истинско желание, което започва от точката в сърцето. А нея или я има, или я няма – тук вече нищо не може да се направи. Но ако в човека има точка в сърцето, стремеж към духовното, и той я развива за сметка на правилното обкръжение, то чрез своя стремеж към единството и съединението, той усеща себе си „в изгнание”, и ако правилно продължава да работи, то излиза от това изгнание, благодарение на истинска молитва, придобиване на истинското желание.

От урок по статия на Рабаш, 24.04.2011

[41390]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - No Comments→

Човек много греши, ако невярно си представя общата картина на действителността. В нея сметката се води не с отделния индивид, а с единния механизъм, какъвто е той всъщност.

Всички ние сме едно цяло, и не съществуват никога единични молитви, а има само молитва на множеството за общата система, която е невъзможно да се раздели на части.

И затова човек трябва постоянно да работи срещу своята въображаема обособеност, срещу целта, която му се струва лична.

Той трябва непрекъснато да се бори с пречките, рисуващи пред него разбитата действителност, вместо единната душа, пълна с висша светлина, според закона за подобие на свойствата.

Ако човек не коригира отклонението от истинската картина – тогава, разбира се, неговите действия са лоши и неправилни. Те само го карат да описва все нови кръгове, докато не открие грешка в диагностиката на истинското положение на нещата и не дойде до истинската молитва.

Цялата ни работа е да различаваме погрешността, отклонението от това, което съществува в действителността. Ние се вслушваме в думите на кабалистите или сами се опитваме да си представим действителността, за да открием разминаването, над което трябва да работим и да молим за поправяне.

Ние трябва да си представяме единството на Исраел, Тора и Твореца, да се стремим да изпълняваме съветите на кабалистите. Това е необходимо, иначе се отклоняваме от истината и попадаме във властта на лъжата, без дори да го съзнаваме.

От урока по статия от брошурата за Песах”, 14.04.2011

[40698]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Общата душа "Адам" - No Comments→

Кабалистите ни съветват да не умуваме, защото целият наш ум е егоистичен и може само да ни спре, а да хвърляме повече сили  в действията.

Разбираемо е, че в мислите и желанията си аз ще остана в моя егоизъм, а с действието мога да извършвам отдаване. И нека да отдавам, защото възнамерявам да получа изгода за себе си, защото иначе нищо не бих отдал.

Но ако извършвам такива действия, каквито ме съветват кабалистите, значи в това вече има духовна добавка. Това вече не е само заради самия себе си, но е възможно да даде също и някакъв духовен резултат, за който аз не мога да мисля направо. Това работи по такъв „обиколен път”.

Тоест, нашето напредване не става направо. И с всяка работа, която извършваме, ние строим прекрасни градове за своя егоизъм, които се обръщат в бедни градове за Исраел („яшар-кел” – вървящият „право към Твореца”).

И тук се крие още едно допълнително препятствие. Ако аз работя за Фараона, строейки градове за него, но видя, че едновременно, постепенно достигам свойствата  отдаване, вяра, любов, единство, съединение, като „допълнителни резултати” от своята егоистична работа – тогава все още би било хубаво и разбираемо! Аз щях да знам, че надявайки се на егоистичната изгода, постепенно ще придобия желанието за отдаване.

Но не става така! Аз не само не придобивам желание за отдаване – аз виждам двойна загуба! В своето его виждам, че съм спечелил прекрасни градове – и не съм ги искал, но не съм имал избор. А за Исраел, който е в мен, съм загубил двойно – вместо това да напредна, аз съм получил бедните градове.

Ако заедно с прекрасните градове на Фараона, израснеха такива прекрасни градове и за Исраел – би разцъфтял успешен духовен „бизнес”, то тогава добре. Но няма нищо такова! Аз виждам, че моето его, моят Фараон е спечелил – а моят стремеж към Твореца е загубил и само ме е отделил от Него.

И тогава се обърквам и смайвам – що за път е това?! За сметка на какво ще мога да се приближа към отдаването? И тук лежи  крайъгълния камък, който може да спре човека от пътя.

Защото от тази точка нататък, човек трябва да напредва  с молитвата – със своя вик към Твореца. Той ще разбере, че сам няма да може да воюва с Фараона и да се избави от бремето на робството, а тук е необходима трета сила.

Преди не е чувствал потребност от Твореца и затова е забравял за Него. Той е мислел, че това е нещо съпровождащо, добавъчно, разкриващо се в самия край на пътя – но не го е считал за първа необходимост. А от историята с Моше виждаме, че Творецът му казва : „Да отидем при Фараона” – Творецът сам му се разкрива чрез горящия храст. Тоест от страна на човека все още съществуват огромни препятствия, пречещи му да се свърже с Твореца и да се обърне към Него, за да работят заедно, като партньори, против Фараона.

От урока по статия от книгата “Шамати”, 12.04.2011

[40427]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок - No Comments→

Порокът на учениците на раби Акива е бил в това, че е нямало между тях любов към милосърдието. И затова Рашби е казал: „Трябва да достигнем между нас голямата любов, т.е. стремежът към отдаване, за да привлечем светлината и цялото благо”.

„Сборник от закони. Образът на живота”

Когато човек в своята молитвата извиква милосърдие за другаря си, неговата молитва се приема и пробужда милост свише. Когато човекът преследва собствената си изгода, той е далеч от това, неговата молитва да се издигне и да намери благоволение.

Книгата “Великолепието на Шломо”

[38888]

Filed under: Кабалистични източници - No Comments→

Въпрос: Какво е това молитва?

Отговор: Творецът е създал само желание за наслаждение. Желанията се разриват сами по себе си, задействани от вътрешния двигател, който задейства в мен едно желание след друго, чрез реализиране на последователността на решимот (информационни гени). Молитвата е целеустремена работа на желанието, което се разкрива в човек.

Всяко желание или решимот се състои от 613 (тарияг) желания. Тези 613 желания, разкривайки се, обрисуват картната на света за мен – всеки миг нови желания, аз разкривам нов кадър на реалността, нов свят.

Но аз сам мога да пожелая да работя над своите непрестанно разкриващи се желания, да ускоря развитието на новите решимот в себе си, да контролирам как те се разкриват и да не оставам своето развитие на самотек. Аз мога да погледна напред към разкриването на нови желания, за да работя върху тях, да оправдая Твореца във всеки момент, да се предвижа към сливане с Него и да видя необходимостта и целеустремеността на всяко състояние.

Така работата с желанията се смята за молитва. Молитвата е работа в сърцето, а сърцето е сбор от всички желания на човек. Следователно, работата с нашите желания се счита за молитва. Затова е написано: „Да се моли човек всеки ден!”, т.е. през цялото време работи със своите желания, пробуждай себе си към поправяния.

Това коренно се различава от мнението на масите, които си мислят, че четейки молитви от молитвеника, извършват духовни действия. Цялата ни история показва колко безсмислени и напразни са тези тълкувания на „молитвата”. Те са чисто и просто външни действия, които се изпълняват по време на подготовката за действителната духовна работа върху себе си по време на изучаване на кабала. Само тогава работата е насочена към поправяне на самия себе си, наречена е „работа на Твореца”, тъй като се извършва от Неговата светлина, Ор Макиф.

Истинската работа лежи в ускоряване на желанията. Аз искам те да се разкрият в мен колкото е възможно по-бързо, за да мога да работя с тях, да подготвя себе си и обкръжението: учителя, книгите и групата, за да бъда винаги готов и да задействам своето развитие, сам „пробуди зората”. Зора е защото всяко желание ми се разкрива като тъмнина, а аз веднага я довеждам до светлината.

Затова молитвата е цялата наша работа и няма нищо друго освен работата с желанията.

От урока по книгата „Зоар”, 13.03.2011

[37897]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - No Comments→

Въпрос: Как мога да имам власт над молитвата в сърцето, когато сърцето е непоправено?

Отговор: Ако сърцето е непоправено – няма молитва! Молитвата – това е молба за поправяне, ако аз се чувсвам непоправен или усещам, че не разбирам своята неизправеност. Тогава аз моля светлината, да проясни моите желания/келим, за да ми покаже недостатъците.

На мен изведнъж ми казват, че навярно ми трябват очила, че виждам лошо. А аз дори и не съм го забелязал, тъй като няма с какво да го сравня.

И така, аз трябва да моля светлината да ми покаже моята непоправеност. Усетил я, аз моля светлината да ме поправи. А вече поправен, моля светлината да ме напълни.

Всички тези действия в мен произвежда една и съща светлина, Творецът, но проявяващ се в различни действия – съгласно моята молба.

От урока по Книгата Зоар, 13.03.2011

[38013]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Зоар, Молитва, Намерение - No Comments→

Нашият свят действа съгласно желанието за наслаждение, тоест всяка част на творението инстинктивно прави вътрешна сметка на това, какво за нея е най-изгодно, спроред нейното разбиране, вътрешното устройство, получено по рождение, от възпитанието и от влиянието на обкръжението. Иначе не сме в състояние нищо да направим.

Ние дори и не си даваме сметка, доколко всеки от нас е зациклен в тези егоистични пресмятания във всеки един миг. И даже и да правим някакво милосърдно действие,  то е само заради това, да спечелим за негова сметка, иначе нямаше да имаме никаква мотивация да го правим. Така действа цялата природа – от най-дребните частици на атома, до най-високообразования и развит човек.

Но съществува и друго намерение – заради отдаване, не за собствена изгода, а за благото на ближните. И този антисвят, антиматерия, е противоположна на всичко това, което съществува в този свят.

Там не може да има мисли за самия теб, на него е било направено съкращение (цимцум) и отсичане. Всичко се поправя и  движи единствено от загрижеността за благото на ближния.

И как така ние не можем да се приближим към такова виждане и пресмятане? Това е единственото, което не е по нашите сили, защото в нашият свят тази сила не съществува. Трябва да си я притеглим от тази друга, обратна реалност, намираща се от другата страна на границата на духовния свят, наричана “махсом“.

Но как въобще е възможно да дойде тази сила при нас – защото всичко се подчинява на закона за съответствието по свойства и подобното се съединява с подобно? Но има особена сила, която се нарича “светлина възвръщаща към източника“, или “обкръжаваща светлина“, която може да ни свети в съответствие с нашият стремеж да се окажем в този обратен свят.

Тя ни помага, дори и ако нашият стремеж е фалшив, и ние не разбираме този свят и  не го чувстваме, но имаме дори и малко отношение към него, една едничка точица за контакт с него – “точката в сърцето“, искрата от духовния свят.

И ако ние работим над тази искра, то според приложените усилия, на нас ни свети духовната искра – и превръща усилията ни в “духовна плът“ за тази точка, която започва да расте. Докато не се превърне в цял духовен съсъд, с който ти ще пробиеш в този същия антисвят и тогава ще се окажеш в “обратната реалност“.

Молбата за силата, която ти носи тази промяна, молбата за светлината, възвръщаща към източника, поправяща нашите намерения от егоистични към отдаващи за ближните – се нарича молитва. И в тази големина, в която ние се стремим, търсим, и сме настойчиви, в нас действа тази чудотворна сила и извършва измененията в нас.

От урока по статията на Рабаш, 06.03.2011

[37159]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - No Comments→

Ние се намираме в системата от сили, която се е разпространила отгоре надолу. И затова в тази система се е образувала стълба със стъпала, всяко от които е построено от противоположни сили, в различно тяхно съчетание и по големина и по качество.

А цялото отличие на тези сили – е в дълбочината на нивото на желанието (авиют) на което те работят, променяща качеството. Защото желанието може да се намира на всяко едно стъпало: неживо, растително, животинско, човешко (0 – 1 – 2 – 3 – 4).

Но когато започваме да се издигаме отдолу нагоре, ние през цялото време получаваме само една сила – на получаването. После започваме да работим в група и вътре в нея виждаме втората сила – силата на отдаването. Срещу нея ние разкриваме вече другата сила на получаването – не тези земни желания, с които идваме в началото.

Когато ние започваме заниманията с кабала и се опитваме да се съединим в група, с това пробуждаме светлината, и тя просветва в нас с ново желание – против съединението, против групата, против отдаването. Тогава с помощта на тази светлина ние започваме да разкриваме своето зло.

Само благодарение на включването в група, в човекът възникват тези две сили, противопоставящи се една на друга: силата на доброто и силата на злото, отнасящи се към духовната цел, с които той работи, за да я достигне. А всичките негови свойства и наклонности, с които той е дошъл в кабала в самото начало – въобще нямат значение. Това са само природни качества на неговото животинско тяло.

И затова целият успех на духовния напредък зависи само от това, как човек се опитва да се включи в група и да достигне до съединение. На него ще му се разкрие силата на отблъскването, и ще започнат да действат тези две сили – понякога подред, а понякога сблъсквайки се една с друга. И тогава в него ще се открие силата за молитва, без която е невъзможно да се съединят тези две сили заедно.

От една страна, той не иска да загуби своето “АЗ“ под безграничната власт на силата за отдаване, но и не иска да остава в робство на егоизма, силата за получаване – в него израства независимата личност, стояща точно посредата между тези две сили, и взимаща решенията. Той иска да се повдигне над тези две сили, лявата и дясната, в средната линия. Относно това той моли Твореца в своята молитва.

Свойството Бина, което получава човек, му позволява да удържи равновесието на тези две сили и да бъде и над двете. Той придобива сила “на получаване заради отдаване“, позволяваща му да отдава на Твореца.

Тези две сили: на получаване и отдаване, се намират в него, а самият той става главата (Рош) на духовния парцуф, и решава как и колко може той да отдава. Така човекът напредва по духовните стъпала.

Той моли Твореца не за това, едната сила да победи другата – а за възможност да съедини и двете заедно и всеки път да бъде над тях “главата“.

За това той  мисли през цялото време. И затова се нарича мъдрец, “ученикът на мъдреца“ (талмид-хахам), който благодарение на своите молитви, през цялото време се учи при Твореца (мъдреца) на способността да използва правилно тези две сили.

С това той се издига над Творенията и става като Твореца, който също използва силата на отдаване и силата на получаване, но се намира по-горе от тях, взимайки и решенията. Точно така започва да действа и творението.

От урока на тема “Какво е молитвата”, 10.03.2011

[37695]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Творец - No Comments→

След разбиването, искрите са паднали в разбитите съсъди, и светлината се намира вътре в желанието да получи тази светлина егоистично. Получава се, че аз се намирам вътре в това егоистично желание в разбития съсъд, тоест искам да използвам обществото, Твореца за получаване на духовно напълване – но заради себе си!

Аз искам да напредна духовно така, че повече да узная, да чувствам повече, да стана по-близо до другарите, за да получа нещо от тях – и всичко това, в посоката към духовната цел. Но с егоистично намерение.

С това аз активизирам духовните желания, разбитите съсъди, действам от разбитото сърце – и именно в него ще намеря Твореца сред всичките мои егоистични желания.

Трябва да се занимавам с тях, да не се плаша и да не се стеснявам! Да не избягам от ужас, когато откривам, че целият съм насочен към користно получаване, и да не се боя да се изцапам, докосвайки се до своите нечисти желания (и това е разликата от религиозния подход). Трябва да ги задействам, без да се плаша и срамувам от тях.

Да, аз съм разбит! Защото именно от дълбочината на това разбиване, което ми се разкрива, аз и мога да достигна целта – там се намира точката на моя контакт с Твореца. От там организирам своята работа относно обществото. И това общество също ми се струва егоистично – защото това е моето общо, разбито относно мен, кли.

Не трябва да се боим от никакви разкривания на злото! Главното е, че злото се разкрива заради целта! И тогава, това е точката на истината, от която аз вече ще бъда насочен към целта.

Така  ускорявам своето развитие и получавам точката на контакт с Твореца, от своите разбити желания, от целия този зловонен егоизъм. По такъв начин аз напредвам. И колкото повече „грешници” ми се разкриват, толкова по-добре, аз много се радвам, защото за сметка на тях ще мога още повече да напредна!

Само да ми стигнат силите да устоя пред страданията и да не избягам, и да не седя, скръстил ръце, и да не се тормозя. Защото хората започват да се занимават със самоизяждане и не мислят да използват тези състояния за своя напредък, когато им се разкриват толкова отрицателни свойства.

Тук ще помогне само устойчивостта, скоростта на изменение, силата на групата, която трябва да въздейства на човека и през цялото време да го пробужда, да не му дава да остава в униние и опустошеност. Всичко зависи от това как се готвим и помагаме на всички останали, намиращи се в тези разбити желания.

Защото ние всички разбираме в какъв егоизъм се намираме – и не се боим, поддържайки се помежду си и стараейки се да извадим всеки от неговото блато. Това ни позволява да напредваме.

Предстои още много работа, за да разкрием нашето общо състояние и личното състояние на всеки, и да излезем от тях.

Но е важно да се подчертае, че тези състояния се разкриват сами при устрема на човека към целта. Тоест, никога не се поставя цел да се разкрие злото! Моята цел е винаги да се старая да разкрия доброто, отдаването, любовта, съединението – а по пътя аз разкривам обратните свойства. В тази степен, в която се старая да открия доброто, по пътя, на мен ми се разкриват всякаквите „грешници” в мен.

И тогава аз се радвам на тяхното разкриване в мен, защото в това направление идва молитвата, поправянето, и аз отивам напред: първата половина на съсъда е разкриване на злото, а втората половина – поправяне в добро.

От урок на тема “Какво е молитвата”, 09.03.2011

[37659]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Ако човек, след всички свои търсения, достига такова състояние, когато моли само за едно: за способността да вземе правилното решение – това означава, че той е дошъл до правилната молитва.

Защото, главното е какво ще узнаем, изучавайки съединяването на силите на получаване и отдаване – това е, как Творецът взема решения, намирайки се над самите тях – на какво Той основава своето решение.

Ние Го познаваме по Неговите действия. Но изследвайки всичко, което става в нас под Неговото влияние, ние искаме от това да познаем разума Му, Неговия замисъл, намерения, планове. В това се състои цялата наша работа.

И тук просто е необходима молитва. Защото със своите сили ние не можем по Неговите действия да постигнем Неговия разум, глава – това място, където се вземат решенията, от което излизат всички действия. Защото ние самите сме Неговите действия.

И, тъй като духовното действие е винаги „заради отдаването” – ние не можем да разберем как висшият разум може да приеме такова решение. Това винаги става като „откритие”, чудо – както е казано: „Полагал е усилия и е намерил!” Невъзможно е да се разбере разума на Твореца направо, от наблюденията за съчетаването на двете сили: за получаване и за отдаване. В това се заключава разликата – между самия Творец, Неговото решение и всички действия, които следват от Неговото решение.

Затова човек, идващ до молитвата, моли да му дадат да разбере именно това – замисълът и мисълта на Твореца, приемащ решения. Както е било казано на Моше: „Ще Ме видиш отзад, но Лицето Ми няма да видиш”. Но, всеки път възниква тази молитва.

От урок на темата “Какво е молитвата”, 10.03.2011

[37691]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение, Творец - No Comments→

От писмо № 57 на Баал а-Сулам: „Всичко, което може да се постигне, било то малко или голямо, се постига само със силата на молитвата.

А цялата работа, която сме длъжни да извършим, е необходима само, за да разкрием нищожността на собствените си сили… Защото само тогава сме достойни да излеем пред Твореца истинската молитва.

Затова, длъжни сме да положим всички усилия, за да постигнем отдаването, както е казано: „Направи всичко, което е по твоите сили!”, макар да не виждаш никакъв резултат с очите си.

Но в мига, в който вече се препълни чашата на твоите усилия, ще настане време за молитва. А дотогава, ако някой казва, че не е полагал усилия и е намерил – не вярвай!”

И в нашия свят виждаме, че хората невинаги настояват за своите искания. Има детски молби, когато детето крещи за всяка дреболия, която му се струва много важна, а ние не обръщаме внимание, защото знаем, че желанието му скоро ще премине.

В същото състояние се намираме и спрямо целта на творението. Дори, когато вече малко или много си изясним какво означава, трябва все по-точно да насочваме себе си към нея, за да не се намесят никакви странични цели. Тази цел трябва да се окаже в самия център на всички наши интереси, стремежи, на всички желания и намерения, които могат да се пробудят в нас.

Сякаш виждаме целта, прицелвайки се с оръжие, насочвайки го точно в центъра – само отдаването на Твореца, чистото отдаване на Даващия, който не се нуждае за себе си от нашето отдаване. Така че цялото наше отдаване да бъде само заради отдаването, без оглед на самите нас и на кого се каним да отдаваме.

Ние искаме да разкрием самата сърцевина на отдаването и да се прицелим в този център, желаейки само да отдаваме и да не получаваме никаква изгода за себе си – нито пряко, нито косвено, по някакви алтернативни пътища. Но към този стремеж е нужно да добавим всички онези сили, които допълнително трябва да разкрием, и които се намират в нас – в недрата на душата ни, цялата дебелина (авиют) на нашето желание.

И ако се настроим така, че всеки миг, във всяко състояние, да бъдем точно прицелени в средата на целта, с всички вътрешни сили, които разкриваме в себе си в това състояние – това означава, че правилно сме се настроили към целта и нашите желания ще стигнат до нея.

Всеки път е необходимо да се връщаме към такава концентрация върху целта, както е казано: „Исраел (стремящият се към Твореца), светлината и Творецът са единни”. И тогава действително съединяваме заедно всички средства, причината и целта. За да могат всички части на нашата душа и целта, тоест нашето поправено състояние, каквото си го представяме, и всички средства за неговото постигане, всичко това да се съедини в едно състояние. И тогава то ще се разкрие.

Затова молитвата в духовното е равнозначна на самото действие, тъй като тя прави всичко, което в действителност е възможно да бъде направено. Всички части на мирозданието са вече приготвени и чакат само участието на човека. И единственото възможно действие от негова страна, е да присъедини към това мироздание себе си, светлината и онова поправяне, което иска да постигне.

И целият този механизъм се привежда в движение посредством действието, което се нарича „молитва”.

От урока на тема „Какво е молитвата”, 09.03.2011

[37666]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - No Comments→

Казано е: “Аз създадох злото начало и средството за неговото поправяне, в което е скрита светлината, възвръщаща към източника“. Оттук става ясно, че не можем да се сдобием с нищо сами – а само чрез молба, молитва.

Такъв стремеж да преминем към намерение за отдаване, за благото на другите, дори и да не е искрено, но съвършено противоречащо на властващите над нас все още желания се нарича – молитва или подем на МА“Н.

Ние сме получили малка искра от духовното и, за да пробием границата на духовния свят и да преминем в тази втора част на реалността – на нас не ни достига само желание! Затова всичките наши молитви са само за това – да придобием желание.

Но има и такива състояния, когато на човек нищо не му се иска. И трябва да разберем, че и това е също състояние, дадено ни свише, а не e просто наша леност или равнодушие. Човек е някаква “черна кутия“, пробуждана със сигнали отгоре. Светлината действаща на нашия материал, на желанието да се насладиш, го пробужда повече или по-малко, или въобще го оставя равнодушно.

И в зависимост от това ние се пробуждаме и привличаме, точно, както цветето от слънчевата светлина или дъжда, или увяхваме и падаме, ако не получаваме жизнени сили. И затова ако нямаме сили и желание за духовна работа, трябва да разберем, че точно така, както някога ти си получил вдъхновение свише, и си се стремил, горял и работел – така сега по същия начин отгоре ти вземат желанието.

И това състояние е дадено преднамерено и премерено точно, относително личните свойства на всеки и неговата подготовка – така че да създаде в теб място за молитва. А ти трябва да се постараеш с помощта на групата, книгите, учителя, обкръжението да се мобилизираш с всички сили за молитвата.

Молитвата се ражда от безсилието, нежеланието или обратното – от страстната жажда –  няма значение как точно, но всичко това са условия, дадени свише. И точно така отгоре ни организират обкръжение: групата, учителя, книгите. А ние с помощта на съвместното учение, групата трябва да намерим светлината, която ще ни върне към източника.

Когато се учим заедно – това е най-точното време за молитва. Тъй като се намираме във връзка с висшата система, с Малхут и Зеир Анпин на света Ацилут, тоест с Твореца и Неговата Шхина, включваме се в тях – и то не всеки поотделно, а всички заедно, тоест раждаме обществената молитва. И с това ние изискваме и притегляме към себе си силата за промяна.

От урок по статия на Рабаш, 06.03.2011

[37156]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - No Comments→

Всички наши молитви могат да бъдат единствено за желание за отдаване. Но когато желанието дълго не се осъществи, то човек достига до отчаяние, защото той все още съществува в желание за наслаждение.

Ако имах отдаващи желания, аз не бих се отчаял. Аз бих се напълнил от своите очаквания. Но след като моите желания са егоистични, то и моите очаквания за отдаване не ме напълват.

Тогава и човек пада. Казано е: злощастие на този, който изоставя своите усилия преди да ги е приключил. Тогава групата трябва да помогне на човека, за да може той да добави още една капка над границата на отчаяние, която е достигнал, без значение доколко повече той не може. Имено това е мястото, в което той трябва да добави още малко усилие – в същото място, в което му изглежда, че е достигнал пълно отчаяние – и да използва допълнителната сила, получена от обкръжението.

Тези добавки изграждат прехода в духовния свят. В крайна сметка, те ни пробуждат към допълнителна молитва, на която отговаря светлината, която идва и превръща желанието в отдаващо.

Тогава започваме да се наслаждаваме от отдаването, в което никога не може да има разочарование! Няма никакво ограничение в света на отдаването. Целият свят е пред теб – давай, напълни себе си без никакви ограничения, безкрайно! Направи всичко, което поискаш!

В крайна сметка, ако твоето намерение е да отдаваш на ближния, тогава няма никакви ограничения за теб.

От урока по статия на Рабаш, 06.03.2011

[37149]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

Предвижвайки се по духовния път и преминавайки през различни състояния, ние, подобно на бебета, не знаем как да се развием, какво се случва с нас, объркани сме. Това е видно по малките деца – те са готови да приемат всичко, което им казвате, защото от къде могат да знаят истината? Те са напълно под ваша власт.

В духовния свят ние преминаваме през същия „зародишен” период. Тогава какво ни остава да направим? След като положим огромни усилия да разберем нещичко чрез разума и правилната организация на нашата работа, както във всяка наука, ние трябва да разберем, че в кабала ученият е човек, който е развил духовни свойства на възприятие към този свят, към който започва изследването.

Затова, когато пристъпваме към учението, ние трябва да мислим за светлината, която ни поправя. Това ще ни позволи да проникнем в усещанията, а след това и в разбиранията на световете, които ни се разкриват. Първо усещаме, а след това разбираме усетеното.

Това е видно при бебетата: първо те усещат само „добро” или „лошо” и нищо друго. После те започват да разбират от какво зависят, как да се доближат до доброто и да избегнат злото и т.н.

Първо се пораждат чувствата, а чувствата са определено напълване на желанието. Но за да бъде напълнено, желанието трябва да се измени под въздействието на светлината, преминавайки от получаване към отдаване, и в зависимост от това, то ще започне да усеща духовно напълване, напълване от свойството отдаване, напълване чрез отдаване.

Затова ни е забранено да съжаляваме, че не разбираме нито материала, който изучаваме, нито пътищата на нашата работа. Човек, който мисли, че разбира нещо, е глупак. Човек, който е горд от това, че знае, разбира, възприема, напуска урока пълен с енергия, разбиране и горделивост, трябва да разбере колко нисш е той в това състояние, защото в неговото сърце няма молитва, искане и никакво предвижване.

Имено когато човек изпитва липса на напълване, усещане на своята собствена незначителност, пълно неразбиране, усещане и объркване, когато се намира в пълна мъгла и не разбира какво се случва с него, тогава той се намира във възможно най-добро състояние, в което да му въздейства висшата светлина. Няма много такива момент. В началото не ги харесваме много, но после започваме да ги ценим.

Затова какво трябва да подготвим преди учението? Желанието за промяна. Изменяйки нашите усещания, ние ще разберем къде сме и какво се случва. Но първо трябва да почувстваме и да бъдем на духовния път, т.е. да живеем в действия на отдаване.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 03.03.2011

[36944]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - No Comments→

Въпрос: Защо не мога да моля за поправяне на всички? А ако моля, как да проверя това действително ли е молба за всички, или аз просто се самозалъгвам?

Отговор: Човек моли за онова, за което го боли. Но затова ни е даден разумът, обкръжението и обкръжаващата светлина, за да не действаме само от своето егоистично желание.

Това, което усещам вътре в желанието е молитва. Ако просто мърморя някакви думи, а сърцето ми чувства съвсем друго – няма да помогне. По този начин, ти можеш да залъгваш всеки, но с Твореца това не работи.

Затова са ми дадени такива средства: учител, група, книги. Всичко това заедно се нарича „обкръжение”. Аз се обръщам към него изкуствено и искам да получа поддръжка и допълнителна сила. Обкръжението започва да ми влияе в отговор – това се нарича „поддръжка от обкръжението”.

Но ако аз, посредством учителя, се обръщам към групата, а посредством групата – към книгата, то в края на тази последователност достигам Твореца, който се разкрива вътре в това обкръжение. И тогава аз Го привличам за помощ, а обкръжението става за мен средство. В такъв случай, това не се нарича просто поддръжка – а поправяне.

Всичко зависи от това, как аз се обръщам към обкръжението и как го установявам относно себе си: обръщам ли се аз към най-вътрешната част или само към външната. А също важно е използвам ли го егоистично или не. Но в крайна сметка всичко се измерва с това, каква накрая се получава моята молитва.

Ако след това, тази молитва отново се връща към обкръжението и там аз искам да разкрия Твореца – значи и моето първо звено от веригата е било правилно. Ако в резултат от обучението, работата, всичко, което правя, започна да свързвам бъдещето си с групата, с правилната и поправена система на връзки между нас, и там търся Твореца и цялото свое бъдещо напълване – значи досега съм работил правилно!

От урока върху “Учение за Десетте Сфирот””, 23.01.2011

[33497]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - No Comments→

От урок №2, Москва

В света не се случва нищо излишно. Всичко е само заради необходимостта да бъдем доведени до крайното съвършено състояние, където сме в пълно подобие с Висшата единна сила.

И за това, ако ние забравяме за това в групата, когато тази Сила ни третира, когато ни подръпва, постоянно предизвиквайки всевъзможни „коварни” движения, най-важното е да не се подаваме и винаги да помним, че всичко това се случва нарочно. Никой никога не прави нещо просто така. Ако хората не са болни психически, тогава всичко, което им се случва в групата, се случва специално затова те да се издигнат над него, да се отнесат правилно към него.

Това не означава непременно, че ние трябва да игнорираме проблемите. Но най-важното е да ги свързваме с Твореца, с онази Сила, която ни управлява. Всичко изхожда от Него, Той сам в момента ни подлага крак, за да се научим да се движим над тези проблеми и така да се издигнем над егоизма – не над своя личен, а над онзи, който възниква между нас.

Ако ме влекат някакви егоистични действия, да кажем – ако искам да си купя по-хубава кола, да получа по-голяма заплата и т.н. – това не се отнася към кабала, това си е лична работа на всеки. А ето онова, което се случва в групата между нас, степента на моите триения с останалите – това произтича от Твореца, само от Твореца. И само ако не забравяме за това, че Той е, който ни въздейства, можем да се справим с тези проблеми.

Ние никога не можем да се справим с тях отделно от Него, дори ако непрекъснато ги решаваме между нас. Нека да разбираме, че трябва да ги решаваме, защото трябва да бъдем заедно, защото по такъв начин се съединяваме в група, че не трябва да се разделяме – това изобщо няма да помогне! Ние ще затъваме в него все повече и повече.

Кардинално, правилно, реално да се реши може въпросът само тогава, когато всеки от нас, и групата, и Творецът, се намираме заедно, когато съвместно решаваме този проблем. Той събужда недобри егоистични явления между нас, за да можем да Го „привлечем” към себе си или казано другояче, да Го разкрием помежду си.

Проблемите – това е празно пространство, което ние искаме да открием като запълнено от Твореца. И ето, че Той ни предоставя такава възможност. И значи проблемът е там, правилно да отвърнем на Неговия призив, когато Той събужда егоизма във всеки от нас.

Творецът „флиртува” с нас, пробуждайки у нас внимание към Себе си, и правилната реакция се състои в общата молитва, когато ние заедно започваме да се обръщаме към Него. Тоест, без да пристъпваме към каквито и да било разбори между нас, ние се събираме всички заедно и се обръщаме към онази Сила, към онази Първопричина, от която произтича всичко. И това се нарича „молитва на обществото”.

Ние призоваваме, викаме Твореца, задължаваме Го да се разкрие между нас. Той е предизвикал в нас негативни взаимоотношения – а ние ги преобразуваме в желание, в необходимост от Неговото присъствие. Ние сме като скарани деца, които не могат нищо да си поделят и искат майка им да дойде и да се намеси между тях. Творецът специално предизвиква проблеми в нас, а в отговор, ние трябва да осъзнаем това и да го повикаме, за да запълни това пространство.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33398]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - No Comments→

От урок №2, в Москва

Въпрос: По какво молитвата в кабала се отличава от религиозната молитва?

Отговор: Кабала принципиално се различава от всички други методики и изобщо от всичко, което съществува в нашия свят. Казано просто, тя е едно, а всички останали – нещо друго.

В какво се състои разликата? В това, че кабала е изградена на основата на промяна на самия човек. Не на промяна на нещо извън мен, не на промяна на обкръжаващата среда, не на това, някакъв дядо „боже” да започне да се отнася към мен добре, не на промяната на отношението на другите хора. Аз не моля Той да промени моето здраве, моята съдбата – нищо подобно. Аз моля Той да промени моя егоизъм – само това!

Цялата кабалистична методика е изградена на това, човек да промени себе си. От друга страна, всички други методики и религии са построени на това, че Творецът се изменя по отношение на човека: аз Го моля, Той да бъде милостив, доброжелателен, аз Го предразполагам.

В кабала няма такова нещо. По отношение на Твореца аз съм изменящият се човек, намиращ се в Абсолюта. И този Абсолют е неизменен. Ако Творецът е първопричина, първичното начало, ако Той е абсолютно добър, абсолютен, вечен, съвършен, то Той не може да се променя. Променя се само несъвършенството. Той не може да се променя.

И затова всички изменения стават само в човека. С други думи, аз, според своите сили, състояние и вътрешни свойства, усещам себе си повече или по-малко комфортно. Но това съм именно аз, защото аз съм променлив. А Творецът никога не се променя, Той е постоянната обща сила на Природата.

Съответно, всички молитви, за които говори кабала, представляват молба на човека за собствената му промяна. Към кого се обръща? Към стена? Ако Творецът е постоянен, ако Той е вечен, съвършен, то Той изобщо не реагира на тебе.

Но ти, обръщайки се към Него, ставаш друг и получаваш друга реакция, защото повишаваш при това своята чувствителност. Ти се намираш целият в същото това постоянно поле, което се нарича „Творец”, в същата тази постоянна Сила. Но ти се молиш, искайки да се промениш и тогава това поле ти въздейства с голяма интензивност. Ето, това се нарича „молитва”.

Думата „молитва” на иврит (леитпалел) означава съдя себе си, самооценям се, осъждам се. Това не е обръщение към някого, който да се смили над тебе или да те облагодетелства. Не, това е преоценка на себе си. Това е молитва.

И затова, макар религиите и да използват същата тази дума, в кабала тя, както и всичко останало, има абсолютно противоположен смисъл.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33395]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Кабала, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - No Comments→

От урок №2, Москва

Кабала разказва за усещането на желанията и напълващата ги светлина. Тяхното постепенно проявяване, по отношение на нас, изгражда духовните светове. Първият от тях е светът Асия, който е все още мъничко усещане – не възприемаме нашето взаимно състояние като динамично. То е доста статично и затова се нарича „нежива природа”.

След това, постепенно започваме да усещаме, че състоянията са променливи. Оказва се, че те имат своя диалектика, свое развитие. Така преминаваме на растителното ниво, където има поглъщане, отделяне и растеж. Започваме да усещаме динамиката и своето участие в процеса. Намирайки се в пространството с останалите желания, т.е. с душите и със светлината, която ги напълва, вече можем да оказваме своето влияние.

След това чувстваме състоянието вътре в това пространство – на животинско ниво. Сега можем да действаме самостоятелно, като се местим от място на място. Растението, макар и да расте, стои на едно място, а животното, освен че расте се мести, ражда и живо потомство. С това, практически стигаме до състояние, което е  аналогично на нашия свят. Изведнъж започваме да усещаме, че живеем, че съществуваме в нашия свят само в свойството отдаване.

А после идва ред на следващото свойство, когато дотолкова усвояваме цялото това пространство, че започваме да усещаме неговия цялостен замисъл, плана на природата отначало докрай и се включваме в този план. Именно тогава се запознаваме с основната мисъл, наречена Творец.

Всичко това изучаваме в науката кабала. Световете Асия, Брия, Ецира,  Ацилут, Адам Кадмон, светът на Безкрайността – всички те представляват постигане на пространството, в което ние с вас съществуваме.

При това, нашият свят, със земните му дела, остава в нашето възприятие. Той существува, докато не постигнем пълното абсолютно знание, познанието, единството с всички желания и напълващата ги сила.

А след това, когато постигнем последното ниво – света на Безкрайността, всичко в него сякаш започва взаимно да се включва, да се съединява, да се подрежда – и пространството се свива.

И всичко това е изградено върху молитвата на обществото. Това означава, че никога не се спирам на личното отношении към това, което става с мен. Установявайки, че правя първичен, егоистичен анализ, трябва да се приведа в ред – да поставя себе си в правилното положение.

Затова правя предварителен анализ на всяко духовно действие: разбирам, че се намирам вътре в другите и Творецът специално възбужда в мен, в групата, ненавист към другите, за да мога да се издигна над нея и с Негова помощ да изградя всичко правилно и добре. Аз си правя сметка: за какво ми е всичко да бъде уредено добре?

Привличам Твореца и предизвиквам Неговото явяване, разкриване – състоянието,  при което между нас възниква пълен комфорт, когато сме като един човек в едно сърце.

Ние имаме нужда от Твореца не, за да установи мир между нас, като майката, която трябва да се появи, за да не се карат децата помежду си. Той пробужда разногласия в нас, за да Го повикаме и да Го накараме да се разкрие сред нас.

И когато постигнем мир помежду си, това е просто индикация, че Творецът наистина се разкрива между нас. И ако още съществуват някакви търкания помежду ни, това означава, че все още недостатъчно сме Го разкрили. Така се издигаме по 125-те съпала, докато напълно не постигнем това.

От урока по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33211]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - No Comments→