Съществуваме в реалност, в която няма време. Всички изменения на времето, пространството и действията, всичко, случващо се с нас и собствените ни промени произхождат от нашето променящо се отношение, а външно, извън нас –  нищо не се променя. Ако не бяха измененията в нашите желания и намерения, ние нямаше да чувстваме никакви промени.

В реалността няма нищо друго, освен желание с намерение, а от другата страна е висшата светлина, пребиваваща в абсолютен покой. Променяйки се, това желание усеща себе си във всевъзможни форми и видове. Сега, ние усещаме самите себе си и това също е желание, което възприема себе си по този начин.

Това желание преминава през различни, поетапни състояния в причинно-следствен ред – от началото на своето развитие до неговия край. Цялото развитие се реализира само по отношение на това желание, а извън него няма никакви изменения.

Цялата наука кабала говори за това, как желанието възприема своята реалност – къде се намира то и защо, във връзка с кого пребивава. Това е целият негов живот.

Разкривайки ни всички събития, случващи се с желанието, науката кабала ни обяснява целия този процес и особено последния етап на развитие на желанието.

Този последен етап е осъзнат. В него желанието със своите намерения се развива и постига състояния, които започва да възприема като собствена реалност. В тях се проявява някаква сила – особено свойство на възприемане, позволяващо на желанието да се издигне над себе си и да се наблюдава от външна, обективна точка.

Тогава желанието установява, че действително съществува, променя се, напредва към нещо, намира се във връзка с някого, макар и неизвестен засега, както и че в него се осъществява развитие към някаква цел. То започва да мисли за бъдещото състояние, което все още не вижда.

Всичко това се случва, защото на последния етап от развитието на желанието, в него се развива така наречената „точка в сърцето”. По-нататък, то ще започне все повече да отъждествява себе си с тази точка и да се свързва с нея, да я цени повече, да бъде извън себе си.

Тоест желанието ще започне да обръща внимание на това какво има или няма в него, доколко е напълнено или празно. Ще вижда напълването или неговото отсъствие като средство, все повече отъждествявайки себе си с точката над желанието, наречена екран и намерение, Творец или единство. По този начин желанието се развива.

От урок по статия на Рабаш, 29.09.2010

[#22346]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: Как мога да определя дали чета Зоар с правилно намерение?

Отговор: Трябва да мислиш за състоянията на разкриване на Твореца. Състоянието е подобие на формата, което означава, че вътре в моето желание за наслаждение аз ще разкрия желание за отдаване, намерение за отдаване или стремеж за отдаване.

Аз чакам моята вътрешна програма да се измени от получаване на отдаване, така че да започна да възприемам различните форми на отдаване, които идват към мен. И това е единственото нещо, което искам.

Точно сега съм в океан от духовна информация, но не мога да възприема нищо от нея. Нямам програмата, с която да я получа. Но ако се стремя към това и желая да го добия, тогава напредвам и се приближавам до разбирането на това.

Всичко, за което чета в книгата Зоар, са действия на отдаване, които се случват в реалността. Това е единствената съществуваща реалност, докато нашата материална реалност съществува само в нашето подсъзнание. Сега съществуваме в илюзия.

Истинската действителност е над подсъзнателно ниво, тази въображаема реалност, и тя действа в отдаване. Получаване в желанието не съществува освен в нашия „сън”.

Затова, аз желая да се издигна над моите усещания до истинската реалност.

От урока по книгата Зоар, 03.10.2010

[22421]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment/Ask Question→

Придвижвайки се по духовния път, ние започваме егоистично да ценим свойството отдаване. То ни дава свобода и напълване, което ни позволява да не зависим от нищо .

Това отношение към свойството отдаване се нарича „ло ли шма”. А след това, под въздействието на светлината, свойството отдаване, само по себе си, става ценно за нас. Това отношение към свойството отдаване се нарича „ли шма”.

За да достигнем това, ни е нужно само да изпълняваме съветите на кабалистите. Точката в сърцето ни довежда в ново обкръжение, в групата, и искаме ли го или не, ние започваме да се обединяваме с другите.

Благодарение на тези действия, ние веднага извикваме върху себе си обкръжаващата светлина (О”М). Тя винаги се намира около нас, но сега ние я привличаме умишлено.

Колкото повече усилия прилагам за да се обединя с групата, толкова по-силно ми въздейства светлината и аз започвам да получавам нови впечатления.

В крайна сметка аз достигам до оценката, че отдаването – е хубаво. Такова ми се вижда сега това свойство: високо, особено. В това е и въздействието на обкръжението.

Защото обкръжението – това не са хората. Нашите усилия, нашите общи желания, ни позволяват да привлечем светлината, връщаща към Източника.

Всички се намираме в океана на светлината и можем да го привлечем към себе си. Ето, това е правилното обкръжение – обкръжение, помагащо ми да привлека светлината, а също самата тази светлина.

Тя ни въздейства, даже ако ние не правим нищо, но в този случай процесът тече бавно, в естествения темп на развитие на решимот.

Ако ние започнем да привличаме светлината посредством учене, разпространение и единство с другарите, то пробуждаме върху себе си това обкръжение.

От урока по статия 8 от книгата “Шамати”, 06.09.2010

[22215]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: Кабалистите говорят за степените. На коя степен ставаме самостоятелни стопани на своята съдба? Когато Творецът ни предава властта?

Отговор: Подемът по духовните степени се осъществява поетапно. Така и в живота ни:  децата с всяка изминала година стават все по-самостоятелни, учат се сами да ходят, да се хранят, да се обличат, да купуват, да ходят на училище, на работа, женят се, раждат – ето тогава вече човек е самостоятелен.

Веднъж Рабаш дал такъв пример: Деца играят на двора и изведнъж едното си отива. ”Ти, къде?” – го питат. ”У дома, да хапна нещо” – казва то.

У дома отваря хладилника, не намира желаното и започва да предявява претенции към майката: ”Защо не си купила това, което помолих!?” То чувства своята ”принадлежност” към родителите си и затова изразява тази несамостоятелност и даже зависимост.

Но минават няколко години, в двора идва млад човек. ”Как са работите? – питат го приятелите. – Къде отиваш?” ”Ние, с жената, отиваме при родителите, те са ни поканили днес на вечеря.” Това вече е самостоятелност: човек не чувства себе си като стопанин, но в същото време той е независим.

По такъв начин, в независимост от Твореца, роля играят двата фактора: способността за самостоятелни действия и обособеността. От една страна, ти постоянно се отделяш, а от друга страна, ставаш подобен, близък до Него.

От урока по статия от книгата ”Шамати”, 01.10.2010

[22351]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Нашата система за възпитание трябва да работи с този ключ, с който действаме ние самите.

Не трябва да разказваме на децата безсмислица и неправда, не трябва да изграждаме за тях лъжовен свят. Всяка играчка трябва да води детето към реалния живот, към верния анализ.

Всеки детайл трябва да бъде малък аналог на  верните реалности на големия свят. Ние го разкриваме пред детето постепенно, но това е истинският свят, а не фикция.

Предпазвайки детето, аз го поставям в ограничени рамки, но в тези рамки му предоставям свобода.

То се учи от своите постъпки в ограничени, безопасни условия да бъде човек. Постепенно границите се разширяват, постепенно се формира в него човекът.

При това, не му предлагам вече готови решения, а само ограничен пример.

Аз не събирам конструктора вместо него, а само давам пример за подражание и оставям свобода на фантазията и творчеството. От време на време подготвям задачи, клопки, примамки – нека се учи на грешки. Само така ще съумея да го подготвя за живота.

Нима може своевременно да се дават всички отговори? Напротив, ние растем със задачите и упражненията, с пробите и грешките.

Техният опит формира у детето правилен подход и то вече знае как да се залавя за работа, как да решава проблема.

В резултат, ако то греши е само, защото е било хванато внезапно, не е очаквало такъв обрат.

Всяка следваща степен започва именно така: тя е нова и непредсказуема и затова детето греши, но при това се учи от своите грешки и тя му е от полза.

От беседа за възпитанието, 29.09.2010

[22411]

Filed under: Възпитание, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: Как да помогна на другаря си да придобие правилно намерение?

Отговор: Новият, когато дойде в кабала, той не вижда, не слуша, не усеща, как и за какво се говори – той е потопен в своите си мисли и желания.

Той сяда, учи се заедно с останалите – като младенец, който току що се е родил и нищо не възприема, не разбира в какъв свят се намира. Или е като загубил съзнание – като болен.

Помня себе си след аварията, когато лежах в безсъзнание, и понякога идвах за малко на себе си и слушах някакви гласове около мене и дори можех да им отговоря, но не виждах и изобщо не реагирах.

И това е подобно на човека, идващ да се учи – той сякаш присъства и не присъства. Нужно е време и грижа за него, подобно на грижата за тежкоболен или за младенец -грижата, която  може да му помогне поне малко да напредне.

Ако помощта не помога, тогава се налага да оставим човека в покой и да му дадем време сам постепенно да се приведе в порядък – може би, това ще отнеме няколко месеца, а понякога и няколко години – докато не започне да слуша кабала, а не себе си.

Кога всъщност човек започва да слуша за първи път? – Когато чувства, че съединението с другите му открива духовни усещания, че именно там се намира входа в духовния свят.

Затова, колкото по-голямо и по-силно е обкръжението, толкова по-силно то ще ускори развитието и ще повлияе на човека, заставяйки го той самия да побърза.

От урока по книгата Зоар, 31.08.2010

[22307]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар | Add Comment/Ask Question→

Да възпитаваме детето означава да го водим все по-близо до нашия свят и до света на духовното.

За кратък промеждутък от време, основно във възрастта 9-13 години, то трябва да разбира всичко.

След 12-13 годишна възраст, възпитанието престава да действа. Децата, според своята природа вече не ни слушат – те действат и постигат сами, без да получават нищо от нас.

Затова, ние трябва да им обясним и да им поднесем истината за това, което се случва в света.

Ако им поднесем лъжа, тази отрова няма да излезе от съзнанието им и ще изкриви тяхното светоусещане. В някаква степен ще откъсне децата от реалността, заменяйки я с илюзии.

Разбира се, това не означава, че във възпитанието не трябва да прибягваме до аналогии и алегории, но тяхната форма и рамки трябва да бъдат строго определени.

Едно е, ако детето разбира, че говорят с него метафорично и съвсем друго – ако мисли, че в гората действително живеят видените от него само на картинки зверове, които умеят да разговарят помежду си.

Всичко зависи от поднасянето: в първия случай детето се запознава с реалния свят, а във втория – неговото съзнание и памет се пропиват с лъжливи образи.

Освен това, трябва да помним, че в повечето случаи, приказките произлизат от древни вярвания и митологии, когато всеки обект е надарен с душа, с висша сила и има особено влияние върху човека.

От беседа за възпитанието, 29.09.2010

[22417]

Filed under: Възпитание, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Когато се издигаме над своето его и се свързваме с другите възли на любов и отдаване, тогава последователно преминаваме всички стъпала на Бина.

Първият стадий на Бина е «ГАР де-Бина» – нежеланието да използвам своя егоизъм, страхът да взема, да не навредя – макар да ми дават възможност да правя всичко това безнаказано. Така, аз постепенно се издигам над своя егоизъм.

Вторият стадий на Бина е «ЗАТ де-Бина» – дават ми възможност да почувствам, че всичко зависи от мен и аз започвам да страдам от това, че не мога да ги напълня, както е казано: «Кравата желае да кърми телето повече, отколкото то иска да суче».

Започвам да усещам желанията на другите и да ги присъединявам към себе си – усещам целия свят като част от себе си.

Но това не е егоизма на майката, получаваща наслаждение от това, че е нахранила детето си – аз действам над ненавистта, която не изчезва! Всеки път извършвам поправяне на своето отблъскване от ближния.

Усещам желанията на другите като чужди и ненавистни и едновременно с това, благодарение на светлината и силата на поправянето, започвам да ги чувствам като свои. Всички съединения се извършват само за сметка на анти-егоистичните екрани.

И когато започна да отдавам на другите, през цялото време чувствам колко вземам от себе си и предавам на тях, как се опустошавам от това, и как се напълвам само от това, че напълвам тях!

Това е поправяне над поправянията – път, обратно нагоре, в света на Безкрайността.

От урока по статията «Любов към Твореца и творенията», 03.10.2010

[22456]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: Разбирам, че мога да ненавиждам своя егоизъм. Но откъде в мен изведнъж се появява любовта към ближния?

Отговор: Любовта идва в резултат на поправянето, над екраните, върху екраните. Но нищо не изчезва – желанието за наслаждение расте през цялото време, ненавистта и отдалечаването от останалите се увеличава, а над това е любовта!

Когато постигнем света на Безкрайността, ние ще почувстваме безкрайното отдалечаване между нас, а над него – пълната връзка. Затова тази, създадена от нас връзка се нарича „620” пъти (питара”х) по-голяма от изначално съществуващата.

Както е в електрическата мрежа – необходимо е съпротивление, за да бъде извлечена енергия от нея. Трябва да приложиш сила, за да извлечеш тази енергия. Само тогава тя ще извърши работа и ще даде положителен резултат.

От една страна е необходимо съпротивление, а от друга страна – и някакво действие. Ако ги свържеш заедно, тогава можеш да извършиш работа, получавайки източник на енергия – лампичката започва да свети.

Тя свети, защото вътре в нея има спирала със съпротивление и колкото по-силно се съпротивлява на светлината, толкова по-ярко свети!

Тези две сили, работещи заедно, но противоположни една на друга нагряват спиралата и тя започва да излъчва светлина.

Всичко се основава на съпротивлението. То трябва да бъде съхранено във всички явления. Според него, ние измерваме мощността – това следва от основното желание за наслаждение, стоящо срещу светлината.

От урока по статията „Любовта към Твореца и творенията“, 03.10.2010

[#22453]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

Когато човек започне да развива своята точка в сърцето до цял духовен съсъд, той започва да усеща в него скритата част на реалността.

И тогава той се отъждествява именно с тази нова, разкриваща му се част на мирозданието. Чувства се живеещ в нея, и получаващ от нея повече впечатления, отколкото от материалния свят.

Тогава той възприема усещания в своето духовно тяло, в душата, много по-силни от материалните чувства (зрение, слух, вкус, мирис, допир).

И даже ако тялото умре, той не чувства загуба, защото вече се намира в усещането за много по-силна реалност – вечна и съвършена.

До това трябва да достигнем ние. И затова Тора се нарича „освобождаваща от ангела на смъртта”. И в зависимост, доколко ние сме се издигнали над нашите “могили”, над нашите егоистически желания, дотолкова се освобождаваме от самото понятие материална смърт.

От урока на темата „Подход към изучаване на кабала”, 01.10.2010

[#22357]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→