Конгреса в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Какво е най-малкото усилие, което всеки трябва да направи, за да разкрие сърцето си и накрая да отвори този вход към духовния свят?

Отговор: Аз трябва да включа всички в сърцето си – това е първата и основна мисъл. Ти можеш да обмисляш това, ако искаш, или да си останеш само с усещането. Всичко зависи от това, как работиш – в сърцето и в разума. Възможно е да не искаш да излизаш извън усещанията – това зависи от човека. Например, на мен, тъкмо обратното, помага ми, ако прибавя разум – с това усилвам своето усещане.

Събирам всичко в сърцето си, спомняйки си, че цялата вселена се намира вътре в човека, и човек включва в себе си целия свят. И затова включвам в сърцето си всичките си другари, тъй като за сега не съм способен да обхвана целия свят.

Ако имам стремеж към тях, то без съмнение, те също се устремяват към мен. Дори не трябва да говорим за това. И тогава започвам да усещам, че те наистина всичките се намират вътре в мен – с едно дума, сякаш майката усеща децата си вътре в себе си.

Така достигам до вярното възприятие на реалността, която цялата се намира вътре в мен. Баал а-Сулам пише, че цялата картина на света възниква в задната част на мозъка ни, и ние усещаме целия свят в своето сърце. Не съществува никакъв свят, извън моето усещане.

Моето сърце – това е Малхут на света на Безкрайността, а ако аз включа в себе си всички, то ще стана Адам Ришон, и в мен ще се прояви картината на Твореца. Моят материал ще приеме формата на Адам, а когато в него се облече формата на Твореца, това ще се нарече сливане на творението с Твореца, или съединението на Зеир Анпина и Малхут.

От всички страни аз получавам потвърждение, че всъщност повече нищо не трябва, освен да поберем цялата реалност вътре в себе си. А започвам от работата с другарите, защото тогава можем да се влияем един на друг и да си помагаме.

Първото разкриване на сърцето зависи от онова, доколко аз изведнъж разбирам, че нямам друг избор. Вече напълно съм се отчаял и съм вдигнал ръце, виждайки, че нищо не съм постигнал. Убедил съм се, че нямам никаква друга възможност да постигна източника на живота, да постигна смисъла му. И затова съм готов да се разкрия.

Независимо, че можеш да решиш, че още не си проверил всички възможности. Човешкото его винаги го убеждава, че той все още може да опита сам да постигне успех по някакъв друг начин. Само в резултат на пълно разочарование, човек стига до съгласието да се обедини с другарите.

Това е последното, което ми остава. Ако се разочаровам от всичките си занимания, ако съм получил отрицателен резултат от всичките си опити за успех – само тогава се съгласявам поради липса на изход, от отчаяние и силен натиск. Все едно, новороденото да бъде радостно да остане в утробата на майката, но тя го натиска и го изхвърля навън. Независимо, че то не иска да излиза навън!

Вие може да си мислите, че синовете Израеливи са искали да напуснат Египет? Те дори и в пустинята крещели, съжалявайки, че са напуснали Египет, където са имали всичко. Никой не иска да се ражда в духовния свят, защото ние всички сме – егоисти. Това е много тежък преход, и затова той е толкова тесен (цар) и се нарича родилни мъки (цир, царот).

Разказва се, че бременната ламя отива високо в планината, и докато не се появи змея, който жали за нея – тя не може да роди. Змеят – това е най-страшния егоизъм. И докато той не се разкрие в човека, той не е готов да се роди.

От 3-я урок от конгреса в Арава, 24.02.2012

[71428]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: На конгреса в пустинята ние искахме да получим такава енергия, която позволява да достигнем обединение. И на мен ми се струва, че това наистина се получи?

Отговор: Мисля, че този конгрес беше особен с това, че достигнахме определена точка на сливане. И в нас вече е останал ”запис” от нея (решимо) – в цялата група и във всеки от нас.

Онова, което се е случило веднъж в духовното, вече не изчезва и този запис (решимото) означава, че ние вече сме изградили духовния съсъд. Всеки го усеща в някаква степен, повече или по-малко, но този съсъд вече съществува. Той вече се е родил! Но в такава форма, че трябва да добавим още усилия, за да я почувстваме, за да я разкрием по-ясно и по-ясно.

Към този общ съсъд трябва да се отнесем като към Шхина – мястото за разкриване на Твореца. Колкото по-силно се обединяваме, толкова по-голямо удоволствие Му доставяме. Благодарение на своето единство, обединявайки нашите желания, ще можем да даваме наслаждение на Твореца, от което ще започнем да усещаме светлина в желанията ни, а съгласно това ще почувстваме своя духовен подем и разкриването на Твореца пред творението.

Трябва само с голяма чувствителност и внимание да се отнесем към това общо чувство, което се е родило в нас. Нито за миг не трябва да се спираме на едно място. И нищо не зависи от броя на действията, а от промяната на намерението – тоест от нашето отношение към постигнатото обединение.

Ние достигнахме единство, създадохме съсъд, сега се пита: какво ще правим с него по нататък? Това е най-главното – качествена промяна в характера на нашата работа с него. В това се състои постоянното изясняване, търсене, решения.

За това ти се налага сам да помислиш. Ако сега ти разкажа това, то ще открадна твоето усилие. Сякаш съм донесъл на детето подарък, кутия лего, а след това я грабвам от ръцете му и започвам сам да го нареждам.

От урока по статия от книгата Шамати, 02.03.2012

[71517]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития | Add Comment/Ask Question→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №2

Въпрос: Вие казвате, че ни липсва радостта. Как можем да я разкрием, заедно с това разбито сърце, което е необходимо, за да се изгради духовният съсъд?

Отговор: Радостта се разкрива от чувството за важност на целта, осъзнаването на връзката с висшия. Дори да не съм получил желаното, но се движа към него, аз съм в този процес, работя за изпълнение на важна за мен цел. Всичко това трябва да предизвика в мен радост.

А освен това, човек е продукт на своето обкръжение, и ако той не чувства радост, значи обкръжението не му оказва желаното въздействие. Трябва да се погрижите за това.

Всеки път оставам изумен отново – нима е толкова трудно да бъдеш радостен? В крайна сметка са ни дадени всички условия, за да разкрием Твореца. А ние все от нещо сме недоволни – какво още искаме? Не разбираме, че всеки един миг може да стане разкритие.

Липсва ни само нашата готовност. А едно от нейните условия – е радостта. Тя показва нашата оценка за важността на духовното – а точно това не достига. Смятаме се за по-важни от Твореца – и затова Той не ни се разкрива.

Престанете да определяте свои условия и изисквания – и ще видите, че това разкриване ще се случи веднага. И ако ти имаш искане, то как може да бъде така, че да се намираш в отдаване?

Казваш, че искаш да разкриеш Твореца? Но Той е отдаващ, и ти искаш да разкриеш Неговото отдаване – и по този начин ти самият да станеш отдаващ. Как можеш да имаш каквито и да е претенции? Тука едното е напълно несравнимо с другото.

От 2-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71341]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment/Ask Question→

Съобщение: Икономическият спад удря не само по портфейлите на гражданите, но и по тяхното психическо благополучие – количеството на депресиите сред работещите граждани се е повишило с 40%. Всеки четвърти работник изпитва силен стрес, количеството на отсъствия поради болест се е повишило с 25%.

Стресът – това е нормално явление за организма, което е необходимо за неговото развитие и защита. Едновременно, ако стресът стане хроничен, ние не успяваме да се възстановим, и настъпва изтощение. От стреса първа страда имунната система.

Реплика: Но именно стресът и депресията предизвикват потребност от истинско лекуване – основно, в търсенето на добро и комфортно усещане, а не на печалба и власт. Желанието за обикновено спокойствие ще доведе хората до разбиране на истинските ценности. Да се достигнат е възможно само с общо сближаване, създаване на позитивна обща обстановка.

Умората от конкуренция, безмислеността от печеленето, ще се прояви във всеки и ще определи нов вид на съществуване – за достигане на корена на живота, подема на ново стъпало, на усещане на природата – нейната вечност и хармония. Така,чрез страданията, природата ни води към целта .

[71297]

Filed under: Здраве, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

Съобщение: Не позволяваме на децата в училище да бъдат свободни и щастливи хора. А без това, всяко образование губи смисъл.

Мислим както преди, че основната задача на училището е да натъпче  колкото се може повече знания в главата на човека, а не да развива природните му способности. Но училището трябва да разглежда природните качества и да ги развива, а главното – да научи човека да се учи. А днес училището заставя човек да зубри.

Целта на образованието е в това, да намери призванието, пътя в живота. Иначе, вместо да развива това, което му е интересно и необходимо, човек е принуден да наизустява маса безполезна информация, която никога няма да му бъде полезна. Ако не променим училището, не можем да построим щастлив свят.

Реплика: Проблемът е по-дълбок – работата не е в призванието, да станеш един или друг специалист, а в разбирането целта на живота, какво трябва да се постигне в резултат – това може да бъде само разкриване на следващото измерение, на висшия свят, от който се появяваме тук и където отиваме след този живот. Колкото и да ни се струва фантастично – това е реалността, която ни предлага да разкрием науката кабала.

[71216]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата, Криза, глобализация | Add Comment/Ask Question→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №2

Въпрос: Откакто дойдох на конгреса, моят вътрешен „фараон“ през цялото време ми казваше: „Каквото и да направиш, където и да работиш – в кухнята, или да чистиш тоалетните – няма значение, ти ще се наслаждаваш от това, че доставяш удоволствие на другарите си“. И накрая аз му казвам: „Но аз имам друга цел – ние с другарите да постигнем единство“, а той отговаря: „Все едно, това единство, към което се стремиш, в крайна сметка ще бъде заради самия теб “. Какво да правя?

Отговор: Наслаждавайте се! Ако мога  да извършвам различни физически или психически действия  заради групата, да мисля постоянно за другарите си и да се наслаждавам от това – моля, наслаждавай се! И защо не?!.. Кой казва, че трябва да страдаме?!

Но след няколко подобни действия, ще видиш, че изведнъж преставаш да изпитваш наслаждение и внезапно започваш да се питаш: „За какво ми е необходимо? Защо?“ -Ще се разкрие Фараонът.

Отначало има „седем сити години“ – всичко е хубаво и прекрасно, наслаждаваш се егоистично. Твоят фарон е прав като ти казва: „Всичко, каквото и да правиш – ще бъде за мен“.

Така че, прави го за него! Както и в Египет, първите седем благополучни години всички работят и всичко правят за фараона. Но в крайна сметка разкриват, че това е зла сила. Как така изведнъж? Защо вместо добрият фараон, дойде лошият? Защото те са се приближили до Твореца.

Желанието ти за наслаждение отначало звучеше добре: „Каква добра група, интересно обучение, прекрасни другари! Искам да бъда заедно с тях, готов съм да работя навсякъде – в кухнята или да чистя тоалетните – всичко е прекрасно в такова общество, аз се наслаждавам на всеки миг“.

Така се чувства всеки начинаещ, идвайки в групата. А след това изведнъж започва да пренебрегва, да избухва, за нищо не го е грижа, нищо не му се иска: „Какви ти дежурства? Защо?“

Защо? – Започват „седемте гладни години“. Какво означава „гладни“? Човек не чувства наслаждение от това, че се намира в групата, с другарите си. И това е напредъкът.

Всичко се разкрива по реда на стъпалата. Затова трябва да бъдем радостни и сериозни, и да вървим направо към целта. А каквото ще се разкрие по пътя – то ще се разкрие. Тора ни разказва за това. Тъй като Тора е инструкция, тя ти обяснява с какво ще се сблъскаш и какво ще правиш по пътя към разкриването на Твореца. И затова нямаш избор: трябва да влезеш в Египет, да работиш за фараона, да избягаш от него и тогава ще получиш Тора – инструкция, как да напредваш по по-ясен път.

Цялата Тора говори само за поправяне на желанията. Своите 613 желания (ТАРЯГ) ти ще поправиш от намерение „заради себе си“ на „заради отдаване“ – и тогава ще разкриеш Твореца.

От 2-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71268]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment/Ask Question→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №2

Въпрос: Дъщеря ми е на няколко месеца и за да се научи да се обръща, аз я слагам на корем и й давам време да се постарае да се обърне по гръб. Но ако тя дълго време не успее и плаче, аз я обръщам. Защо Творецът не ни помага да се преобърнем, виждайки как всички ние се стараем да направим това, но не ни се отдава.

Отговор: Творецът е по-мъдър от теб. Ти или някой умен доктор решавате, че детето точно на тази възраст трябва да се преобръща само? А след това всеки се разкайва за направената грешка и решавате точно обратното – т.е. сами сте принудени да се преобърнете…

Проблемът е в това, че ние не вярваме, че някой предано се грижи за нас отгоре. Висшата светлина стои точно срещу съсъда, започвайки от самия свят на Безкрайността. Там, в Безкрайността, светлината и съсъдът са се сливали в едно цяло. Но ако светлината по този начин запълва съсъда –  творение няма, тъй като него нищо не го отделя от светлината.

Така съществуват неживата, растителната и животинска природа – желанието за наслаждение автоматично изпълнява заповедите, напълващи го със светлина, без каквито и да е въпроси. Както машината, която без да пита каквото и да е, се подчинява на работещия в нея двигател.

Но за да се създаде човека, трябва да се построи нещо самостоятелно. А как той може да бъде самостоятелен, ако „Няма никой освен Твореца”? И затова Творецът е принуден да изчезне и да остави празно място. То е празно, защото в него творението не разкрива Твореца.

Всичко си остава, както си е било – ние се намираме в света на Безкрайността. Но сме загубили усещането за това състояние – светлината си е отишла от нашето желание и го е оставила празно. И сега това желание трябва да приеме формата на светлината. И според степента, в която това ще се осъществява, светлината ще се връща и ще се облича в него.

И тогава творението ще приеме форма като тази на светлината. При това, то ще остане противоположно на светлината, съгласно своя материал, но ще се уподоби на нея по свойства. Ето това желание се нарича творение, човек – това ще бъдем ние.

Целият този кръг, започващ от света на Безкрайността до нашия свят и обратно, ни е нужен само за да разкрием Твореца, желанието, което се нарича човек. Ние с вас се намираме в този процес – само за да разкрием Твореца относно себе си.

От 2-я урок от конгреса в Арава, 23.02.2012

[71344]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития | Add Comment/Ask Question→

Конгреса в пустинята Арава. Урок №1

Събрали сме се тук, за да хванем нашето намерение и да не го изпускаме нито за секунда. Това се нарича човек, глава, изясняване – а всичко останало е без значение. Ако навлизаме все по-дълбоко в този анализ, то изведнъж ще почувстваме, че се намираме в общото пространство. Един по-добре, друг по-зле – но това е без значение, главното е, че се намираме в едно поле и заедно изясняваме намеренията си.

Всеки може да се намира в своето състояние, но когато всички анализират намерението, в тях се поражда вътрешна молитва, как по-добре и по-разбрано да го изяснят: егоистично ли е или е отдаващо, натам, накъдето съм погледнал, какво съм казал, какво съм надушил, какво съм направил – абсолютно всичко, на всички нива. До такава степен, че ще започнем да усещаме как вътре в тялото ни тече кръвта, работи нервната, лимфната и другите системи.

Човек ще види цялото творение прозрачно и ще разбере, че всичко работи заради егоистичното получаване. А той, виждайки всичко това, иска да си изясни какво може да означава: „заради отдаването”?!

Благодарение на усилията да си изясним намеренията, започваме да усещаме групата. И тогава усилията на всеки се прибавят към останалите – в изясняване на намерението и стремежа да постигнем отдаването. Намерението за отдаване не може да бъде лично, индивидуално. То винаги се съединява с такива намерения като на другите.

И затова, в това намерението за отдаване, в стремежа си към него, изведнъж започвам да усещам, че не съм сам. Редом с мен има огромни сили, които изведнъж забелязвам, големи източници на отдаване – душите на кабалистите от всички поколения. Аз се чувствам като малко дете, което иска да се присъедини към тях– да ги хвана за ръка, за да ме водят те, както възрастният води детето да го учи, направлявайки го.

Казано е: „Душата на човек ще го научи”. Моят стремеж към намерението за отдаване ме въвежда вътре в общия кръг. И тогава достигаме обединението, и случайна мисъл за моето намерение, която може да бъде лоша, и търсенето на добро намерение за отдаване – всичко това заедно се включва в нашата обща молитва. А на нея – ще получим отговор.

Ако поне малко можем да се съединим в това намерение за отдаване, то ще разберем необходимостта от взаимното поръчителство, при което всички влияят на всички, и всички помагат на всички. Всеки от нас добавя към останалите своето влечение към отдаването. И тогава тази молитва ще достигне до висшия корен, и той ще ни даде възможност да живеем в намерение за отдаване.

Само тогава ще разберем, че цялата тази реалност всъщност е егоистична. Не се случва никаква промяна между нея и висшата реалност, а всичко си остава, както си е било: неживата материя, растенията, животните, хората. Ние само започваме да ги виждаме през очилата на алтруизма, през призмата на отдаването. И тогава наистина ще виждаме през тази реалност, даже през своето тяло, и ще видим обратния свят, задвижван от противоположното намерение. Светът е вечен, съвършен – в допълнение на този, който виждаме сега.

От 1- я урок от конгреса в Арава, 23.02.2012

[71246]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №1

Трябва да се радваме много за това, че стигнахме до най-важната работа, до най-важното уточнение, което съществува във всички светове – дори в духовните. Както пише Баал а-Сулам, няма по-щастлив момент в живота на човек от мига, когато той открива, че не е в състояние да се измъкне от своето его и никакви собствени усилия не могат да му помогнат. Тогава идва  първата му молитва, първият вик към Твореца.

Този първи вик е и раждането. Така първата работа на току що родило се бебе е да изплаче. И това означава, че се е родил човек.

Да се надяваме, че ще постигнем този вик – и вече ще бъдем Човек. Ето защо усилията, които прилагаме за това, се наричат родилни мъки. И трябва да се радваме, че сме дошли до това. А и кой въобще ги достига! Трябва да бъдем радостни и в същото време – сериозни. Но радостта трябва да бъде от състоянието, от мисията. С това започва духовният живот.

Когато се ражда бебе, възрастните се радват, а то плаче и крещи. Така и Човекът в нас (този, който е изяснил и свършил цялата работа) – се радва, а бебето, което се ражда сега, все още страда от напрежение, мъка и неудобства. Те двамата трябва да бъдат заедно.

От 1-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71174]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

Въпрос: В традиционната образователна система на човек, повече или по-малко, му е ясно къде да положи усилия. Например, в училище: ученикът слуша урока, записва, подготвя се в къщи, прилага много силна воля и интелектуални усилия, отказвайки се от всичко останало. Същото важи и когато човек стане възрастен – работи, вместо да се развлича. Тези усилия са ясни. В какво се състоят интегралните усилия над егоизма? Има ли място за волеви усилия?

Отговор: По принцип, не трябва да ги има. Ако човек изгражда себе си правилно спрямо групата, обкръжаващата среда, и го прави така, че тя да му влияе положително, както и той на нея,  именно при това взаимодействие  човек с желание неусетно се променя. Пратически той прилага много малко волеви усилия, за да предизвика положителното влияние на групата.

В крайна сметка, ако приложа в групата малко волево усилие, и групата, събрана по определен начин, реагира правилно, то тази правилно събрана група организира и образува такава сила, която ми влияе. На моята малка молба тя реагира, че незабавно и правилно ме изменя. Така, че прилагайки много малко усилие, отправяйки към групата малка молба за някакво изменение, получавам хилядократно увеличение на моята мотивация и се променям. Това означава, че групата е своеобразен обратен усилвател, който идва при мен с такава обратна връзка, която ме принуждава да се променя.

От 10-а беседа за интегралното възпитание, 16.12.2011

[71094]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата | Add Comment/Ask Question→