Махсом е тази психологическа точка, до която работя за собствено наслаждение, а след нея – за наслаждаване на Твореца или ближния – някой, който е извън мен. Това трябва да постигна.

Тази граница, това стъпало се нарича ”махсом”. Границата между нашия свят и духовния е чисто психологическа. Ако се грижа за себе си, дори и да се стремя към Твореца и духовното, и в двата случая действам заради себе си. Това състояние се намира над линията на махсом и се нарича ”ло ли шма”. А ако достигам до това, че мисля само за наслаждаване на Твореца, всички наслаждения, да не бъдат лично за мен, то тогава аз, моите желания и намерения са вече над махсом и това мое състояние се нарича ”ли шма”.

Махсом е психологическа точка, която трябва да премина, и тогава вече се намирам в духовното, с намерение за отдаване. А след това, намирайки се вече над махсом, трябва все повече и повече да издигам своите желания и намерения над махсом.

Или може да се каже: при нарастващия в мен егоизъм, при нарастването на всички наслаждения, аз издигам точката на своя махсом все по-високо – докато, на фона на цялото желание да се насладя, което се разкрива като зло начало на всяко стъпало, издигам точката на махсом до Безкрайността, докато всичките ми желания станат наистина само за отдаване.

Няма значение как ще се каже: да издигна намерението над махсом или да издигна условието на махсом до Безкрайността – важното е, че при нарастващите желания, работя над поправянето на намерението и тяхното използване не заради себе си, а за другите/ за Твореца.

[89453]

Filed under: Духовна работа | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Когато Творецът се разкрива на лекаря, какво открива той?

Отговор: С други думи, ако един лекар иска да помага на хората, ще му помогне ли науката Кабала да открие причините за заболяванията, да се предотвратят заболяванията, да се открият нови възможности за лечение?

Не. Лекарят ще може малко по-добре да разбира взаимовръзката на здравните проблеми и тяхната сложност, но като цяло не мога да кажа, че ще постигне някакви особени успехи. Напротив, ще бъде същият като другите лекари.

Творецът не променя първоначалното действие (маасе Берешит). Много кабалисти са се занимавали с лечение, поне на частично или на професионално ниво – например, Рамбам (Маймонид). Тази тенденция се обяснява с факта, че те са знаели общия порядък на нещата. И все пак те не „виждали през“ всеки пациент и не са правили „чудодейни изцеления“.

Тук е проблемът: когато кабалистът вижда свят, в който хората страдат от болести, може ли той сам да ги лекува или трябва да моли за това Твореца? А може би, той трябва да ги насърчава към молитва за изцеление? Или към разбиране на първопричината за заболяването и молитва за поправяне, което ще излекува и физическото заболяване?

Търсиш специално, духовно лекарство, което да лекува всички и с това да „заобиколиш“ Твореца, сякаш Той изпраща злото, а ти носиш добро. Но тук лежат много по-сложни взаимоотношения  и се разкрива друга работа. В крайна сметка, лекарят ще си остане лекар и духовното постижение почти не засяга неговата професия.

От урок по статията „Скритие и разкритие на Твореца“, 04.10.2012

[89502]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Здраве | Add Comment/Ask Question→

 

Каквото и да се случва с мен в живота, трябва да разбирам, че това идва от Висшата сила, която безусловно управлява всичко. Но засега тя се проявява пред мен не като такава, а в скриване и затова изпитвам страдания.

Творецът е Добър и твори добро, но Той ми се разкрива, преминавайки през “филтър”, който превръща цялото благо в нещо неприятно и лошо. Дебелината на този “филтър” наричам “единично скриване”. Освен това, Творецът може да постави още един “филтър”, като ме изпрати в “двойно скриване”, което ще е много по-зле.

Как сега да отстраня “завесата”, обръщаща доброто на Твореца в зло? За това аз моля: “Поправи ме! Но не затова да се избавя от лошите усещания. Напротив, те ми помагат, “подкарват” ме. Без тях  въобще не бих помислил за нещо друго. Те ме насочват към Теб, към Източника на това, което ми се струва зло. Затова и моля помощ, за да не чувствам, че от Теб идва нещо лошо.

Искам да се намирам не зад “филтъра”, а пред него, в пряк контакт с Теб. Не  заради добрите усещания, а за да Те позная като Добър. Искам да Те благославям, а сега по неволя Те проклинам. Плътта ми крещи от това – зле ми е и проклинам източника на това зло. А нали Ти си ми дал усещането, че злото идва от Теб. Ти си “играеш” с мен в недомлъвки, в разкриване наполовина със скриване. Но не искам повече да хвърлям проклятия на Твоята страна.“

Въпрос: Къде тук е мястото на групата? За всичко това мога да помоля и без нея.

Отговор: Опитай! Ако започнеш, то ще се заблудиш и ще откриеш, че истинското обръщение е възможно само в група. Там си застрахован от грешки, там наистина се обръщаш към Твореца за поправяне, въпреки своето желание – добро или лошо. В крайна сметка, групата ще ти предаде яснотата: за какво именно молиш, какво именно искаш, към кого именно се обръщаш. Това е цялата работа.

От урок по статията “Скриване и разкриване на Твореца”, 02.10.2012

[89441]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

 

От писмото на Рабаш (№40): През времето, когато човек започва да чувства любовта на другарите, веднага го изпълва радост и наслаждение. Защото това е нещо ново за него – той винаги е знаел, че освен него самият, никой не ще се погрижи за доброто му.

Но когато вижда, че другарят му се грижи за него, го обхваща необичайна радост и вече не може да се безпокои за самия себе си. Той може да влага усилия само в това, което донася удоволствие. А понеже грижата за другаря започва да му доставя наслаждение, в него не остава желанието да мисли за самия себе си. И виждаме, че в природата съществува безкрайно предана любов, пробуждаща в човек желанието да анулира себе си…

Имаме информационни данни, спомени, “решимот” от общия съсъд на душата. Цялата осезаема и дори неосезаема от нас реалност се намира вътре в нас и ни принадлежи, както е било до разбиването на съсъдите. И затова в момента, когато човек чувства насочена към него любов, и то не егоистична, каквото се възприема в нашия свят, а идващата от висотата на поправената обща душа, от поправения Източник, това незабавно пробужда в него решимо от общия съсъд, възприеман сега за външен.

Затова, той веднага усеща, че тази сила принадлежи на друг свят, на много по-високо състояние и неговата собствена любов към самия себе си се анулира. Той вече не е способен да остане в себелюбие и е готов “да отдаде душа” на този стремеж, на връзката, съществуваща извън него. Така става, защото именно външният съсъд се явява истински, общ, висш, в сравнение с частната, егоистична любов към самия себе си, владееща го сега.

Той се анулира пред тази сила. Ако човек чувства любовта, с която се отнасят към него и внезапно пробуждащия се стремеж да обича с духовна любов някого, намиращ се извън него, то материалната, животинска любов към самия себе си, си отива. Защото човек усеща, че голямото, общо, истинско желание е неизмеримо по-високо от неговото дребно, лично и затова се прекланя пред това с любов.

От подготовката към урока, 02.10.2012

[89375]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Другарите трябва да се грижат за мен, за да не изпадна, и през цялото време да мислят за мен. Аз трябва да им се отплатя за това, тъй като и те също се нуждаят от същата подкрепа. Само ако ние взаимно се вълнуваме един за друг, нито един от нас няма да изпадне и няма да забрави за целта! Ще се държим един друг!

Нямаме никакъв шанс да достигнем каквото и да е, ако всеки не поддържа всички останали. Иначе няма да излезем от егоизма. В това се и заключва взаимното поръчителство. Ако не съм в състояние да мисля за другите, значи и те не мислят за мен. Това е едновременно и причината, и следствието, съществуващи заедно в условието на нашия общ съюз – и тогава в него присъства Творецът, осъществявайки този договор. Без това непременно ще забравим за него и ще започнем да правим странични сметки, предполагайки, че напредваме, и за това ще минат години.

Човек не е способен сам да удържа себе си на правилния път. Знаете колко мига можем да преброим за цял ден, в които действително напредваме: най-много 3-5 секунди! И те са толкова малко само защото у никого няма вътрешна поддръжка.

Моят съсъд за желания се намира извън мен и трябва да се погрижа за това да го присъединя към мен. Ако никой не действа така по отношение на другите, то не работи правилно и затова и не притегля светлината, възвръщаща към източника. Защото светлината действа само вътре в нашата взаимна загриженост. Тя идва на тази основа, в отговор на такива стремежи.

А ако няма такива стремежи, то светлината се намира около нас в пасивно очакване. С нейното величие е изпълнен целият свят,  но ние сами трябва да я активираме. Нужно е да се позагрижим за следните основни условия: поръчителството е сбор от нашата всеобща зависимост един от друг и задължения по отношение на всички. А без това, нито един от нас не блести с успех, даже ако се оценява от егоистична гледна точка,  а още повече ако говорим за високи намерения.

От беседа за вътрешната работа, 30.09.2012

[89601]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение | Add Comment/Ask Question→

 

Въпрос: Когато говорим за каквито и да са сложни системи, дори за най-простите, например, кораловите рифове, то трябва да има някакъв системообразуващ фактор, който започва да притегля, да събира заедно, да обединява някакви частички, образуващи рифовете, атолите. Сега ние сме разединени. Какъв системообразуващ фактор ще ни обедини в интегралното общество?

Отговор: Страданията. Те ще ни принудят да се обединим. Това е принуждаващата сила, която постоянно ни е гонела напред, за да се развиваме. Единствено, само усещането за недостиг ни е принудило да се спуснем от дърветата, заставило ни е да се развиваме и да развиваме технологията, семейството, обществото и т.н.

Реплика: Системообразуващият фактор се разглежда от два елемента: първият, това е преходната част от нашето общество към бъдещото; и вторият – когато обществото вече е изградено и се държи на нещо. Ако съм разбрал правилно, казахте само за първия стартов етап.

Отговор: Да, това е стартовият етап. Именно това  днес тегне над човечеството – огромната криза, която едва започва да се разкрива. Всеобщата интегрална криза, пронизваща абсолютно всичко!

Под въздействието на развиващия се в нас егоизъм, в продължение на десетки хиляди години еволюция сме стигнали до състоянието, когато егоизмът, вместо да се развива по-нататък във всеки от нас линейно, е станал кръгъл, интегрално свързан. Ние откриваме между нас свързаност, зависимост, светът е станал кръгъл и в това е нашият проблем.

Тоест, това страдание, усещането за принудителни по-нататъшни действия е особено. То не е онова, което ни е тласкало по-рано към революция, към изменение, към търсенето на технологически решения – не! Сега този натиск е от съвсем ново качество – интегрално. Днес откриваме, че вече не можем да разрешим никакви проблеми! Не можем да разкрием нищо ново, защото природата изведнъж се представя пред нас в напълно различен вид.

Тази интегралност, която е срещу нашите егоистични, индивидуални подходи не се улавя от нас. И в това е кризата.

Страданието е “стимулът”, палката с остър край, която подгонва животните. Но този стимул, подгонващ ни напред, сега е от друг тип.

Ние мислим, че сме както преди, че както и по-рано ще можем да развиваме различните структури и при това да се придвижваме напред – не. Дори нашият стимул е станал интегрален. Тоест, показват ни, че имаме голям проблем.

Изведнъж сме стигнали такова състояние, на такова ниво, в такова “влагане”, където всичко работи на интегралния принцип, а ние участваме в него посредством предишния вид. В това е проблемът между нас и тази картина от природата, която сега ни се разкрива – тази единна система. Бих казал, че тази картина е в нещо застрашаваща. В какво? С помощта на какъв системообразуващ фактор можем да се придвижваме напред? Къде е тази положителна централна част, около която всичко ще се групира?

Тази част, с този център на кристализация се явява висшата интегрална сила на природата. Ние трябва да я привлечем. А, как?

Ако ние, самите се устремяваме към тази интегралност, към тази аналогова система, към нашата пълна зависимост, ако се опитваме да правим това, да изучаваме и разумно да вървим напред, с помощта на интегралното възпитание и образование, то тогава ще предизвикаме върху себе си тази сила по всички физически закони. Доколкото се стремя напред, дотолкова предизвиквам върху себе си въздействието на тази сила – по напрегнатост, по нейното развитие.

И тогава тази сила ще ни въздейства по положителен начин, движейки към себе си, напред. Така постепенно ще се избавим от острия стимул отзад и страданията постепенно ще се сменят с положително движение, с устремяване напред. Това се явява, на практика, изборът на човечеството – как да премине от движението напред с дълги страдания към придвижване по добър път, с добра сила.

От предаването “Интегрален свят. Формула на интегралното общество”, 01.07.2012

[89086]

Filed under: Възпитание на децата | Add Comment/Ask Question→

 

Коментар: Не е достатъчно да знам, че всичко, което ми се случва идва от Твореца. Всъщност, в този случай е възможно да се задоволя с тази „картина“ и да не си задавам въпроси. От друга страна, ако в мен се е събудил въпрос, ще преодолея всички  прегради – защото търся отговор.

Отговор: Вярно. Човек трябва постоянно да проверява себе си. Баал а-Сулам пише за това в статията „Скритие и разкритие на Твореца“:

Човек се моли и отговаря с благотворителност на своите нещастия, но не получава никакъв отговор…

Проверява себе си и вижда, че нищо не се получава. Но връзка между него и Твореца все пак съществува – в противен случай той не би се молил и не би се занимавал с благотворителност.

И точно когато спира да се моли за своите нещастия – получава отговор. Но винаги, когато преодолява себе си, за да повярва във Висшето управление и извършва добри дела – късметът се отдръпва от него и той отново пада безмилостно.

Човек води сериозно разследване, опитвайки се да направи всичко правилно – а вижда противоположни резултати. Това състояние се нарича „двойно скритие“.

А когато отхвърли и започне да действа лошо – отбелязва голям напредък и чувства страхотно облекчение. И не можеш да го накараш да действа по честен начин.

Човек ходи по криви пътеки, а може да е заобиколен от богати престъпници и след това доброто обкръжение му се струва бедно, глупаво и подтиснато.

Когато Висшето управление се проявява в такъв вид пред човек, то се нарича „скриване в скритието“.

Той обаче го осъзнава, на ясно е с това, което се случва.

И така, след всички проверки и опити човек сам точно и ясно определя в какво скритие се намира той по отношение на Твореца: единично или двойно. Трябва да правим това всяка секунда, във всяко едно състояние. И това е осъществимо – Баал а-Сулам ни дава насоки за правилното определяне на текущото състояние, на текущата връзка с Твореца.

Когато Висшето управление се проявява пред човек в такава форма, това се нарича „скриване в скритието“. Защото тогава човек се намира под тежестта на товари си, неспособен да продължи да укрепва вярата си в това, че страданията идват при него от Твореца по някаква скрита причина – докато не претърпи неуспех и не се отрече, решавайки, че Творецът не управлява Своите творения.

Това дори не е двойно скритие, тъй като Творецът отпада от картината на този свят.

А всичко, което идва при него, човек приписва на съдбата и природата, като по този начин дори не вижда обратната страна на Твореца.

Ето защо, ставайки от сън, веднага започвам да проверявам себе си: в какво състояние се намирам. Може, разбира се, автоматично да произнеса няколко благословии, да изпея нещо – но като цяло, критерий трябва да бъдат не песните и благословиите, създадени от други хора, а аз самият.

Така, път след път, правя стъпки, разбирайки в крайна сметка, че всичко зависи от въздействието на обкръжението. И тогава виждам необходимостта да се склоня пред обкръжението – защото точно то ме дърпа напред през двойната и единична завеса към разкриване на Твореца. Единствено самопринизяването пред групата ми носи светлината, възвръщаща към Източника.

От урок по статията „Скритие и разкритие на Твореца“, 03.10.2012

[89446]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Баал a-Сулам, ”Скриване и разкриване на Твореца”: В единичното скриване човек не забелязва добрия лик на Твореца. Но разбира се, ако той вярва, че така или иначе, Творецът му изпраща всичко като наказания за изминали нарушения или за да го облагодетелства на края, ако не смята, че случващото се е за сметка на сляпата съдба или на случая, тогава все пак вижда обратната страна на Твореца.

Такова е единичното скриване – състоянието на човек, напредващ по духовния път. Той още не е достигнал до разкриване, но усеща определен процес и обосновава своите проблеми само с Твореца.

Проблемът е в това, че той не може да оправдае Твореца. За това свидетелства самото усещане на страданията. От една страна, ако човек можеше да оправдае Твореца, той нямаше да страда, а от друга страна, не е възможно да страдаш и да бъдеш благодарен за това. Ако страдаш – значи ти е зле. В нашия свят можеш да усещаш едно, а да говориш друго, но в духовното така не се случва: Каквото усещаш, това и ”казваш”. Ако вътрешно страдаш, никакви театрални жестове не биха ти помогнали.

И така, на мен ми е зле, и това състояние се нарича ”единично скриване”. Какво всъщност ме свързва с Твореца? – Неясното усещане, че тъкмо Той стои зад всичко това. Няма яснота, защото тя изключва лошото усещане. Ако Творецът е разкрит, получавам наслада, а ако е скрит – страдания. Но ако страданията не са толкова големи, за да ме откъснат от Твореца,, мога да ги оправдая.

Нашият съсъд е разделен на две половини: Галгалта  ве-Ейнайм и АХАП. Като следствие, ни въздействат два вида светлини: хасадим и хохма. И излиза, че все пак мога да оправдая Твореца, който, според усещанията ми, постъпва лошо с мен. Отнасям това или за сметка на минали мои нарушения, или за сметка на бъдеща награда – и се съгласявам със страданията за сега.

Тук се крие цял комплекс от взаимоотношения. Доброто ми се вижда като зло и предполагам, че съм го заслужил заради минали свои нарушения, или че в бъдеще ще получа награда за тези си страдания. С разума си, в зависимост от разбиранията си, оправдавам Твореца, и независимо, че изпитвам страдания, все пак си признавам, че те идват от Него, а не от някакви странични фактори. Който и да ми подложи крак, мислено Твореца добавям към рисунката.

Това не е обикновено стъпало и ако човек не слиза от него, то става трамплин за скачане към нещо голямо. Да ни даде Бог да пребиваваме в такова голямо състояние винаги, осъзнавайки, че всичко – и добро, и зло – идва от Твореца, че няма никой, освен Него, че над нас няма власт, никаква друга сила или сляпа съдба. Неговото управление ми се струва лошо, но оправдавам това с някогашните си нарушения или с бъдеща награда. Творецът като любящ баща, който възпитава правилно, се грижи за моето израстване и ме възпитава.

А от друга страна, скриването още е в това, че все пак очаквам някаква полза от своите страдания: или те ще смъкнат от мен предишните ми провинения, или ще ми помогнат да заслужа награда в бъдеще. Но всъщност, Творецът не се нуждае от тях – нито в качеството на изкупване на греховете, нито в качеството на отплата за благото.

И все пак в това състояние човек се стреми към отдаване, оценява го, и държи правилната посока към него. При това му действат две сили: скриване, предизвикано от собствените непоправени желания, и някакъв блясък от присъединяването към обратната страна на светлината.

От урок по статията ”Скриване и разкриване на Твореца”, 02.10.2012

[89378]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Поправянето на творението се състои в това, да се обединим заедно. Тъй като това е поправяне на разбиването, което се е получило в следствие на големия взрив, раздробявайки единното творение, единственото сътворено желание на много парченца.

Цялата наша работа е в това, да съединим всичките тези парченца в едно цяло. И разбира се, ни е ясно, че не притежаваме такава сила, която да ни позволи такова действие. Но можем някак си да обърнем това състояние обратно. Някога, от едно цяло сме достигнали до разединение, усещайки се разделени, искаме отново да се завърнем обратно към сливането.

Защото нашето сливане в миналото е записано от информационните ни гени (решимот). И сега, ако ги обърнем наобратно и вместо да получаваме за себе си и да отблъскваме другите, започнем да отблъскваме себе си и да приемаме околните, ще достигнем до сливане.  Можем да го направим за сметка на това, че се намираме в този свят и можем да извършваме действия дори срещу желанието. В този свят мога да прегръщам някого без да усещам любов към него и дори да го ненавиждам. И разбира се, това е лъжа. Но ако знам от самото начало, че лъжа не него, а себе си, то това не се смята за лъжа. Знам, че извършвам действие, което е противно на моето желание, но го правя, за да достигна тава състояние, когато наистина ще поискам това. В такъв случай, кого лъжа освен себе си?

Така трябва да действаме с цел да се обединим, независимо, че първоначално не искаме да се обединяваме и не се нуждаем един от друг. И колкото повече се стараем, толкова по-ясно ще ни става доколко това противоречи на нашето желание. Учениците на раби Шимон, великите кабалисти, са се събирали, за да изучават книгата „Зоар“, разкривали са изгарящия ги огън на ненавистта между тях – истинското разбиване, в самия му корен.

Но при това, ако изпълняваме действия, насочени към обединение, разбирайки, че се опитваме да се издигнем над своята природа, над разбиването и правим физически всичко възможно, то това е достатъчно, за да се доближим до единството.

Тези действия се наричат ”ло лишма”. А намерението ни – да достигнем ”лишма”, отдаване, съединяване. Даваме си сметка, че за сега не се намираме в това състояние, но правим крачка напред, доколкото е възможно.

От урок по писмо на Рабаш, 20.09.2012

[89092]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок | Add Comment/Ask Question→

 

Становище: Зрението не предоставя на човека обективна информация за заобикалящия го свят – то ни показва това, което вече сме виждали не един път. Изследователи от 90-те години са се заели с решаване на проблема за пристрастност на произведените от мозъка зрителни стимули.

Мозъкът обработва полученото изображение върху ретината, въз основа на това, което някога са означавали подобни картини. Така, по метода проба – грешка се съставя статистическа таблица: какво може да означава конкретно изображение и с каква вероятност. Всичко, което виждаме в сегашния момент, определено е придобито преди това от мозъка вероятностно разпределение на това, което именно е причинило появяващото се изображение върху ретината. Следователно, грешките и илюзиите на зрителното възприятие може да се обсъждат със същата статистическа вероятност.

Дарвин, създателят на теорията за еволюцията, отбелязва, че е трудно да се повярва, че такава сложна жива единица, като окото, е създадена в хода на естествения отбор по пътя на пробата и грешките. Но учените са открили, че светлочувствителните клетки на окото – „пръчиците“ и „колбичките“ – в началния етап на еволюцията  са били разположени в мозъка (това е дълго преди появата на бозайниците). С течение на времето някои от тези клетки са се преместили и са формирали отделен орган – очите. Според степента на усъвършенстването си, окото се научило не само да определя наличието на светлина, но също да образува сложни картини на заобикалящия свят.

В мозъкът се съдържат също така и два различни вида светлочувствителни клетки. В повечето примитивни същества единият вид клетки е мигрирал в очите, а вторият е останал в състава на мозъка. При човека в очите се е „преселил“ втория тип и от него се образували пръчиците и колбичките.

Коментар: Според  Кабала, „около” нас няма нищо, всичко което ни изглежда, че  съществува – е илюзия. Всичко е в самите нас – ние и света около нас. Изменяйки себе си, своите свойства, което Кабала ни позволява да направим, ние можем “да променим света около нас“.

По-скоро, ние започваме да чувстваме неговата относителност, зависимост на картината на света от свойствата на човека (наблюдателя).

Виж „Въведение в книгата Зоар“.

[89256]

Filed under: Възприемане на реалността | Add Comment/Ask Question→