В стремежа си да постигнат военно превъзходство, водещите страни в света активно разработват все нови видове оръжия.

Хиперзвукови ракети, способни да летят с пет пъти по-висока скорост от скоростта на звука, което ги прави много трудни за прихващане. Лазерни оръжия, унищожаващи различни транспортни средства, включително самолети и ракети, с насочен лазерен лъч.

Тектонични оръжия, задвижвани от енергията на литосферата, анихилационни оръжия, базирани на реакцията на анихилация на материя и антиматерия. Радиочестотни, климатични, генетични оръжия … Всички тези и много други видове оръжия се основават на използването на природни явления и физични процеси.

Обаче, ако в природата те съществуват, за да осигурят живот и еволюция, то ние, хората, ги използваме за създаването на инструменти за смърт и разрушения, за да доминираме над другите и над самата природа. Така човешката природа влиза в конфликт с природата на вселената, в резултат на което страдат всички.

Живот или смърт?

В природата всичко съществува в абсолютна хармония. Хомеостазата, саморегулацията поддържат динамично равновесие между всички части на природата, премахвайки възникващия дисбаланс. Затова нито едно живо същество не унищожава другите същества нарочно, а само в случай на непосредствена опасност за себе си. Като в цяло всичко в природата съществува в баланс, осигурявайки благополучното съществуване на нашата вселена и всичко, което е в нея.

И само човекът, използвайки откритите от него закони на природата, умишлено вреди и на себе си, и на природата. Целта му не е просто да се запази, а в голяма степен да доминира над другите и то колкото е възможно по-дълго. Разумът, с който толкова се гордеем, е в пълно подчинение на егоистичното желание да властва над всички. Което води до разрушителни действия, както по отношение на природата, така и по отношение на себе си.

С други думи, природата на вселената създава и поддържа живота, а природата на човека сее смърт. И ние нищо не можем да направим по въпроса. Можем да подписваме мирни договори и да заявяваме, че няма да воюваме, но никога няма да можем да удържим на думата си. Нашата човешка природа, егоизмът ще ни подбужда да нарушим всяко споразумение, което подпишем, веднага щом видим възможност да получим повече от договореното, без да рискуваме предишните ползи.

Дисбалансът, който внасяме в природата с нашите действия, предизвиква негативна ответна реакция в нея. Учестяването на земетресенията, вулканичните изригвания, ураганите и цунамитата – всички тези природни бедствия са резултат от разрушителната човешка дейност.

Понеже човечеството е на върха на природната пирамида и всичко, което правим, както доброто, така и лошото, пряко влияе на нисшите нива на природата – неживо, растително и животинско. И не е трудно да предвидим как ще завърши тази конфронтация между природата на вселената и природата на човека.

Затова единственото, което можем да направим, за да спрем падането ни в бездната на самоунищожението, е да променим човешката си природа. Тази мисъл може да ни озадачи или дори да ни изплаши, но виждаме, че нищо друго не работи. В крайна сметка нямаме друг избор, освен да се съгласим да променим самата си същност – егоизма.

В крайна сметка точно егоизмът не ни позволява да постигнем хармония в живота, дори не ни дава да видим тази хармония в природата, представяйки нейното съществуване само като непрекъсната междувидова борба за оцеляване. И всичко това, само защото сме в пълна противоположност на хармонията.

Единственият ни шанс

Човешкото общество е вид какафония от индивиди, борещи се един с друг за превъзходство. Докато природата е съвършено организиран ред. И ако в нас имаше поне малко хармония, щяхме да видим, че всичко около нас е хармонично, освен самите нас.

Затова единственият ни шанс е да започнем да създаваме тази хармония. Можем, разбира се, да продължим да удряме главата си в стената, докато не се убедим, че никакви силови методи не работят, но можем да започнем да го правим сега.

Като решение хармонията може да изглежда неубедителна и дори непривлекателна, защото не ни дава превъзходство над другите. Но ако помислим ще видим, че ползите от нея са много повече от всичко, което всеки човек може да постигне сам. Защото хармонията означава, че всеки подкрепя всички останали и всеки подкрепя всеки. Тоест вместо да работя само за себе си, работя за другите, а всички останали работят за мен.

По принцип отдавна го правим. Защото работейки, всеки от нас произвежда много повече, отколкото потребява и произведените от нас излишъци се потребяват от всички останали. Така че в общи линии в света има изобилие. И причината да има много хора в нужда не е защото на някой нещо не достига, а защото някои хора отказват на другите това, от което те имат нужда. Това им дава усещане за власт и превъзходство. Така работи нашето его – унижавайки другите, то получава по-голямо удоволствие.

И все пак заедно можем да го променим. Можем да променим ценностната система на обществото, ако започнем да ценим и възвеличаваме не тези, които повече са взели, а тези, които повече са дали на другите. Дали са не пари, не материални ценности въпреки, че и това може да се случи, ако някой от тях има много. Трябва да се ценят тези, които са дали на другите своята грижа за тях, своите усилия, топлината на душата си.

И тогава резултатите ще надхвърлят всички очаквания. Трябва само да започнем да действаме в тази посока. Светът потъва във все по-голям хаос и вече не можем да игнорираме необходимостта от хармонизиране на нашите отношения. Природата разполага с достатъчно средства, за да ни накара да признаем поражението си в борбата с нея. Нека да не чакаме тяхното приложение и да се съгласим да започнем да променяме не природата, а себе си.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността, Криза, глобализация - No Comments→

Страховете много тровят живота ни. Необходими са сили, време и здраве, за да се борим с тях, но никога не успяваме да ги победим окончателно.

От всички наши страхове, може би най-силният е да загубим уважението на другите, да бъдем опозорени. За повечето от нас самоуважението е по-важно от всичко останало на света. Ако го загубим, често предпочитаме да умрем.

Никой друг биологичен вид, освен човека, не притежава този страх. Животните мислят само как да живеят живота си в максимален физически комфорт. Срещайки по-силно животно, те се оттеглят без колебание и със сигурност без смущение.

Обаче ние, хората, можем да решим да се противопоставим на по-силните от нас с надеждата, че ще бъдем уважавани за това или защото се срамуваме да признаем, че сме по-слаби от някой друг. Подобно поведение, водено от потребността от уважение, има бъдещи последици.

Проклятие или двигател на развитието?

Въпреки всички проблеми, които ни носи стремежът към уважение, той е и двигател на човешкото развитие.  Ако не беше желанието да надминем другите, нямаше да развием цивилизация и щяхме да останем същите диваци като нашите предци, които са живели в пещери и са спали на дърветата, от страх да не бъдат изядени от животни.

Да вземем за пример осем годишното момче, което скоро изкачи връх Ел Капитан с баща си. Изкачването на тази 914 метрова скала в националния парк Йосемити, Калифорния, е едно от най-трудните изпитания за алпинистите по целия свят. Какво е накарало бащата на момчето да подложи сина си на такъв риск? Стремежът към слава, преследването на почести. Както по-късно казва бащата: „Каква невероятна седмица! Толкова съм горд със Сам! (това е името на момчето).“

Очевидно за много хора уважението на другите означава много повече от физическото им съществуване, а в някои случаи дори повече от живота на децата им.

Колкото по-далеч преминаваме от животинското ниво към човешкото, толкова повече ценим уважението и толкова по-малко се съобразяваме с физическото си съществуване. Завиждаме на някой, който е постигнал нещо, което смятаме за достойно за признание, защото сами жадуваме за такова признание.

Някои дори завиждат на известни хора, живели преди много поколения като велики владетели или завоеватели. Други искат да станат най-велики в своята област на знание и се надяват постиженията им да се помнят дълго след смъртта им. Понякога желанието за признание дори кара хората да извършват неприлични действия. Но като цяло желанието за уважение не е отрицателно по своята същност.

Във всичко, включително и в желанието за уважение, има положителна цел. В преследването на уважение, ние преразглеждаме и усъвършенстваме нашите ценности и цели. Стремежът към уважение  ни издига от физическите желания към духовните и в крайна сметка ни кара да се откажем от самата си природа, защото се срамуваме от нейния егоцентризъм.

Когато това се случи и егоистичният ни стремеж към уважение ни води до желанието да станем безкористни, ние осъзнаваме, че ако не беше този стремеж към уважение, нямаше да стигнем до такава възвишена и благородна цел.

Тогава страхът ще изчезне

Докато преразглеждаме ценностите си отново и отново, стигаме до осъзнаването, че преодоляването на желанието за уважение и прехвърлянето на вниманието от себе си към другите е най-почтената, забележителна и достойна цел. Човек, който е стигнал до това, вече няма да преследва уважение и ще избегне проблемите, свързани с това желание.

Освен това такъв човек ще бъде добър с другите, не за да спечели уважението им, a защото самата доброта е най-достойното за уважение качество.

Обществото ни внушава всякакви представи за това, какво е достойно за уважение и какво не. И често, действайки съгласно тази представа, вредим на себе си или на другите.

Но човек, който се издига над зависимостта от уважението на обществото, няма да бъде повлиян от мимолетни негативни представи за това, което е достойно за уважение. Такъв човек ще чувства, че подчинението на собствения егоизъм е най-нечестното състояние, а грижата за другите е достойна за най-голямо възхищение.

Когато извършването на забележителна постъпка само по себе си подтикне човека към действие, страхът ще изчезне и светът ще стане прекрасно място за живот.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността, Интегрално възпитание - No Comments→