Възможността да се издигнем над своя егоизъм представлява ново средство на свързване, на общуване в отношенията между хората и със заобикалящия ни свят (природата). Това средство трябва винаги да се намира в ръцете на човек и не трябва никога да го пренебрегваме.
В отношенията между другарите човек може да вижда достойнствата на другаря, но егоистичната ни природа е противоположна на такова отношение към хората и към света, иска ни се винаги да виждаме недостатъците на другаря, а не неговите достойнства. Затова, без оглед на това, че обикновено смятаме другия за неправ, необходимо е винаги да се стараем да го оправдаваме, а това е възможно само ако оценяваме другаря си по-високо от своя егоизъм. Тоест, независимо от това, че разумът ни не може да оправдае другаря, човек може да го оправдае над разума си, внасяйки корекция на изкривеното си виждане за света.
Ако той е поправил егоизма си, тогава вече може да оправдае другаря си в разума – и това е по-полезно, защото става реално. Да речем, ако той вижда, че другарите му се намират на по-високо стъпало от него, и той вижда това (тоест знае това) – тогава той е по-нисък от своите другари. Вижда, че те са по-дисциплинирани в своите усилия да поправят човешката природа от него, интересуват се от другарите и от групата, готови са да помогнат на всеки другар с каквото могат, а изучаваните от тях свойства на природата веднага приемат като ръководство за действие и т.н.
Това дава на човек сили да преодолее собствения си мързел, защото той ще изостане от другарите. Освен това, ще трябва да се отнася по-сериозно към това, което се отнася до поправянето на своята природа, защото неговият егоизъм не може да понесе, че е по-нисък от останалите. Може да се каже повече, самият му егоизъм, виждайки какви усилия полагат другарите, също ще му даде сила за поправяне.
А причината за това, че самият егоизъм на човек му помага да работи над собственото си (на егоизма) поправяне, е в това, че егоизмът не е способен да изтърпи унижението, тъй като неговото основно свойство – това е преди всичко гордост и той не може да се примири с положението, че някой от другарите ще бъде по-висок от него. Така че, когато човек вижда, че другарите му са по-големи от него, това го кара да расте по всевъзможни начини.
Тоест ако, наблюдавайки групата, всеки вижда, че другарите му се намират на по-високо ниво както в мислите, така и в делата, то естествено, всеки ще трябва да се изкачи на по-високото стъпало в сравнение с това, на което се намира, в съответствие с качествата на своето тяло.
Това значи, че дори ако по рождение той няма големи стремежи и не го привличат почести, все пак от чувството на завист може да получи допълнителни сили – това, което няма от природата, което не му е дадено по рождение. Степента на неговата завист – тази сила ражда в него нови сили, които има в групата. И с тяхната помощ той получава новите качества, тоест тези сили, които не са били наследени от неговите родители. Тоест с помощта на групата той получава новите качества.
Така че, освен качествата, които е получил при раждането от родителите си, в човек се появяват качества, които той получава от групата. И това е нова придобивка. А това е възможно само с помощта на силата на обединяване с групата, с помощта на завистта, която той има спрямо другарите, когато вижда у тях качества, по-добри, отколкото има той. Това го подтиква да получи добрите качества, които имат другарите му и които той няма и затова им завижда. Когато човек вижда, че другарите му се намират на по-високо от него стъпало и им завижда – тази сила му позволява да спечели, да получи новите качества от групата.
Затова може да се говори, ако той наистина вижда, че групата се намира на по-високо стъпало. Обаче ако егоизмът показва на човек, че групата е по-ниска от него, дава му да разбере, че групата не е за него, защото тя се намира на много по-ниско от него стъпало, че от такава група той не само няма да получи, а обратното, дори своите малки природни сила и качества ще отслаби и ще влоши – с това егоизмът подтиква човек към бягство от групата.
Ако искаш да се обединиш с тях, виж до каква степен не искат да те слушат, когато им обясняваш как трябва да се държи група, в съответствие с твоето разбиране. Тоест как те трябва да се държат, когато се събират заедно. Да бъдат сериозни, а не да се веселят просто така, да не говорят за работата си и други дреболии, които не си струва да се чуват, защото това са материални неща, а ти дойде на другарската среща изключително воден от високи цели – истински да се издигнеш на нивото „Човек“.
Какво да отговориш на егоизма, когато той ти показва низостта на другарите? Защото неговите претенции, съветите, да не доближаваш групата са справедливи. Той не иска човек да е грешник, той му казва: „Ако напуснеш групата, ще бъдеш още по-голям праведник, ще мислиш само за израстването си, а за материалното – само според необходимостта“.
Но ако заедно с това човек вярва, че без групата не е възможно да напредва и да достигне свойството отдаване и любов, тъй като групата – това е трамплин, позволяващ да изскочиш от любовта към себе си и да стигнеш любов към хората и природата, то за него няма различен съвет, освен да върви над своя егоизъм и неговите съвети, и да се стреми да вижда другарите си по-големи от себе си. Защото само тогава ще може да получи помощта и подкрепата от групата.
Така че, когато човек приема задължението да обича другарите си над своя егоизъм, това представлява необходимост, продиктувана от отсъствие на друг избор, макар че вижда, че справедливостта е на неговата страна.
Защото човекът, желаещ да се доближи до закона на природата за отдаване и любов, разкрива в себе си лоши качества и ги постига не с ума, а с усещане в сърцето.
Т.е. той трябва да почувства, че е най-лош и най-нисък в целия свят. А ако още не е достигнал това усещане и му се струва, че има някой по-лош от него, то със сигурност още не е постигнал осъзнаване на злото на своя егоизъм. Т.е. злото, скрито в неговото сърце, още не се е разкрило и той още вижда нещо добро в него.
И също, ако човек не извършва добри постъпки, т.е. в групата не се занимава с постигане на интегралната свързаност с целия свят, тогава той няма с какво да освети сърцето си, за да има възможност да види цялото зло, което е в него.
Защо той не вижда, че в сърцето му има повече зло, отколкото всичките му приятели? Това е така, защото не му достигат още свойствата на добро. Затова мисли за себе си, че свойствата му са по-добри, отколкото на негов приятел.
От казаното вече следва, че докато човек още вижда, че приятелите му са по-лоши от него, това значи, че в него няма свойството отдаване и любов, за да вижда злото вътре в себе си. И значи цялото зло, намиращо се в човек, не се нарича зло. Защото всички имат това зло, което се нарича егоизъм.
Но цялата разлика е в разкриването на злото. Човек не усеща вреда от своя егоизъм, защото не вижда, че ще му бъде лошо от това, че е зает само със задоволяване, напълване на своя егоизъм, своето себелюбие.
Но когато той се опитва да участва правилно в групата, желаейки да достигне свойството отдаване и любов, той всеки път получава общата сила на групата, показваща му, че неговият егоизъм е зло. И така последователно и постепенно той всеки път вижда, че именно егоизмът му пречи да достигне обединение с другарите, със света, с природата.
Виждаме, че човет в действителност трябва да почувства, че е по-лош от всички, защото такава е истината. Но завистта умножава мъдростта. И това се случва точно тогава, когато човек възприема всичко с разума си. Но когато върви над разума, то превъзходството на другаря му не се вижда в такава степен, че да се появи у него завист към другаря, която би го тласнала към труд и усилия, защото духът на съперничеството с другарите задължават към това.
Затова, когато егоизмът посочва това, че другарите са по-лоши и по-ниски от теб, трябва да вървиш над разума си. Но по-добре и по-успешно ще напредваш, ако с разума си разбираш, че приятелите са по-високо от теб. И трябва да молиш със сърцето си да виждаш в своите приятели само най-доброто, а не техните недостатъци.
Но в отношенията на човек към природата е по-добре да се върви над разума. Макар че човек смята, че ако хората биха постигнали всичките закони на природата и нейното управление, то всички щяха да ги изпълняват и щяха да бъдат щастливи. А тъй като управлението на цялото мироздание от природата е скрито от нас, оценяваме всичко с егоистичния си разум, а за да се развиваме правилно, е необходимо да вървим срещу егоизма – и в желанията, и в разума (със сърцето и с ума). Именно по този начин човек получава свойство отдаване, вместо своята изначална природа.
[72633]
Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Принципи за работа в група -
Няма коментари→
Известна е алегорията, представяща отношенията между човек и Твореца – за госта и Хазяина. След като Хазяинът извадил пред госта всички свои угощения, гостът усетил огромен, просто изгарящ го срам. Той бил готов на всичко, само да не чувства този срам. И тогава Хазяинът от милосърдие към госта, направил скритие.
Въпрос:
Въпрос: 
Въпрос:
За да получим пълната и реална картина на реалността, трябва малко да се отклоним от тази, с която сме свикнали, и доколкото е възможно, да се постараем да си представим постоянното състояние – желание за наслаждение, създадено от Твореца. А всички движения се случват единствено вътре в това желание – в неговото осъзнаване. Ако това желание се старае да усети своето истинско състояние, това се нарича движение.