Въпрос: Ако в началото на 20-ти век невротичните симптоми са се проявявали във вид на сексуални отклонения, то сега са във вид на хипохондрия, тоест на страх от заболяване. Как може да се работи правилно със страха, че ще се разболея? Как да се отнеса към това?

Отговор: Трябва да разшифроваме какво означава болест.

Болестта – това е нарушение на хармонията на организма. Когато системите не работят в хармония помежду си, то започват да се проявяват всевъзможни проблеми. Това е болест.

Ако достигаме хармония, то тя се въдворява и царува на всички нива, в това число и на физиологическо.

Именно така можем да се излекуваме от сериозни хронични и дори неизличими заболявания.

От 11-та беседа за интегрално възпитание, 16.12.2011

[71534]

Filed under: Възпитание, Здраве - Няма коментари→

За да се стигне до пълно отчаяние, е необходима също помощ свише. Самите ние не сме способни на това. Велико нещо е да усетиш предела си: до тук съм аз, а от тук нататък – вече не съм аз. Само Творецът може да даде знака,  мярката – границата между Него и човека.

Прибягваме към всевъзможни действия и хитрини, докато изведнъж не стигнем до отчаянието, виждайки в него онова, което се нарича, „пръст божий”, т.е. знак отгоре. Баал а-Сулам пише, че няма по-прекрасен миг за човека, от онзи, когато той се отчайва от своите сили. Тъй като това състояние му се дава от Твореца и по-нататък няма какво повече да се прави.

Събирали сме малките си усилия, още и още – а след това ги получаваме едновременно, вече акумулирани в едно цяло. Не слагаме усилията в някаква кутийка – те се събират в общ съсъд и техният резултат идва от Твореца. Кога ще се случи това – никой не знае. И затова изходът от Египет се става набързо и в тъмното.

Като се стараем да дойдем до единство, ние започваме да работим върху него – всички заедно. И тогава, внезапно се открива силата на отчаянието, отблъскването и безсилието. Отчаянието ни довежда до искане – трябва ни помощ за обединение. И ние крещим. След този крясък се разкрива помощта отгоре.

По такъв начин, не е възможно да отидем при Твореца, ако не сме се отчаяли вътрешно, извършвайки съвместно усилие. Тъй като Творецът е Сила, разкриваща се именно в съвместните усилия и в сътрудничеството. В отделния човек няма Творец. Висшата светлина може да присъства единствено в поправения, донякъде, съсъд, а отделният човек е „отчупеното парче” от цялото.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71964]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Ако няма съгласие в кабалистичното общество, то как да предадем съгласието на външния свят?

Отговор: От една страна, това е вярно. Но от друга страна, е необходимо да направим нещо. За това и природата ни е дала такава възможност. Творецът специално ни тласка към възпитателния процес.

Това може да се види и в семейството, когато двама млади искат да се оженят. Те още нямат много ум, но когато се роди дете и те станат родители, в тях постепенно идва и отговорността, породена от необходимостта и от други обстоятелства. Така че, те порастват и стават възрастни. Човек, който няма деца, си остава дете.

Затова, ако разпространяваме нашите материали във външния свят, то ще израстнем ние самите, а иначе – не. Само заради това ни е дадена работата по разпространението. Именно тя ни издига.

В науката Kабала учим, че ако не разпространяваме, можем да бъдем само в малкото състояние – катнут. Ако разпространяваме и чрез нас светлината преминава към другите, тогава достигаме до голямото състояние – състоянието гадлут: светлината хохма, светлината на мъдростта. Така че, във всяко състояние – каквото и да е то – не ни остава нищо друго освен задължително да правим разпространение.

От виртуалния урок, 12.02.2012

[71622]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Въпрос: В груповата динамика се сблъскваме с хора, които изглеждат толкова нелепо за нас, сякаш не са от този свят. Те обикновено са много активни и се опитват да се измъкнат напред..

Отговор: Има хора, които обичат да се изказват. Те изведнъж стават и половин час бълват всякакви глупости. Те мислят, че говорят по случая, на място, че дават страхотни идеи. А всички останали седят и, за съжаление, са принудени да ги слушат. При това те не се ограничават с едно или две изказвания, а трябва буквално на всеки урок „да фиксират себе си“ пред другите, в противен случай не чувстват, че участват с всички заедно. Такива хора следва да се разпределят отделно, да се отстранят от тази група! Групата не е длъжна да страда заради отделни хора. В никакъв случай! Трябва да правим така, че групата да бъде хомогенна във всичко.

Реплика: Трябва ли да съберем тези хора в една група?

Отговор: Да, нека се изказват там, да си устройват дискусии, да правят всичко, което им е угодно, но по зададена тема.

Именно в дискусиите помежду си, когато един говори, а друг го прекъсва, т.е. по техния начин, те ще напредват, точно така, както останалите групи напредват, всяка по своя си начин.

От 11-а беседа за интегралното възпитание, 16.12.2011

[71540]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Когато се включваш в общото действие, чувстваш единство с другарите, дори в мислите си, но винаги в последния момент нещо не достига, като че ли последната капка усилие. Как да получим тази последна капка, за да стигнем до общия вик, за да отворим сърцето си веднъж и завинаги?

Отговор: Тази последна капка е точно точката на раждане, точката на изхода от Египет – от своето его. Точно затова е най-трудната. Човек е готов да върви почти до самия край, а след това вижда пред себе си непревземаема стена, която е неспособен да преодолее. И изведнъж в него се появяват хиляди оправдания, като че ли му говори злото начало: „Трябва да уредиш още това, онова, още не си научил целия ТЕС, не знаеш наизуст всички статии от „Шамати“, толкова много трябва още да направиш…“ И същото се отнася и до другарите му.

Там, където действително идваш до точката, в която сега е необходимо да разбиеш егото си и да се съединиш с другарите си, да създадеш точка на сцепление между теб и тях – тук ти не си способен на това. Да създадеш точка на сцепление означава, че капка лепило ще падне сега върху връзката между вас и ще ви слепи заедно, в едно сливане. „Не! Само това не!“ – в последния момент ти изведнъж се отдръпваш назад.

И тогава ще помогнат само общите усилия. Затова молитвата на личността не помага. Молитвата трябва да бъде обществена, когато ти молиш за другарите си, а не за себе си и цялата група или по-голямата нейна част молят заедно.

А ти говориш за личните си усилия. Можеш да разказваш за тях още хиляди години – и нищо няма да ти се случи. По същество посоката е ясна и позната, но тя е неправилна, защото в крайна сметка ти не се грижиш за съединение с другарите.

От 3-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71426]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал a-Сулам, ”Шамати”, стр.26 – ”Бъдещето на човека зависи от благодарността му за миналото”: Казано е: ”Велик е Творецът и нищожният ще Го съзре”. Тоест само нищожният може да види величието. Буквите на думата „якар“ (скъп) са подобни на буквите на думата ”якир” (познат) и това показва, че доколкото е скъпа за човек една вещ, толкова той оценява нейната значимост (величие).

Защото той се възхищава само от степента на нейната значимост, и възхищението го довежда до усещане в сърцето. И според оценката му, доколкото той знае, разбира и осъзнава важността – с такава мяра се ражда радостта в него.

За да усетя реалността, в която се намирам и която засега не забелязвам, трябва да развия чувствителност, усет към нея. Така постъпваме и в други подобни случаи, тъй като законите са вечни.

С когото и с каквото и да работя – метал, дървесина, пластмаса, хора, животни или растения – постепенно започвам да усещам материала, с който работя. Колкото е по-важен той за мен, толкова повече се интересувам от него, прониквайки с усет в неговите свойства. Сега и най-простото парче дърво може много неща да ми разкаже, независимо, че за външния човек то дори е незабележимо. Всичко зависи от моята привързаност ,от важността, която му предавам. И така е във всичко.

Истински майстор е оня, който цени материала, с който работи, цени своята професия и благодарение на това вижда цялата палитра на нейните преимущества. По-рано е бил като всички, но сега, влагайки усилия за опознаване на материала, става специалист и различава в него хиляди страни и оттенъци.

Точно така е и в духовното. Проблемът е само един: ако в нашия свят предварително виждаме с какво си имаме работа, а след това проникваме в подробностите, то в духовното работата не е така. Там няма да се добера до ”работния материал”, ако не развия специален сетивен орган. В нашия свят изучавам онова, което първоначално виждам, а в духовния трябва първо да развия в себе си възприемчивост и чак тогава да усетя предмета, за да мога по-късно да го изследвам и да работя с него.

По такъв начин, осъзнаването на важността изпреварва всичко останало. Отначало трябва да предадем важност на духовния обект – и чак след това го откриваме. Защо в нашия свят това не се изисква? Защото тук моят подход към ”снаряда” е егоистичен: аз ценя онова, което виждам. От друга страна, в духовното трябва първо да възвися обекта в своите очи, да му предам важност и ценност. В този случай, аз прониквам в него с особено отношение, с  изострена чувствителност. Започвам да го усещам не от прага, а още зад вратата, от скритото състояние. А след това, когато той започва да се проявява, аз го изучавам и се свързвам с него.

От 5 – я урок от конгреса в Арава, 24, 02.2012

[71880]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: През младостта си се занимавах с баскетбол, и помня, как нашият отбор получаваше добри резултати, когато на трибуната седяха момичета и тихо ни подкрепяха. А когато там седяха момчета, то нямаше вдъхновение. По какъв начин в групите за интегрално обучение жените ще наблюдават мъжете: чрез видеокамери?

Отговор: Ние организираме от време на време общи пикници, пътувания, събрания. Познаваме се един с друг, но, по принцип, това познаване е безпредметно. Аз не трябва да познавам някого като лице.

Това е просто женска маса, която ми показва, че тя зависи от мен и чака проявата на моето мъжко начало – това е достатъчно. Те не ни пречат в нашата работа, но ние като играчи в полето, трябва да усещаме върху себе си това влияние.

Трябва зад гърба си да чувствам погледа на женската част, която предизвиква в мен тези въздействия – съвсем не гордост, не някакви егоистични подбуди, а отговорност, очакване на това, че ще се изкачим на следващото стъпало. Това е необходимо.

Жените ни подтикват не към индивидуални геройски постъпки, а именно към подем над себе си, към обединение. Всеки от нас при това изгубва себе си, но заедно достигаме образа „Адам“.

От 10-тата беседа за интегрално възпитание, 16.12.2011

[71362]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата - Няма коментари→

Въпрос: Хората се отличават един от друг по свойства. Има тип хора, които имат особена роля. Те са носители на методиката на интегралното възпитание и образование, и трябва да научат, предадат, да раскажат за това на цялото човечество.

Отговор: Вярно е, има хора с особена чувствителност, възприемчивост именно към интегралната методика.

В света, примерно, 6 до 10% от хората са привлечени към интегрално взаимодействие. Те и съставят масата на различни алтруистични организации, борци за всевъзможни видове свобода. Това не са революционери, а борци за обкръжаващата среда, опазване на животинския свят и т.н. В това число влизат доброволци, които помагат на другите: бедни, гладни и т.н. Но това са хора, които просто ги влече към такова общуване, към такава интеграция. В тях като правило има не високо, не дълбоко ниво на разбиране на интегралната система – те са такива по природа.

А има хора, които по природата са истински, дори бих казал ревностни егоисти. Както виждаме от нашите изследвания, те не влизат в 6-10% на природните алтруисти. Това са обикновени егоисти, в които просто се разкрива разбирането за необходимостта от интеграция, изхождайки от желанието да разберат смисъла на света, на съществуването, закона на природата, нейният замисъл. Те искат да знаят накъде ни води еволюцията, защо тя е такава задължаваща и т.н.

Това са хора с ум на учени, изследователи, които желаят да проникнат в самата същност на еволюционния процес. Те и съставят главният отряд на тези, които водят човечеството към целта. Те са алтруисти не от природата, а по силата на своите изследвания и осъзнаването на необходимостта от този процес.

Ние се опитваме да открием такива хора в различните точки на света с помощта на целенасочената ни система на разпространение.

И те идват при нас. В настоящия момент това са около два милиона души от различни страни по света, които се намират във връзка с нас, независимо от техния произход, религия, националност и начин на живот.

Тях ги обединява общия стремеж към правилната реализация на движението на човека към целта, към това, тя да се достигне, човечеството да се преориентира от движение по пътя на страданията към движение по пътя на осъзнаването, тоест преднамерено, осъзнато обединение.

С такива хора се опитваме да намерим връзка и да ги организираме.

Реплика: Такива хора могат ли да участват в построяването на системата на интегралното възпитание?

Отговор: Задължително! Именно те! Тях и подготвяме!

Имаме „Курс за ръководители на интегралното възпитание и образование“, където провеждаме определени занятия, включвайки работа с хора, обучение в групови игри, активни мероприятия, а също, основно, анализ, когато хората се събират и обсъждат за себе си, обществото, всички проблеми, които възникват между тях.

Специално „предизвикваме“ особени проблеми в тези групи. След това те се делят на различни подгрупи: защитници, нападащи, осъждащи, съдии, съдебни заседатели и други, и обсъждат тези проблеми. Това са много сериозни обсъждания.

Към това не привличаме особено психолози, т.к. искаме хората вътрешно да се развият независимо от огромния психологически апарат и цялата маса натрупана информация, за да могат те да гледат на това през погледа на интегралната цел. А при психолозите всеки се занимава със своя раздел.

На тази тема имаме множество материали и имаме над какво да работим.

От 10-тата беседа за интегрално възпитание, 16.12.2011

[71096]

Filed under: Възпитание, Възпитание на децата - Няма коментари→

Конгреса в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Какво е най-малкото усилие, което всеки трябва да направи, за да разкрие сърцето си и накрая да отвори този вход към духовния свят?

Отговор: Аз трябва да включа всички в сърцето си – това е първата и основна мисъл. Ти можеш да обмисляш това, ако искаш, или да си останеш само с усещането. Всичко зависи от това, как работиш – в сърцето и в разума. Възможно е да не искаш да излизаш извън усещанията – това зависи от човека. Например, на мен, тъкмо обратното, помага ми, ако прибавя разум – с това усилвам своето усещане.

Събирам всичко в сърцето си, спомняйки си, че цялата вселена се намира вътре в човека, и човек включва в себе си целия свят. И затова включвам в сърцето си всичките си другари, тъй като за сега не съм способен да обхвана целия свят.

Ако имам стремеж към тях, то без съмнение, те също се устремяват към мен. Дори не трябва да говорим за това. И тогава започвам да усещам, че те наистина всичките се намират вътре в мен – с едно дума, сякаш майката усеща децата си вътре в себе си.

Така достигам до вярното възприятие на реалността, която цялата се намира вътре в мен. Баал а-Сулам пише, че цялата картина на света възниква в задната част на мозъка ни, и ние усещаме целия свят в своето сърце. Не съществува никакъв свят, извън моето усещане.

Моето сърце – това е Малхут на света на Безкрайността, а ако аз включа в себе си всички, то ще стана Адам Ришон, и в мен ще се прояви картината на Твореца. Моят материал ще приеме формата на Адам, а когато в него се облече формата на Твореца, това ще се нарече сливане на творението с Твореца, или съединението на Зеир Анпина и Малхут.

От всички страни аз получавам потвърждение, че всъщност повече нищо не трябва, освен да поберем цялата реалност вътре в себе си. А започвам от работата с другарите, защото тогава можем да се влияем един на друг и да си помагаме.

Първото разкриване на сърцето зависи от онова, доколко аз изведнъж разбирам, че нямам друг избор. Вече напълно съм се отчаял и съм вдигнал ръце, виждайки, че нищо не съм постигнал. Убедил съм се, че нямам никаква друга възможност да постигна източника на живота, да постигна смисъла му. И затова съм готов да се разкрия.

Независимо, че можеш да решиш, че още не си проверил всички възможности. Човешкото его винаги го убеждава, че той все още може да опита сам да постигне успех по някакъв друг начин. Само в резултат на пълно разочарование, човек стига до съгласието да се обедини с другарите.

Това е последното, което ми остава. Ако се разочаровам от всичките си занимания, ако съм получил отрицателен резултат от всичките си опити за успех – само тогава се съгласявам поради липса на изход, от отчаяние и силен натиск. Все едно, новороденото да бъде радостно да остане в утробата на майката, но тя го натиска и го изхвърля навън. Независимо, че то не иска да излиза навън!

Вие може да си мислите, че синовете Израеливи са искали да напуснат Египет? Те дори и в пустинята крещели, съжалявайки, че са напуснали Египет, където са имали всичко. Никой не иска да се ражда в духовния свят, защото ние всички сме – егоисти. Това е много тежък преход, и затова той е толкова тесен (цар) и се нарича родилни мъки (цир, царот).

Разказва се, че бременната ламя отива високо в планината, и докато не се появи змея, който жали за нея – тя не може да роди. Змеят – това е най-страшния егоизъм. И докато той не се разкрие в човека, той не е готов да се роди.

От 3-я урок от конгреса в Арава, 24.02.2012

[71428]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: На конгреса в пустинята ние искахме да получим такава енергия, която позволява да достигнем обединение. И на мен ми се струва, че това наистина се получи?

Отговор: Мисля, че този конгрес беше особен с това, че достигнахме определена точка на сливане. И в нас вече е останал ”запис” от нея (решимо) – в цялата група и във всеки от нас.

Онова, което се е случило веднъж в духовното, вече не изчезва и този запис (решимото) означава, че ние вече сме изградили духовния съсъд. Всеки го усеща в някаква степен, повече или по-малко, но този съсъд вече съществува. Той вече се е родил! Но в такава форма, че трябва да добавим още усилия, за да я почувстваме, за да я разкрием по-ясно и по-ясно.

Към този общ съсъд трябва да се отнесем като към Шхина – мястото за разкриване на Твореца. Колкото по-силно се обединяваме, толкова по-голямо удоволствие Му доставяме. Благодарение на своето единство, обединявайки нашите желания, ще можем да даваме наслаждение на Твореца, от което ще започнем да усещаме светлина в желанията ни, а съгласно това ще почувстваме своя духовен подем и разкриването на Твореца пред творението.

Трябва само с голяма чувствителност и внимание да се отнесем към това общо чувство, което се е родило в нас. Нито за миг не трябва да се спираме на едно място. И нищо не зависи от броя на действията, а от промяната на намерението – тоест от нашето отношение към постигнатото обединение.

Ние достигнахме единство, създадохме съсъд, сега се пита: какво ще правим с него по нататък? Това е най-главното – качествена промяна в характера на нашата работа с него. В това се състои постоянното изясняване, търсене, решения.

За това ти се налага сам да помислиш. Ако сега ти разкажа това, то ще открадна твоето усилие. Сякаш съм донесъл на детето подарък, кутия лего, а след това я грабвам от ръцете му и започвам сам да го нареждам.

От урока по статия от книгата Шамати, 02.03.2012

[71517]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→