Намираме се вътре в Силата, която се нарича ”Творец” (Боре). По принцип още не постигаме (бо – ре) ”ела и виж” и затова даваме други имена, съгласно текущата ú величина относно разкриването ú от човека.

Намирам се в полето на тази Сила заедно с останалите. От тук възниква и въпросът: Как да пробудим въздействието и? Тъй като в това се състои работата на човек: как пробуждам тази Сила, за да израстна?

Преднамерено сме се спуснали от духовните висоти в това ”нулево състояние”, и сега от мен зависи как ще се изкача обратно. За да се осъществи това, трябва да привлека светлината, възвръщаща ни към Източника. Няма друга Сила, която да ме издигне в духовното. Разполагам само с онова, което съществува на моето стъпало. Творецът ме събужда от сън с първото ”убождане”, а след това трябва да обработя онова, което ме е уболо, с помощта на специалните средства: група, учител, занятия.

И тогава се обръщам с молба към Светлината, която ме е пробудила изначално. Осмислено и осъзнато аз я моля да ми въздейства. Светлината само ме ”убожда” неколкократно, а аз, изхождайки от това, трябва да изработя пълноценно отношение към нея: какво моля от нея, какво въздействие очаквам, какво искам да постигна и т.н. Като цяло си представям как да достигна подобие с Твореца, кой ме ”боде”? Трябва да търся нейната форма, Нейното подобие и да Я моля:

– Искам да съм даващ!

– Как искаш да станеш даващ? И наистина ли точно даващ? В какво ще се състои твоето отдаване?

– Нима не виждаш? Уча, работя в група, занимавам се с разпространение, извършвам всевъзможни действия, и изхождайки от тях моля.

Ако човек не изпълнява действия за обединение – той няма от какво да моли. Действията образуват онази инфраструктура, на базата на която той може да издига своя МАН, своята молитва. Между мен и другарите изграждам този фундамент, от който се издига МАН – ”молитвата на мнозинството”. Сам никога не ми се удава да измоля връзка. Молитва за връзка може да бъде само съвместна, в краен случай от двама заедно.

От урок по статията ”Скриване и разкриване на Твореца”, 04.10.2012

[89508]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Взаимно включване означава, че всеки се включва към останалите. Съкращавам своето желание, т.е. съществуващите в него форми, и се старая да приема формите, съществуващи в другите. Гледам и виждам как всички около мен получават удоволствие от различни неща. А аз не съм усещал, че всичко това може да ми носи наслада.

Ако човек остава безучастен на уроците, това означава, че той не може да приеме желанията на другите. Виждам, че някои горят от желание, а други заспиват. Всичко зависи от впечатлението, което можем да приемем един от друг. Тъкмо това се нарича взаимно включване. Опитвам се да проникна в другия и да се впечатля от неговото желание.

За тази цел, първо, трябва да принизя себе си, като малко дете, в противен случай не мога да се включа в него – трябва да направя от себе си нула, черната точка на Малхут. Сега мога да вляза в другия и да погледна какво има там вътре. Той се възхищава от нещо и аз искам да се възхищавам заедно с него. И тогава ще мога да попия неговите мисли и желания – всичко каквото има в него.

Ще мога да преформатирам своето желание, което съм съкратил и превърнал в суров материал, и да му предам форма съгласно онази, която съществува в другия човек. Излиза, че копирам върху себе си онова, което има в неговата душа, и сега моята душа получава неговия вътрешен образ.

Отпечатъл съм върху себе си неговото копие, както копират данните от един компютър на друг, от една памет прехвърлена на друга. За това трябва първо да отменя себе си, да освободя в себе си празно място. А след това да вляза в друг, да взема неговите данни и да ги пренеса върху себе си, в моята “памет“. Така моята “памет“ се запълва с неговите данни. Но за това трябва отначало да е празна, готова за приемане на нови данни. Това се нарича взаимно включване.

Какво ще постигна по такъв начин? Имах собствени желания, а сега допълнително имам още и желанията на другия човек. След това ще се присъединя и към някои други желания, а след това, към още нечии желания. В крайна сметка, ще включа в себе си целия свят. Но това ще се случи при условие, че се поставям по-ниско от всички, и тогава ще мога да ги включа към себе си, ставайки по-умен от всички. Израствам и ставам по-голям от всички – благодарение на това, че се смятам за по-малък от всички останали. Така работи това.

От урок по “Учение за Десетте Сфирот“, 09.10.2012

[90099]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

От писмо на Баал а-Сулам № 19: Но не за един път човек става готов за висшето, много високо сливане (зивуг), което се нарича пълно съвкупление, а както е казано: „Само добро и милосърдие ме преследват“. И затова създава възбуда, явяваща се начало на съвкуплението, както е казано: „праведник е и му е зле“…

Творецът възбужда човека, т.е. не го влече напред, а му устройва всякакви трикове, заиграва се с него, сякаш флиртува. Виждаме в природата, че даже в животинския свят съществуват брачни игри, предшестващи съвкуплението. Това е цял процес, в който всеки трябва да покаже на другия колко е готов за този съюз и е отговорен за него, способен да се погрижи за бъдещото потомство.

Така и човекът отблъсква Твореца от сливането, защото все още не е постигнал достатъчно силно желание за Него. А на него му се струва сякаш Творецът не иска да се съедини с него. И затова човек страда, защото той така жадува това съединяване, доколкото е готов за него и е направил всичко възможно. Но защо Творецът не му се разкрива?

На човек му се струва, че е готов за отдаване – но разбираме, че той мисли само за това, как да използва разкриването на Твореца за собственото си наслаждение. Това все още не са съсъди на отдаването. Ако в него имаше желание за отдаване, неговото страдание би било друго. И такова страдание незабавно от лошо би станало добро, би се обърнало в наслаждение.

Но „това, което не направи разумът, ще го направи времето“ – при условие, че човек продължава своя път с упорито постоянство: работи в групата, учи, прави всичко възможно. И тогава неговите успехи и неуспехи са вече в ръцете на висшето управление – задачата на човек е само да продължава. Трябва да се старае да извлече максимална полза от всяко състояние, доколкото е възможно това.

Не е достатъчно някак си да се влачи етап към етап за сметка на всички тези пробуждания, убождания от Твореца, от които му е зле. Той трябва да се стреми напред и да тича, разбивайки всички прегради по своя път. И разбира се, това е невъзможно без взаимното поръчителство

Човек мисли: толкова много вложих в това и така и не получих никаква печалба! Този огромен стремеж не намира взаимност, тоест отговор от страна на Твореца. И затова се отчайва: колко може да се преследва Твореца без всякакъв резултат – има ли някаква граница за това или не?

Той започва да пита: къде пропадат всички негови усилия, цялата работа, целия стремеж – и остава в голяма тъга. И всъщност, трябва да съберем заедно всички наши успехи и неуспехи, разочарования. От една страна, трябва да усещаме пълно отчаяние – но над него да се издигнем с вяра над знанието.

Свърши това време, когато силата на егоизма ме буташе напред, заставяйки ме да руша всички вражески заслони на пътя си. Сега трябва да почувствам колко такива бариери има вътре в мен самия и как да се издигна над тях с вяра над знанието.

Трябва да почувствам цялата дълбочина на егоизма си, пълно разочарование в своите сили. И тогава изведнъж ще осъзная, че не мога да се справя с тези врагове и да пробия напред само защото се опитвам да направя това със своите обичайни егоистични сили: със земния си ум и чувства, със силата на юмруците си. В това отчаяние изведнъж ме озарява решението и разбирам, че съвсем не трябва така да се върви – а е възможно само с издигане над себе си с вяра над знанието, и тогава всичко внезапно ще се подреди.

Тоест тук е неизбежно разочарованието, тежестта – в което се ражда решението, новият подход. Но за това е необходимо да се достигне пълното отчаяние. „На знаещият е известна степента на стремеж в сърцето на човек към сближаване с Твореца, която все още може да прекъсне. И затова Творецът умножава възбудата, тоест началото на съвкуплението“ – доколкото човек може да ги издържи.

Това зависи от обкръжението. Ако обкръжението е силно и държи човек здраво вътре в себе си, постоянно го пробужда, то той с огромна скорост преминава и завършва всички тези предварителни крачки, подготовката за сливането.

От урока по писмо №19 на Баал а-Сулам, 09.07.2012

[89834]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Когато разигравам сцена пред другаря си, стараейки се да възвися целта в неговите очи, трябва ли да се ръководя от собствените си ориентири или тъкмо обратното, от неговите свойства?

Отговор: Какво общо имат тук твоите ориентири? Трябва да се има предвид само другаря. Когато майката се грижи за малкото си, за какво мисли тя: за своите предпочитания или за онова, което ще е добро за него?

Играейки пред другаря си, го насочвам към великата цел. Разбира се, че не преувеличавам, а от цялото си сърце, с нежност се старая да му предам въодушевлението от духовния път. И с това се въодушевявам, залъгвам сам себе си, сякаш наистина искам това.

Като резултат, ми добавят авиют, ”дълбочина” на желанието – и изведнъж падам. Но това падение е следствие от вложеното старание, сам съм го предизвикал и това е огромна крачка напред.

Има падения, просто причакващи ме на пътя. Но има и такива падения, които идват след целенасочени усилия от моя страна. Те са други и аз ги възприемам по друг начин, тъй като моите съсъди – желания са вече готови за това. От себе си съм направил нещо доста високо, по нов начин съм се обрисувал в опита си да се сравня с духовното стъпало. Въодушевявам от отдаването, съдя за всички по техните заслуги, оправдавам Твореца, своето минало и настояще.

Сам ”раздувам” всички тези неща, помагам на другарите, устремявам се към поръчителство, дишам с това – и внезапно получавам падение в създадените от мен съсъди. И нека те да не са истински, нека само да съм играл, но благодарение на моя ”спектакъл”, благодарение на ”реквизита”, който съм използвал, ми добавят авиют.

Фактически, съм спечелил висшата форма – изпреварил съм събитията и сякаш съм я създал самостоятелно, а Творецът само е добавил към нея ”материала”, желанието. Устремявайки се напред, сякаш предварително съм формирал от себе си възрастния – Творецът само се е съгласил с мен и е запълнил тези очертания, този ”мехур”, който съм създал. В ефирния контур на духовното тяло Той е впръскал ”плът” – материала на желанието. И сега вече пребивавам в много по-високо състояние. По този начин напредвам по пътя – с помощта на въображението.

Разбира се, че всичко е малко по-сложно. Аз не правя бърз рисунък, който ”оцветява” Твореца. Но това е добро средство за напредък.

И още нещо: всъщност играейки пред другарите си, формирам Твореца, бъдещото състояние за отдаване. Тъй като не мога да си представя Твореца по-високо от мен, на много по-високо стъпало. За мен това е едно и също: да си представям себе си като по-добър или като Него.

От урок по ”Учение за Десетте Сфирот”, 10.10.2012

[89954]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал а-Сулам, ”Шамати” 42, ”Елул”: Свише се дава на човек състоянието тъмнина и тогава може да види доколко е безкористна неговата работа. Ако в състояние на тъмнина той е способен да остане радостен, това е признак, че работи за Твореца. Човек трябва да се радва и да вярва, че свише му дават възможността да работи именно за отдаване.

Ако човек пребивава в радост над всичките си състояния, това е признак, че вече се е отделил от своето получаващо желание и може да се предвижва напред. В това винаги се състои нашата проверка: потопили ли сме се в егоистичното желание или можем с лекота да се издигнем над него? Човек не се моли за добро настроение, за да продължи работата – напротив, той дори е доволен от тъмнината, от лошото настроение или от пълното объркване. Над всичко това той е способен на някакво малко усилие.

В каквото и състояние да пребиваваме, не му отдаваме решаващо значение, а се издигаме над него. Ако усещането в получаващите съсъди ни се вижда лошо, а над него мога да работя, за да отдавам, в единство и любов към другарите – това е верен признак, че държа правилния курс. Да усещаш тъмнината в получаващите съсъди и над тях, дори и с най-малко усилие, да се устремяваме към връзка, към отдаване – в това се състои цялата ни работа.

И затова трябва да изпълняваме съответните упражнения, да играем на обучаващи игри. Разбира се, че за новите попълнения са необходими няколко години, за да се включат, но след това те започват да усещат вътре разрив между своите усещания и намерения, т.е. между двете различни системи. На човек ту му е добре, ту му е зле, и той разбира, че това е без значение, единствено трябва да се работи с тези усещания и те всеки път ще му предават различни детайли на възприятието, необходими за запознаване с формите на управление на Твореца. Всички усещания – и добри и лоши – той приема като благо, за да се издигне над тях и постоянно да държи курса към целта.

Тези условия трябва да прилагаме постоянно, стараейки се, да съхраним енергията за подем, позволяваща ни рационално да използваме времето и средствата, дори и при падане. Да, това е много трудно, но в крайна сметка трябва да се стараем. Така постепенно се откъсваме от получаващите съсъди и преминаваме към друга работа, живеейки вече с намерението, а не с усещанията.

От подготовката към урока. 11.10.2012

[90042]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Искам да уточня отново фразата от урок №3 от 4.10.2012: „Свойствата се намират в мен, светлината е тази, която ги проявява“. Тоест светлината, възвръщаща към източника, привежда нашите свойства в подобие на свойството отдаване, свойството на Твореца. А самите свойства вече се намират в нас. Светлината преформатира материала – желанието за получаване, от форма, която наричаме егоизъм, във форма – отдаване.

Два въпроса:

1) Егоизмът – това свойство обратно на отдаването ли е?

2) Каква е разликата между свойството отдаване и светлината, възвръщаща към източника?

Отговор: В резултат на правилна работа в групата, в нас се появява егоистично желание. То се нарича така, защото искаме да получим от Твореца, вместо да Му отдаваме. Искаме да използваме другарите си, вместо да им даваме и да ги обичаме. В нас се появява желание, обратно по форма на духовното – на отдаването и любовта. Това се нарича „Аз създадох егоизма (ецер ра)“. Сега има какво да поправяме: желанието остава, променя се само неговата употреба – от заради себе си, на заради другите, заради Твореца. Това се случва под въздействие на светлината на поправянето О“М, която въздейства върху човека, който изучава кабалистичните източници за тези цел.

Тоест получавайки егоистични желания, получаваме „грешната страна на духовното“. Светлината, възвръщаща към Източника – т.е. към подобие с Твореца – е проява на самия Творец, на Неговата власт, благодарение на което човек поправя прилагането на своето желание, „превръща“ намерението му в обратно, от себе си.

[89772]

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа - Няма коментари→

След разбиването, под въздействието на информационните гени, разбитите желания преминават през различни състояния на отделяне от духовното на неживо, растително и животинско стъпало.

И тогава те започват да разбират, че някой ги е потопил в нашия свят, в това състояние, в което те усещат себе си, вътре в особеното желание, наричано ”тяло”. Сякаш са хвърлили частица от висшия свят долу и са я потопили в някаква течност, където тя е останала.

Сега пред човек стои дилемата: или да работи за този свят, заради получената добавка, за благото на тялото – или да работи за благото на душата. Трябва да избере едно от двете.

И разбира се, този избор не зависи от човек, това е следствие от всички преминати кръговрати на живота на неживо, растително и животинско ниво, където той е изяснявал своите състояния. Душата, доближила се до своята реализация, се нарича извисена душа, душа, с която човек вече може да реши, че ще действа заради душата, а не заради тялото.

А за да действа за благото на душата, на него му е нужен целия този свят, който му помага да достигне трепет пред Твореца. Трепет е духовен съсъд, желание, насочено към отдаване. Вътре в това желание, по-точно е да се каже, вътре в построеното над него намерение, се облича светлината свише, наричана светлина на душата.

Това намерение, което се образува от дълбочината на желанието (авиют), екрана и отразената светлина – се явява духовен съсъд на човека. И естествено той може да се развие само в този свят – повдигайки се над него, нагоре, на височина 125 стъпала.

Хората, съгласно своите решимот, които са се доближили до тази реализация, се събират заедно. Висшата светлина въздейства на всички еднакво, но ако се разкриват информационните гени, които са узрели за поправяне, то те стават много близки помежду си и се стремят да се обединят. И като следствие в този свят, човек идва в групата.

Но след като е дошъл, над него действа вече друг разчет, предоставяйки му право на свободен избор. Тъй като реализацията на тези решимот трябва да се осъществява по желание на човек.

Независимо, че е казано, че ”Творецът е първи и последен” и ”няма никой, освен Него”, подготовката за това разкриване, за осъзнаване на величието духовната цел от тъмнината на изгнанието – се намира изцяло в ръцете на човека.

И тук вече нищо не може да бъде направено. Дали този товар ще изглежда на човек лек или тежък – зависи от висотата на целта, от неговата оценка за Онзи, на когото той служи. Ако той пренебрегва учителя, групата, а следователно и Твореца, никой не може да му помогне. Тъй като тези три компонента са неразделни един от друг и се явяват висши за човека. Ако той не ги цени, накрая ще се отдели от този път и ще остави духовното развитие.

Ако работи над това, прилагайки всички възможни усилия, то само това ще го спаси. Това ще му помогне не само да принизи егото си, своя земен разум, ”ценния му” животински опит, оказващ се напълно безполезен пред новото състояние, което му предстои да измине, ще му даде и сили, гориво, за да се движи по този път.

Всичко това е възможно само при условие, че величието на целта, на групата, учителя и Твореца означават много повече за човек, отколкото величието на собствения му егоизъм.

От урока по статия на Рабаш, 09.10.2012

[89846]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Разбиването на съсъдите – това не е недостатък. То е било необходимо, за да се разкрие разликата между реалното творение, Малхут, и свойството Кетер, между коренния етап и четвъртия, бхина далет.

В Малхут на света на Безкрайността властвала светлината и удържала Малхут в сливане с Твореца. А след това на Малхут се сторило, че тя е готова и иска да действа заради отдаването. Светлината властва над каменното сърце, криещо се в Творението, и го потиска. И затова творението било готово да отдава на Твореца! Така се образували степените на световете отгоре надолу.

И когато творението е на път да завърши поправянето си и издига молитва (МАН) от НЕХ“И де-Галгалта, за да получи цялата светлина, то изведнъж за първи път вижда, че не може да моли за поправяне на всички свои желания.

То е мислело, че ще получи цялата светлина на Безкрайността във всички свои желания, но това е било, защото все още се намирало под влияние на светлината, под екран. Когато се появи тази светлина по моя молба, се оказа, че съм молил под влияние на светлината върху мен, на първите девет сфирот. Докато светлината действа, аз искам да отдавам. Вземи светлината и ще видиш, че не искам отдаването. В моята 10-та част, която е била потисната от светлината, аз не искам да отдавам – просто не съм я чувствал!

Можете да проверите това: вземи добро, забележително дете и го постави в общество на престъпници. След това се уверете в какво ще се превърне. Това е скритото в него желание, което се развива след като то попада в лоша компания.

И тук се случва същото. Идва Светлината в отговор на моето желание за отдаване под впечатление на деветте първи сфирот, но вътре в мен има 10 сфирот, включително и Малхут, каменното сърце. И частици от тази Малхут се разпространяват из тялото ми, прониквайки във всеки негов орган. И всяка сфира има своя собствена Малхут. И затова аз започвам да се разбивам. В тази десета част не мога и не съм заинтересован да получа, за да отдавам. „Лично аз“ не съм способен на това! И тогава става разбиване.

Разбиването разкрива каменното сърце във всеки отделен парцуф и сфира. Остава само да избереш тази разкрили се Малхут, да изчистиш от тях всичко останало и да ги сложиш всички долу. С това сякаш казвам: доколкото съм впечатлен от Твореца – мога да бъда в отдаване, а там, където не съм впечатлен – не мога да отдавам. Но аз преодолявам тази част в себе си и не я използвам. Използвам само това, в което мога да се уподобя на Твореца.

Оказва се, че имам много работа. Първо, да отменя своето каменно сърце – т.е. да се отменя пред обществото. А после да получа влиянието на светлината, деветте първи сфирот – да се включа в обкръжението, след като съм отменил себе си, и там вече да започна да работя като отдаващ.

Такова пояснение е нужно да направим: да отсечем своето каменно сърце и да започнем да работим с всички останали свойства за отдаване. В тази работа човек изяснява своята същност, а също – по какво тя се различава от Твореца и в какво тя може да бъде подобна на Твореца. Така той извайва сам себе си, подобно на статуя, която стои на пиедестал, направен от каменно сърце.

От каменното сърце той не може нищо да направи, но то служи като основа, на която се опира цялата негова сграда.

От урока по „Учение за Десетте Сфирот““, 04.10.2012

[89651]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Целта на групата е да ни издигне на стъпалото на човека. И това е възможно само за сметка на величието на Твореца, което е невидимо за нас, поради  нашата тъмнина. Но именно в тъмнината можем да изградим помежду си новите ценности, които не се базират на никаква егоистична основа.

И знаем, че тези ценности са напълно неосъществими, защото иначе те биха произлезли от нашия егоизъм. Но духовната основа се намира над егото като сфирата Есод, която се намира над Малхут. Затова всичко зависи от това, каква основа избираме за себе си: просто прах, неспособен на никакъв живот, или прах, излизащ от земята (афар ми-адама), вече приемащ подобие на висшето, както човека (Адам), подобен на Твореца.

Всичко зависи от това, какво ще поставим за главно и приемем за най-важно. Започваме да играем с важността на Твореца, на учителя, на групата, на учението, на целта и това става нашата най-сериозна и важна игра в групата. Защото във вътрешността на своето его, на своето желание виждаме тъмнината. И нашият егоизъм постоянно расте, усилвайки все повече тази тъмнина. Но ако сме отгоре, над тази тъмнина, ще развиваме величието на нашата обща цел и така всички в групата ще получават горивото и енергията за придвижването именно през тъмнината.

Това означава, че вместо да напредваме с помощта на палката, подгонваща ни отзад, избираме сами да се теглим напред към величието на висшето, към величието на свойството отдаване, на взаимната помощ, на връзката, на любовта към всички висши ценности, характерни за природата на Твореца.

Именно с тази цел се основава кабалистичната група и в такъв вид тя трябва да се съхранява, като постоянно, все по-точно изяснява своето предназначение, основата. Кабалистичната група е силна с качеството си, а не с количеството. И в нея трябва да влизат само тези хора, които действително са способни на такова напредване. В това се изразява и нашата сила, защото трябва да достигнем, колкото се може повече, подобие на светлината – израствайки на височина, а не на ширина.

“Затова сме се събрали тук, за да основем група, в която всеки от нас може да следва духа на отдаване на Твореца. А за да достигнем отдаването на Твореца е необходимо преди това да се започне с отдаване на човека – и това се нарича любов към ближния”. (От статията на Рабаш “Целта на групата”)

От урока по статия на Рабаш, 09.10.2012

[89843]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Само приложената упоритост към това да почувстваме необходимостта от единство може да ни спаси. Стига сме се въртели в кръг, надявайки се, че с времето нещо ще се промени. Стига сме се занимавали със странична работи. Всички съпровождащи действия са необходими само за да поддържат основното – осъзнаване необходимостта от обединение.

Тук трябва общо, непрекъсващо усилие, докато не постигнем успех. Не трябва да се отклоняваме, да се отвличаме, каквото и да се случи. Всичко, което извършваме, е за да усилваме нашите старания за обединение. Трябва грижа, идваща от сърце към сърце, докато не успеем. Тук отстъпки няма и условията са известни: постоянна реализация на решимот на принципа ”старал си се и си намерил”. Ако можем – ще се справим, а ако пък не, то не. Това трябва да е ясно, да бъде като цел пред очите ни и всички трябва да се мобилизират за нейното постигане.

Има новаци, които още не са се осъзнали и не са се отчаяли; има ветерани, които е възможно да са доста отслабнали и да са се озовали в плен на навиците. Но в крайна сметка, сме длъжни да се поддържаме едни други. Молитвата може да бъде само за единство – иначе тя няма да бъде чута. Ако не сме устремени към обединение, към взаимно отдаване, към отдаване на Твореца, то всичко останало е „отрова и смърт“. Необходимо е това да се изясни както трябва.

Основното е общата ни грижа. Дори тя да не живее в сърцето ми, трябва да я демонстрирам пред другите. Нека сега да не съм особено въодушевен от целта на творението, въпреки това трябва да играя пред другите. Длъжен съм. Иначе нямам място в групата.

Това условие трябва да бъде основно: човек се намира в групата, за да укрепва сърцата на другарите си по пътя към целта и нейната важност. Ако той не прави това, неговото място не е тук. Тогава по-добре до целта да достигнат само няколко човека – а иначе, какъв е смисълът от няколкото милиона около нас, ако те нищо не постигнат, ако в материалната плоскост не действа духовната сила?

И затова групата трябва да изисква от всеки: ”Или изпълняваш дълга си в подкрепа на другарите, към високата цел, величието на единството – или си заминаваш”. Само така.

Това също засяга и начинаещите, на тях също трябва да се обясни тази задача, дотолкова доколкото са способни да разберат. Защото освен това, нямаме нищо друго.

Минават дълги години, докато човек започне да възприема тази вест. Но вече сме натрупали достатъчно опит, сили и знания от първоизточниците, за да престъпим към реализация. Още повече, че външната действителност изисква това от нас.

От подготовка към урока, 05.10.2012

[89718]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→