Конгрес в пустинята Арава. Урок №7

У нас съществуват справедливи претенции, защото многократно повтаряме едно и също нещо, опитвайки се да се обединим. „Кога ще свърши това? Кога ще получим това, което искаме?“

Отговорът е прост: когато няма да искаме това…

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1989 г, стр. 42, „Благословия и проклятие“: Човек трябва да знае, че всяко начало в работата се нарича „ през деня“ и тази молитва, която той издига, за да го приближи Творецът към работата, се нарича „ден“.

Благодарение на нашите искания и молитви, благодарение на тези взаимоотношения, които отново и отново изграждаме между нас и Твореца, ние показваме и очистваме нашата вярна и ясна молба, докато тя не ни позволи да почувстваме духовния свят. „Молитва“ е работата в сърцето: шлифоване, почистване, подготовка. Ако поискам, ако настоявам, ако крещя, то молитвата ми е общуването с Твореца, преминала през групата и присъединила се към общата молитва. Само така можем да Го достигнем.

Построявайки всичко правилно, ние по този начин постоянно шлифоваме, почистваме, подготвяме нашите съсъди за възприятие, така че да почувстваме в тях духовното. По пътя ние изискваме: „Дай ми!“ – но постепенно преминаваме към по-фина настройка на своите желания и изисквания, превръщайки ги в отдаване, в единение с другарите. В разкриването в  единството  на универсалната форма на отдаване – Творецът, който се разкрива на принципа „ела и виж“.

Така че, малко по малко, разумът и чувствата в нашите съсъди на желанията се приближават към верните параметри, позволяващи да се почувства духовния свят. Защото той съществува тук и сега и ние сме в него, просто не го чувстваме…

Така че, молитвата  е процес, при който подготвяме нашите желания за духовното възприятие.

От 7-я урок от конгреса в Арава, 25.02.2012

[71903]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Вие казвате, че цялото ни развитие служи, за да израсне в нас съзнанието за това, кои сме ние. Кои, всъщност, сме ние?

Отговор: Първо, ние не сме животни, съществуващи в своето тяло и грижещи се само за това, как да го напълним.

Второ, не сме просто егоистични същества, длъжни да угаждат на своето его, което си играе с нас и ни тласка към различни лъжливи цели, доставящи ни само и единствено страдания през целия ни живот. Казано е: „Човек умира, без да достигне дори половината от желаното“. Тоест нито един не остава доволен от своя живот и, умирайки, нищо не взима със себе си. А сега стигаме до такова състояние, когато ще останем без нищо дори преди смъртта.

Но ние сме създания, в които има съвършено уникален потенциал, и се намираме точно на върха в природата, създала цялата Вселена и развила живота на Земята и нас самите, като следствие от този чудодеен процес. В това се и състои целта на развитието на човека.

Развитието, по добър или по насилствен път, трябва да завърши с това, всеки да постигне своята всеобхватна природа, да се отъждестви с нея и да достигне равновесие, съвършена връзка с нея – това, което в кабала се нарича „сливане“. Всички свойства на човека трябва да бъдат използвани заради отдаване, служене на силата на отдаването, както цялата природа.

И тогава ще видим към какво ни е водело нашето развитие, във формата, съществуваща още преди образуването на земното кълбо, и после, в периодите на създаване на неживата, растителната, животинската природа, а след това и развитието на човека. Всички тези форми, чак до днешния ден, когато започваме да встъпваме в новия свят, в света на отдаването, цялото минало развитие в егоизма, в света на потреблението, където сме търсили единствено, как  да получим повече – е било само подготовка за човешкото стъпало, което сега трябва да развием в себе си.

От 12-та беседа за новия живот, 10.01.2012

[72068]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Светът чака. Той още не знае, но в действителност това му е необходимо. Така че, възможно най-скоро трябва да стъпите на краката си и да се подготвите за ролята на водачи.

Днес е ясно, че правителствата не могат да контролират света. Тъй като светът не се развива вече според материалните закони – този период е приключил.

Двата свята дотолкова се сближиха, че духовната „индукция“ вече ни действа отгоре, макар и неясно. От човечеството днес се изисква правилно пробуждане – и това е ваша задача.

Но за това трябва да се обедините. Аз не мога вместо вас да настроя вика за помощ. Само започвайки действително да се обединявате с другарите, отново и отново, вие ще се „настройвате“ на желания обхват. Основното тук е спойката в едно цяло, за да се кръстоса всичко в едно. Аз няма да направя това вместо вас, защото става дума за изравняване на общите желания, обединени като скачени съдове.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71931]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Въпрос: Виждам духовния път като наполовина пълна чаша. Пълната половина е любов, а празната – омраза. Не трябва ли всеки от нас, преди всичко, да гледа пълната половина на чашата и да се впечатлява от това, което има. Може би това ще му помогне да се избави от много претенции и да напредне?

Отговор: Преди всичко, трябва да се впечатляваме от това, което Творецът прави с нас. Всъщност имаме такъв огромен кредит, който не сме заслужили – огромен тласък в напредъка, във всички възможности и условия. Главното е, че имаме желание, стремеж да напредваме – тъй като, всъщност, всичко това идва от Твореца.

Каквото и да се случи – Той няма да ни остави. Нямате представа колко добре Той работи върху нас – дори когато, на пръв поглед, ние не искаме това! Творецът прави така, че внезапно малко охладняваме към духовното, а след това отново връща желанието ни. И в резултат на това, ние сме разочаровани и крещим, критикуваме Го малко и отново го обичаме, отново сме готови да се съединим. Така Творецът си играе с нас, тъй като сами все още не правим нищо. Във всичко трябва да виждаме Неговата изкусна работа и, макар и малко, да бъдем благодарни.

От 4-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71839]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Творец - Няма коментари→

Не трябва да се срамуваме от слабостите, смятайки, че слабостите могат да охладят желанието ни за напредък. На всяка крачка има „врата на сълзите”, която се отваря само след осъзнаване на собственото ни безсилие. Та, от къде да имаме сили?… Тъй като напредъкът се извършва за сметка на допълнителната сила на отдаване. Такава сила ние нямаме, а трябва да я придобием.

Затова ако открия, че нямам никаква възможност за напредване – това е истината. И ако откривам, че нямам никакво желание да напредвам – това също е истина. И какво се случва по-нататък? Само едно: правилно обръщение към Твореца, чрез групата, за да може Той да поправи връзките между нас. И тогава се разкрива следващият етап на нашето обединение.

Човек не е способен да направи нищо сам. За колкото и силен да се мисли, колкото и уверен да се чувства, че ще постигне всичко – накрая нищо няма да се получи. Както е казано: „не вярвай в себе си до деня на смъртта си”.

Затова наличието на група, която постоянно да пробужда човека е задължително условие. И затова, ако хората не знаят как да напредват и се отчайват – като правило, е виновна гордостта, поради която човек не може да получи подкрепа от групата.

Тук няма място за срам – над това трябва да се работи. Но всъщност, само в това е пречката. В нашата група се крие огромна сила. Както в разказа за раби Йоси Бен Кисма: той е бил велик кабалист на своето поколение, а неговите ученици са били съвсем обикновени хора. Но доколкото той е знаел как да работи с тях, то получавал от тях много сили. И това се говори за един велик човек! Още повече то засяга малките…

Затова, ако човек казва, че не получава помощ от Твореца – това е гордост. В какво се изразява тя? – В това, че той не може да се отмени пред обкръжението, да получи от него ценността и величието на духовното, да усети силата на Твореца, която му помага.

Затова няма за какво да се оплакваме от пречките. Казано е: „В тъмнината плаче душата моя”, т.е. в укритие, в тъма. Да плачеш – е добре, но всичко зависи от това, за какво се плаче: не затова, че няма помощ – помощ има. Трябва да се плаче за това, че заради собствената си гордост, аз не съм способен поне малко да се прегъна пред другарите, пред Твореца и от тях да получа помощ.

От 4-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71614]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

За да се стигне до пълно отчаяние, е необходима също помощ свише. Самите ние не сме способни на това. Велико нещо е да усетиш предела си: до тук съм аз, а от тук нататък – вече не съм аз. Само Творецът може да даде знака,  мярката – границата между Него и човека.

Прибягваме към всевъзможни действия и хитрини, докато изведнъж не стигнем до отчаянието, виждайки в него онова, което се нарича, „пръст божий”, т.е. знак отгоре. Баал а-Сулам пише, че няма по-прекрасен миг за човека, от онзи, когато той се отчайва от своите сили. Тъй като това състояние му се дава от Твореца и по-нататък няма какво повече да се прави.

Събирали сме малките си усилия, още и още – а след това ги получаваме едновременно, вече акумулирани в едно цяло. Не слагаме усилията в някаква кутийка – те се събират в общ съсъд и техният резултат идва от Твореца. Кога ще се случи това – никой не знае. И затова изходът от Египет се става набързо и в тъмното.

Като се стараем да дойдем до единство, ние започваме да работим върху него – всички заедно. И тогава, внезапно се открива силата на отчаянието, отблъскването и безсилието. Отчаянието ни довежда до искане – трябва ни помощ за обединение. И ние крещим. След този крясък се разкрива помощта отгоре.

По такъв начин, не е възможно да отидем при Твореца, ако не сме се отчаяли вътрешно, извършвайки съвместно усилие. Тъй като Творецът е Сила, разкриваща се именно в съвместните усилия и в сътрудничеството. В отделния човек няма Творец. Висшата светлина може да присъства единствено в поправения, донякъде, съсъд, а отделният човек е „отчупеното парче” от цялото.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71964]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Ако няма съгласие в кабалистичното общество, то как да предадем съгласието на външния свят?

Отговор: От една страна, това е вярно. Но от друга страна, е необходимо да направим нещо. За това и природата ни е дала такава възможност. Творецът специално ни тласка към възпитателния процес.

Това може да се види и в семейството, когато двама млади искат да се оженят. Те още нямат много ум, но когато се роди дете и те станат родители, в тях постепенно идва и отговорността, породена от необходимостта и от други обстоятелства. Така че, те порастват и стават възрастни. Човек, който няма деца, си остава дете.

Затова, ако разпространяваме нашите материали във външния свят, то ще израстнем ние самите, а иначе – не. Само заради това ни е дадена работата по разпространението. Именно тя ни издига.

В науката Kабала учим, че ако не разпространяваме, можем да бъдем само в малкото състояние – катнут. Ако разпространяваме и чрез нас светлината преминава към другите, тогава достигаме до голямото състояние – състоянието гадлут: светлината хохма, светлината на мъдростта. Така че, във всяко състояние – каквото и да е то – не ни остава нищо друго освен задължително да правим разпространение.

От виртуалния урок, 12.02.2012

[71622]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Когато се включваш в общото действие, чувстваш единство с другарите, дори в мислите си, но винаги в последния момент нещо не достига, като че ли последната капка усилие. Как да получим тази последна капка, за да стигнем до общия вик, за да отворим сърцето си веднъж и завинаги?

Отговор: Тази последна капка е точно точката на раждане, точката на изхода от Египет – от своето его. Точно затова е най-трудната. Човек е готов да върви почти до самия край, а след това вижда пред себе си непревземаема стена, която е неспособен да преодолее. И изведнъж в него се появяват хиляди оправдания, като че ли му говори злото начало: „Трябва да уредиш още това, онова, още не си научил целия ТЕС, не знаеш наизуст всички статии от „Шамати“, толкова много трябва още да направиш…“ И същото се отнася и до другарите му.

Там, където действително идваш до точката, в която сега е необходимо да разбиеш егото си и да се съединиш с другарите си, да създадеш точка на сцепление между теб и тях – тук ти не си способен на това. Да създадеш точка на сцепление означава, че капка лепило ще падне сега върху връзката между вас и ще ви слепи заедно, в едно сливане. „Не! Само това не!“ – в последния момент ти изведнъж се отдръпваш назад.

И тогава ще помогнат само общите усилия. Затова молитвата на личността не помага. Молитвата трябва да бъде обществена, когато ти молиш за другарите си, а не за себе си и цялата група или по-голямата нейна част молят заедно.

А ти говориш за личните си усилия. Можеш да разказваш за тях още хиляди години – и нищо няма да ти се случи. По същество посоката е ясна и позната, но тя е неправилна, защото в крайна сметка ти не се грижиш за съединение с другарите.

От 3-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71426]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал a-Сулам, ”Шамати”, стр.26 – ”Бъдещето на човека зависи от благодарността му за миналото”: Казано е: ”Велик е Творецът и нищожният ще Го съзре”. Тоест само нищожният може да види величието. Буквите на думата „якар“ (скъп) са подобни на буквите на думата ”якир” (познат) и това показва, че доколкото е скъпа за човек една вещ, толкова той оценява нейната значимост (величие).

Защото той се възхищава само от степента на нейната значимост, и възхищението го довежда до усещане в сърцето. И според оценката му, доколкото той знае, разбира и осъзнава важността – с такава мяра се ражда радостта в него.

За да усетя реалността, в която се намирам и която засега не забелязвам, трябва да развия чувствителност, усет към нея. Така постъпваме и в други подобни случаи, тъй като законите са вечни.

С когото и с каквото и да работя – метал, дървесина, пластмаса, хора, животни или растения – постепенно започвам да усещам материала, с който работя. Колкото е по-важен той за мен, толкова повече се интересувам от него, прониквайки с усет в неговите свойства. Сега и най-простото парче дърво може много неща да ми разкаже, независимо, че за външния човек то дори е незабележимо. Всичко зависи от моята привързаност ,от важността, която му предавам. И така е във всичко.

Истински майстор е оня, който цени материала, с който работи, цени своята професия и благодарение на това вижда цялата палитра на нейните преимущества. По-рано е бил като всички, но сега, влагайки усилия за опознаване на материала, става специалист и различава в него хиляди страни и оттенъци.

Точно така е и в духовното. Проблемът е само един: ако в нашия свят предварително виждаме с какво си имаме работа, а след това проникваме в подробностите, то в духовното работата не е така. Там няма да се добера до ”работния материал”, ако не развия специален сетивен орган. В нашия свят изучавам онова, което първоначално виждам, а в духовния трябва първо да развия в себе си възприемчивост и чак тогава да усетя предмета, за да мога по-късно да го изследвам и да работя с него.

По такъв начин, осъзнаването на важността изпреварва всичко останало. Отначало трябва да предадем важност на духовния обект – и чак след това го откриваме. Защо в нашия свят това не се изисква? Защото тук моят подход към ”снаряда” е егоистичен: аз ценя онова, което виждам. От друга страна, в духовното трябва първо да възвися обекта в своите очи, да му предам важност и ценност. В този случай, аз прониквам в него с особено отношение, с  изострена чувствителност. Започвам да го усещам не от прага, а още зад вратата, от скритото състояние. А след това, когато той започва да се проявява, аз го изучавам и се свързвам с него.

От 5 – я урок от конгреса в Арава, 24, 02.2012

[71880]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгреса в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Какво е най-малкото усилие, което всеки трябва да направи, за да разкрие сърцето си и накрая да отвори този вход към духовния свят?

Отговор: Аз трябва да включа всички в сърцето си – това е първата и основна мисъл. Ти можеш да обмисляш това, ако искаш, или да си останеш само с усещането. Всичко зависи от това, как работиш – в сърцето и в разума. Възможно е да не искаш да излизаш извън усещанията – това зависи от човека. Например, на мен, тъкмо обратното, помага ми, ако прибавя разум – с това усилвам своето усещане.

Събирам всичко в сърцето си, спомняйки си, че цялата вселена се намира вътре в човека, и човек включва в себе си целия свят. И затова включвам в сърцето си всичките си другари, тъй като за сега не съм способен да обхвана целия свят.

Ако имам стремеж към тях, то без съмнение, те също се устремяват към мен. Дори не трябва да говорим за това. И тогава започвам да усещам, че те наистина всичките се намират вътре в мен – с едно дума, сякаш майката усеща децата си вътре в себе си.

Така достигам до вярното възприятие на реалността, която цялата се намира вътре в мен. Баал а-Сулам пише, че цялата картина на света възниква в задната част на мозъка ни, и ние усещаме целия свят в своето сърце. Не съществува никакъв свят, извън моето усещане.

Моето сърце – това е Малхут на света на Безкрайността, а ако аз включа в себе си всички, то ще стана Адам Ришон, и в мен ще се прояви картината на Твореца. Моят материал ще приеме формата на Адам, а когато в него се облече формата на Твореца, това ще се нарече сливане на творението с Твореца, или съединението на Зеир Анпина и Малхут.

От всички страни аз получавам потвърждение, че всъщност повече нищо не трябва, освен да поберем цялата реалност вътре в себе си. А започвам от работата с другарите, защото тогава можем да се влияем един на друг и да си помагаме.

Първото разкриване на сърцето зависи от онова, доколко аз изведнъж разбирам, че нямам друг избор. Вече напълно съм се отчаял и съм вдигнал ръце, виждайки, че нищо не съм постигнал. Убедил съм се, че нямам никаква друга възможност да постигна източника на живота, да постигна смисъла му. И затова съм готов да се разкрия.

Независимо, че можеш да решиш, че още не си проверил всички възможности. Човешкото его винаги го убеждава, че той все още може да опита сам да постигне успех по някакъв друг начин. Само в резултат на пълно разочарование, човек стига до съгласието да се обедини с другарите.

Това е последното, което ми остава. Ако се разочаровам от всичките си занимания, ако съм получил отрицателен резултат от всичките си опити за успех – само тогава се съгласявам поради липса на изход, от отчаяние и силен натиск. Все едно, новороденото да бъде радостно да остане в утробата на майката, но тя го натиска и го изхвърля навън. Независимо, че то не иска да излиза навън!

Вие може да си мислите, че синовете Израеливи са искали да напуснат Египет? Те дори и в пустинята крещели, съжалявайки, че са напуснали Египет, където са имали всичко. Никой не иска да се ражда в духовния свят, защото ние всички сме – егоисти. Това е много тежък преход, и затова той е толкова тесен (цар) и се нарича родилни мъки (цир, царот).

Разказва се, че бременната ламя отива високо в планината, и докато не се появи змея, който жали за нея – тя не може да роди. Змеят – това е най-страшния егоизъм. И докато той не се разкрие в човека, той не е готов да се роди.

От 3-я урок от конгреса в Арава, 24.02.2012

[71428]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→