Конгресът „Зоар – 2014“. Урок №1

„Книгата Зоар е трябвало да бъде скрита дотогава, докато в края на дните не дойде последното поколение, и тогава тя ще се разкрие“. (Раби Йешая Алеви Гурвиц)

За тези забрани за изучване на кабала са говорили много кабалисти: великите средновековни кабалисти: Авраам, Азулай, Ари, и всички кабалисти свързани с тях: Рамак, Рамхал, Рав Хаим Витал. Ари бил кабалистът, който е подвел финалната черта под всички процеси на изгнание, които го завършват.

След него вече започва времето на Месията. Но това е цяла епоха, която постепенно се разгръща по стадиите 0-1-2-3, а в наши дни вече се намираме на входа на 4-тия, последен стадий – непосредствено в периода на Месията. Затова целият свят преживява падение, а науката кабала започва все повече да се разкрива.

До времето на Ари книгата Зоар е била скрита. Тя не много се е открила благодарение на вдовицата на Раби Моше Де-Елион, но само благодарение на Ари сме се удостоили да разберем какво е написано в нея. Затова отмерваме епохата на Месията от времето на Ари и нататък.

„Месия“ означава, че със своята работа можем да притеглим (лимшох) светлината, възвръщаща към източника, да създадем „възбуждане отдолу“, да изразим своето желание, което се издига по всички степени и притегля към нас светлината, която поправя отношенията между нас. Тогава започваме да усещаме, че вече не се намираме в нашия свят, а действително влизаме в духовния свят.

Всичко това се изяснява във връзката между нас. Ако тази връзка се усъвършенства, стане правилна, то съответно започваме да усещаме себе си намиращи се в духовните светове и издигащи се все по-високо по 125-те степени.

„Доколкото в бъдеще народът на Израел е осъден да вкуси Дървото на Живота, което се явява книгата Зоар, то с негова помощ той ще излезе от изгнанието по милосърден път“. (книгата Зоар, Глава Насо, п.90)

Ако усърдно се занимаваме с книгата Зоар, то, разбира се, ще излезем от изгнанието по милосърден път. А ако не, то ще се случи както е написано: „Ще поставя над вас такъв цар като Аман, който ще ви застави да избягате от изгнанието не по своя воля“. Тоест имаме възможност да излезем от изгнанието по добрия път: пътя на Тора, светлината, възвръщаща към източника, специално предназначена за поправяне на злото начало.

Ако знаем как правилно да изучаваме книгата Зоар, то ще притеглим към себе си обкръжаващата светлина и ще се освободим от изгнание, т.е. от безпричинната ненавист и това временно усещане на нещастно съществуване в този свят. Всичко ще се измени за сметка на нашето съединение.

Можем да извършим същото това изменение по мъчителния път на страданията, който е много тежък и дълъг. Но привличайки към себе си светлината, ние се движим по много кратък, лек и приятен път.

От 1-ви урок на конгреса „Зоар – 2014“, 05.02.2014

[127127]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Зоар, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес „Зоар – 2014“. Урок №4

Науката кабала описва творението, започвайки с нивото на Безкрайността (Ейн Соф). В нея има всичко, и именно тя съществува по отношение на Твореца. В Безкрайността има светлина и съсъд, пребиваващи в чудесно единство: те са равни, поддържат се и се формират един друг – така че няма светлина без съсъд и съсъд без светлина. И това е тяхното постоянно състояние (Const).

А по-нататък, за да придадат на съсъда, създаден в Безкрайността и пребиваващ в постоянно единство с Твореца, осъзнаване и разбиране на собственото състояние, са били създадени петте свята-скривания: Адам Кадмон (А”К), Ацилут, Брия, Ецира и Асия (АБЕА).

И най-долу, откъснат от всички светове, лежи този свят – където сме ние с вас. Напълно изключени от духовната система, ние абсолютно не разбираме къде се намираме и какво става в тази система.

Бариерата над нас се нарича “махсом”. Тя и определя тази реалност, в която всички ние се раждаме и живеем – текущото стъпало на развитие, вървящо от поколение на поколение.

Единната светлина на Безкрайността напълва целия този съсъд на Безкрайността. Те са едно цяло. А на нас светлината на Безкрайността ни въздейства във вид на обкръжаваща светлина (ор макиф – О”М), която и  ни пробужда към развитие. От нея ние зависим и с нея трябва да се учим да намирам общ език на дадения етап.

Трябва да знаем как да предизвикваме върху себе си нейното въздействие, как да се сближаваме с нея, благодарение на какви действия тя повече или по-малко ни влияе. Трябва през цялото време да се “заиграваме“ с нея, да се излагаме на нея. Както човек излага на слънцето части от тялото си, за да придобие тен, така и ние трябва вътрешно да действаме.

Ние още не знаем как да се приближим максимално към въздействието на светлината, а между другото то е винаги положително, носи ни винаги благо и щастие във всеки смисъл – истинско пълно изобилие. Но за нас това все още е обкръжаваща светлина, защото ние не и съответстваме по своето вътрешно свойство.

Гостът на Твореца трябва да бъде подобен на Хазяина. Хазяинът го обезпечава с всичко и желае единствено да дава, още и още, а гостът се срамува, не е по силите му да понесе това. Тогава се съкращава и казва: “Първо, трябва да преустроя себе си според същия канон и да извърша ответното отдаване за Теб. Едва така и само в тази големина ще мога да получавам благо от Теб“.

Така получаваме от Твореца вътрешна светлина – спрямо това, колко можем да Му дадем. И това е възможно само в отношенията с този, с когото се обичаме. Облагодетелствайки любимия, аз се наслаждавам от своето отдаване, както майката, грижеща се за своето дете. Отдаването е признак за любов и затова, ако ние съответстваме на любовта, която очакваме от Твореца, ще я усетим.

Как да достигнем това? Как да станем гост, който умее да отвръща с взаимност на Хазяина? Как да се науча на отдаване, как да разбера какво е това? Сега аз не знам това и целият съм потопен в себелюбие, в получаване заради себе си.

За тази цел единствено мога да се възползвам от тази подготвителна база, която е заложил духовният съсъд на въздействието на светлината. Тогава съсъдът се е разбил на части, за да разкрие до каква степен се различава той от Хазяина: “Искам да проявя всичкото свое зло, защото само така ще успея някога да Ти се уподобя“.

В началото, в света Адам Кадмон е станало “разпределяне“ на светлината НаРаНХаЙ, а на съсъда: на КаХаБ-ЗОН. А след това, между световете А”К и Ацилут е станало разбиване на съсъдите. И тогава големият единен съсъд се е разделил, раздробил се на многобройни части, всяка от които затворена в себе си, в собствения егоизъм, в желанието да получава за себе си. Затворена така, че не е готова и не е способна да почувства какво е това “ближен“, а чувства само това, което се случва в нея самата. Такава е сега нейната природа.

Всички тези милиарди съсъди са се спускали, докато не паднали в този свят и от тях се е образувала нашата Вселена. А по-нататък нейната материя започнала да се развива вече отдолу нагоре. В хода на този процес е възникнало и се е сформирало Земното кълбо, а на него – флората, фауната и човешкият род.

Така е станало развитието в нашия свят: падналите отгоре искри започнали да се съединяват една с друга в натрупана материя, в звезди и планети, в галактики и мъглявини, а после на Земята – в различни видове растителна и животинска природа, към които се отнасяме и ние. Ако по-рано е ставал процес на разпад, предизвикан от разбиването на съсъдите, то сега става дума именно за съединяването на вещества, материали. Съсъдите са паднали и са започнали да се свързват.

(още…)

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Как може във всяко действие да разкриваш Твореца? Защото имаме лични желания, желания на обществото, желания на групата… Как да се насочваме правилно всеки път?

Отговор: Когато започвам да изучавам науката кабала, този свят все още е властващ върху мен. Пътуването с автомобила или автобуса, работата и дома, банката, пощата, хората, местата, новините, радиото и телевизията, интернетът, с цялата му лутаница… Целият съм пропит от този свят.

Кабала донася със себе си проблеми и целта им е да създаде празнота, да освободи място, да ме стресне, да формира в мен част, някак не отнасяща се към този свят. И макар и засега объркан в нея, не умея да се спогаждам с нея, но в нещо вече се отделям от този свят – не че не завися от него, но все пак, не съм му подвластен автоматично. Тук той не е всесилен, тук е лишен от това всемогъщество, което притежава над всички.

В обичайния живот всичко е „хванато“: човекът, растящ в джунглата, се държи по съответния начин. Същото се отнася и за „градската джунгла“ – така или иначе светът властва над него, формира го още от ранни години.

Така че, за да ми се предостави възможност да погледна на нещата по-обективно, по-независимо, трябва да се „раздвижа“, да освободя в себе си място за друг ракурс. И това отнема много време.

Мога да го съкратя, като изградя връзката с групата. Защото, ако съм тясно свързан, споен с другарите, то могат да ми изпращат повече удари, „разтърсвания“ и с това по-бързо напредвам по пътя. Но това вече не са беди от обичайния живот, а удари, именно по тези връзки, които аз укрепвам. Съответно, ако вместо на връзките в нашия свят, акцентирам на връзките с другарите по група, то тук и изпитвам повече удари, тук и ще набера повече опит.

Така съкращавам времето на пътя, пренасяйки бедите от вън – вътре, правейки ги по-качествени. Защото без тях, все пак няма да се мине, но тук те стават целенасочени.

Грижейки се за групата, за своите взаимовръзки с другарите, за отношението си към ученето и разпространението, извеждам всичко това на преден план. И тогава гледам на света вече по-обективно или сякаш „отстрани“ – ръководейки се не от предишния опит, а от новите впечатления. Сега гледам на ставащото през призмата на принципа „Няма никой, освен Него“, през груповите детайли на възприемането и виждам всичко по противоположен начин.

Но това става постепенно. Първо, по малко пренасям света на „чашата на заслугите“, с други очи гледам всичко, било то семейство, дом, учене, другари, работа, банки, учреждения, поликлиники, обучението на децата… Чувствам, че всичко това е единен комплекс, моят свят, появяващ се в моите съсъди-желания. Във всичко това трябва да се вижда само единното висше управление, изискващо от мен същото единно отношение към всичко.

Така, цялата тази картина за мен става мястото на срещата с Твореца. Той създава всичко и във всеки детайл на света откривам Него.

Това е много желано разбиране, до което трябва да стигнем, колкото се може по-бързо, за да можем оттук и по-нататък да се заемем със стадия на духовното зараждане.

От урока по „Предисловие към книгата Зоар“, 13.02.2014

[127405]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Всеки проблем може да се излекува с помощта на съединението между нас. Това се изяснява от анализа на разбиването. Тъй като преди него е съществувало едно желание с един екран. Но тъй като то поискало да получи повече от онова, което е било възможно заради отдаване, общата душа не издържала на тази голяма светлина и се разбила.

Тя се разпиляла на малки парченца от частни желания: към пари, власт, знание във всеки един човек. Всичките тези желания загубили анти-егоистичния си екран, заради който за нас е било важно не конкретното напълване на всяко едно частно желание, а за кого работим.

Това намерение е било като общ екран над всички тези желания и свойства, обединявайки ги в едно цяло. Но след като екранът изчезнал, всяко желание, порив, свойство, станало самостоятелно във всеки един човек. Затова ние усещаме своето разбиване.

Излиза, че никой от нас не е лош сам по себе си! Цялото зло се намира между нас, независимо, че се проявява в такава форма, сякаш аз или другите сме лоши. Вътре в човека няма никакво зло. Злото е силата на нашата взаимна ненавист.

Трябва да се постараем да видим, че злото не се крие в другарите ни и не е в мен самия, а между нас. Ако се издигнем над него и се обединим, то ще поправим това състояние. Тоест моята задача е да разкрия онова зло, което виждам в себе си и във всеки, като проблем на неправилната връзка между нас.

Затова ние трябва да възприемаме личните си проблеми и собственото си осъзнаване на злото, като наше общо разкриване на злото. Тъкмо от това можем да формираме общата си молитва и да получим отговор на нея свисше, тоест да поправим общия си съсъд, да възстановим целостта му и неговото съвършенство.

Творецът ни разкрива злото с това, че малко по-силно ни осветява всички по равно. Но всеки от нас усеща тази светлина различно, затова ние долу трябва да се обединим, за да отговорим на Твореца като един спрямо Него, който е Един, сякаш това е разговор насаме – един на Един. Затова, всичките ни лични недостатъци и проблеми трябва да възприемаме като едно общо зло. Това е първата крачка към поправянето на нашия съсъд.

От семинар на единство, 19.01.2014

[125881]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Практическо обединение - Няма коментари→

Въпрос: Съединението става за сметка на всеки, който самоотменя сам себе си до нула. По какво се различава това от обичайната психология?

Отговор: Разликата е много проста: в името на какво се самоотменяме? Аз отменям себе си спрямо другите, и те –  себе си, е и какво се случва по-нататък? Това е само условие за разкриване на светлината.

За сметката на самоотмяната спрямо всички, в центъра на кръга възниква неутрална зона, на която не действат никакви егоистични сили. Това е област на общото ни желание, тъй като там се съединяваме и неутрализираме егоизма си. В тази област изграждаме новата реалност, новото пространство, в което разкриваме висшата сила.

Всички наши желания са устремени към центъра на кръга, в който има сила на желанието, съединението, самоотмяната, единството, поръчителството. От друга страна, казано е, че празно място няма – винаги присъства някакво качество, сила. Но тук в центъра няма нищо.

Място се нарича желание. А тук се концентрира желанието на всички, но то сякаш е анулирано. Защото никой от нас не желае да се ползва от своето желание, а желае само да отдава на другите. По такъв начин създаваме нова особена област в друго измерение, на друго ниво.

Започваме с Малхут, след това с Зеир Анпин, Бина, Хохма и достигаме до Кетер – ”крайната точка на буква йуд”. Тоест от десетте направени опита – йуд (числото 10), ние достигаме до ”крайната точка на буква йуд”, в която се разкрива Творецът. В това се състои  вътрешната същност на центъра на групата, в който изграждаме новия космос, ново пространство с особени свойства, благодарение на нашите усилия и самоотмяна. Там може да се разкрие висшата сила.

Затова, само след разбиването и поправянето ние получаваме средство, съсъд, в който да се разкрие Творецът. Иначе нямаше да имаме възможност да Го разкрием, тъй като в природата за това няма Негов детектор, орган за да Го усетим. Той се появява само за сметка на това, че го създаваме в такава форма: ние всички сме егоисти, но желаещи да се приповдигнем над своето его и да се самоотменим всеки относно всички. И всичко това, за да се уподобим на Твореца. Ние искаме да придобием неговите свойства, за да Му се уподобим.

По такъв начин създаваме ново състояние в центъра на групата, което се нарича ”майчино лоно”, Шхина. За сметка на взаимната самоотмяна създаваме ново пространство с нови свойства, в ново измерение, което до сега не е съществувало в Малхут на Безкрайността. Това място за разкриване на Твореца се появява само сега, благодарение на нашите усилия.

От урока по подготовка към конгреса, 02.01.2014

[124657]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Въпрос: Аз имам съмнения относно вземането на колективни решения. Невъзможно е да седиш с часове в кръга и да обсъждаш различни, случайни въпроси. Може би след такова обсъждане, решението ще се вземе от един човек? Иначе това ще отнеме твърде много време.

Отговор: Мисля, че хората ще се занимават основно с такива обсъждания в кръга. И могат да работят по един час на ден, и то не всички. А през останалото време ще търсят такива решения – как да се уподобят на Твореца, смятайки това за основно занимание и да се наслаждават от него. Все още не разбираме как е възможно това, но така ще бъде!

Това ще е смисълът на техния живот. Освен консумиране на храна и необходимата лична поддръжка на тялото, останалото време ще бъде посветено на: 24 часа в денонощието в мисли и 15 часа действие. Човек постоянно ще е зает само с  това, да създава все по-тясно съединение с другите, все по-вътрешно и по-чувствено, физически или виртуално. Докато не започнем да разкриваме, че физическото тяло изобщо не съществува и целият този свят ще ни се струва илюзия.

Всяко случайно решение ще се взема колективно. Това ще е естествено. А откъде, например, някой може да знае по-добре от останалите? Това вече и сега така работи. В големите фирми стотици участват в управлението и във вземането на съдбоносни решения. Нима могат да се вземат решения от един човек, ако онова, което до вчера ти се е виждало реално и правилно, днес предизвиква смях, или обратно.

Човек не е способен нищо да направи сам. Ако той желае да се уподоби на Твореца, то тогава, как ще работи сам? Това не е онази форма, която ни позволява правилно да се изградим. Затова днес нямаме друга възможност. Отмина времето на талантливите личности, изявените политици, икономисти, лидери. Днешният ръководител с нищо не е над другите и сам не е способен да взема решения. Всичко е в упадък. Та нали започнахме ново развитие, и то трябва да е колективно, интегрално!

Затова трябва да посъветваме всички ръководители да организират групи за вземане на решения. Това вече се случва, защото хората интуитивно усещат, че тези решения са много по-ефективни. Но сега се събират и спорят и всеки налага своето мнение. И постепенно, опирайки се на собствения си опит, ще открият, че по такъв начин не може да се достигне до вярното решение. Теоретично сякаш всичко е правилно! А на практика излиза, че не е така, не дава добри резултати.

Тогава ще им се наложи да се вслушат в нашите съвети. Че групата трябва да изяснява въпросите без да спорят помежду си, а само отменяйки се относно центъра на групата, изяснявайки мнението на висшия. Там трябва да присъства Творецът, който трябва да ни даде крайното решение. Това ще означава, че нашето решение е интегрално.

За такова обсъждане са необходими десет човека. Затова в органите на държавното управление има всевъзможни комисии, парламенти. Хората дори от егоистична изгода вече са разбрали, че цялата власт не може да се даде в ръцете на един човек, както някога, когато са имали Цар. Необходимо е съединение; дори нека то да е егоистично, или духовно.

От урока по подготовка към конгреса, 02.01.2014

[124736]

Filed under: Възпитание на децата, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - Няма коментари→

„Поръчителство“ – това е уникално средство, за сметка на което ние обединяваме желанията си в едно, независимо, че то включва всичките ни съставни. Тъй като всеки е дошъл поради еднаква цел, по същата причина се е отказал от собствените си интереси, работейки само за общото благо. В крайна сметка, ние дотолкова се съединяваме, че започваме да губим усещането за собственото си ”аз” и вместо него усещаме ”ние”.

А ако работим по-нататък, стремейки се от усещането за ”ние” да преминем към усещането за Твореца, то и това ”ние” пропада и се превръща в ”обобщение”, в едно цяло. В зависимост от това, как се ражда това ”обобщаващо” ни цяло, ние започваме да се наричаме духовни хора. От десет човека се получава един, започващ да усеща Твореца.

По същество това е духовният съсъд, който липсва на нас и на нашето просто обединение, а само достигаме до това понятие ”Един”. Тогава ние създаваме място, качество, в което се разкрива това явление,  наричащо се „Творец”. Без създаването на такъв особен детектор ние не сме способни да разкрием Твореца, защото Той няма нито образ, нито име, а се проявява само съгласно нашите съсъди.

Съобразно с приготвените от нас съсъди: АВА”Я, ние започваме разкриването на напълванията и на практика да постигаме онова, за което ни разказват кабалистичните книги: екрани, решимот. Всичко това се реализира в нашия общ съсъд, а докато не изникне този ”Един”, ние нямаме духовен съсъд.

До понятието ”един” се достига за сметка на взаимното поръчителство. Напредъкът си можем да проверим по това, че все повече ми се удава съвместната работа с другарите, и аз все повече се вълнувам за всеки един от тях и за всички взети заедно. Нашето съединение става все по-качествено, по-градивно. Аз усещам всичките си другари и себе си като едно неразривно цяло, като много капки вода в една голяма капка.

Постоянно трябва да се работи над осъзнаването на това велико единство, да благодарим за дадената възможност да го постигнем, да ценим важността на съединението повече от всяко друго състояние. Тази точка на единство между нас и Твореца трябва да бъде над всичко друго. Така, че всичките ни усещания – групови и лични: зрение, слух – започват да минават през призмата на единството.

Аз чувам, виждам, усещам, възприемам сигналите през всичките си чувствени органи, прекарвайки получената световна картина, реалността, в която се намирам, през тази точка на единството. За мен тя е като система за отчитане, защо усещам това така, защо всичко това ми е дадено да го видя? Искам всичко да измервам, да съпоставям, да усещам всичко това през тази точка: Доколко това е добро или лошо за нея, издигаме ли я или я спускаме, какво се случва в нея?

Тази точка за мен става основна грижа. През цялото време се стремя да се прилепя само към нея. Това е моето убежище, Ноевия ковчег, обща лодка, в която ние плуваме. И ако аз се грижа за нея, то няма за какво друго да се притеснявам – непременно всичко ще е наред. Буквално проверявам лодката: няма ли някакви пукнатини, всичко ли е наред. Постоянно си изяснявам само това, както в живота си инстинктивно се предпазвам и следя за своята безопасност, наблюдавам всичко наоколо, не съм ли заплашван от нещо?

Ние неосъзнато се пазим. Само новороденото не се грижи за нищо, лежейки на ръцете на майка си. Но в зависимост от възрастта в нас се изгражда инстинкт за самосъхранение, да защитаваме живота си. Точно така трябва да се погрижим и за изграждането на новия живот извън тялото, който също се нуждае от защита. Цялото си внимание трябва да насочим натам: как да изградим убежище, Ноев ковчег.

Когато се разкрива потопа около нас, цялото това море от нечистотии, егоистични сили, натиск, тогава ще трябва да преодолеем тази заплаха, с помощта на силата за отдаване (хафец хесед) и да преминем през първия етап: да преведем своя ковчег през водите на потопа.

Тава е етапът, над който трябва да работим сега. Основната ни дейност е срещу обшия егоизъм на цялото човечество. Но трябва да разберем, че човечеството не съществува отделно от мен, а е част от мен самия, това е моята част извън групата, извън ковчега, и част от моята душа вътре в ковчега. Както по-рано съм усещал точката в сърцето си отделно от целия останал свят, така сега има група с нашата обща точка в сърцето и целия останал свят. Но този свят – това са също наши, само че външни желания, които трябва да присъединим към нас до края на поправянето, за да ги присъединим към същата онази точка и за сметка на това да израснем, да се издигнем до замъка на Царя.

Само благодарение на нашето присъединяване към целия свят ние можем да се издигаме по стъпалата на духовния свят. Колкото повече чужди желания присъединим към нас, толкова по-високо се издигаме. А по пътя си, разбира се, ще срещнем много от охраната на Царя, които ще ни спъват и връщат обратно, назад. Под техния натиск ще се свличаме надолу по планината и отново ще се катерим нагоре. Благодарение на полученото свише търпение, което зависи от преклонението пред групата и от нашето принизяване, ние ще можем да присъединим към нас по-голямо количество външни желания и така да напредваме.

В зависимост от напредъка, привързвайки Твореца към външните съсъди, ние на практика разкриваме духовните състояния, които ще ни дадат разбирането за онова, което ни казват кабалистите в своите книги. Ще разбираме вече онова, което четем, и тези книги ще станат пътеводител за нас, а не пречка. Четейки книгата съответно с текста ще разкриваме в себе си буквите за работа и сами ще преминаваме през тези разкази.

Независимо, че всички състояния са описани от много висока точка на нашето поправяне или близко до него стъпало, но ние приблизително някак си ги усещаме. Тъй като всяко състояние има по 10 сфирот и в много слаба форма преминават през всички явления. Така, накрая започваме да разкриваме описаното в кабалистичните книги.

От урок по подготовка за конгреса, 03.01.2014

[124822]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Пътят за излизане от кризата (егоизма), т.е. методиката за интегрално образование, се състои от девет пункта, „спирки“, урока.

Първи етап: запознаване с понятието поръчителство, където се разяснява, че единството е прекрасно.

Втори етап: съпротивлението на егоизма се преодолява с помощта на силно обкръжение.

Трети етап: изясняване на центъра на групата, ”така наречената малинова топка”.

Център на групата – това не е просто доброто отношение към другарите и готовност да им се помогне. ”Малинова топка” означава, че аз губя напълно личното си отношение към всеки. Тоест, всички ние сякаш се освобождаваме от външните си обвивки, кожа, плът, кости, от всички вътрешни вродени свойства на характера, оставяйки само искрата, духовния ген, решимото. От всеки остава само това решимо, т.е. неговата вътрешна същност, стремежа за съединение.

Преставам да виждам лицата. А ако ги виждам, то трябва да работя над себе си, за да не остане нищо. Мой другар се нарича неговото решимо и неговия стремеж да достигне до обединение. Само това се явява духовна част: разкритото разбито решимо и усилието на другаря, независимо от това решимо, да достигне до съединение, т.е. да го върне към поправената му форма.

Затова сега не виждаме нито лица, нито характер, пол, никакви форми на поведение и навици на всеки. Ако аз и до сега забелязвам различията в отношенията на другарите един към друг, то това не е група. В групата всички са равни, т.е. не намирам никаква разлика между тях. Виждам всички другари като решимот в усилие да постигнат съединение.

С това започва третият урок ”за малиновата топка”. А завършва с това, че всички се съединяват заедно в едно, единно понятие, издигат се над себе си, достигат единство и вътре в него откриват решението, което преди не е имал никой от участващите. Това се нарича висш, ”обобщаващ фактор”. Това вече е такъв напредък, при който Кетер на нисшия се превръща в Малхут на висшето стъпало.

Това състояние се нарича малинова топка, в което са се разтопили всички искри (решимот) и са се слели, като много капки в една по-голяма.

Гледах веднъж репортаж от орбиталната станция в условия на безтегловност, където е станало някакво изтичане. Космонавтът подлага кофа, а когато изхвърля течността от нея, то тя изкача от кофата като една огромна сферична капка с диаметър около 50 сантиметра, която се удържа от повърхностното напрежение и от силите на молекулярното взаимодействие, свързващо всички молекули.

Същото трябва да наблюдаваме в нашата малинова топка. Ние се намираме в безтегловност, отменяйки всички външни сили и изграждаме единен балон на единството. От това се подразбира, че трябва да го поддържаме непрекъснато. Тъй като постоянно изникват някакви пречки за това единство. Ние се борим за своето единство, защото желаем да продължим да живеем, тъй като ”малиновата ни топка” е началото на нашата духовна стълба.

От урока по подготовка към конгреса, 01.01.2014

[124588]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Поправяйки себе си, ние приемаме формата на Твореца. Отдаването, което придобиваме е Неговата форма. За това е казано: ”По Твоите действия ще Те познаем”. Променяйки се, започваме да Го разбираме.

От друга страна, ако искам да разбера Твореца, без вътрешни промени в себе си, то се наричам ”философ”, което в кабала се явява отрицателна характеристика. Тъй като ”философите” искат да постигнат висшата, Божествената мъдрост, не променяйки себе си. Така и маймуната може да подражава на човека, преструвайки се, че е толкова умна, но все пак, си остава маймуна, с други думи, не се издига от животинското стъпало на стъпалото на човека.

Можем да постигнем духовното, само чрез подобието по свойства. Ще извърша определени действия и посредством тях ще придобия формата на подобие на Твореца. По-нататък, ще извърша такива действия като Него, спрямо останалите създания и от това ще започна да разбирам, да Го усещам, според простия принцип: ”Възлюби ближния като себе си”. С други думи, опитай и ще видиш себе си на Неговото място.

И така, желанието за получаване, създадено от Твореца, претърпява всевъзможни промени, докато творението не се извиси над себе си, получавайки съкращението (цимцум) на своето желание за самонаслаждаване. Вместо егоистичното намерение, то получава алтруистично, заради отдаването към ближния. И тогава работи изцяло в това отдаване, в резултат на което, желанието за получаване, като че ли се превръща в отдаващо, с което се уподобява на самия Творец.

По такъв начин, макар и творението да не променя своята базова природа за получаване, то чрез намерението може да работи за отдаване.

Но тук възниква въпросът: пред кого, спрямо кого може да се работи по такъв начин? Какво мога да дам на другите? Способен ли съм аз, със своята природа за получаване, да отдавам реално на някого? Като идея е невъзможно и въпреки това, го постигам. Как? По какъв начин, аз наслаждавам някого?

Действително, сега извършвам отдаване към другия, когато той ме обича. В такъв случай, умеейки само да получавам, аз тъкмо с това му доставям удоволствие. И затова, отначало поставям на себе си съкращение и за себе си не получавам нищо, докато наистина не получа заради  него това наслаждение.

Само така мога да извърша отдаване.

Което означава, че отдаването е възможно само между обичащи се: между нас или между нас и Твореца. Ако единият не обича другия, то между тях е невъзможна правилната комуникация, връзката наречена ”отдаване”.

И така, като не притежаваме желание за отдаване, ние използваме намерението за отдаване. Каква полза имаме от него? Работата е в това, че аз зная: той ме обича и получавайки, аз ще му донеса благо. Така действа това: винаги в една посока – в мен, но с намерение за него.

Въпрос: Но ако аз мога да отдавам само на онзи, който ме обича, тогава, какво е това любов?

Отговор: Връзката между съсъдите, желанията е възможна, в степента на подобието между тях. Тя може да се изгради на принципа: ”Не прави на другия това, което е ненавистно за теб” или на принципа: ”Възлюби ближния, като самия себе си”. Други форми за връзка не съществуват.

Защо първият вариант също се смята за връзка? Защото при това сякаш съблюдавам някакъв неутралитет към ближния над своето желание за получаване, ограничавайки всичките му пластове и работейки над тях в отдаване, заради отдаването. Тази работа се провежда също на духовните стъпала.

От друга страна, истински съм способен да отдавам при условие, ако обичам някого. Но тогава се изяснява, че няма какво да давам. Истинското отдаване не е основано на изгодата, както в нашия свят, а идващо от сърцето, от съкровеното желание е възможно, само ако го обичам, а той обича мен. В такъв случай аз мога да получавам и така да му доставям удоволствие.

Как, все пак, давам израз на неговото наслаждение? С това, че му позволявам да получава и по такъв начин да доставя удоволствие  на мен.

Този механизъм действа противоположно на нашата логика. Ако аз обичам другия, то му предоставям възможност да получава. Аз не му давам изобилие, то и така съществува, аз именно, предоставям възможност да получава и тогава се наслаждавам от това.

Излиза, че всъщност, аз затварям и отварям неговия съсъд за получаване. Тъй като, ако пред него не проявявам любовта, той няма да може да получи. Да получи не от мен, а принципно – той няма да има на кого да отдава.

Представете си, че двама се обичат взаимно и нито един не желае нищо за себе си. Тогава, какво ще дам на любимия? Своето наслаждение. Наслаждавайки се сам, аз наслаждавам него. При това самият аз, нищо не получавам освен това, че той се наслаждава от това.

Все едно, съм дошъл на гости и за мен е подредена разкошна маса. Аз съм страшно гладен, но правя съкращаване и едва след това съм свободен. За това е казано: ”сред мъртвите – свободен”. Моето желание за получаване е съкратено, ”мъртво” е и сега мога да уредя връзката с любимия – в степента на любовта, която усещам от него и собствената си любов към него. В зависимост от нашето подобие, аз мога да се храня за негово удоволствие. Всички наслаждения са в него, както е казано: ”В Него ще се възрадва нашето сърце”. Същото се случва и от негова страна. И затова нашият съсъд е безграничен.

От тук разберете, че истинското духовно условие може да се осъществи само при получаване, заради отдаването. А дотогава, ние само въвеждаме поправяне, за да постигнем това. Аз използвам съсъдите на желанието за получаване, но наслаждаването, в степента на своята любов, аз усещам в любимия. А иначе в мен няма никакво наслаждение.

Ето защо ни е необходимо поръчителството – то ни дава съсъда за усещането на наградата.

От урок по ”Предисловие към Книгата Зоар”, 30.12.2013

[124423]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Баал a-Сулам, „Предисловие към Книгата Зоар“, п.5: Tрябва да гледаме в края на действието и тогава ще можем да разберем всичко. За това е казано: ”Не показвай на глупака незавършена работа”.

Ние не познаваме себе си, не познаваме творението като цяло и онзи процес, през който то трябва да премине. А особено не знаем, не разбираме и не можем да си представим целта.

Така, може ли в такава ситуация да правим някакви изводи, да достигнем до някакви решения, да изкажем някакви мнения за това, кои и какво сме ние, къде се намираме и под чия власт действаме? От случващото се, нищо не е разбираемо за нас.

Затова подходът трябва да е друг. Преди всичко, за мен не е важно, какво знам и какво не знам, кое разбирам и кое не разбирам в мащабите на вселената. Така или иначе, съм потопен в неразбиране и неизвестност. Но ако искам да отсъдя трезво и да вървя по правилния път, то за мен е важно да зная, точно какво трябва да правя. ”От действията Твои, ще Те познаем.” – така е формулиран този принцип.

Подобно на малките деца, сякаш разпиляващи се в много действия, ще постъпим по аналогичен начин и ще се учим на това. Главното е, какво да правя сега, за да раста. Ето, какво трябва да зная, ясно осъзнавайки, че докато разумът ми не се увеличи, няма да успея да обхвана с поглед  творението.

Затова сега не го разбирам. Докато моето усещане не се разшири, не мога да побера в себе си тази реалност, да формирам вътре в нея модел, за да ми стане понятна. Преди всичко, съм задължен да осъществя определени действия и да натрупам опит.

Знаем как се случва това. Постъпвам на нова работа, не разбирайки още нищо от нея, но започвам да опитвам – малко тук, малко от там, отново и отново, докато не уловя връзката на нещата, тяхното съчетание. Постепенно, започвам да ги усещам и целият им комплекс става моя част, на каквито и да са нива от творението това да се случва. Неговите части навлизат в мен, аз ги усещам, разбирам ги, представям си принципите на тяхното действие. С една дума, съставен съм от онези неща, които изучавам отвън. Така, човек ”програмира” самия себе си, по образеца на творението, което изследва.

Означава, че ”не трябва да се показва на глупавия незавършената работа”. Тъй като, от това ще си направи погрешни изводи и ще навреди на себе си. Ето защо Книгата Зоар, толкова време е била скрита за света. Ето защо, кабалистите са се прикривали. Всичко е, за да не отбиват човека от пътя, да не му поставят „спънка“, във вид на препятствие, което няма да види, защото е сляп. Отначало, на слепия трябва да му се дадат инструменти: палка, куче – водач или някакви съвременни технологии, позволяващи да му предават дори визуални усещания. Така и на нас, ни се предоставят специални средства за движението напред.

И затова не можем да предявяваме никакви претенции за недостатъците на разкриването. Единствената възможна претенция е за недостига от поправянето и тя трябва да е обърната към самия човек. Тъй като, щом Творецът го е довел в група, е поставил ръката му на добрата съдба и е казал: ”Вземи това за себе си” – по-нататък зависи от него. Ако вземе – вземе, а ако не – не.

От урок по ”Предисловие към Книгата Зоар”, 29.12.2013

[124102]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→