Човек не може да оцени истинското си състояние и да определи дали е в състояние на духовен подем или обратното – в духовно падение.

Понеже той може и да чувства, че е в духовно падение, но всъщност с това Твореца иска да му покаже неговото истинско състояние, че без самонаслаждение той не е в състояние да направи нищо и веднага изпада в униние или дори в депресия или гняв, защото тялото му не получава достатъчно наслаждение от такъв живот.

Но всъщност това е духовен подем, тъй като човек по това време е по-близо до истината, отколкото преди, когато просто се е чувствал добре като дете на този свят.

Затова е казано: увеличаващият разума увеличава скръбта. И обратното, когато той мисли, че е в духовно извисяване, може би е във фалшиво състояние на обикновено самонаслаждение и самодоволство.

И само този, който чувства Твореца и единствено неговата власт над всички създания, може правилно да оцени състоянието, в което се намира.

Изхождайки от казаното по-горе не е трудно да се разбере, че колкото повече човек се движи напред, работейки над себе си в опити да поправи собствения си егоизъм, колкото повече усилия полага, толкова повече с всеки опит, с всеки изминал ден, с всяка премината страница, се разочарова от възможността да постигне нещо.

И колкото повече се отчайва в опитите си, толкова повече са неговите претенции към Твореца с искане да го спаси от тази черна бездна (затвора на желанията на собственото тяло), в която усеща, че се намира.

И това се случва до момента, когато опитвайки всичките си възможности, правейки всичко, което е по силите му, човек не се убеди, че не е в състояние да си помогне, че само Твореца, единственият, който създава всички тези препятствия, може да направи така, че човека да бъде принуден да се обърне към него за помощ, да иска да намери връзка с него.

И затова молбата трябва да дойде от дълбините на сърцето, което е невъзможно, докато човек не премине през всичките си възможности и не се убеди, че е безсилен. Едва тогава той е способен на молба, идваща от дълбините на цялото му същество, която се е превърнала в единственото му желание, тъй като е убеден, че само чудо свише може да го спаси от най-големия враг – собственото „аз“. Само на такава молитва отговаря Твореца и заменя егоистичното сърце с духовно, „каменното сърце с живо сърце“.

И докато Твореца не го поправи, колкото повече напредва човека, толкова по-лош става в собствените си очи и усещания. Но всъщност той винаги е бил такъв! Просто вече разбирайки до известна степен свойствата на духовните светове, той все повече чувства колко е противоположен на тях в своите желания.

Но ако човек, въпреки чувството на умора и безнадеждност в опитите си да се справи със собствени сили със своето тяло, както и след като е направил всички изчисления и не вижда изход от собственото си състояние, все пак може с усилията на разума, с осъзнаването на истинската причина за тези чувства, да създаде в себе си оптимистично и радостно настроение, свидетелстващо за това, че той вярва в справедливостта именно на такова устройство на света и в добрината на Твореца, то с това той става духовно подходящ за възприемане на светлината на Твореца, тъй като изгражда своето отношение към случващото се над чувствата на егоистичния разум.

И в живота на духовно напредващия няма по-ценен момент от този, в който той усеща, че е изчерпал всичките си сили, като е направил всичко, което може да си представи и не е постигнал това, което желае. Защото само в този миг е в състояние искрено да се обърне към Твореца от дълбините на сърцето си, защото окончателно се е убедил, че всичките му усилия вече няма да му помогнат с нищо.

Но преди да изчерпи изцяло силите си в търсенето на изход от своето състояние, той все още е сигурен, че има възможност сам да постигне желаното и не може да излъже себе си, и искрено да се моли за спасение. Тъй като егоизмът изпреварва мислите му и го убеждава, че трябва да укрепва усилията си.

Следователно, омаловажавайки собственото си „аз“, човек просто се привежда в съответствие с истинското състояние на света, в който не съществува нищо, освен волята на единственият Творец. Но ако човек не е стигнал в своите усещания до такова състояние, той няма право да действа така, сякаш в света съществува само Твореца и да стои със скръстени ръце.

Следователно е възможно да стигне до усещането, че в света няма никой, освен Твореца единствено след упорита работа и развитие на съответните стремежи в себе си. И само достигайки във всички свои усещания до явно сливане с Твореца, тоест издигайки се до нивото на света Ацилиут, човек постига единствеността на Твореца и тогава, разбира се, действа в съответствие с тази истинска реалност.

Преди да достигне това състояние, той е длъжен да действа в съответствие с нивото, на което се намира, а не с това, което може само да си представи в своите фантазии и мечти.

Истинската работа над себе си в такова състояние трябва да бъде съчетана с вяра в собствените сили в началото на работата и с факта, че постигнатото в резултат на неговите усилия би било постигнато и без тях, тъй като от самото начало цялата вселена се развива според плана на Твореца, неговия план на сътворението. Но човек трябва да мисли по този начин само след като е изпълнил всичко, което е зависело от него.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Духовна работа, Молитва - Няма коментари→

Реплика: Веднъж попитали суфиския мистик Мансур ал-Халадж: „Как да се освободим от нашите привързаности?“ Мансур отишъл до най-близката колона на храма, хванал я и завикал: „Помощ! Спасете ме! Освободете ме от колоната!“

Тогава той попитал: „Мислите ли, че аз държа колоната или колоната ме държи?“ “Разбира се, че сам я държиш“, отговорили му. „Същото е с всички ваши привързаности. Те са вашите „вериги“. Но не  те ви държат, а вие сами се вкопчвате в тях“, казал той. — Пуснете ги и веднага ще бъдете свободни.

Отговор: Много е трудно! Да ги пуснеш означава да се освободиш от егоизма. Това не е просто някаква дребна привързаност, а нашата природа, която ни оковава с вериги.

Реплика: Тоест всички „вериги“, „стълбове“, за които се хващаме – всичко това е егоизъм, който ни привлича и грабва. А аз си помислих, че можем да поговорим как малко да се отделим от всички привързаности и да станем свободни …

Отговор: Наречете го привързаности, но всъщност това е цялата ни природа.

Въпрос: Излиза, че не можем да бъдем свободни?

Отговор: Можем. Но не можем сами да станем свободни.

Въпрос: Тоест ние сами не можем да се отблъснаме и избягаме от тази „колона“?

Отговор: Не! Няма начин!

Въпрос: Тогава как да избягаме от нея? Как можем да се откъснем от тази „колона“, от всичките си привързаности?

Отговор: Само с помощта на висша сила, която ни е създала такива егоисти и ни е приковала с „вериги“ към тази „колона“. И само ако помолим тази висша сила, убедим я, дори я принудим да ни разкове, тогава, надявам се, това ще помогне.

Въпрос: Какво имате предвид под „колона“?

Отговор: Егоизмът  ни привързва към това, което намираме за приятно.

Въпрос: Това са всички желания на този свят ли? Това са всичките ни привързаности? Пари, слава, власт и всичко останало?

Отговор: Абсолютно всичко.

Въпрос: Тоест ние сами не можем да се откъснем от тях, само по-висшата сила ли може да ни помогне?

Отговор: Да.

Въпрос: Каква трябва да бъде молбата ни?

Отговор: „Освободи ни!“ И нищо повече.

От телевизионната програма „Новини с Михаел Лайтман“, 22.09.2022 г

[307115]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността - Няма коментари→

Всички потенциални родители искат детето им да се роди здраво, красиво, да има добър характер и остър ум. Но не всички родители знаят, че това зависи в не малка степен от тяхното поведение по време на бременността на майката.

Всички чувства и мисли на майката се предават на бъдещото ѝ бебе. След като се роди, то възприема света само чрез нея. Детето през цялото време иска да „диша“ чрез нея, да чувства уханието ѝ. Майката е посредник между него и света около него.

Вътреутробното развитие определя основите за всичко, което следва. В този период можем да вложим в човека всичко необходимо така, че по-късно той вече да бъде предразположен към добър, благополучен и хармоничен живот.

За детето в майчината утроба трябва да се осигури максимално комфортна обстановка. Трябва да се напълни не само с хранителни вещества, но и с положителна информация.

В крайна сметка здравето на нероденото дете зависи не само от това дали майката пие или пуши по време на бременността. Както показват изследванията на учени от Калифорнийския университет в Ървайн, психологическото състояние на майката оказва огромно влияние върху развитието на плода.

Деца, родени от майки, които не са изпитвали депресия по време и след раждането, са били абсолютно здрави. А депресивното състояние на майката по време на бременността води до факта, че след раждането децата също са депресирани и склонни към забавено психоневротично развитие.

Много важна роля в това играят отношенията между бъдещите родители. Ако те не са добри, това определено ще се отрази на детето им. А ако мъжът се отнася лошо към жената, ругае я, това ще формира в детето негативно отношение към бащата.

Няма значение, че не разбира думите. Детето и майката са единна система и негативното въздействие върху нея, виковете към майката, ругаенето и още повече физическото въздействие, ще принуди детето да защитава средата, в която се намира. И това ще създаде известно изкривяване в него.

То ще трябва да противопостави нещо на отрицателното въздействие, за да го неутрализира. И ще се наложи през цялото време да формира в себе си негативно отношение към външните негативни фактори и техните източници, към тези, които го заобикалят.

Впоследствие, когато детето порасне, това ще се изрази в него като склонност към насилие, грубо поведение. То няма да знае към кого точно да насочи тези импулси и затова просто ще се държи агресивно. И ако майка му е била под силен натиск от обкръжението, то детето ще бъде лишено от самочувствие и за него ще бъде много трудно да стане самостоятелно.

Какво трябва да се направи в такива ситуации?

Няма изход, трябва да се научим как да изграждаме между нас добри, топли отношения. От тях зависи бъдещето на нашите деца. Бебето в утробата също усеща топлината на връзката между родителите и това създава допълнителна сила, която го развива. То ще се развива по-добре, защото тогава ще се отворят всичките му органи за възприятие.

Понеже когато човек се страхува от нещо, той се свива, затваря се от външната среда, иска да се скрие някъде. И обратно, когато се отнасят с него добре, с любов, то сякаш се отваря, разкрива.

Това се случва с плода в утробата на майката. Към още нероденото дете е важно да се отнасяте като към възрастен и да се обръщате към него така, сякаш се обръщате към възрастен човек и искате да му разкриете най-големите тайни на живота, да му разкажете за най-висшите и прекрасни неща.

И не бива да забравяме, че дори родено, детето остава привързано към майката. Просто освен тази връзка, придобива връзка и с външния свят. Затова дори когато майка му остарее и умре, умира само нейното тяло, а връзката ѝ с детето остава завинаги и то остава свързано с целия свят чрез нея.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание на децата, Възприемане на реалността - Няма коментари→

В стремежа си да постигнат военно превъзходство, водещите страни в света активно разработват все нови видове оръжия.

Хиперзвукови ракети, способни да летят с пет пъти по-висока скорост от скоростта на звука, което ги прави много трудни за прихващане. Лазерни оръжия, унищожаващи различни транспортни средства, включително самолети и ракети, с насочен лазерен лъч.

Тектонични оръжия, задвижвани от енергията на литосферата, анихилационни оръжия, базирани на реакцията на анихилация на материя и антиматерия. Радиочестотни, климатични, генетични оръжия … Всички тези и много други видове оръжия се основават на използването на природни явления и физични процеси.

Обаче, ако в природата те съществуват, за да осигурят живот и еволюция, то ние, хората, ги използваме за създаването на инструменти за смърт и разрушения, за да доминираме над другите и над самата природа. Така човешката природа влиза в конфликт с природата на вселената, в резултат на което страдат всички.

Живот или смърт?

В природата всичко съществува в абсолютна хармония. Хомеостазата, саморегулацията поддържат динамично равновесие между всички части на природата, премахвайки възникващия дисбаланс. Затова нито едно живо същество не унищожава другите същества нарочно, а само в случай на непосредствена опасност за себе си. Като в цяло всичко в природата съществува в баланс, осигурявайки благополучното съществуване на нашата вселена и всичко, което е в нея.

И само човекът, използвайки откритите от него закони на природата, умишлено вреди и на себе си, и на природата. Целта му не е просто да се запази, а в голяма степен да доминира над другите и то колкото е възможно по-дълго. Разумът, с който толкова се гордеем, е в пълно подчинение на егоистичното желание да властва над всички. Което води до разрушителни действия, както по отношение на природата, така и по отношение на себе си.

С други думи, природата на вселената създава и поддържа живота, а природата на човека сее смърт. И ние нищо не можем да направим по въпроса. Можем да подписваме мирни договори и да заявяваме, че няма да воюваме, но никога няма да можем да удържим на думата си. Нашата човешка природа, егоизмът ще ни подбужда да нарушим всяко споразумение, което подпишем, веднага щом видим възможност да получим повече от договореното, без да рискуваме предишните ползи.

Дисбалансът, който внасяме в природата с нашите действия, предизвиква негативна ответна реакция в нея. Учестяването на земетресенията, вулканичните изригвания, ураганите и цунамитата – всички тези природни бедствия са резултат от разрушителната човешка дейност.

Понеже човечеството е на върха на природната пирамида и всичко, което правим, както доброто, така и лошото, пряко влияе на нисшите нива на природата – неживо, растително и животинско. И не е трудно да предвидим как ще завърши тази конфронтация между природата на вселената и природата на човека.

Затова единственото, което можем да направим, за да спрем падането ни в бездната на самоунищожението, е да променим човешката си природа. Тази мисъл може да ни озадачи или дори да ни изплаши, но виждаме, че нищо друго не работи. В крайна сметка нямаме друг избор, освен да се съгласим да променим самата си същност – егоизма.

В крайна сметка точно егоизмът не ни позволява да постигнем хармония в живота, дори не ни дава да видим тази хармония в природата, представяйки нейното съществуване само като непрекъсната междувидова борба за оцеляване. И всичко това, само защото сме в пълна противоположност на хармонията.

Единственият ни шанс

Човешкото общество е вид какафония от индивиди, борещи се един с друг за превъзходство. Докато природата е съвършено организиран ред. И ако в нас имаше поне малко хармония, щяхме да видим, че всичко около нас е хармонично, освен самите нас.

Затова единственият ни шанс е да започнем да създаваме тази хармония. Можем, разбира се, да продължим да удряме главата си в стената, докато не се убедим, че никакви силови методи не работят, но можем да започнем да го правим сега.

Като решение хармонията може да изглежда неубедителна и дори непривлекателна, защото не ни дава превъзходство над другите. Но ако помислим ще видим, че ползите от нея са много повече от всичко, което всеки човек може да постигне сам. Защото хармонията означава, че всеки подкрепя всички останали и всеки подкрепя всеки. Тоест вместо да работя само за себе си, работя за другите, а всички останали работят за мен.

По принцип отдавна го правим. Защото работейки, всеки от нас произвежда много повече, отколкото потребява и произведените от нас излишъци се потребяват от всички останали. Така че в общи линии в света има изобилие. И причината да има много хора в нужда не е защото на някой нещо не достига, а защото някои хора отказват на другите това, от което те имат нужда. Това им дава усещане за власт и превъзходство. Така работи нашето его – унижавайки другите, то получава по-голямо удоволствие.

И все пак заедно можем да го променим. Можем да променим ценностната система на обществото, ако започнем да ценим и възвеличаваме не тези, които повече са взели, а тези, които повече са дали на другите. Дали са не пари, не материални ценности въпреки, че и това може да се случи, ако някой от тях има много. Трябва да се ценят тези, които са дали на другите своята грижа за тях, своите усилия, топлината на душата си.

И тогава резултатите ще надхвърлят всички очаквания. Трябва само да започнем да действаме в тази посока. Светът потъва във все по-голям хаос и вече не можем да игнорираме необходимостта от хармонизиране на нашите отношения. Природата разполага с достатъчно средства, за да ни накара да признаем поражението си в борбата с нея. Нека да не чакаме тяхното приложение и да се съгласим да започнем да променяме не природата, а себе си.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността, Криза, глобализация - Няма коментари→

Страховете много тровят живота ни. Необходими са сили, време и здраве, за да се борим с тях, но никога не успяваме да ги победим окончателно.

От всички наши страхове, може би най-силният е да загубим уважението на другите, да бъдем опозорени. За повечето от нас самоуважението е по-важно от всичко останало на света. Ако го загубим, често предпочитаме да умрем.

Никой друг биологичен вид, освен човека, не притежава този страх. Животните мислят само как да живеят живота си в максимален физически комфорт. Срещайки по-силно животно, те се оттеглят без колебание и със сигурност без смущение.

Обаче ние, хората, можем да решим да се противопоставим на по-силните от нас с надеждата, че ще бъдем уважавани за това или защото се срамуваме да признаем, че сме по-слаби от някой друг. Подобно поведение, водено от потребността от уважение, има бъдещи последици.

Проклятие или двигател на развитието?

Въпреки всички проблеми, които ни носи стремежът към уважение, той е и двигател на човешкото развитие.  Ако не беше желанието да надминем другите, нямаше да развием цивилизация и щяхме да останем същите диваци като нашите предци, които са живели в пещери и са спали на дърветата, от страх да не бъдат изядени от животни.

Да вземем за пример осем годишното момче, което скоро изкачи връх Ел Капитан с баща си. Изкачването на тази 914 метрова скала в националния парк Йосемити, Калифорния, е едно от най-трудните изпитания за алпинистите по целия свят. Какво е накарало бащата на момчето да подложи сина си на такъв риск? Стремежът към слава, преследването на почести. Както по-късно казва бащата: „Каква невероятна седмица! Толкова съм горд със Сам! (това е името на момчето).“

Очевидно за много хора уважението на другите означава много повече от физическото им съществуване, а в някои случаи дори повече от живота на децата им.

Колкото по-далеч преминаваме от животинското ниво към човешкото, толкова повече ценим уважението и толкова по-малко се съобразяваме с физическото си съществуване. Завиждаме на някой, който е постигнал нещо, което смятаме за достойно за признание, защото сами жадуваме за такова признание.

Някои дори завиждат на известни хора, живели преди много поколения като велики владетели или завоеватели. Други искат да станат най-велики в своята област на знание и се надяват постиженията им да се помнят дълго след смъртта им. Понякога желанието за признание дори кара хората да извършват неприлични действия. Но като цяло желанието за уважение не е отрицателно по своята същност.

Във всичко, включително и в желанието за уважение, има положителна цел. В преследването на уважение, ние преразглеждаме и усъвършенстваме нашите ценности и цели. Стремежът към уважение  ни издига от физическите желания към духовните и в крайна сметка ни кара да се откажем от самата си природа, защото се срамуваме от нейния егоцентризъм.

Когато това се случи и егоистичният ни стремеж към уважение ни води до желанието да станем безкористни, ние осъзнаваме, че ако не беше този стремеж към уважение, нямаше да стигнем до такава възвишена и благородна цел.

Тогава страхът ще изчезне

Докато преразглеждаме ценностите си отново и отново, стигаме до осъзнаването, че преодоляването на желанието за уважение и прехвърлянето на вниманието от себе си към другите е най-почтената, забележителна и достойна цел. Човек, който е стигнал до това, вече няма да преследва уважение и ще избегне проблемите, свързани с това желание.

Освен това такъв човек ще бъде добър с другите, не за да спечели уважението им, a защото самата доброта е най-достойното за уважение качество.

Обществото ни внушава всякакви представи за това, какво е достойно за уважение и какво не. И често, действайки съгласно тази представа, вредим на себе си или на другите.

Но човек, който се издига над зависимостта от уважението на обществото, няма да бъде повлиян от мимолетни негативни представи за това, което е достойно за уважение. Такъв човек ще чувства, че подчинението на собствения егоизъм е най-нечестното състояние, а грижата за другите е достойна за най-голямо възхищение.

Когато извършването на забележителна постъпка само по себе си подтикне човека към действие, страхът ще изчезне и светът ще стане прекрасно място за живот.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността, Интегрално възпитание - Няма коментари→

Трудността при представянето и изучаването на кабала се състои в това, че духовният свят няма подобие в нашия свят и дори ако обектът на изучаване стане ясен, то е временно, тъй като се възприема в духовната част на нашето съзнание, която постоянно се обновява свише.

И затова материалът, усвоен по-рано, отново изглежда на човек като абсолютно неясен. В зависимост от настроението и духовното състояние, текстът може да изглежда на читателя или пълен с дълбок смисъл, или абсолютно безсмислен.

Не трябва да се отчайваме, че отново няма да разберем това, което е било толкова ясно вчера. Не трябва да се отчайваме, че текстът като цяло е неразбираем, изглежда странен, нелогичен и т.н. Кабала ни учи не да знаем теорията, а да започнем да виждаме и усещаме, а личното съзерцание и постигането на висшите духовни сили, светлината, стъпалата ще дадат абсолютно знание!

Избрани фрагменти от книгата на Михаел Лайтман „Постигане на висшите светове“

Поколенията на планетата продължават да се сменят и всяко от тях се пита за смисъла на живота, особено по време на войни, глобални страдания или поредица от неуспехи, които ни връхлитат. За какво живеем този живот, който ни струва толкова скъпо с незначителните си радости, че приемаме липсата на страдания за щастие?

„Не по своя воля си се родил, не по своя воля живееш, не по своя воля умираш“ – се казва в Тора. Всяко поколение има предназначена за него собствена горчива чаша, а за последното тя не е само една: сред нас има хора, преживели несгодите на сталинските времена, оцелели от Втората световна война, от периода на следвоенните години. Нашият живот наистина е по-тежък от смъртта и ненапразно е казано „Не по своя воля живееш“.

Природата ни е създала и сме принудени да съществуваме с качествата, които имаме, като полуразумни същества: разумни сме само в това, че можем да осъзнаем, че действаме чрез онези черти и свойства на характера, с които сме създадени, но не можем да вървим срещу тях. И ако сме подвластни на природата си, не ни е ясно накъде може да ни завлече тя – необуздана, неразумна, постоянно сблъскваща едни хора с други и цели народи в злобна борба, подобно на диви зверове, в името на победата на инстинктите. Но, донякъде подсъзнателно, нашата представа за себе си като разумни същест­ва не е съгласна с този възглед.

Ако има висша сила, която ни е създала, защо не я усещаме, защо тя се крие от нас? Та нали, ако знаехме какво иска от нас, не бихме правили грешки в живота си и не бихме получавали за наказание страдания!

Колко по-лесно щеше да бъде, ако Твореца не се криеше от нас, а можеше да бъде явно усетен и видян от всеки. Ако нямаше никакви съмнения в съществуването му, щяхме да виждаме и чувстваме върху себе си и заобикалящия ни свят неговото управление, да осъзнаваме причината и целта на сътворението си, да виждаме последствията от постъпките си, неговата реакция. Предварително, чрез диалог с него, бихме могли да изясняваме всичките си проблеми, да молим за помощ, да търсим защита и съвет, да се оплакваме и да искаме обяснение защо постъпва така с нас, да се съветваме за бъдещето. Ако се намираме пос­тоянно във връзка с Твореца и се съветваме с него, можем да променяме себе си, което би било угодно за него и добро за нас.

Както децата, които от момента на раждането си усещат своя­та майка (а Твореца би се усещал не по-малко близо, защото човек би го чувствал като източник на раждането си, като свой родител, като причина за съществуването си и за бъдещите си състояния), така и ние още „от пелените“ бихме могли постоянно да общуваме с него и да се учим правилно да живеем, виждайки неговата реакция на нашите постъпки и дори на намеренията ни.

Щеше да отпадне необходимостта от правителства, училища, възпитатели. Би се стигнало до прекрасно, леко съществуване на народите в името на явна за всички цел – духовно сближение, реално усещане и виждане на създателя.

Всички биха се ръководили в действията си от ясно разбирае­ми духовни закони – от законите за действие на духовните светове, наричани заповеди, които естествено биха изпълнявали, тъй като щяха да видят, че в противен случай ще нанесат вреда на себе си. Така, както например човек не би се хвърлил в огъня или от високо, като знае, че ще си навреди.

Ако всички явно виждаха Твореца и това как ни управлява, как управлява света, мирозданието, не би ни било трудно да изпълняваме и най-тежката работа, виждайки какви големи изгоди ни носи тя. Например, безкористно да даваме всичко, което имаме на непознати и далечни за нас хора, без изобщо да мис­лим за себе си в настоящето, нито за бъдещето. Защото щяхме да виждаме управлението свише, щяхме да виждаме полезните следствия от нашите алтруистични постъпки, до каква степен всички сме подвластни на добрия и вечен Творец.

Колко естествено би било (и колко противоестествено, и невъзможно в нашето сегашно състояние, при скрито управление) с цялата си душа да се отдадем на Твореца, да отдадем във власт­та му мислите и желанията си, без да се оглеждаме и проверяваме, да бъдем такива, каквито той поиска, изобщо да не се грижим за себе си нито за миг, напълно да се откъснем мислено от себе си, да престанем изобщо да се усещаме, да пренесем всичките си чувства извън себе си – в него, да се опитаме да се слеем с него, да живеем с неговите чувства, мисли и желания.

От всичко, казано по-горе, става ясно, че в нашия свят ни липсва само едно – усещането за Твореца!

И само в това човек трябва да вижда целта си в нашия свят и само в името на това трябва да положи всичките си усилия, защото само в усещането на Твореца е нашето спасение, както от всички нещастия на този живот, така и от духовната смърт, в името на духовното безсмъртие, без завръщане повече в този свят. Методиката за търсене на усещането на Твореца се нарича кабала.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман - Няма коментари→

В наше време светът се променя толкова бързо, че не успяваме да следваме промените. Освен това скоростта на тези промени нараства експоненциално.

Постоянно се появяват много нови технологии. Всяка от тях обещава да направи света по-добър, но като правило тяхното въвеждане води до негативни последици за околната среда. Безконтролното добиване на полезни изкопаеми за производството на суровини води до изтощаване на земята. Добавете към това замърсяването на въздуха, водата и почвата, от които зависи живота на Земята, включително на нашия с вас и обещаното благо вече не е толкова привлекателно.

Въпреки това, независимо дали ни харесва или не, промените все още се случват и не е по силите ни да спрем този процес. Виждаме, че климатът става все по-неустойчив и агресивен. По целия свят пламват войни, които могат да доведат до катастрофални последствия в планетарен мащаб. Икономиките се сриват една след друга поради рязко покачващите се цени и задаващият се дефицит. И това е само на повърхността.

Хаос или ред?
За да разберем какво се случва с нас днес и как да се справим с него, трябва да разберем каква е целта на тези промени. На първо място е необходимо да се определи тяхната посока.

Общоприето е, че хаотичните промени водят до ентропия, както научно се нарича пълният хаос. В действителност обаче промените, които наблюдаваме в природата изобщо не са хаотични, напротив, всичко се движи към хармония и баланс. Тоест към по-равномерно разпределение на всички нейни части, в това число и на хората, тоест ние с вас.

Защото затворената система може да съществува само когато е в състояние на равновесие. А дисбалансът предизвиква в нея сили, които се стремят да я доведат до състояние на равновесие. И когато това се случи, всичко се успокоява, точно както вятърът се  успокоява, когато плътността на въздуха стане по-равномерна и разликата в налягането изчезва. Следователно това, което учените смятат за ентропия, всъщност е ред от по-високо ниво.

Единствената константа в нашия живот
Нашата вселена е възникнала в момент на най-малко равновесие. В един момент налягането е надвишило прага на задържане и точката, в която е била компресирана вселената, е избухнала. Оттогава всичко се движи към увеличаване на баланса и хармонията. Това представлява еволюцията. Тоест целта на всичко, което се случва, е да ни доведе до състояние на хармония.

И тъй като това ние не го усещаме (или не искаме да го усетим), природата продължава да ни тласка с катаклизми към равновесие. Така че единственото, в което можем да бъдем абсолютно сигурни е, че днес няма да бъде като вчера и утре няма да бъде като днес. Промяната е единствената константа в нашия живот.

Природата не се предава
Защо не можем да видим този процес като хармонизиране и считаме случващото се с нас за хаос?

Факт е, че ние активно се съпротивляваме на този процес. Нашият егоизъм иска да остане в рамките на познатото и да усеща промените безопасни и контролируеми. Но тъй като светът не се държи така, както ни се иска, ние се опитваме да го променим. И когато се провалим, чувстваме света враждебен.

Ние се борим с природата, но тя няма намерение да се предава. Когато се опитваме да задържаме развитието ѝ, в нея се натрупва налягане, което в крайна сметка се взривява и ние не знаем как да го избегнем. Докато ако оставим промените да се случат с естественото им темпо, няма да ги усещаме враждебни.

Хармонията и балансът обаче са последното, което иска нашият егоизъм. Нашият егоизъм иска да бъде независим и неповторим. Той иска всичко да се върти около него. И това отново противоречи на стремежа на природата към баланс и ни води до конфликт с нея.

Светлина в края на тунела
Но колкото и да се напрягаме, природата все пак ще ни принуди да играем по нейните правила и ще доведе всичко да пълно равновесие. Днес все още се надяваме, че ще се появят мъдри владетели, които ще подредят всичко както трябва. И не разбираме, че самата концепция за власт в ръцете на малоброен елит противоречи на хода на еволюцията и затова е обречена на провал.

Въпросът не е  кой ще управлява, а как ще управлява, каква ще бъде целта на това управление. В природата няма вертикална власт и затова тя не трябва да съществува и в човешкото общество.

Всичко, което съществува в природата, е равновесие и хармония. Затова ако  приведем обществото в съответствие с начина, по който е организирана природата, ще видим светлина в края на тунела. Ще почувстваме, че природата ни подкрепя и животът ни ще се превърне в приятна разходка.

Но ако продължим да вървим срещу природата и да изстискваме сокове от нея и един от друг, то и природните катаклизми като ответна реакция, и нашите войни един с друг ще бъдат все по-интензивни и кръвопролитни. Докато тези, които оцелеят в този хаос не се откажат от своя егоизъм и не се съгласят, че равновесието и хармонията с природата и един с друг са единственият възможен начин за съществуване.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността, Криза, глобализация - Няма коментари→

„Истината е в очите на гледащия“ гласи известна поговорка. И съм сигурен, че всеки неведнъж  се е убеждавал във валидността на това твърдение.

Когато се убедих за пореден път, останах разочарован, защото разбрах, че истината изобщо не съществува. Особено в епохата на фалшиви новини, когато е почти невъзможно да се различи истината от лъжата.

И така, как можем да определим на кого да вярваме? Как да намерим истинския път, когато всичко около нас изглежда лъжливо?

В кабала е дадено много просто определение за истината. Истината е грижата за другите. Твореца е свойството любов и отдаване и Той е създал света от любов към всички творения. А истина (на иврит „емет“) е едно от имената Му. Следователно истината е Твореца, тя е доброто отношение към другите. И всяко друго отношение към хората е малко или много лъжа.

Добротата, грижата за другите означава, че се отнасям към хората сърдечно и с любов, грижа се за тяхното благо. В същото време в началото не е нужно да знам какво е добро за тях и какво не.

Въпросът не е в това, какво знам и какво не знам, а как се отнасям към тях. И въз основа на моето отношение, показвайки грижа за другите хора, ще зная точно как да се отнасям към тях по начин, който е в тяхна полза. Наистина в тяхна полза.

Това не е лесно, защото нашата изконна природа е егоизъм, който ми заповядва да се грижа само за себе си. При това той е толкова коварен, че дори не ми хрумва, че когато се грижа за другите, го правя за мое добро. И ако ми дойде такава мисъл, егоизмът веднага ми подсказва как да скрия истинските си намерения. Не е много приятно да осъзнаеш, че си егоист.

Оказва се, че единствената истинска реалност в нашия свят е лицемерието. В крайна сметка ненапразно се казва, че само децата и пияниците казват истината.

Не всичко обаче е толкова мрачно. Можем да опитомим вродения ни егоизъм и да станем наистина искрени, добри хора. Вярно  е, че не можем да го направим сами.

За да го направим, трябва да създадем социална среда, макар и малка в началото, в която постоянно да виждам примери за доброта. Да виждам, че има хора, които са по-мили и добри от мен. И завистта към тях ще ми помогне да преодолея сегашното си егоцентрично отношение, сякаш да се издигна над него. И аз също ще започна искрено да се грижа за другите.

Нищо, че в началото тази грижа няма да бъде напълно искрена. Тя просто не може да бъде различна, защото такава е нашата изконна природа. С течение на времето обаче ще се научим да използваме егоизма си в полза на другите хора.

Главното е да започнем да действаме в тази посока. И тогава ще видим как самият Творец ще започне да ни помага. Ще се появат сили, разбиране, искрени чувства.

Промяната ще започне да се усеща в цялото общество. То ще става все по-доброжелателно. Омразата и агресията ще изчезнат, любовта и грижата за ближния ще ги заменят. И всеобщото благоденствие от утопия ще се превърне в реалност.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността - Няма коментари→

Вълна от небивала жега покри планетата. В Европа навсякъде пламват пожари, броят на починалите от жегите вече е хиляди. Само в Испания и Португалия, са регистрирани повече от 1000 смъртни случая, предизвикани от жегите без да се броят тези във Франция и Италия.

Във Великобритания жегата счупи всички температурни рекорди. В страната е обявена максимална степен на опасност. В Лондон пожари, причинени от необичайната топлина, унищожиха 41 къщи за един ден. На практика вече сме стигнали до извода, че земята буквално гори под краката ни.
Учените спорят и кой е прав?
Според някои учени, ако не спрем да отделяме парникови газове, топлинните вълни ще зачестят и ще бъдат придружени от по-високи температури. Не всички обаче са съгласни с тези изводи.
Повече от хиляда учени от цял свят подписаха „Световната декларация за климата“, призоваваща за прекратяване на паниката. Според тях емисиите на парникови газове нямат толкова драматичен ефект, какъвто се опитват да представят политиците, които печелят точки от „спасяването на човечеството“.
В документа се казва още, че глобалната борба срещу въглеродния диоксид е просто глупост, тъй като CO2 изобщо не е замърсител. Допълнителният въглероден диоксид във въздуха допринася за растежа на глобалната растителна биомаса и увеличава добивите на селскостопанските култури в целия свят.
Мога да кажа, че в този спор и двете страни са прави, но само частично. Човешката дейност наистина оказва сериозно влияние върху климата и върху планетата като цяло, но не индустриалната дейност, а вътрешната. Нашите мисли, нашето отношение един към друг – това е основният фактор, който влияе върху всичко, което се случва с нас и планетата.
Планетата не е изгорена от пожари
Според Кабала светът е устроен като пирамида, на върха на която се намираме ние, човечеството. И това, че сме на върха на пирамидата на творението означава, че всичко, което правим, се спуска според пирамидалната структура отгоре надолу. И достигайки най-ниското, неодушевено ниво на реалността, нашата дейност я променя. Но това е само следствие от отношенията ни един към друг и към света.
Ние не го усещаме, но отношенията ни пряко влияят върху това, какъв ще бъде животът на нашата планета. Ако излъчваме враждебност, това създава негативни промени в цялата система, което се проявява и във все по-екстремни климатични и геоложки явления.
С други думи, когато човешките взаимоотношения излязат от равновесие, всичко излиза от равновесие. И ако отношенията ни станат екстремни, всичко става екстремно. Когато станем жестоки, всичко става жестоко. И обратното, ако започнем да се отнасяме един към друг с любов, цялата природа се успокоява, на всички нейни нива.
Но засега виждаме, че всяко лято последствията от връзката между нас и света стават все по-екстремни. И така ще продължи, докато не осъзнаем факта, че във взаимосвързаната йерархична система, в която съществуваме, който и да е отгоре, определя състоянието на останалата част от системата. С други думи, затова че целият свят е в треска, само ти и аз сме виновни. Нашата неприязън и ненавист един към друг.
Променете омразата с любов
Всъщност бяхме по-добри, отколкото сме днес. Просто преди бяхме по-малко и съответно имаше по-малко елементи, които излъчват враждебност. И освен това в миналото отношенията между хората са били по-малко токсични, отколкото днес. И въпреки че днес има по-малко войни от всякога, нивото на подозрение и отчуждение между хората се е увеличило многократно и продължава стремително да расте.
Вече е достигнато такова ниво, че хората не могат да се доверят дори на членовете на семейството си. Вижте колко много станаха разводите, домашното насилие и насилието в обществото. Всичко е на рекордно високо ниво.
Дори интернет, който привидно сме измислили, за да събираме хората, се използва за заблуда, експлоатация и злоупотреба с тях. Световната мрежа е ясно доказателство, че всичко, което създаваме, дори и с добри намерения, в крайна сметка се използва от нас един срещу друг.
Така че няма какво да се учудваме, че природата реагира негативно на нашата негативност. Затова, ако искаме времето да стане по-хладно, ледниците да не се топят и бурите да утихнат, трябва да охладим нашия огъня и да успокоим бурите между нас.
Взаимна грижа, взаимна отговорност или поне осъзнаването, че зависим един от друг и пряко влияем върху всичко, което се случва на планетата – от това се нуждаем, за да спре земята да гори под краката ни, а омразата в сърцата ни да бъде заменена с любов.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността, Криза, глобализация - Няма коментари→

Един от най-сложните въпроси, който съпътства човечеството през цялата му история е: защо най-разумният вид живот на планетата не може разумно да управлява живота си?

След всяка катастрофа, след всеки катаклизъм и огромно бедствие ние анализираме, разсъждаваме и правим изводи, напразно опитвайки се да разберем как можем да избегнем повторението им. И всеки път задължително отново попадаме в същия капан на суета и недалновидност, които ни водят до поредната беда.

И така, защо най-разумният вид същества на Земята продължава да върви по пътя на безумието, неспособен да установи щастлив живот за себе си?

Да опознаеш цялата вселена

Изненадващо, отговорът на този въпрос не е в нашия характер, нито в нашата интелигентност. Отговорът е в нашата цел, целта на нашето съществуване.

Ако се развивахме според законите на Дарвин за еволюцията, тоест естествено, нямаше да правим грешките, които правим. Бихме били като животни, които знаят кога и какво трябва да правят, затова много видове са живели и оцелели  милиони години с много малко промени.

Но освен физическото съществуване, човечеството има и друга цел – ние трябва да опознаем цялата вселена. Да разберем защо съществува, как се е зародила, защо и как постига целта си.

А за да разберем как всичко е устроено и работи, трябва съзнателно, по свое желание да се свържем с всичко, което съществува във вселената. Виждаме как еволюцията напредва от простото към сложното, от едноклетъчното същество към трилиони клетки, работещи в синхрон, за да поддържат сложни организми, като нашия например.

Така и нашето съзнание трябва постепенно да еволюира от зацикляне само върху себе си до грижа за цялото човечество, за цялата планета и накрая за всичко съществуващо. Разкривайки при това Твореца, Висшата сила, която стои зад цялата тази външна картина на заобикалящия ни свят, който ни се струва хаотичен, разединен и без цел.

Крайната цел на хаоса

Но това е целта на хаоса. Целта му е да ни накара да осъзнаем глупостта си. Която е в това, че упорито отказваме да видим вече очевидния за мнозина факт – всички ние, цялото човечество и цялата вселена сме свързани в единен организъм.

И независимо дали ни харесва или не, но ние, точно ние сме отговорни за всичко, което се случва в света. Всички заедно и всеки поотделно. И ако не осъзнаем тази взаимосвързаност и взаимозависимост и не започнем да се държим по правилния начин, ще разрушим всичко.

Но, за съжаление, все още не го осъзнаваме и се държим така, като че ли нищо не зависи от нас. Всъщност така се държат животните, които просто следват инстинктите си. Но те не вредят на общата система на природата. Всяко от тях действа на своето ниво, без да нарушава връзката между нейните части.

Ние следваме капризите си и правим всичко, което ни хрумне. Разумът ни отказва да признае взаимосвързаността и взаимозависимостта на всички части на заобикалящата ни действителност и дори се съпротивляваме заради нашето его.

Затова вярваме, че можем да игнорираме всичко и всички и правим каквото поискаме, като по този начин внасяме дисбаланс в природата. И резултатът е този хаотичен, объркан свят, в който живеем, където всеки се опитва да наложи волята си на другите и дори да ги унищожи.

Като един човек с едно сърце

Положението е толкова лошо, че докато не осъзнаем нашата обща взаимосвързаност и предназначение в общата система на мирозданието и не започнем да го изпълняваме, нямаме шанс да се доближим до правилното възприемане на себе си и на света. Няма да можем нито да разберем света, в който живеем, нито да разкрием по какви закони всъщност съществува и защо.

Днес стигнахме до състоянието, когато физическото ни съществуване зависи пряко от духовното ни развитие. А то е в нашето обединение като единен организъм, който кабалистите са описали „като един човек с едно сърце“. От това зависи дали бъдещето ни ще бъде светло и безоблачно.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността, Криза, глобализация - Няма коментари→