От урок № 2, Москва

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1986, статия 15, „Молитвата на обществото“: „Казаното в книгата „Зоар”, „Аз се намирам сред народа” означава, че когато Творецът съди обществото, човекът няма право да се отделя от обществото. А онези, които са се отделили, дори ако са праведници, първи биват осъдени”.

Настройването ни за Висшата сила става по книгата „Зоар”. Тя ни разказва за това, как да се настроим за разбирането на тази Сила, а то води до нейното усещане, разкриване.

„Съдът” е едно от нейните проявления – под формата на справедливост. Постъпката, извършена от някой или от всички, предизвиква съответстващо ответно въздействие. Човекът в никакъв случай не трябва да се отделя от заобикалящото го общество.

Как става това? В нас се появяват всевъзможни отрицателни действия, усещания. По този начин ми се дава възможност да остана в обществото, над тях, въпреки тях, макар че ако се отделя от него, веднага ще се почувствам комфортно и ще избегна проблемите. Всички заедно отиват да получат наказание, а аз мога да отида встрани. Дори така ми казват: „Можеш да отидеш настрани, това не те касае”.

И все пак, въпреки че праведниците не са съгрешили заедно с останалите, ако се отделят от другите, ще попаднат първи в съда. С други думи, така проверяват човека – дали желае да влезе в егоизма на нашия свят и да остане в своето комфортно „буржоазно” състояние или заради постигането на Висшия свят е съгласен, въпреки всевъзможните неудобства, да остане свързан заедно с всички.

И затова, човек никога не трябва да се отделя от обществото, тъй като милостта на Твореца е върху целия народ постоянно. И затова е казано: „Аз се намирам в народа и не искам да се отделям от тях”.

Отношението на Висшата сила винаги се проявява към всички заедно и никога в частност към някой. „В народа”, означава в онези, които искат да се съберат заедно.

Трябва да вземем това под внимание. Когато се намираме в група и започнем да усещаме всевъзможни търкания, егоистични движения от страна на всеки от нас, трябва да разберем, че ни „разиграват” специално. Ако въпреки всичките тези „игрички”, все пак се съберем заедно (и така всеки път, във всеки един момент), тогава ще ни придвижат по-нататък.

Но ако се поддадем и всеки от нас бяга от проблемите, не ги решава, за да се извиси над тях чрез съединяването, тогава естествено, отново ще се потопим в обичайния си живот и ще престанем да разбираме какво казва науката кабала.

От урока по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33401]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Урок №1, в Москва, 14.01.2011

Въпрос: Останаха няколко дни до берлинския конгрес. Искаме да го почувстваме още сега, да усетим, че цялото световно кли се намира в едно и също състояние. Как да се направи това?

Отговор: Преди всичко, трябва да осъзнаем колкото можем, всеки път все повече да усилваме нашата връзка помежду си и все по интензивно да организираме нашето разпространение по света. Именно от това зависи нашето духовно състояние.

Нашето следващо духовно стъпало зависи от това, доколкото ние ще се разширим по света – доколко ще ни поправи/издигне светлината. Защото ние не съществуваме за себе си, за собственото си издигане нагоре, а по-широко да разпространим кабала.

Баал а-Сулам пише в статията „Шофар на Машиях“ (Рог на Месията), че разпространението на кабала по света се нарича рог, т.е. призив на Месията. Машиях (Месия) – това е свойство, изтласкващо човека от егоизма (от думата „мошех“ – изтласква“). Така че, това е което трябва да направим.

Ако посъдействаме още малко на света, да се приближи той към поправяне на своя егоизъм, и нас ще ни издигнат толкова, колкото света го изисква. А ако той няма потребност, то и нас не ще ни издигнат.

Какво е казал АРИ, когато е умирал? Така се е случило, че през това време с него не е бил Хаим Витал, неговият първи ученик, на който Ари е предал пътя към тази мъдрост.

Баал а-Сулам пише за това в своето писмо: „Ицхак Коен, един от учениците на Ари… влязъл при него по време на неговата кончина и плакал, че си тръгва надеждата, която възлагали преживе на своя учител, да видят света пълен с добро, мъдрост и светлината на Твореца.

И му отговорил Ари: „Ако имаше сред вас макар и един съвършен праведник – не биха ме взели от този свят преждевременно“… И възкликнал ученика: „Значи нямаме никаква надежда?!“ И отговорил Ари: „Ако заслужите, то ще дойда при вас и ще ви уча“.

Възразил ученика: „Как ще дойдеш да ни учиш, ако напускаш вече този свят?“ И отговорил Ари: „Какво разбираш ти от скритите тайнства и пътя на моето връщане към вас!“ – казал и издъхнал за живот в бъдещия свят..“

Същото казвал и Баал а-Сулам. Тъй като неговите ученици не били достатъчно за да продължи той да се занимава с тях по нататък, той починал. Тук няма никакви други разчети. Ако човек е необходим, тогава го държат, възлагат му тази мисия, а ако не, тогава го вземат обратно, има друга работа.

Затова трябва да помним, че сме длъжни да се стремим с всички сили да разпространим науката кабала и тогава ще ни разберат. Едното зависи абсолютно от другото! Не само, че нито един от нас не ще може да се издигне (за това дори и не става дума!) но и цялата група не ще се издигне в своето обединение, ако не участва правилно в разпространението на кабала в света.

Ще се надяваме, че тази година ще претворим всичко, което зависи от нас и тогава наистина ще заслужим изход във Висшия свят.

От урока по статията „Предисловие към книгата „Зоар“, 14.01.2011

[33311]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Разпространение на методиката - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Творението, това е желание. Творецът, /светлината/ е създал желание, кли – „угодно на Него“.

В тази степен, в която той желае да наслади, да напълни, да предизвика усещане за добро, за топлина, за всичкото благо, в същата степен Той е създал потребност, която е обърнал към себе си, към тези свои свойства, които желае да прояви в творението.

А за да не бъде това желание автоматично, за да се управлява, устремява, подобно на светлината и да се усеща съществуващо – заедно с него се развива и разума. Разумът е зараждащото се и затова той е главната характеристика на човека: „какво желаеш?” Става дума не за естествено желание, а за това, каква представа за добро състояние изграждам в разума си.

Разликата между желаемото и действителното съставя вектора на всички наши действия. По този критерий се оценява човека – по посоката на неговите действия, стремежи, очаквания.

Нашите действия се осъществяват не сами по себе си, а под влиянието на заобикалящото ни общество. Следващото по-добро състояние може да бъде произволно и ние го избираме под влиянието на обкръжението. По този начин, обществото, в което попадаме, сформира нас и нашето бъдеще.

И за това на човека му е даден разум и му е дадено усещането за недостиг. Сега, с помощта на заобикалящото го общество, той може да се насочи към следващото състояние, избрано от него самия.

Нас ни характеризира вектора на стремежите и неговата величина. Затова ние никога не съдим за човека по текущото състояние – то се предизвиква в него свише. Не, ние оценяваме човека по действието, което той извършва относно обкръжението, за да предизвика в себе си определена насоченост на мислите, желанията към някакво ново състояние.

И затова ние сме длъжни да създаваме около себе си такова обкръжение, което точно да ни определи бъдещото състояние – това, към което се стремим. Съобразно с тази бъдеща картина, която се рисува в нашето въображение, ние отдалеч, предварително оценяваме себе си и групата.

Човекът, както и групата, се оценява само по вектора: накъде се устремява и с каква сила. Ако групата иска по някакъв начин да се изконтролира, ако човек желае да разбере накъде върви, той трябва винаги да вижда пред себе си следващата очаквана картина.

Вниманието трябва да се съсредоточава само върху нея, само в нея трябва да се живее. Тогава нашето движение ще бъде бързо, а мислите и решимот, възникващи в нас, ще получават незабавно въплъщение.

И затова, най-главното е да работим в мисълта, правилно и по възможност по-ярко да си представяме следващите състояния. Мисълта съзидава, изгражда нашето бъдеще. Тя е основата на нашето действие и по този начин го превръща в реалност.

От урока по статията от книгата „Шамати“, 17.01.2011

[33133]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

От урока №2, в Москва

Всичко зависи от обкръжението. То трябва да ме направи по-чувствителен към тези предизвикателства, които постоянно ми изпраща намираща се между нас Висша сила, която подтиква всеки от нас към общо съединение.

Така трябва да се действа през цялото време. Творецът малко ме променя, така че по друг начин да усетя обкръжението и себе си – и аз съответно балансирам ситуацията. И отново Той – и отново аз, и отново Той – и отново аз. Получава се изкачване с два крака. По този начин, посредством вътрешната настройка на нашия „инструмент”, ние вървим напред към такъв своеобразен диалог с Твореца.

Възприемаме ли Го правилно, започваме да работим в унисон – това, всъщност е „работата на Твореца”. Ние наричаме това не „работата на човека”, а именно „работата на Твореца”, защото работи Той. Ние трябва само правилно да отреагираме, правилно да се настроим. Не трябва нищо да правиш – само правилно да нагодиш обкръжението към себе си: от една страна – Твореца, от друга страна – обкръжението, а по средата – автоматично реагирам на всичко.

Аз сам не мога да въздействам върху себе си, не мога да работя със себе си и затова е необходима обща молитва. Не трябва да обръщам внимание на себе си. Кой съм аз, че да обръщам внимание на себе си? Нима мога нещо да направя? Целият живот показва, че не можем да направим нищо със самите себе си.

Каквито сме, такива ще си останем, ако не започнем да се променяме под въздействието на две причини:

1. Творецът, общата Сила, запълваща цялото пространство между нас.

2. Групата, всички останали, освен мен. Те образуват запълнените от Твореца частички, във вътрешността на които се намирам.

Практически, аз трябва да намеря своята хармония с останалите частички. Те се намират в хармония помежду си и с Твореца и само аз, относно тях, не съм в хармония, в правилното състояние, в интеграция с тях. В това се състои цялата работа на човека, цялата му настройка.

Приближавайки се към това, аз започвам да усещам Висшия свят. Не някъде другаде, а между нас аз намирам проявата на Твореца. В пространството между нас, където се намират тези „елементарни частици” – нашите желания, аз започвам да усещам желанията на всеки, между тях се намира светлината.

Силата, която ни напълва, общото желание, състоящо се от отделни желания, съединени помежду си, се нарича кли, съсъд или Малхут. А светлината, която се разкрива помежду ни, в нашите взаимни стремежи напред – това е Висшата светлина или Твореца. Това е, което усещаме, това е Висшия свят.

От урока по статията на Рабаш, 16.01.2011

[33214]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Молитва, Намерение, Творец - Няма коментари→

От урок №4, в Москва

Въпрос: Защо дори когато човек знае какво е добро за него, той все пак отива и върши неща, които са му във вреда?

Отговор: Ние виждаме това да се случва дори и при малките деца. Колко пъти трябва да наказваш едно дете преди то да започне да разбира нещо? И дори тогава – това в резултат на наказанията ли е или детето просто пораства и става по-умно? Може би наказанията изобщо не са били от полза? Това наистина е въпрос: Какво ни кара да променяме действията си?

Всъщност, не се променяме от наказанието. Като цяло, няма такова нещо като награда и наказание по начина, по който ние го разбираме. Никога не се учим под влиянието на несполуките на съдбата. Ние просто растем, докато не надрастем нашето Решимо. Тогава нови Решимот се проявяват в нас и обкръжението се променя, и ние също се променяме под негово влияние. Ние се променяме единствено от сблъсъка между два параметъра: вътрешните ни информационни данни (Решимот) и обкръжаващото общество. Взаимодействайки си, тези два параметъра определят състоянието ни.

Ние трябва да уравновесим нашето Решимо с обкръжението. Само към това се стремим. Това е основният закон на вселената: подобие, баланс, равновесие. Всичко в природата автоматично се стреми към това. Затова веднага щом в нас се появи някакъв дисбаланс с обкръжението, съзнателно или не (зависи от развитието на човека), ние веднага влагаме цялата си енергия в това, да се опитваме да доведем себе си до баланс.

Например, когато влезеш в определено общество или в определена група хора, ти винаги се приспособяваш, защото желаеш да бъдеш подобен. Така са изградени нещата; това е законът на равновесието, първоначалният закон на Твореца, сложен начело на всичко. Създавайки природа, противоположна на Него – желанието за получаване, Той желае тя постепенно да достигне равновесие с Него – желанието за отдаване. Това е, защото растежът създава разум в желанието и тогава творението достига съзнание, усещане и разкрива Твореца, става подобно и идентично на Него.

Човекът се различава от всяко неодушевено творение по проявата на разум, който съзнателно го направлява към подобие с Твореца. Затова цялата ни свобода на волята е в това, непрекъснато да създаваме обкръжение за себе си, което да ни „издига” към Твореца. Това означава, че трябва да се грижим обкръжението да бъде на по-високо ниво от нас. В този случай, ще искаме да станем подобни на него и по този начин ще напредваме към Твореца. Представяйки си групата като висша, велика и идеална – напредваме.

Следователно, всичко зависи от създаването на правилно обкръжение, защото това ще ни позволи автоматично да вървим напред. В това се състои целият закон на растежа.

От урока по статия от книгата „Шамати”, 17.01.2011

[33144]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Въпрос: Как да ускорим нашето напредване?

Отговор: Това е много тежко. Зная по себе си. Мисля, че единствената възможност е късметът. Никакъв ум не помага, тук нищо не помага. Необходима е, както се казва, „карта в живота”, късмет – на иврит е „мазал”.

Или по-просто: да потисна себе си, да стана малък винт, механизъм вътре в групата. Аз изпълнявам всичко, каквото казват другарите. Правя всичко, което те искат. И по-малко свои мисли. Хванал съм се с такава работа и като автомат, без да включвам  чувствата си, без да включвам мислите си, просто влагайки себе си, да се сгуша в другарите. Това помага.

Но като цяло, това е много тежко. Да се включа правилно в група е залог за успех. Нищо повече и не трябва. Щом като се включиш в група, ти откриваш, че тя е абсолютно поправена, че вътре в нея съществуват всички светове и там вътре се намира Творецът.

Те и самите другари не чувстват това, а ти, ако си се анулирал по отношение на тях, започваш да откриваш това сред тях.

И изведнъж виждаш: „Къде само се намирам!? Оказва се, че целият наш свят – това е свят на Безкрайността!? Къде се дяна целият негатив? Нищо няма! Всичко е прекрасно, самото съвършенство!”.

Ако си се поправил – виждаш света такъв. Затова „свят” на иврит се нарича „олам ” – от думата „неелам”, „изчезващ”. Той е относителен. Както в теорията за относителността, тук всичко зависи от „ползвателя”, от наблюдателя.

От урок по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33199]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Урок №1, в Москва, 14.01.2011

Въпрос: Имало ли е в историята на кабалистите такива двойки, мъж и жена, които са разкрили Твореца именно във връзката помежду си? И оставили ли са те след себе си някакви източници?

Отговор: Такива двойки са съществували през цялата история: Адам и Хава (Ева), Авраам и Сара, Ицхак, Яаков и Ейсав със своите жени и така нататък.

Винаги е фигурирала женската част, защото без женската част няма контакт, няма сливане (зивуг де-акаа), няма връзка между Твореца и творението.

Мъжката част в нас – е само за това, за да поправи женската част вътре в нас. Затова от гледна точка на поправянето на творението именно женската част подлежи на поправяне.

Обектът на поправяне – това е жената. Силата на поправяне – това е мъжът. Чрез мъжа идва поправянето – за да поправи женската част. Когато женската част е поправена, тя ражда от мъжката част следващото състояние.

От урока по статията „Предисловие към Книгата Зоар“, 14.01.2011

[33315]

Filed under: Духовна работа, Духовността на жената, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Мъжът и жената - Няма коментари→

От урок №2, Москва

Кабала разказва за усещането на желанията и напълващата ги светлина. Тяхното постепенно проявяване, по отношение на нас, изгражда духовните светове. Първият от тях е светът Асия, който е все още мъничко усещане – не възприемаме нашето взаимно състояние като динамично. То е доста статично и затова се нарича „нежива природа“.

След това, постепенно започваме да усещаме, че състоянията са променливи. Оказва се, че те имат своя диалектика, свое развитие. Така преминаваме на растителното ниво, където има поглъщане, отделяне и растеж. Започваме да усещаме динамиката и своето участие в процеса. Намирайки се в пространството с останалите желания, т.е. с душите и със светлината, която ги напълва, вече можем да оказваме своето влияние.

След това чувстваме състоянието вътре в това пространство – на животинско ниво. Сега можем да действаме самостоятелно, като се местим от място на място. Растението, макар и да расте, стои на едно място, а животното, освен че расте се мести, ражда и живо потомство. С това, практически стигаме до състояние, което е  аналогично на нашия свят. Изведнъж започваме да усещаме, че живеем, че съществуваме в нашия свят само в свойството отдаване.

А после идва ред на следващото свойство, когато дотолкова усвояваме цялото това пространство, че започваме да усещаме неговия цялостен замисъл, плана на природата отначало докрай и се включваме в този план. Именно тогава се запознаваме с основната мисъл, наречена Творец.

Всичко това изучаваме в науката кабала. Световете Асия, Брия, Ецира,  Ацилут, Адам Кадмон, светът на Безкрайността – всички те представляват постигане на пространството, в което ние с вас съществуваме.

При това, нашият свят, със земните му дела, остава в нашето възприятие. Той существува, докато не постигнем пълното абсолютно знание, познанието, единството с всички желания и напълващата ги сила.

А след това, когато постигнем последното ниво – света на Безкрайността, всичко в него сякаш започва взаимно да се включва, да се съединява, да се подрежда – и пространството се свива.

И всичко това е изградено върху молитвата на обществото. Това означава, че никога не се спирам на личното отношении към това, което става с мен. Установявайки, че правя първичен, егоистичен анализ, трябва да се приведа в ред – да поставя себе си в правилното положение.

Затова правя предварителен анализ на всяко духовно действие: разбирам, че се намирам вътре в другите и Творецът специално възбужда в мен, в групата, ненавист към другите, за да мога да се издигна над нея и с Негова помощ да изградя всичко правилно и добре. Аз си правя сметка: за какво ми е всичко да бъде уредено добре?

Привличам Твореца и предизвиквам Неговото явяване, разкриване – състоянието,  при което между нас възниква пълен комфорт, когато сме като един човек в едно сърце.

Ние имаме нужда от Твореца не, за да установи мир между нас, като майката, която трябва да се появи, за да не се карат децата помежду си. Той пробужда разногласия в нас, за да Го повикаме и да Го накараме да се разкрие сред нас.

И когато постигнем мир помежду си, това е просто индикация, че Творецът наистина се разкрива между нас. И ако още съществуват някакви търкания помежду ни, това означава, че все още недостатъчно сме Го разкрили. Така се издигаме по 125-те съпала, докато напълно не постигнем това.

От урока по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33211]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

От урок №2, в Москва

Въпрос: Какво представлява групата?

Отговор: Групата – това е желанието на всеки от нас да се слее с Твореца. Казано е: „Израел, Тората и Твореца са единни!” Групата е устремяващите се заедно към съединение помежду си, за да разкрият в това съединение Силата, която ги напълва.

„Аз“ – това е моето духовно движение напред, само това движение, всичко останало не влиза в сметката. Моето „Аз” може да бъде егоистично, настроено против: „не искам да се съединя” или обратно: „искам да се съединя”. Само това се взема под внимание.

Групата е същото това движение на всички останали, които също искат да бъдат заедно, макар и вероятно да са настроени против. И ето, заедно се опитваме да направим това, за да разкрием в нашето желание Твореца, по закона на подобието.

Ние никога не ще можем да Го разкрием по друг начин, а само като свойство, което ще създадем помежду си. Този наш „инструмент” ще прояви това, което става извън нас. Ние създаваме уловител, детектор, който открива Твореца – в тази степен, в тази чувствителност, която сме достигнали помежду си.

От урока по статия на Рабаш, 16.01.2011

[33196]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Урок №1, в Москва, 14.01.2011

Въпрос: Кой се отнася към човешкото ниво на развитие, а кой – към животинското? Зависи ли това от региона, в който живее човекът?

Отговор: Това няма отношение нито към един от земните параметри. Във всеки от съществуващите на Земята хора има нежива, растителна, животинска и човешка природа. И всеки, в резултат на своето развитие, е задължен да достигне съвършеното състояние.

Целият въпрос е в стремежа към това, което абсолютно не зависи от всеки от нас. Има пълно събрание на всички души в тяхното изходно състояние, в изходния информационен запис, наречен в кабала „решимо”. И всеки от нас има свое място в тази йерархия от души.

Ето защо, когато идва времето и някаква точка от този глобален механизъм трябва да се развива, човекът, в когото тази точка работи, усеща определен натиск и това го тласка напред.

А по-нататък,  скоростта на реализация и нейния вид зависи само от него : или добър и ясен, или бавен и лош. И нищо повече.

Така че във всеки регион може да има хора, които вече се стремят към духовното и се намират в напреднали крачки. И това не зависи от това, къде и как живее човекът.

Засега, най-малко такива хора откриваме именно в Европа. А в Русия и в Южна Америка те са повече.

Но по принцип, те са навсякъде. И в Китай, и в Иран, и в Япония, и в Африка, и в Австралия – навсякъде има наши другари, принадлежащи към съвършено различни раси, нации и слоеве на човечеството. И ние не можем да кажем още кой от тях, как и къде ще се устреми напред. Това е напълно непредвидимо. Ние не знаем в какъв ред се развива общата душа, всяка нейна част, както е при бебето.

Както зародишът в утробата на майката се развива в определена последователност, така и частите на самата обща световна душа, ние всички се развиваме в такъв ред. По този начин и по подобие на общата душа се развива и всяка частна наша душа.

Въпрос: Може ли да се каже, че ако в човека възникне въпрос за смисъла на живота, т.е. в него се е появила точката в сърцето, то той вече работи на нивото „човек”?

Отговор: Да. Ако в него е възникнала точката в сърцето и от нея той започва да пита за смисъла на живота, той вече работи на нивото „човек”.

Но на това ниво той може да се консервира за дълги години. Ако той не се окаже в група, наред със същинските източници, наред с учител, то той практически нищо не може да направи. За съжаление такива хора има. Мъчно ми е да ги гледам. Те са били с нас, а след това са си отишли и са „застинали”. Аз ги чакам бързо обратно.

От урок по статията „Предисловие към книгата „Зоар””, 14.01.2011

[33127]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Общата душа "Адам" - Няма коментари→