Ние четем Зоар и нищо не разбираме. И това е така, там няма какво да се разбира. Защото става въпрос само за хора, притежаващи духовно постижение, които вече усещат духовния свят.

Те вече се намират в състояние, когато не силата на получаването, а силата на отдаването определя живота в тях. Тогава разума работи по друг начин, те имат друг поглед, те виждат духовното и тогава разбират за какво се говори в книгата.

Защото книгата е написана за пребиваващите в духовното и затова влизащият в духовното може да я разбере. А този, който се намира в материалния свят, не може да я разбере, защото става дума за съвсем друг свят, за който не знам нищо, не съм го чувал и не съм го виждал. И затова тези думи нищо не ми говорят.

Какво да правя? Само едно: да желаеш да влезеш в този свят, а не да го разбереш с разума си. Ако по време на четенето на Зоар аз постоянно мисля какво да направя за да получа въздействие и желая само това – достатъчно е! Това се нарича „сгула” (”чудесно свойство”).

Когато в резултат на всичките тези усилия изведнъж получа силата на светлината и започна да усещам какво се случва в духовния свят, тогава ще чета и ще слушам – и ще разбера, за какво става дума.

Тогава ще работя също и с разума, защото вече ще имам усещане за духовния свят и с разума си ще започна да работя над усещането. А ако аз усещам някакво явление, как да работя с него с разума си? Защото разума е резултат на усещането. В разума ние само свързваме явленията, които попадат в нашето полезрение и усещане.

Затова, преди всичко трябва да достигнем усещане на духовния свят и едва след това да започнем да го изучаваме. Тъй като до това няма какво да усещаме. Нима ние знаем какво се случва зад всяка дума в Зоар, какво ни сочи всяка от тях – „бик”, „бик непорочен”, „трон” и т.н.? Какъв бик и какъв трон?… Това са духовни сили, които така се наричат. Но това не ми говори нищо.

Целият духовен свят – това е свят на силите. Целият материален свят – картина, която тези сили рисуват на материален екран.

Затова трябва да се мисли само как да усетим това, което четем. Трябва да моля да усетя, а не да разбера. А може да се усеща само при условие, че се намираме заедно, създаваме между нас едно желание, стремим се, върху това желание да подейства светлината и тази светлина да ни даде картина.

Общото желание е като екрана на компютър, а светлината като електомагнитна сила, рисуваща върху този екран картина. Аз искам това да се случи! И това се нарича -Твореца се разкрива на творението!

От урока по Книгата Зоар. Предговор, 18.02.2011

[35678]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Изучаване на кабала - Няма коментари→

Книгата „Зоар”, глава „Ки-тиса”, п.31: „Като роза сред тръни, такава е любовта ми сред дъщерите.” Творецът пожелал да направи Исраел подобен на висшето, за да има една роза на земята (Исраел), подобна на висшата роза, Малхут. А ароматната роза, по-хубава от всички рози на света, е само тази, която расте между тръни. Тя благоухае по настояще му.

Тръните се разкриват на човек до степента, в която той може да ги преодолее. Ако той правилно подготви цялото начало, всички сили, настоящи и действащи между него и обкръжението, ако може продължително да пробужда и издига важността на Твореца, обединението и любовта към ближния както себе си над всички мисли, които се проявяват в неговите мисли и желания, тогава той прави правилните анализи и „притъпява зъбите” на злото начало.

Рабаш пише: „Когато отговориш на егоизма, „притъпи зъбите си””. Това означава, че ти не трябва да спориш с него, а трябва да използваш сила и да го преодолееш. Аз разкривам обкръжението, което лежи между мен и останалите, егоистично: имащ възможност да използвам връзката си с него, да получа колкото се може повече от него.

Гледайки на реалността от материална гледна точка, аз виждам всичко извън себе си, вместо вътре в себе си. Аз не смятам, че съм отговорен за дистанцията, за омразата и за отблъскването, което се разкрива. Всичко това ми се представя извън мен и непринадлежащо на мен. Аз не вярвам, че това са моите келим, моето възприемане на действителността, моето виждане или разкриване на висшата реалност вътре в мен.

Затова аз съм длъжен да дам многократно на себе си „удари по зъбите”, за да поправя своето отношение към картината, описана пред очите ми. В тази картина аз съм отделен от ближния чрез разстояние, което ми изглеждат не като мое собствено не поправено желание (келим), а като нещо чуждо, нещо, което трябва да отблъсна.

Но аз действам противно на това: аз притъпявам силата на тази илюзия с моите анализи, защото разбирам, че всичко, разкриващо ми се, съм аз. И аз не ще поправя своята душа освен ако не припиша към себе си целия свят, цялата реалност, всички хора, всички души и въобще всички нива – неживо, растително, животинско и човешко. Аз трябва да се отнасям към тях като към неразделна част от себе си.

Тогава виждам, че възприемането на реалността, любовта към творенията и разкриването на Твореца лежат в същите мисли и желания, които определят моето отношение към ближния, към това, което е външно на мен. Всъщност няма нищо друго освен желание.

Когато чувствам, че това желание излиза извън мен към останалите, аз трябва правилно да „удрям в зъбите”. Така аз го превръщам във връзка между себе си и останалите части от мен. Ближният ще стане част от мен и Творецът ще стане мой. Така аз ще включа цялата реалност вътре в себе си, благодарение на което разбиването ще бъде поправено.

Тогава, в това същото място, в същите желания и мисли, намиращи се между мен и ближния, аз ще започна да чувствам присъствието на светлината, свойството отдаване и любов.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35497]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние четем в Зоар за всевъзможни духовни действия, които се наричат с различни имена на хора, с названия на неживи обекти, растения, животни и действия между тях.

Вместо това аз бих могъл да ги обясня съгласно духовната мрежа с координати “свят, глад, душа и съществуване на реалността“. С думата свят се назовава всичко, което е в нас във вътрешната част на реалността, – кли/желание, левуш/одеяние и ейхал/чертог. Година – това е целият произходящ процес. Душа – това е вътрешното кли, НаРаН, шореш/корен, нешама/душа, гуф/тяло.

Какво трябва да направим? Да поправим цялото кли, така че то да е максимално поправено заради отдаване, освен “каменното сърце“, което се поправя след това от само себе си. За това говори Зоар.

Но за какво ни обяснява това във всевъзможни, сякаш  земни образи? Защо не ми се обясни в по-абстрактна, по-истинска форма? Защо ме обърква? Защо сега ние усещаме целият този свят – лъжлив, илюзорен, който на мен ми се струва материален, усещан в моите органи на осезание? Защо външната реалност на мен ми се струва такава и аз не зная как чрез нея да придобия връзка с духовното?

Кабалистите казват следното. Ти се намираш в състояние наречено “клон“, и желаеш да достигнеш състояние наречено “корен“. Представяш си себе си вече съществуващ в корена, в духовното състояние, абстрахиран от всички тези земни образи, които усещаш сега, и си представяш вместо всички имена и действия – духовната същност, тоест пребиваващите в свойството отдаване.

Така ти показваш своя стремеж към духовното, към отдаването, към Твореца, към сливането, съединението с тези свойства, назовавани “Творец“. Защото общото свойство на любов и отдаване се нарича “Творец“.

Затова ние се намираме в двата свята – в състояние, което на нас ни се струва наш свят, и в духовния – бъдещия свят, в който ни предстои да влезем (на иврит “бъдещият свят се нарича “олам а-ба“, “олам ше ба“ – “светът, който идва“).

Доколкото ние усетим във всевъзможните детайли, че се намираме тук, в този свят, доколкото правилно го определим като намерение “заради поглъщане за себе си“, как ненавистта между нас е в противовес на висшия свят, духовния, на отдаването и любовта, съединението, доколкото във всеки детайл аз ще стоя само на това, осъзнавайки тази пропаст между двете състояния, между двата свята, двете нива, дотолкова в противовес на това аз ще изисквам правилното, коренното изменение – от получаване на отдаване, от омраза към любов, от отблъскване към единение.

И тогава съгласно това, аз ще се стремя да разкрия силата, съединяваща ни, изчезнала между нас – светлината, екрана, силата на всеобщото отдаване, свойството милосърдие/хесед.

И затова Зоар в едното предложение те въвежда и в земната картина, и също така с няколко думи леко се докосва до духовните определения, и отново се връща към земната картина, и отново – към духовните определения.

Той води с теб такава игра, както нас – когато играем с малко дете. От една страна се спускаме на неговото ниво, но от друга – искаме да го побутнем нагоре, и отново – на неговото ниво, и отново – нагоре. По такъв начин ние през цялото време играем с детето – както с играчката “йо-йо“: малко нагоре – малко с него, подбуждайки го да се издигне.

Така Зоар работи с нас.

От урока по Книгата „Зоар”. Предисловие, 08.02.2011

[34794]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Рабаш, „Шлавей Сулам”, 1990, статия 14, „Истинската милост”: Трябва да започнеш да работиш в „истинската милост” – т.е. без всякакво възнаграждение, за да служи всичко не за лична изгода, а за благото на Твореца.

Ние се раждаме с желание, което действа по определен начин, – което се нарича, за себе си, за получаване. Всеки от нас чувства, че пред него отвън стои свят, включващ четири нива на развитие: неживо, растително, животинско и човешко. При това самите ние искаме само да се наслаждаваме на целият този външен свят, да изпитваме хубави усещания.

Може да се каже и обратното: на човек ще му бъде добре, ако той използва целия свят по определен начин, а именно – заради себе си. Въобще, тези неща са много относителни, доколкото ние не можем да различим нещо противоположно на тях.

Но след това човек достига до отчаяние от тази тенденция за наслаждение. И тогава в него се пробужда ново желание, нов подход: „Аз трябва да се отнасям по друг начин към цялата реалност. Всичко това е мое, подобно е на мен. Аз не мога да се наслаждавам сам по себе си, затова пък мога – заедно с всички”. Разбира се, този повик изхожда не от човека – просто създаденото от Твореца желание, заедно със своите решимот: „се търкаля” все по нататък, разкривайки по такъв начин усещаното.

Използвайки правилно методиката на поправянето, човек започва да проявява друго отношение към реалността, която е в него. В своите 613 желания той открива, че частта, струваща му се „външна”, в крайна сметка се отнася до него. Доколкото човекът може да измени своето отношение към желанията, да разпознае в тях не „чужденците”, а „близките”, „своите”, дотолкова и той напредва вече в друго възприемане на действителността – глобално, всеобхватно. Оказва се, че „всичкото” – това е той.

И тогава, започвайки да обединява собственото си възприятие в единно желание, нераздробено на отделни части, човек променя картината на своята реалност. Няма нищо „външно”: неживата природа, растенията, животните, хората – всички те се явяват части от неговото желание.

Човекът променя отношението си – с други думи, построява единно желание, и, като следствие, разкрива също „добавка” – единната Сила, напълваща това желание и наречена Творец. Така, благодарение на поправянето на желанията, човекът се удостоява с ново постижение и се слива с Източника. По-нататък…

Това е и „истинската милост”. Работейки над отдаващите желания, поправяйки себе си, своето отношение, своето възприятие на реалността, човек се удостоява с голяма „добавка” – разкриването на Твореца и сливането с Него.

И затова има работа в милостта – поправянето на келим, и има истинска милост – получаване заради отдаването, когато човек разкрива действителността, включваща Този, който я е породил – Твореца. С това, от поправянето на творението ние достигаме до неговата цел.

От урок по статия на Рабаш, 17.02.2011

[35584]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

“Първият човек“ (Адам Ришон) е бил сътворен като ангел в малкото състояние. И чак след прегрешението с Дървото на Познанието на добро и зло, той започнал да става човек.

Тогава вече се проявяват тези двете сили: на получаването и на отдаването, свиване и разширяване, между които започва борба, и в резултат се развиват всички нива в природата: неживо, растително, животно и човек.

В крайна сметка се появява това същество “човек“ – стоящо между доброто и злото, отдаването и получаването, светлината и тъмнината, което усеща себе си независимо творение относно тях. И ето това сме ние!

А дотогава не е съществувало това “третото“ – просто са действали тези две сили на природата, като единна висша сила. Но когато те достигат финала на своето развитие, от тях се ражда някой трети, обладаващ способността да съществува и да се развива, започвайки от неживо ниво, а след това на растително, животно, и достигайки осъзнаването за самия себе си и Твореца – тоест да стане “човек“.

Всичко това е резултат от грехопадението, след което двете противоположни, разбити сили започват да си взаимодействат и да се включват една в друга.

Затова Баал а-Сулам пише, че когато се е формирало нашето земно кълбо, то е преминало редуващи се периоди от по 30 милиона години – в които ту се нажежавало и е избухвало с огнена лава отвътре, ту се охлаждало и застивало. И е продължавало така докато не е достигнало до стабилно състояние, даващо условия за развитие на неговото следващо ниво: растенията, а след това и животните.

Но цялото това развитие е ставало благодарение на тези две сили. Затова едва сега ние достигаме до неговото завършване и започваме работата на човека – а всички поколения преди нас са съществували условно като “ангели“. Едва в наши дни ние вече действаме като следствие от разбиването и смесването на народа на Израел с всички други народи. Ние сме първите – които сега започват поправянето.

“Първият човек“, Адам Ришон е бил духовен парцуф, от когото се развива човек,  както от капка семе. А вече от резултата на цялото развитие и нашата работа, на него е съдено да стане създание, което да се уподоби на Твореца. В името на това бъдещо състояние, той се и нарича “човек“, Адам (“подобен“ на Твореца).

А дотогава това е ангел, създаден от ръцете на Твореца, не притежаващ никаква самостоятелност.

При създаването на човека, ангелите попитали Твореца – защо създава това зло начало? Но Творецът отговорил, че зло е необходимо, тъй като то ще позволи именно за негова сметка да се постигне съединението на двете сили: ненавистта и любовта, и да се постигне Твореца. Както е казано: Всички ще ме познаят – от мало до голямо. Защото наслаждението на Твореца е в това – творението да постигне Неговото съвършенство, универсалност и величие.

От урока по „Учението за  Десетте Сфирот““, 16.01.2011

[35526]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Не е възможно да работиш върху себе си без подкрепата на правилното обкръжение, което всеки път отвежда човека до правилния анализ, до правилното състояние.

Защото непрестанният въпрос, на който трябва да отговориш с „удар в зъбите”, е за онова, което е най-важно: „Творецът или аз? Ближният или аз? Силата на отдаване или силата на получаване?”

Ако този въпрос стои пред мен и разбирам, че от ясния отговор зависи моето напредване или фиаско, тогава необходимостта от подкрепата на обкръжението става очевидна за мен.

А от друга страна, що за обкръжение е това? Каква подкрепа оказва? Всъщност, аз получавам своите собствени келим, желания – в степента, в която искам да ги приближа към себе си. Тъй като цялата реалност – това съм аз.

Работейки с обкръжението, аз го извисявам в очите си, намирам в него важността на Твореца. Но всъщност съм получил силата на разбиването, за да може по този начин, тя да ми помогне да работя над самия себе си.

Моето „аз”, включващо цялата реалност се дели на две части:

– част, която усещам като себе си;

– част, която усещам като свят, като ближни, като всичко, което се намира извън мен.

Защо Творецът ме е разделил на две? За да мога по-лесно да поправя онази част, която е отвън. Аз извисявам нейната важност в своите очи. Ако пробудя важността на другарите и ги подтиквам да работят върху мен – все едно имат свобода на избора и повече самостоятелност, отколкото им приписвам.

Трябва да разберем, че силата на разбиването действа в наша полза. Частта, наречена „ближен” – т.е. всичко, което е извън мен, ще мога да поправя, ако се отнеса към нея именно като към ближен. Поправям тези желания, които ми се струват чужди, поставяйки себе си пред тях и желаейки да се съединя с тях.

Моето „аз” е само точка в сърцето, а „ближният” е цялото мое кли, целият съсъд на душата. Ако не бях разделен на тези две части, нямаше да имам възможност да поправя „външните” желания. Никога нямаше да мога да ги анализирам, проверявам, сортирам, да поискам сили за работа с тях.

Но аз се намирам извън тях и поправям своето отношение към тях. Такава илюзия се създава в мен – сякаш поправям своето отношение към ближния според принципа „възлюби ближния като себе си”. И засега не улавям, не разбирам, не чувствам, че всъщност  това е моята душа. Просто са прибавили към мен силата на разбиването, която рисува измамната картина за „ближните” в моите очи. Затова, именно по този начин съм способен да пристъпя към поправяне на своите келим, работейки срещу силата на отхвърлянето, нанасяйки й удари.

Можеш да си представиш нашата работа по друг начин: човекът изначално получава цялото творение в качеството му на своя душа и разбира, че цялата сила на разединяване е фантазия, чиято цел е да го обърка. В крайна сметка, реалността изобщо не е откъсната от него. И затова, човекът нанася удари, „притъпява зъбите” на тази сила на разбиване, на тази илюзия. И в това вижда цялата работа, която трябва да извърши.

И така ще бъде, докато не избие всички зъби, докато не измъкне всички тръни – за да може розата, растяща сред тях, т.е. Малхут, да разцъфти в истинския си вид, с цялата си сила. Защото това е Шхина, общата душа.

В такава светлина трябва да видя и обкръжението, и другарите, и Твореца. Всичко, което ми се струва външно, представлява неотделима част от мен. А силата, откъсваща ме от единната мисъл и желание, от Единия – това е силата на разединяването, която трябва да разбия.

От урока по статия на Рабаш, 16.02.2011

[35489]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Началото на човека е в  точката в сърцето, в капката духовно семе. В него не съществува нищо друго от висшия свят.

Човек е поставен в обкръжение и в същото време е отделен, отдалечен от него чрез чувството на отхвърляне, а след това – ненавист. Всевъзможни чувства, свеждащи се към това, че „съществувам аз и съществува обкръжение”, представляват в същността си мястото на разбиването.

Цялото съпротивление и отхвърляне, всичките стълкновения, търкания и пречки се предизвикват от разкриването на дистанцията между човека и другите, разкриването на разбитото място между него и обкръжението. Локализирайки правилно това място, човек открива в него Твореца, светлината, която напълва неговото поправено отношение към ближния.

По този начин, моето повредено желание лежи между мен и обкръжението. Веднага щом го поправя – разкривам в него Твореца. А моето „аз” – това е само точката на подем, стремеж, която съм получил по средата на живота си и от която започва моето духовно преброяване, духовното ми развитие.

Всичко се проявява при условие, че правилно си представям картината на реалността, в която се намирам. Къде е обкръжението, което може да ме подкрепи? Защото стъпка по стъпка ми се разкрива неприемането на обкръжаващите ме, неприемането на целта, Твореца. Всеки миг трябва да се проверявам: важна ли е в моите очи Висшата сила, Силата на отдаването, Твореца? Издига ли се тя над всичко?

Подема, пробуждането, грижата за този постоянен анализ може да се появи само под въздействието на правилното обкръжение.

От урока по статията на Рабаш, 16.02.2011

[35500]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Цялата реалност е светлината и кли, Творецът и творението, аз и ближният. Защо книгата „Зоар” изглежда толкова сложна и объркана?

Отговор: Това, че на нас книгата „Зоар” ни се струва сложна и объркана, е защото не сме постигнали цялостната картина. В нас „аз” и „свят”, моите желания, моите мисли, сили, действащи в цялата тази реалност и напълванията в нея, ни се струват отделени едно от друго, разбити. И затова, силата на разбиването ми дава извънредно сложна, объркана картина. Всичко е така, защото не виждам това в неговата цялост, а разделянето ме обърква.

Доколкото сме способни, не в разума (той няма да ни помогне!), а в чувствата, т.е. в по-поправените келим/желания да видим всички тези детайли на възприятието обединени заедно – аз, ближният, Творецът, ученето, групата, обкръжението, всичко съществуващо – доколкото пожелая да ги свържа заедно, дотолкова тези усилия ще ми донесат светлина. И светлината ще ме доведе до съзерцаването на по-единна картина, всички елементи на която ще започнат по малко да се съединяват.

От съединяването на всички тези противоположности, които се превръщат в поддържащи се и свързани помежду си, идва цялата мъдрост. Колкото по-далечни и противоположни са били по-рано тези детайли от картината на реалността, които сега виждам съединени заедно, поддържащи се и допълващи се един друг, толкова по-дълбоко постигам замисъла и програмата на творението, процеса през който преминаваме.

Аз започвам да живея от тези противоположности, да усещам потресаващата мъдрост, да съединявам в едно висшето управление, да го съотнасям с Единната сила.

Всичко това е в резултат на въздействието на светлината върху моите разбити желания и мисли, когато искам тя да ги съедини в едно.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 16.02.2011

[35514]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Аз съм убеден в думите на Баал а–Сулам за това, че ние нямаме никаква възможност със земния си разум да разберем духовното – тъй като, ако мен просто искаха да ме примамят, то щяха да ми обещаят точно обратното. Но все пак е трудно да се осъзнае това, че днес аз нищо не бих могъл да разбера – защо е така?!

Отговор: Защото ти нямаш духовни органи за възприятие – разбирания и усещания. Аз винаги си спомням един много ярък пример, който получих, когато работехме над музикалната аранжировка на мелодиите на Баал а-Сулам. Заедно с нас през цялото време стоеше огромният котарак на хазяина. Докато ние плачехме, преживявайки от преизпълващите ни чувства, той си лежеше съвършено невъзмутимо, само лекичко потрепваше с ухо, когато музиката ставаше прекалено силна.

Ето –  ние и двамата живеем в животински тела, в един и същ свят – но той не може да ме разбере. На него не му достигат способностите да усеща – как може да се обясни на котарака, какви преживявания ние искаме да изразим с музиката?

Но, повярвайте, – да научим котка да разбира симфония е по-малко сложна задача, отколкото за нас да разберем духовното. Защото котката се намира на същото ниво, в този свят, а на нас ни е необходимо много по-силно въздействие на висшата светлина, за да ни приведе до усещането за духовния свят. И тогава съгласно това усещане, ти ще разбираш , какво означава всяка дума на кабалиста.

Ти ще слушаш някакви думи с външния слух – а в теб ще започнат да се разкриват вътрешни усещания. Представи си го така – че ти би започнал да говориш на котката, а тя изведнъж започва да те разбира.

От урока по статията „Същност на науката кабала „, 13.02.2011

[35224]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е мястото на книга „Зоар” в науката кабала?

Отговор: Книга „Зоар” е основната книга в кабала. Изучаваме я всеки ден. Аз сега приключих нейната обработка, опростих нейния език и замених всички допълнения на арамейски език. Ние превеждаме книгата „Зоар” на всички езици и скоро тя ще бъде издадена.

Тази книга ни обяснява законите на поведение в духовния, в глобалния свят. Разликата между духовния и материалния свят не е в това, че духовното се намира някъде на небесата, зад всички галактики. Духовният свят се намира точно тук, на това същото място, но ние не го усещаме, защото той работи като че в друг честотен диапазон.

Тъй като ние гледаме на света със своите егоистични органи на чувствата и всеки възприема само това, което е изгодно за самия него. Но ако ние сменим нашите органи на чувствата, своето отношение към света, и пожелаем да го видим единен, голям, като едно цяло, то ние направо тук и сега ще видим света като една интегрална система от сили.

За такъв свят  ни разказва книга Зоар. Но тя е написана в такава форма, че да поеме читателя и да го въведе в усещането за този свят неусетно за него самия. Затова това е такава силна и необичайна книга. Зоар работи чрез нашия разум и чувства, въздействайки ни от всички страни.

От лекцията в Париж, 01.02.2011

[35037]

Filed under: Възприемане на реалността, Зоар, Изучаване на кабала, Конгреси и събития - Няма коментари→