Въпрос: Човечеството не може да направи връзката между тези екологични катастрофи и поправянето на егоизма. Как да обясним на хората, че връзка има?

Отговор: Ние трябва да търсим начини, да се стараем точно по време на бедствия да пишем статии, да формулираме обясненията, за да доведем хората до същността: че всичко това става заради нашата непоправеност.

Външният свят е копие на нашето вътрешно състояние. И затова всъщност става въпрос за вътрешните катастрофи, които ние възприемаме като външни. Всички народи са – части на една душа, но в нашите усещания те се представят като отделени, сякаш чужди части.

Все едно са ми вкарали местна упойка, и аз не чувствам как гори собственият ми крак, или как отсичат моята ръка… И на мен все още ми е смешно, но това се случва.

И затова аз искам към мен постепенно да се завърне чувството за принадлежност, искам “външните“ части да почувствам като свои. И нека тогава ми дадат възможност да поправя своето състояние, своето отношение към ближните.

Защото ако външната реалност действително стане моя част, аз ще изпитам ужасно усещане. И затова, заедно с получената болест, аз се нуждая и от получаването на лекарство, възможност да подобря състоянието си. Ето за какво моля аз: за лекарство, заедно с проявяващият се недъг. Тогава ще успея да поправя недостатъците в мен – и като следствие ще утихнат “външните“ катаклизми.

Това е и, което ние трябва  да направим: да молим за вътрешно поправяне, което ще предизвика поправяне, струващо ни се на нас външно. Тогава ще видим всички проблеми в нас самите и ще ги изправим в себе си. Тези желания (келим) ще се обединят с нас, ще станат вътрешни, и всички стихийни бедствия, предизвикани от нашата вътрешна неизправност ще се прекратят.

От урока на тема „Екологичният проблем и пътят за неговото разрешаване“, 13.03.2011

[37934]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Криза, глобализация, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос: Когато авторите на книгата „Зоар”, Раби Шимон и неговите ученици, са учили заедно в пещерата, и по-късно, когато е имало малки кабалистични групи, те са знаели, че всеки зависи от другия в мислите, желанията и намеренията. Те са били единствените в света. Но днес ние учим заедно със стотици хора, които виждаме на компютърния екран, и хиляди други, за които изобщо не знаем…

Отговор: Аз възприемам целия свят като части от моята душа. Очевидно, аз не виждам света по такъв начин, но трябва да си го представям така и да се отнасям към него така. И въпреки факта, че светът е пълен с ненавистници, врагове и какво ли още не – всичко това са мои вътрешни качества. Ако те се променят, аз ще видя съвършен свят пред себе си, света на Безкрайността.

Затова, аз трябва да се отнасям към всичко около мен така сякаш то ми е изпратено, за да поправи възприятието ми за реалността и най-после да усетя себе си в съвършено желание, напълнено с безкрайната светлина. За да направя това, на мен ми е дадено обкръжението, относително малка група. И въпреки че тя може да съдържа няколко милиона приятели от целия свят, аз все пак трябва да се стремя да усетя всички тях, тъй като те са мои желания, частите на моята душа, които се пробуждат за духовното. Аз мога да ги събера, да ги свържа в една сила и с нейна помощ да поправя другите части на моята душа. В крайна сметка, целият свят е моята единна душа. По такъв начин трябва да виждам реалността.

Следователно, ученик на Раби Шимон, учениците на Ари и ние възприемаме реалността по относително подобен начин. Светът все още е същият, както са отношението и методът. Има разлики от гледна точка на технологията – по-развитата връзка между нас – и в глобалния подход към първоначалните източници и пробуждането на света. Но личната работа и отношение остават същите.

От урок по книгата „Зоар”. Предисловие, 08.03.2011

[37448]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Изучаване на кабала, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Нашият свят действа съгласно желанието за наслаждение, тоест всяка част на творението инстинктивно прави вътрешна сметка на това, какво за нея е най-изгодно, спроред нейното разбиране, вътрешното устройство, получено по рождение, от възпитанието и от влиянието на обкръжението. Иначе не сме в състояние нищо да направим.

Ние дори и не си даваме сметка, доколко всеки от нас е зациклен в тези егоистични пресмятания във всеки един миг. И даже и да правим някакво милосърдно действие,  то е само заради това, да спечелим за негова сметка, иначе нямаше да имаме никаква мотивация да го правим. Така действа цялата природа – от най-дребните частици на атома, до най-високообразования и развит човек.

Но съществува и друго намерение – заради отдаване, не за собствена изгода, а за благото на ближните. И този антисвят, антиматерия, е противоположна на всичко това, което съществува в този свят.

Там не може да има мисли за самия теб, на него е било направено съкращение (цимцум) и отсичане. Всичко се поправя и  движи единствено от загрижеността за благото на ближния.

И как така ние не можем да се приближим към такова виждане и пресмятане? Това е единственото, което не е по нашите сили, защото в нашият свят тази сила не съществува. Трябва да си я притеглим от тази друга, обратна реалност, намираща се от другата страна на границата на духовния свят, наричана “махсом“.

Но как въобще е възможно да дойде тази сила при нас – защото всичко се подчинява на закона за съответствието по свойства и подобното се съединява с подобно? Но има особена сила, която се нарича “светлина възвръщаща към източника“, или “обкръжаваща светлина“, която може да ни свети в съответствие с нашият стремеж да се окажем в този обратен свят.

Тя ни помага, дори и ако нашият стремеж е фалшив, и ние не разбираме този свят и  не го чувстваме, но имаме дори и малко отношение към него, една едничка точица за контакт с него – “точката в сърцето“, искрата от духовния свят.

И ако ние работим над тази искра, то според приложените усилия, на нас ни свети духовната искра – и превръща усилията ни в “духовна плът“ за тази точка, която започва да расте. Докато не се превърне в цял духовен съсъд, с който ти ще пробиеш в този същия антисвят и тогава ще се окажеш в “обратната реалност“.

Молбата за силата, която ти носи тази промяна, молбата за светлината, възвръщаща към източника, поправяща нашите намерения от егоистични към отдаващи за ближните – се нарича молитва. И в тази големина, в която ние се стремим, търсим, и сме настойчиви, в нас действа тази чудотворна сила и извършва измененията в нас.

От урока по статията на Рабаш, 06.03.2011

[37159]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Какъв вид самосъзнание остава в кабалиста при прехода от един материален кръговрат към друг?

Отговор: Кабалист е този, който е придобил свойството отдаване. В този случай, дори когато всички светлини напуснат получаващото желание, той се намира в това свойство. Освободил се е от ангела на смъртта, издигнал се е по-високо, към свойството на Бина, която се намира над Малхут.

И затова, дори при изчезването на всички светлини под Бина, кабалистът усеща себе си в нея – както преди. Това свойство, тази форма не изчезва.

Ако в живота си не осъзнаваме нищо, то нашият кръговрат е като при животните. Нашите вътрешни решимот не се променят – сменя се само външната биологична форма и ние сме движени от нарстващия егоизъм.

А след това, в него се пробужда първото духовно решимо, точката в сърцето. Сега вече можем сами да съдействаме за своето развитите, а после ни водят в групата, към книгите и при наставника. Тук, в зависимост от степента на вложените усилия, сами добавяме сили към своето решимо. Вече зависим не толкова от времето, колкото от своите усещания – в зависимост от това как си изясняваме, какви сили са необходими, за да развиваме решимо.

Аз мисля само за това – с всичко останало в този живот нямам работа. Решавам само един въпрос: какво е полезно за моето решимо? Има го моето желание и има точка. И аз се грижа за нея: „Как е тя? Какво ще е полезно за нея?”

На това кабалистите отговарят: за твоята точка ще е полезно, ако се намираш в обкръжение, включващо първоизточници и учител. Именно така напредваш – отново и отново избирайки това обкръжение вместо желанието си, което те тласка в различни посоки.

И ето, ако благодарение на това отгледам от точката духовен съсъд, в който усещам свойството отдаване, Бина – тогава, дори материалното желание да изтънее и изчезне, аз въпреки това съществувам в своето кли. Защото в духовното няма празнини.

Умирайки в материалния смисъл, кабалистът губи възприятието за реалността на този свят. Но от своето решимо, от точката в съцето, той вече е придобил духовната реалност и се намира в своето кли.

От урока на тема „Живот и смърт”, 10.03.2011

[37714]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Ние съществуваме в нашия свят и всеки човек усеща себе си като живеещ в определено общество, в заобикалящите го условия.

Наблюдавайки другите, виждаме, че хората се раждат, живеят и умират – и така поколение след поколение. Ако не виждах никого, нямаше да знам какво се случва в този свят, има ли някакъв процес на развитие – не бих забелязал този процес.

Представете си, че човекът съществува сам. Няма с кого да сравни себе си и дори не знае, че расте, че става по-възрастен. Просто живее, без да забелязва промените в себе си: „Това съм аз”.

Но когато е заобиколен от хора, човекът започва да се сравнява с другите и тогава забелязва процеса на развитие. Като в огледало, той вижда себе си спрямо другите: „Този човек е по-голям, аз съм малък. Значи, аз също ще порасна и ще стана голям!”.

Тоест, намирайки се в общество, виждаме процеса, през който преминаваме по жизнения си път и започваме да си задаваме въпроси за целта на своето съществуване, за смисъла на живота.

Науката Kабала обяснява, че смисълът на съществуването на човека в този свят се състои в следното: намирайки се във връзка с други хора, той е видял, че този живот преминава и от него няма никаква полза, и че независимо от това как живее – добре или зле – краят за всички е един и същ.

И затова процесът на нашето развитие не се ограничава само със земната плоскост.Ти можеш да се издигнеш над нея в по-вътрешно, по-висше измерение – в духовното.

Зад всички кръгообороти на земното развитие, което виждаме, има някаква сила, привеждаща в действие цялата материя и ти можеш да се свържеш с тази вътрешна сила, отъждествявайки себе си с нея, да опознаеш целия процес, който управлява, да разбереш какво я движи, какво иска тя от тази материя и накъде я води.

Тогава ще разбереш своята съдба, своето предназначение, защо са ти дали такава възможност – да придобиеш връзка с тази сила, управляваща цялата реалност, какво постигаш с това.

На човека се разкрива желанието, дава му се шанс да научи тайната на живота и съществуването, причината и целта на всичко случващо се в реалността, възможност да разреши проблемите на живота и смъртта.

За да привлека силата, привеждаща в действие целия материален свят, да я опозная, да се свържа с нея – именно за това съществува книгата „Зоар”, първоизточникът.

Ако се съединя с тази книга – не просто я чета, а придобивам вътрешна връзка с нея – тогава там разкривам, в нея се срещам и започвам да опознавам силата, даваща живот и управляваща цялата реалност, целия свят, в който се намирам.

Този вътрешен двигател, привеждащ всичко в действие, започва постепенно да ми се разкрива. В началото, зад цялата материя разкривам силата, която движи всичко. А след това започвам да откривам връзките, която тази сила създава между частите на материята, взаимодействието на силите, стоящи зад тях. После започвам да разкривам още по вътрешния източник, от който идват всички тези сили – от една сила, една мисъл, наречена Замисъл на творението.

Зад множеството сили, стоящи зад всички части на материалната реалност, започва да ми се разкрива една сила, една мисъл. И тогава, цялата тази реалност, която ми се разкрива като произтичаща от същата мисъл, от Замисъла на творението – всичко това, заедно се нарича „Творец” – от думите „Иди и Виж” (на иврит „Боре” – „Бо”/Иди и „Ре”/Виж). Ти идваш и разкриваш цялата реалност в нейния външен вид – както я усещаме сега, и в по-вътрешната й форма, наречена духовен свят – двете реалности заедно. Разкриваш цялото съвършенство на творението – тук и сега.

Книгата „Зоар” е написана, за да ни разкрие цялата тази съвършена реалност. Така трябва да се отнасяме към нея. След това ще разкрием, че „Зоар” съвсем не е книга, а особена система, наречена „Kнигата „Зоар””. „Зоар” е онази висша светлина, онази сила, която идва към нас от своя висш източник. „Зоар” е „висше светене”, спускащо се към нас.

Затова, четейки „Зоар”, установяваме връзка с тази висша система. Това е като жива книга – тя ни въздейства. В нея има особени сили, защото е свързана и с мен, и със света, стоящ зад материята – света на силите. Тази книга служи като адаптер, като посредник между мен и силите, стоящи зад природата.

Затова трябва да се отнасям към тази книга като към средство за разкриване на Твореца, на всеобхватната реалност.

От урок по  книгата „Зоар”, 11.03.2011

[37803]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Баал а-Сулам, „Учение за Десетте Сфирот”, част 1, „Вътрешно съзерцаване” , гл.6, п.34: „Цялата същност на понятието време в нас не е нищо друго освен усещане на движенията.

Тъй като материалният разум в нас представя и предава форма на определено количество движения, усещани едно след друго, той ги преобразува в представа за определено „време”.

По този начин ако човек и неговото обкръжение се намираха в абсолютен покой, понятието време нямаше да е известно на никой.”

Ако, раждайки се в този свят, веднага получавахме друго обкръжение, тогава щяхме да станем други създания. Затова, сегашното обкръжение ни прави такива, каквито сме.

Човек се състои от две части. Едната от тях е „животинска”. В нея няма нищо осъдително – това е просто стъпало на развитие. Често сравняваме някого с животно, за да подчертаем неговата „приземеност”, безчувствие – но това не е непременно вярно. На своето ниво животните се намират в подобие с природата и нямат недостатъци.

Така че онази наша част, която се отнася към животинското стъпало, действа и възприема своята реалност, съгласно собствените си свойства, собствения си „пулс”. Този „пулс” отброява всеки миг.

Човек има вътрешен биологичен часовник, свързан с Луната и Слънцето, с движението на Земята, със смяната на годишните сезони и с много други фактори, свързани с природата на биологичния организъм, а също и с космическата природа на системите на небесните тела.

Всичко това ни дава усещането за време, движение и пространство. Именно в тези координати съществува нашето тяло.

А освен това, извън каквато и да е връзка с него, в нас съществува друга реалност, наречена „душа”. Тази част е скрита от нас – не я откриваме отвътре. Тя може да се прояви само като зародиш, като „точка в сърцето” – все още не е самата душа, а само възможността да я открием. С други думи, точката в сърцето е средство за разкриване на душата. Благодарение на нея можем да стигнем до втората, по дълбока част от себе си.

Науката кабала обяснява, че духовните парцуфим се изграждат по скалата „външно-вътрешно”. Нашият външен парцуф е същото това „животно”. Тук става дума не за плътта, а за усещането на собственото битие в този свят – битието в психологически, физиологичен, социологичен, семеен, емоционален смисъл. С други думи, нашето „животно” не е просто тяло, а същество, усещащо себе си като човек в материалния свят.

А след това в него започва да се пробужда по-висок, духовен образ и скоростта на развитие на този образ по никакъв начин не е свързана с онова, което се намира долу. Той няма отношение към нашата нервна система, към нашите свойства и манталитет, към нашето възприемане на света и към самия външен свят. Духовният образ в нас е нещо съвсем различно. Той е противоположен на цялата материална действителност и е отделен от нея. Има собствен ритъм на развитие, свои причини да се развива.

Сега, заради тази своя вътрешна духовна част, човекът трябва да призове духовната помощ, духовните средства. При това, трябва да ги намери в заобикалящия го свят, но вече чрез вътрешни сигнали.

От урока на тема „Време“, 09.03.2011

[37571]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Откъде водят началото си мерките за време: секундите, минутите, часовете, седмиците, месеците?

Отговор: От астрономията, от това как се движат Земята, Слънцето и Луната едно спрямо друго. А висшите корени са заложени в Зеир Анпин, който е разделен на шест части. Два пъти по дванадесет парцуфим съответстват на 24-те часа в денонощието. Книгата „Зоар” пише за това.

Човечеството инстинктивно е установило такава времева скала, която съответства на духовния корен. Баал а-Сулам дава аналогичен пример: в древността, един селянин видял планина и я нарекъл Маслинова. В това име има духовен смисъл, но той просто е мислил, че на нея растат добре маслинови дървета. Така работи в човека духовният корен.

Същото се отнася и за измерването на времето. Изворите му се крият във въртенето на Зеир Анпин и Малхут, в 24-те працуфим, в шестте сфирот, всяка по десет – което съответства на 60-те секунди в минутата и 60-те минути в часа. Висшата система се проектира в нашия свят като взаимодействия между Слънцето, Луната и Земята.

Оттук произлиза и деленето на месеци и години, а също така и мерките, за които няма астрономичен аналог: седмицата, седмата година, петнадесетата година и т.н. Всичко произлиза от духовния свят.

От урока на тема „Време”, 09.03.2011

[37596]

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Доколко способността да се концентрираме в нашите мисли и намерения по време на урока зависи от всички, които се занимават заедно с нас по целия свят? Съществува ли такава глобална зависимост?

Отговор: Какво означава взаимна зависимост? Ако гледам на цялата реалност като на части на моята душа, тогава от никого не съм зависим. Само в степента на моето отношение към тях, на желанието ми да ги пробудя, тези мои части се пробуждат.

Аз не гледам тяхното външно поведение, а ги пробуждам отвътре и от същото ниво на вътрешна връзка с тях получавам в отговор възбуждане. Всичко зависи от погледа ми към света – или като към материална реалност с множество тела, или като към земни свойства на хората, или като към тяло на моята душа, нейния парцуф/строеж.

Тогава виждам не външни образи, съществуващи тук, а частите на моята душа, която аз трябва да поправя. Аз – това е намерението, което трябва да предам на тези желания и свойства, за да ги настроя в правилната посока.

А какво означава, да завися от тях и да се пробуждам с тяхна помощ? Аз ги пробуждам – и в отговор пробуждам себе си. Това възбуждане, сякаш става чрез външната система, но цялата тази система е моя.

От урока по книгата „Зоар”. Предисловие, 08.03.2011

[37445]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Въпрос: Аз не мога да се стремя към отдаване, защото изобщо не си представям какво е това. Какво е отдаване?

Отговор: Всяко духовно свойство: отдаване, любов – се разкрива от противоположното му състояние. Защото ние не знаем, какво е това. Тъй като, ако знаех какво е отдаване, аз щях вече да притежавам това свойство.

Но аз го нямам… Тогава как ще мога да го разкрия? Само чрез механическите действия: аз въздействам на групата, а групата – на мен. И всички тези действия изобщо не са свързани с духовното, затова и ние усещаме, че се намираме сега в този свят.

Това е въображаема от мен реалност, в която има някакви желания и дори физически тела, тоест не желания, а нещо, което не проявява собствена воля. Тъй като в духовния свят действат желания, стремежи, сили: любов, ненавист, страст – прояви на желанията на творението. А без тази проява на желанието – няма духовен свят, той не съществува.

Това е като някаква лазерна картина – аз включвам лазера, и тя се появява във въздуха. А ако не го включа – няма да я има. Така е и духовният свят в нашето възприятие.

Но материалният свят съществува даже без моето желание. И в тази действителност аз преминавам жизнените кръгообороти (преражданията), и тя ме изменя, практически неволно, не изисквайки моето участие. Затова тази действителност ми се вижда „материална“, тъй като всички изменения в нея стават без моето осъзнато участие, без моя стремеж към отдаване. А просто се развиват по естествен път, под управлението на висшата сила, която тласка всички към развитие.

Но когато в материалния свят аз достигна до такова състояние, че вече сам искам да взема участие в своето развитие, то се пробужда в мен във вид на въпрос за смисъла на живота. И от този момент аз започвам да търся.

Но всичко това е, за да започна сам да задействам тази реалност. В мига, когато бъда готов за това, ще ми се разкрие частта, която съм задействал. Тя представлява моето първо духовно стъпало. 

Затова всички наши действия трябва да започнат от материалното – с това, че аз се заставям да въздействам на обкръжението, а обкръжението – на мен, във всевозможни форми, използвайки всички сили и възможности, с които разполагам. Както е написано: „Направи всичко, което е по силите ти!“ – улавяй всяка възможност, независимо каква е тя.

Защото, ако изпълняваш всички тези действия в материална форма, тоест, без правилно съзнателно участие, ти все пак пробуждаш тази реалност. Така е устроена тя.

От урока на тема „Какво е молитва“, 09.03.2011

[37662]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Свобода на волята - Няма коментари→

Съединението е възможно само при подобие на свойствата – и не е важно между кой. В крайна сметка няма никаква разлика между частите в реалността. Всички части на мирозданието: неживото, растително, животинско, човек, Творец – се обединяват в едно цяло.

Това е постоянно и вече съществуващо състояние, а всички останали картини ми се представят само като в криво огледало, по принципа: „Всеки съди според степента на собствените си недостатъци”.

Аз сам съм виновен, че виждам това единствено и съвършено състояние под формата на  всевъзможни пороци – поради собственото си порочно зрение, поради разбитите келим.

Затова отношението към всяка част трябва да бъде равно – тъй като всички те се съединяват като абсолютно равни помежду си. А това, че ми се струва, че някои са по-висши или нисши, по-близо или по-далече, по-полезни или вредни – всичко това показва само разликата в моите вътрешни желания и свойства, които все още не са поправени и са разбити.

Разбиването не е в степента, в която виждам пред себе си, а в мен самия. Благодарение на своите пороци аз виждам мирозданието такова порочно, а то всъщност е съвършено и съществува в пълно единство, без да преминава през каквито и да е изменения.

Малхут – творението е, което се отделя от съвършеното състояние на света на Безкрайността, съкращавайки себе си, скривайки се под завеси, които се наричат „светове” („олам” – от думата „алама”, скриване), криещи това съвършено състояние. Така ние се оказваме в този свят и губим способност да видим истината.

Всичко това е направено за да можем сами да установим правилно отношение и да разкрием истината, независимо че се намираме в лъжа. Всеки път трябва ясно да помним, че има две състояния: действително състояние, което ние усещаме сега, виждайки всички порочни, и желателно състояние – истинското, което искаме да разкрием, но което за сега е скрито от нас.

Трябва винаги да се стремим да виждаме това желателно състояние през днешното и да изясним какво не ми достига, за да видя света съвършен! В тази степен, доколкото аз мога да си представя, какво означава съвършенство…

От урока по писмо на Рабаш, 07.03.2011

[37284]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→