Когато се обръщаме с молитва нагоре, то издигаме искрите от разбиването, от което сме произлезли. Искрите са парчета от екрана и от отразената светлина, а след разбиването, попаднали вътре в разбитите желания. А сега трябва да съберем и да вдигнем тези искри.

Не създаваме нищо ново, работата ни се състои само в това да подбираме, сортираме и правилно да съединим парчетата. Тези изяснения правим за сметка на разни действия, с които се опитваме да изясним желанията си и свойствата, скрити вътре в тези желания: за какво работи моето желание, заради получаването или отдаването?

Така започвам да сортирам желанията, доколкото съм способен да направя това. Работя върху себе си, в групата, по разпространението, за поправянето на света и на самия себе си, тоест над вътрешните си и външни желания. Опитвам се да ги съединя в едно цяло, за да построя там правилна система.

А после трябва да отделя това, което не ми е по силите да направя, от това на което съм способен, и именно да се прилепя към него, да съсредоточа вниманието си върху това.

Не трябва непременно да се хвърлям и да поправям всяко свойство, не с всички явления съм способен сега да работя и да мисля за отдаване на ближния и на Твореца. Трябва да се съсредоточа върху това, къде съм способен и главното е това да ми помогне през цялото време да остана в правилното намерение.

И когато приключа с това изясняване, започвам да събирам разбитите парчета заедно, доколкото ми се удава да присъединя всичко към групата, ученето, разпространението и към Твореца, заради когото правя всичко това.

През цялото време се старая, за да може всеобщото свойство на отдаване, което се нарича закон на природата или Творец, да стане моя цел. Защото разбирам, че целия свят и моята вътрешна неизправност, и всичко случващо се трябва да е само за това, за да ме подтикне към тази цел. Всичко е започнало заради това и  всяко мое действие трябва да се присъедини към същото това направление и да стане част от процеса на поправяне!

Ако разбирам, че ”няма никой, освен Твореца”, и няма друга причина за действията ми, то започвам правилно да възприемам ежедневното си съществуване, всичко случващо се с мен, с моето обкръжение, със света. Всичко се съединява ведно и виждам, че ми е необходим целият свят и всичко е създадено само с цел да ме доведе към отдаване.

Така напредвам: изяснявайки, разделяйки, събирайки, присъединявайки всичко, което може към една цел. Около тази една точка се измъчвам ден и нощ, докато не пристъпя към молитва (МАН) – когато всичко се натрупва до краен предел, което се нарича ”сеа” и тогава получавам отговор на молитвата си.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 24. 08. 2011

[52519]

Filed under: Духовна работа в група, Духовност, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Отправянето на молба нагоре (издигане на МАН) е такова действие, което ние не усещаме. Това е следствие на много действия, учебни часове, работа по разпространение, обединение в групата, вътрешни разяснения. Всичко това се натрупва все повече и повече, докато не достигнем до състояние в което чашата се препълва.

И затова човек не знае кога ще се случи това. Той полага усилия, тренира се, опитва се да се подготви и накрая преминава към това, че изпълнява действието като резултат от цялата си огромна предишна подготовка. Тогава вече може да каже нещо за нея.

Но в крайна сметка това действие се натрупва извън него и не той самият се готви и в резултат изпълнява това действие. Затова е казано: ”Грош по грош – голям капитал”, и тогава тази обща, голяма сметка сработва във висшето и го заставя да изпълни действието.

Всички действия се подчиняват на закона за съответствие на формите и затова всичко се случва тогава, когато молбата на низшия започва да съответства на това, че висшият е готов да работи с него.

МАН – молитва, молба, желание, с което се обръщам нагоре. И това е единственото, което сме способни да направим. Когато се обръщам с молбата си към висшето, не знам дали е правилна или не. Не знам направил ли съм това или не съм, защото молитвата се нарича работа в сърцето и затова не усещаме как издигаме молитвата, искрата, останала от разбиването (решимот).

Не знаем какво в действителност се случва дълбоко в сърцето ни и усещаме само следствието, когато вече получаваме отговор на нашата молитва. Отговорът вече се усеща в сърцето и то се разширява и започва да усеща новите явления от друго измерение, такова, което преди човек не е чувствал, не е разбирал, не е знаел.

Сърцето от това се разширява, така че човек все повече излиза извън себе си и все повече захваща в своя кръг – отначало част от света, а после и целия свят, всички висши светове и духовни стъпала.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 24.08.2011

[52428]

Filed under: Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Има две състояния относително развиващата ни сила, Творецът: молба и благодарност. Молбата е най-продуктивното състояние. Благодарността също е много полезна, защото в нея се намираме в сливане с висшия и затова трупаме сили за бъдещето, за времето на следващата молба.

Но разкриването ни като самостоятелни личности, отъждествяващи себе си с Твореца, протича имено по време на молбата. И забележителен пример за това са Псалмите на цар Давид, в които изцяло е отразено отношението на творението към Твореца, във всички негови възможни форми.

Затова той носи името ”цар Давид” (Малхут – означава ”царство”). Това е теглеща, разкриваща сила (мошех). Затова силата, извършваща окончателното поправяне, се нарича Машиах бен Давид. Псалмите са израз на съвършеното желание на творението в молбата и благодарността, в тези две състояния, чрез чието съединяване се реализираме. И тогава цялото желание на творението се разкрива правилно – като Творецът, съществуващ в него и обличащ се в него.

Така всички преминати състояния ще ни доведат до финала и Мисълта на творението, която го създава – сега се разкрива в него, в съзнанието на самото творение. В това е цялата разлика между началната и крайната точка по пътя. От това състояние, където творението почти не се чувства като съществуващо, а като някаква точка, отделена от Твореца, вътре в себе си то достига до осъзнаване на състоянието си и разбира, че се намира в пълно сливане с Твореца и заедно с това е и съвършено самостоятелно.

Няма друга реалност освен замисълът на творението. Няма друг процес освен процесът на осъзнаване от творението на състоянието, в което вече се намира от самото начало. И винаги отначало е необходимо да се достигне до молба, сълзи, за които от пророците е казано: ”В тъмнина плачи, моя душа”, най-високото състояние, когато на човек му трябват сили, за да постигне своето истинско положение от страната на тъмнината, когато в него все още не се е реализирала целта на творението.

И само когато окончателно го завършим, ще стигнем до благодарността, песните и възхвалите, в които достигаме до частично сливане с Твореца, докато не стигнем до пълно постигане и сливане.

От урок по статия от книгата ”Шамати”, 01.08.2011

[50045]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Според замисъла на творението човекът трябва да се наслаждава от сливането с Твореца. Именно това е онова наслаждение, което Творецът, бидейки Добър и Творящ благо, е искал да даде на творението. А творението трябва да поиска да достигне това състояние и да се наслади. Т.е. трябва да получа наслаждение от дадено състояние, защото по този начин доставям удоволствие на Стопанина.

Това означава, че трябва да се прилепя към свойството отдаване, което Творецът ми разкрива, за да се превърне то в най-желаното и най-приятното за мен и да се влея в него до пълно изгубване на себе си. Но не в смисъла да изчезна, а че с цялата сила на желанието си съм попил в себе си свойството отдаване и се намирам в него. До степен, в която от първоначалното ми желание за наслаждение не е останало нищо, а цялата му мощ се е прехвърлила за укрепване на свойството отдаване, като с това увеличавам мощта й 620 пъти.

В това състояние Исраел (цялото ни желание, което се превръща в отдаване), Тора (цялата светлина на поправянето, любовта и напълването, идваща към нас от Твореца) и самият Творец се съединяват в едно.

Когато човек си представя това бъдещо състояние и си изяснява какво би му помогнало да го достигне, тези усилия се наричат „работа на Твореца“. И ако са правилни, то в края на краищата те ще доведат човека до молба, до молитва. Понеже той разбира, че ще стигне до това единство само ако получи свише силата на поправянето. „Свише“ означава някъде отвън, от по-високо стъпало, от по-високо свойство.

А той винаги усеща себе си като „желание“, незапълненост (нуква), Малхут, която през цялото време моли и се стреми към сливане. Той разбира, че има сили само да разкрие истинското си състояние и да не се крие от него.

Цялата ни сила е в слабостта ни, т.е. да разберем, че ще победи не героят, който се сражава със свои сили, и не войската решава всичко, а нашата способност да се обърнем с молба към Твореца. И това наистина е велико събитие.

За нашия егоизъм това изглежда като признак на слабост, но то говори повече от всичко друго за висота и огромна сила – когато човек стига до молба и сълзи. Защото за да го направи, трябва да превъзмогне своето его, да го склони, правилно да разпредели приоритетите между отдаването и получаването! Той се намира под управлението на две сили: получаване и отдаване, и във взаимното им изясняване.

И след всички проверки той изяснява, че желанието за наслаждение няма никакви възможности да направи каквото и да е със самото себе си. И затова се решава на молба.

Герой наричаме човек с разбито сърце. И това свидетелства не за неговата слабост, а за осъзнаване на истинското му състояние, за дълбоко разбиране на целия баланс между силите в природата. Той се радва на това, че най-накрая му се е открила истината и че само след като надвие егоистическото си желание, над което започва да властва свойството отдаване, той ще дойде до заветното единство между човека Исраел и Твореца.

Според този признак винаги можем да проверяваме състоянието си и да си изясним дали сме се приближили до реализацията на целта или не. Финалната точка на нашата реализация е в достигането на молбата, в очакването на помощ при поправянето. В нас трябва да се възцари свойството отдаване и то да вземе надмощие над получаването, организирайки го така, че да го използваме напълно заради отдаването.

От урока по статията от книга „Шамати“, 28.07.2011

[49538]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Благодарение на изучаването ни на кабала, накрая разбираме, че Творецът е извършвал, извършва и ще извършва всички действия. А всичко, което се изисква от нас – това е молбата, в която е заключена нашата свобода за избора. Тоест ние трябва да поискаме Творецът да извърши поправяне над нас.

Всичко, което Той е правил с нас преди, не е изисквало съгласието ни. Ние сме се подчинявали на директното указване на нашата природа и затова е нямало защо да ни питат. Само сме изпълнявали природните си инстинкти, като сме удовлетворявали нашето растящо желание за наслаждение във всичките му проявления.

Но за да ни даде възможност за самостоятелно развитие, за самоосъзнаване и за постигане на Твореца и Неговите действия, от определен момент Творецът започва да се показва срещу нашата природа. И този повратен момент се случва с нашето поколение. Творецът вече не върви зад нас като ни подбутва напред, а стои право пред нас и изисква ние да поискаме да се приближим до Него.

В това, всъщност, се и състои нашата работа – да мобилизираме вътре в себе си сили, желание, разбиране за това, че ни е необходимо да застанем по-близо до Него. И че сами не сме способни да направим това, а можем само да помолим, да изискаме това от Него, за да ни приближи.

За това трябва да се съберем заедно, за да разкрием със съвместни усилия стремежа в себе си към взаимно отдаване. Нужно ни е да създадем отново вътре в себе си желаната форма на Твореца – съвършеното свойство отдаване. И да се стремим вътре в нашата група да достигнем такива отношения помежду ни, че силата, намираща се там в скриване, да се разкрие. Това и означава да разкриеш Твореца, да Го опознаеш, за да се прилепиш към Него.

И тогава сами ще се движим и ще управляваме себе си. Но точно така, както по-рано безпрекословно сме слушали своето егоистично желание, дори без да се замислим – така сега искаме със същата преданост да слушаме Твореца. След всички въпроси, проблеми и изяснявания, независимо от всички свои възражения и съпротивление – искаме всецяло да бъдем управлявани от Него и да станем Негови верни работници. Както е казано: „Любовта покрива всички престъпления”.

И важното в целия този процес е всеки път да се намира точката за обръщане към Твореца, изискването да промениш и поправиш себе си. А не да търся в самия себе си сили и средства да стана „праведник”, създаващ „добри дела”.

Разбираемо е, че е невъзможно изведнъж да се достигне истинската молитва и трябва да преминем много изяснявания по пътя към нея. Но главното препятствие е, докогато човек мисли, че сам е стопанин на своите постъпки и сам трябва да поправи себе си и своето обкръжение. Той забравя, че е просто глина в ръцете на Майстора и „Няма никой освен Него” – Единственият, който е извършвал, извършва и ще извършва всички действия. А нашата свобода на избора, която ни е дадена, за да се приближим към съвършеното отдаване е само в това, да помолим за него това свойство, тази сила, която ще се възцари между нас.

От урок по статия от книгата „Шамати”, 27.07.2011

[49425]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Получихме писмо от приятел в града от палатки в Тел Авив, който е част от борбата за понижаване на цените на жилищата. Той пише: „Аз не уча кабала, но ние разбираме, че сме опитали всичко и разбираме, че трябва да се обединим, да се сплотим”. Сега те стоят там и пишат прокламация, но не знаят как да я направят приемлива за всички. Те са чули, че кабала има практически решения. Какво можем да им предложим ние?

Отговор: Има понятие, познато като „молитва на многото”. Те трябва да искат за всички, включително и за себе си. Ако действат така, ще постигна успех. Това е правилната форма на обединение. А ако не направят това, тогава нищо няма да свърши работа.

Днес интегралната сила вече владее света и всеки момент се разкрива все повече и повече и всички системи преминават към този нов режим на работа.

Освен това, аз препоръчвам те да прочетат поне няколко наши книги в свободното си време. Ние не можем да им раздадем нашите материали, защото тогава хората биха заподозрели, че правим това от егоистични мотиви. Но ако те искат, ние ще се радваме да им дадем всякакви материали и четейки ги, те ще разберат какво имаме предвид и как те трябва да действат. Това ще им даде подкрепата на висшата сила и тогава те ще видят със собствените си очи как силата и успехът им растат.

Това ще се случи в действителност. Нека опитаме.

От урок по статията „Мир”, 27.07.2011

[49461]

Filed under: Ежедневен урок, Криза, глобализация, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Всички кабалистични текстове са предназначени за Кабалистите, за да предадат въодушевление и впечатление помежду им, а така също и знания за свързващата мрежа между душите, в които те съществуват. Целта е да се разкрие по-бързо висшата сила, Творецът, и да се приближат останалите души по-близо до поправяне.

Ние можем също да използваме тези книги без дори да знаем или разбираме какво са писали  кабалистите един на друг, защото всеки един от тях пише на своето собствено ниво. Но когато ги четем като малките деца, стремящи се да разберат какво е написано в тях, какво искат те да предадат един на друг и какво искат да ни опишат, когато отворим тези книги, писани от великите кабалисти, желаейки да станем подобни на тях в обединение и поръчителство, т.е. да се присъединим към тях, към системата на душите, в която те са свързани един с друг, да намерим своето място между тях, да се съберем в същия кръг, тогава, с помощта на тези писания, ние се удостояваме с доближаване до тях.

Това е така, защото текстовете, писани от кабалистите, съдържат тяхната сила, техните мисли. И ако желаем да се прилепим към тях, тогава, опитвайки се да се обединим един с друг и четейки заедно техните текстове, ние пожелаваме да влезем в тази система и да се присъединим към състоянието, в което са те.

Затова докато четем „Зоар”, не трябва да забравяме, че с помощта на този текст искаме да се поправим и да се включим в същата система, която вече съдържа техните души и ние сме единствените липсващи там, в нашето общо обединение. Ние стигаме там след като веднъж се обединим един с друг, желаейки да влезем в същата система, в която вече се намират всички велики кабалисти. Всъщност това състояние вече съществува и ние сме единствените, които го търсим. В крайна сметка „Зоар” разказва за нашето бъдещо състояние, което достигаме и присъединяваме.

Така че нека си представим себе си в общата система от души, сред тези велики кабалисти – и нека помолим за нея!

От урока по книгата „Зоар”, 24.07.2011

[49097]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Каква е причината за това, че когато четем книгата „Зоар” и държим много осезаемо намерение, то изведнъж изчезва и разбираме, че е изчезнало едва когато си спомним за него?

Отговор: Това е очевидно! Това ни е дадено, за да изискваме усещането. Ние не сме способни да мислим за две неща. Какво може да бъде по-добро от това да настроя себе си правилно преди четенето на „Зоар” заедно с приятелите, в кръг, и в него да желаем да разкрием какво четем?

Обаче това, което се случва е, че  настройвам себе си и започвам да чета и изведнъж се потапям в текста малко по-дълбоко. Тогава аз вече не използвам „сгула” – особеното свойство на светлината, желаейки да я разкрия във връзката между нас. Вместо това, аз насочвам своето внимание към самия текст, стремейки се да го разбера и да го постигна така както чета обикновени книги, искайки да разбера за какво се говори. Аз не възприемам това, което е написано там като нещо, което се случва в мен, между нас, в нас, а като нещо, което съществува извън мен. Веднага преминавам към външната картина.

След това всякакви чужди мисли идват при мен и аз започвам „да пътувам” в тези фантазии и разчети.

Това се случва, докато човек не види, че не може да излезе от това и че то го лишава от правилния подход, където буквално би бил способен „да се захване със зъби”, за да се задържи за правилното отношение към четенето.

Какво трябва да направи той? Накрая той достига изискване, че се нуждае от усещане – не да опознае текста или да го чуе, а да влезе в тази картина, да я постигне. Той иска това да се случи, тази картина да му се изясни. Точно както сега той е в тази земна реалност, така той трябва да се открие вътре в тази духовна реалност.

Затова цялото това объркване, всички тези състояния трябва да ни доведат до такова отчаяние, че да желаем единствено усещането, докато ясно осъзнаваме, че не сме способни на нищо сами, дори на това да запазим намерението.

Тогава, от една страна, ти разбираш, че няма нищо, което можеш да направиш и няма никакъв смисъл дори да отваряш книгата. Ти достигаш пълно отчаяние. Но от друга страна, ти знаеш, че не можеш да изоставиш този път, защото целият ти живот е в него. И тогава го получаваш…

Тази точка е наистина критична, защото от нея ти можеш да влезеш в духовния свят. И това наистина се случва.

От урок по книгата „Зоар”, 24.07.2011

[49094]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Какво означава „да поддържаш намерението”? Струва ми се, че по този начин човек не се придвижва или развива. Как може човек да развие това намерение?

Отговор: Докато четем „Зоар”, аз играя игра с моите приятели. Няма значение колко добре разбираме или не разбираме тези думи, дали чувам една част от фразата, четвърт от нея или цяло изречение, всички думи, и дали прониквам в по-голяма или по-малка глъбина – всеки прави каквото може. Играта е в това, че всички тези думи аз съотнасям към връзка между нас.

Наистина, книгата „Зоар” ни казва за начина, по който трябва да се свържем помежду си. Аз не знам каква е тази връзка, но тя е описана тук. И поради тази причина, докато чета „Зоар”, аз се опитвам да мисля за това, какво е да бъдеш свързан по един или друг начин, в една или друга форма.

Например, написано е: „Време е да действаме заради Твореца… тъй като те са прегрешили срещу тяхната Тора”. Към какво се отнася това? Когато човек забрави за намерението заради отдаване, това означава, че е „прегрешил срещу Тора”. И тогава „време е да действаме заради Твореца” означава, че ти отново трябва да се върнеш към същото намерение, същата силна връзка с твоите приятели във взаимно отдаване, защото по този начин ти се стремиш да изградиш „място” за разкриването на Твореца. Ти правиш това, за да Му дадеш възможност да разкрие Себе си. Той получава наслаждение от това като Хазяина, който разкрива угощения на своя гост.

Така че защо четеш „Зоар”? Къде реализираш и разкриваш това, което си прочел? То може да се разкрие в правилната връзка между нас. Няма друго „място”. То се разкрива само ако успеем да създадем правилно връзка във взаимно отдаване.

Поради тази причина аз се опитвам да намеря нишките, мрежата, която свързва нашите желания, мисли и силата на стремеж между нас. Какви сили задействат тази връзка? Каква е формулата на тази мрежа? Аз искам да разбера! „Зоар” точно ни разказва за това.

От урок по книгата „Зоар”, 12.07.2011

[47892]

Filed under: Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Как да не се възгордеем от отдаването си на Твореца?

Отговор: Да се гордееш може само с това, че си получил поддръжка свише и с нейна помощ си преодолял трудностите и егоизма си. Трябва да се гордееш с Твореца, със светлината, с Неговата помощ, а не със себе си!

Защото какво има у нас самите – нищо! Нито собствени желания, нито светлина, нито действие. Даже и своя молитва си нямаме, ние я получаваме от обкръжението. Затова, колкото по-надалеч се придвижва човек, толкова по-малко получава  и повече благодари!

А когато се върне обратно към Малхут в света на Безкрайността, той получава всичко това от светлината Нефеш де-Нефеш, която е била в Малхут в най-първоначалното ù състояние, но човек увеличава в нейното светене ”613” пъти благодарността си, постигането на доброто, усещането за величието на Даващия.

Но самата светлина не се променя, тя няма никакви граници. Самата светлина така си и остава Нефеш де-Нефеш, само не голямо светене. А човек го увеличава до огромен пламък.

От урок по статия на Рабаш, 15.07.2011

[48251]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→