Конгрес на Единството. Урок №2
Рабаш, ”Включване на свойството съд в свойството милосърдие”: При явно управление няма място за избор. И затова висшият е издигнал Малхут, т.е. свойството „съд“, към ”очите”. С това възниква скриването, и нисшият забелязал недостатък във висшия.
От една страна висшият, е възвишен, а от друга страна той не е привлекателен – в него има нещо отблъскващо. От една страна, искрата в моето желание, точката в сърцето, много би искала да достигне до духовното. А и външният свят ме притиска със своите негативни обстоятелства, не оставяйки нищо, освен онова наслаждаване, което може би предстои. А от друга страна, трябва да направя компромис, защото виждам във висшия недостатък.
Какво е това недостатък? – висшият не е чак толкова светъл, притегателен, не е толкова прекрасен.
Във висшия няма величие. И неговите свойства се поместват в нисшия, съхранявайки своя недостатък. По такъв начин, тези съсъди се сравняват с нисшия: както в него няма жизнени сили, така няма жизнени сили и във висшите свойства.
Такива са усещанията на нисшия: отначало съм искал много да достигна следващото стъпало, устремявал съм се все повече и повече – и съм разкривал за себе си, какво означава то. Оказва се, че да бъдеш на него – означава да се обединяваш с другарите, да ги обичаш. Оказва се, че трябва да усещам всички като с едно сърце, трябва да се отказвам от много неща, много неща да ми се струпват, да прилагам усилия, че и да се радвам на всичко това. А аз съвсем не съм радостен…
Анализирайки висшето, доста напреднало състояние, аз чувствам, че то е пълно с грижи, с проблеми за сегашния ми егоизъм. Трябва да обичам другарите, да ги обслужвам, да мисля и да се грижа за тях, да се отнасям към тях по-добре, отколкото към себе си. ”На кого е нужно това? Нима съм способен на това?” И излиза, че аз усещам недостатък във висшия и не намирам енергия тук, не намирам духа на живота. Понякога, за няколко минути ме обхваща въодушевление, приятно усещане – но, като правило, всичко е точно обратно.
Това се нарича период на падение: аз не усещам живота във висшето, в състоянието отдаване, любов, и единство. Аз не искам да се поправя.
И тогава има възможност за избор.
Това е много важен момент за осъзнаване: нищо не искам, нямам никаква потребност, губя сили и съм готов да се предам, докато състоянието не се промени само. Не намирам нищо нито в материалния, нито в духовния живот – и седя, нещастен и от едното и от другото.
Това е точката между двете празнини – същност на точката за избор. И всеки от нас през целия ден може да разкрие безброй много такива точки. Ако улавяхме тези точки и правихме верния избор – или поне да се бяхме опитвали, то бихме дошли и възприели висшето по-най краткия път. Тях просто не трябва да ги изпускаме! Но в такива мигове аз не искам нищо, покорявам се на своето усещане и продължавам да се влача в живота…
Нисшият трябва да си каже, че цялото скритие, което усеща, е предизвикано от това, че висшият е съкратил себе си в негова полза. За това е казано: ”Когато Исраел е в изгнание, Шхина е с него”.
В такива случаи трябва да разберем, че висшият преднамерено си ”играе” с нас. Той не може да действа иначе, не може да ме прегърне и да ме възнесе нагоре, като на въздушен балон. Защото тогава нищо не бих постигнал и бих останал като малко дете на ръцете на възрастния. Разбира се, че на детето му е приятно, то се усеща в безопасност и може дори да порита на тази висота, но в действителност то не расте.
Нисшият расте само тогава, когато се старае сам да достигне до висшия. Тук няма да ти се размине без прилагане на собствени усилия. Висшият не трябва да издига нисшия, ако нисшият не прилага нужните усилия. Защото тогава по-възрастният просто ще ”убие” по младия, няма да му позволи да порастне и да напредне сам. Това е все едно, ако родителите правят всичко заради сина си.
И така, ние трябва да разбираме следното: висшият ни помага на 100 процента във всеки миг. Няма нито секунда, когато трябва да очакваме нещо, а то сякаш се бави. Ние винаги пребиваваме в оптималното, от гледната точка на висшия, състояние, най- доброто за напредъка ни. Трябва само да усещаме, как той постоянно се обръща към нас посредством всевъзможни знаци, преднамерено спускайки се в сегашното ни състояние.
Нисшият не се смята за виновен за това, че не усеща вкуса на живота. По негово мнение, в духовното наистина няма никакви жизнени сили. Но при всичко това аз си давам сметка за случващото се.
Ако човек се преодолява, то признава, че горчивият вкус в него е предизвикан от липсата на подходящ съсъд, в който да получи изобилието. Тъй като неговите желания са устремени към получаване, а не към отдаване. И той съжалява за това, че висшият е принуден да се скрива от него.
И така, моите съсъди – желания са повредени. Всъщност, щом вече висшият се е спуснал при мен, аз би трябвало да усетя вече Безкрайността. Тъй като всяко следващо стъпало за мен – е светът на Безкрайността. Затова тя още не е разкрита: Аз не я улавям в своите съсъди, единственото, което усещам е много тесен диапазон, докато в същото време пред мен е нещо огромно и многостенно. Аз просто не виждам висшето стъпало, то закрива всичко пред мен от хоризонт до хоризонт, и не очертава никакви граници, по които да мога нещо да разпозная.
Като следствие, спусналият се при мен висш се проявява днес, като мрачен, заплашващ, зъл свят. Нещо повече, ние се движим към състояния и усещания, много по-критични. Висшият се спуска, за да се хванем за него. Колкото по-ниско се спусне, толкова ние и светът ще се чувстваме по-зле – тъй като ние сме противоположни на него по свойства.
И затова светът е обхванат от криза – така се приближава към нас висшето стъпало и ние неосъзнато усещаме разликата между нас и него. ”Криза” – това е разрива между нашите състояния и състоянието на висшия. Трябва да постигнем равновесие, хармония с Него, а за това е необходимо интегралното възпитание, което ще ни помогне да го разберем.
Като цяло, тук се намира точката на свободата на волята. Аз трябва да разбера: че всяко нещо, което усещам малко по-малко отколкото е Безкрайността – това е състояние, което висшият е сформирал за мен, за да ми даде право на избор.
А това означава, че съжалявам не за това, че светът е лош или че на мен ми е зле, а за това, че на висшия му се е наложило да се спусне при мен, да се смали и да се представи като по-малък, отколкото е всъщност, невзрачен и глупав за мен.
Това предоставя на нисшия повод да злослови и тогава той издига МАН.
От една страна, аз откривам, че висшият е нисш, че много по-високото стъпало е непривлекателно, а от друга страна, разбирам, че всичко това, което виждам е само в моите усещания, че ако възприемах света в истинските съсъди, то бих усещал висшия като Безкрайност в себе си. Тази разлика между сегашните ми усещания и висшия, който се намира в мен – е същността на разликата между нашия свят и Безкрайността.
И тогава издигам МАН, молба за поправяне. Аз търся възможности за да го оправдая – и нищо повече. Дори и да не се измени състоянието ми, дори това да не ми достави някакви приятни усещания – искам само да оправдая Неговите действия и да благодаря за тях. По такъв начин, аз моля не за себе си – а за висшия. Аз моля за сили, осъзнаване, разбирания, но не и за чувства – единствено и само за това оправдание, без значение, че ми е зле. Защото, ако усещането ми се измени към по-добро, аз егоистично ще му възнеса похвала. Но не, аз искам тъкмо това, усещането да не се променя, а да се промени моето осъзнаване, възприятието ми. И по този начин аз ще израсна.
Ние сме създадени от две части: разум и чувства, помисли и желания. И с тях напредедваме, като на два крака. В крайна сметка аз искам да остана в предишните си усещания, и осланяйки се на този ”крак”, да направя крачка и с другия ”крак” – да проумея, да видя своето състояние и да го оправдая. Искам да израста в разум и ако усещането си остава непроменливо – аз наистина се развивам. Тогава оправдавам своето чувствено състояние, но разбирам, че израствам благодарение на това страдание. Аз не съм се продал, не съм подкупен от доброто усещане.
А след това израствайки разумно, аз ще се опра на новия разум и оставяйки го така, ще се изкача на следващото стъпало на усещанията. При това чувството няма да затъмни разума, както това се случва с нас, когато наслаждането ни кара да си загубим главата. Тук е точно обратно, ние правим крачка с единия крак, подпирайки се на другия: усещането е фиксирано – разумът се издига, разумът е фиксиран – усещането се издига. Така и в разум и в чувствата постигаме безкрайните измерения.
От 2 – я урок на Северния конгрес, 20.09.2012
[89207]
Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития -
Няма коментари→
Конгрес в Грузия Семинар №1
Въпрос: