В своите обяснения кабалистите през цялото време се връщат към едни и същи принципи. В духовното няма толкова много закони – едно и също състояние на възход и падение, и техните причини се връщат при нас в различен вариант, но всъщност, действа един и същи принцип. Дотогава, докато не достигнем истинското желание – ние няма да получим нови сили.

Работник на Твореца във вътрешната работа се нарича онзи, който постоянно търси обновление в своето приближаване към Твореца. Приближаването се заключава в това, да придобиеш нов духовен съсъд – желание за отдаване, което е срещу нашето желание.

Човек, едва започващ да се учи, не разбира много, какво означава ”съгласно” желанието и ”против” него. Докато не започне да вижда, че да придобие духовно постижение – от една страна е много просто, а от друга страна – много трудно. Минава много време, докато той не започне да чува, за какво става дума.

Това е такъв латентен, инкубационен период, скрито протичащ вътре, когато човек достатъчно пасивно участва в духовната работа. Той засега си представя духовното, като приятна за егоизма придобивка, даващо голямо знание, голяма власт над другите, напълващо неговото желание. Затова, именно той идва, отчаян да напълни себе си в този свят и затова решава да получи духовно напълване.

И така мисли целия свят – а иначе, за какво да се занимаваме с това? Така е устроено свише, от природата, за да привлекат човека. И даже ако му кажеш, че това не е така – той няма да чуе. Тази  ”измама за добро”, известно време задържа в човека усещането, че той върви към някакви голями егоистични придобивки. И наистина той не чува какво му говорят, независимо, че повтаря думите ”желание за отдаване”, ”вяра над знанието”, но не ги осъзнава особено.

Той дава  свое собствено вътрешно обяснение на тези понятия, и не е способен да ги възприеме по друг начин. Докато от големия обем от занятия с науката кабала, от няколкото не много големи удара оттук – оттам, той  започва по малко да се доближава до вярното тълкувание на такива думи, като желание за отдаване, любов към ближния и издигане над егоистичните цели.

Той започва все повече да чува и е готов да достигне до отдаване. Отначало това е общо, теоретично съгласие – нещо абстрактно: отдаване на целия свят, на човечеството, на Твореца… За човека то е много мъгляво понятие – отдалечено от него, от близкия му кръг и от конкретна реализация.

Затова той е съгласен ”да достави удоволствие на Създателя”. Но когато работата опира до практически действия и трябва да се обикне ”ближния”, другарите – на това той не е готов. За това отново се изисква продължителна работа. И отново Висшата светлина работи над него, променяйки неговите желания, докато той накрая, не започне да чува, че отдаването се реализира на практика  в групата. Творецът иска от нас, на дело да започнем въплъщаването на любовта към ближния, по силите на нашите възможности.

Напълно разбираемо е, че от начало ние го правим неискрено, но все пак започваме. И от този момент, човек вече става ”работник на Твореца” – ако на практика извършва действия, водещи към желанието за отдаване. Разбира се, че човек сам не създава това желание за отдаване, не от преки свои действия. Той, като че ли, сее зърното и вижда, че нищо не покълва. И започва отначало – и отново нищо не се получава, което му донася много разочарования.

Независимо, че понякога той вижда някакви странични успехи: малко повече разбиране и усещане. Но в крайна сметка, целият този ”посев” е плачевен, тъй като човек вижда, че на практика нищо не е постигнал – освен изисквания, молби, молитви към Твореца.

Но когато тази молба става обща ”молитва” – тя отваря небесните врати. Казано е, че когато всички врати се залостват, тогава се отварят последните – ”вратите на сълзите”. Така това се разкрива пред човека.

”Врати” ( шаарим, от думата предполагащ/ мешуар) – означават как човек си представя очакваното възнаграждение. Пред всичките тези врати, той все иска нещо да получи – всичко без значение, освен отдаване. А всъщност той плаче за отдаването, защото му е ясно, че сам не е способен да го постигне – а и не се стреми много, докато не осъзнае цялата му важност.

Излиза, че човек изгражда „вратите на сълзите“ с цената на много пролети сълзи, докато накрая не завърши строителството, достигайки това, че желае отдаването, а не е способен да го постигне. И затова е принуден да се обърне към Твореца. Досега, човек не се е нуждаел от Него, но сега вижда, че Твореца му е необходим.

В резултат се получава, че той желае отдаването, което може да получи само от Твореца, и към всичко това той идва вътре в групата, защото иначе е невъзможно – и тогава ”жъне реколтата’’. Идва светлината връщаща към Източника, свързва го с другарите, а вътре в тях се разкрива Творецът – и тогава човек ликува и се радва на плода на духовната си работа. Такъв е пътят на работника на Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 27.02.2012

[71099]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Надявам се, че на последния конгрес почувствахме абсолютната необходимост от система, която трябва да бъде свързана заедно, като „един човек с едно сърце“, за да разкрием в нея Твореца. От сега нататък трябва да виждаме цялата реалност през призмата на групата – като най-поправената структура, която съществува в този сят. А всички съществуващи в нея неизправности са характерни особености, необходими именно за това – да разкрият висшата програма и цел, тъй както „ползата на светлината пред тъмнината“.

От този момент нататък задачата ни е да засилваме все повече това усещане и да се опитваме да оставаме в него. Чрез групата, система от взаимотношения, която стана много важна за нас, вече можем да се отнасяме към себе си като към нейна част. Във всеки от нас вече няма нищо лично – той усеща себе си само като равноправен участник в общата система. Поправянето на целия свят, на всяка негова част, зависи само от степента на вътрешната връзка в цялостната система.

Образованието, разпространението – са само фактори, които допринасят за увеличаване на вътрешните връзки. Така постепенно осъзнаваме неща, които са още далечни и скрити от нашето възприятие, и ще научим какво означава цялата тази реалност и защо именно в такава форма трябва да я разкриваме: получавайки чувство за разединение и единство. А усещането за това единство трябва да разпространим нататък, в повече вътрешно пространство, във все по-високите измерения – в осъзнаване на Твореца.

Ние постигнахме страшно много на конгреса и трябва да ценим тази придобивка, и да се страхуваме да не я изгубим. Напротив, трябва през цялото време да засилваме и засилваме това чувство, за да може то да се прояснява все повече за всички нас като цяло, в някои повече, в някои по-малко.

И през следващите дни това чувство може още да расте и да се промени. В зависимост от това, доколко ще държим на целия свят и ще пазим чувството за постигнато единство, което е станало ясно за нас и в чувствата, и в разума, и осъзнаването, че само през него трябва да гледаме на всичко. В крайна сметка всичко, което се случва в света – това е само външна проява на липсата на единство или на неговото постигане.

Трябва да използваме всички възможности, които са ни дадени, да използваме всички повредени и поправени състояния, за да може всеки път все по-точно да разбираме нашето съединение, а чрез него – висшата сила, която е целта на всичко.

Пред нас е нашата ежедневна, специална работа, с която ще напредваме по-нататък. Нашата дейсвителност не е в конгресите, а именно в това, че ден след ден ще се отнасяме към целия свят като към проява на разбитото ни на части възприятие. Тя зависи от това, доколко искаме да обединим тези несъизмерими парчета, за да видим, усетим, да ги възприемем заедно в една непрекъсната  мозайка на света.

От урока по статия на Рабаш, 26.02.2012

[71031]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Аз – това е точка в сърцето и в мен няма нищо друго, освен тази единствена точка. Аз се стремя към другите, към духовното, към групата, но не мога сам да изляза извън нея, защото точката може само да запазва себе си и не е способна на нищо друго. Това е, което ми трябва. А под тази точка се намира моето его. То за сега е мъничко, телесно, на животинско ниво.

За да се стремя към групата, не ми достига само моята точка. Трябва ми обкръжение, което ще ми оказва влияние, като допълнение на моята точка в сърцето – и тогава аз ще получа сила за обединяване с групата.

Става така, че по някакъв начин ми се отдава да вляза във вярната среда(1). Обкръжението започва да ми влияе, внушавайки ми важността на отдаването, на духовното(2). Това ми дава сила по малко да започна да се включвам в обкръжението(3).

                 

Но когато се опитвам да се включа в групата, усещам неприятна реакция: критика; зло, отблъскване, ненавист(4). Така работя през цялото време: 1- 2- 3- 4, и отново, 1- 2- 3- 4… Когато чувствам тази ненавист, то отново се обръщам към другарите и изисквам от тях да ми повлияят, за да се появи в мен сила да преодолея себе си и да се присъединя към групата, независимо от откъсването ми. Така работим през цялото време, паралелно с учението и разпространението.

Когато всички тези сили и напрежения се натрупват, ние усещаме, че имаме нужда от помощ – както е казано: ”Да помогне човек на ближния си”. На мен вече тези сили не ми стигат – силата на обкръжението, която се занимава с мен. Нужна ми е още по-голяма поддръжка от другите. Вече не ми е достатъчно, средата да подържа вдъхновението ми – трябва ми истинска сила, позволяваща ми да се включа в групата. Такава сила аз нямам, освен ако не я получа от другите.

И затова трябва да постигнем взаимно поръчителство, когато всеки се задължава пред останалите, когато изпълнва тяхното желание, до край. Тук ние започваме да усещаме, че нямаме никакъв избор и се нуждаем от висшата сила, от Твореца.

Това вече е работа с осъзнаване на злото. Наше зло се нарича онова, което ни разделя и нищо друго. То ни пречи с това, че оставайки разделени, ние не можем да достигнем до отдаване на Твореца.

Ако всички тези три условия се съвместят, означава, че сме намерили верния път. Получава се, че тук се съединяват всичките три необходими фактора: 1) Исраел (яшар – ел) – човек стремящ се ”направо към Твореца”, 2) всички средства, които той използва, се наричат Тора – поправяща светлина, 3) Творец. Така достигаме целта.

Излиза, че поръчителство, което трябва да подсигурим един на друг е нашия съсъд. За сега той е порочен и затова ние се съединяваме в група, изпълваме условието за поръчителство и всички заедно изискваме поправка. Тоест поръчителството – не е крайната цел, а условие за достигане до разкриването на Твореца.

От урока ”Поръчителство”, 22.02.2012

[70655]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: По време на последния конгрес в Израел изпитах небивало усещане за единство. Но една седмица след това бях в такова падение, каквото никога по-рано не съм изпитвал. Сега се страхувам от конгреси. Какво да правя?

Отговор: Това е много добре, просто чудесно. Наистина трябва да се страхуваш. Виждаме това и по изхода от Египет.

Представи си: теб те изхвърлят от обичайното място и ти бягаш в нощта, без да знаеш накъде. Теб те преследва конницата на Фараона. Изплашен, ти се хвърляш в Червено море и внезапно се случва чудото. Наистина, то не те радва особено. После народът възхвалява Твореца: ”Коня и ездача Той ги хвърли в морето”. Но трябва да се разбере, че човек преминава през радикални действия, сходни с раждането, и изпитва огромно напрежение, както плодът при раждането.

След това, след похода през пустинята на теб ти ”спускат” едва ли не хиляда закона: Какво може и какво не може, и какви наказания ще последват в случай, че не се изпълняват. С една дума, получаваш програмата на бъдещото си поправяне – още преди противостоенето на планината Синай: ”Ето какво ти предстои. Искаш или не, това е без значение. Вземай и престъпвай”.

Едва сега разбираш какво е това, да работиш за Твореца. До сега се мислеше за герой между нищожествата, а сега пред себе си виждаш списък до самото небе. И на всеки ред упътване: “в случай на не изпълнение – беди, нещастия, смърт…“

Не стига това, но още ти казват: “Е, ако цялостно не се обедините, то тук и ще бъдете погребани“.

И едва тогава с радост извличаме от всяко сърце точката Моисей, която ни дърпа (мошех) към Твореца, обединяваме тези точки и откриваме частица от връзката с Висшата сила. Това протича поетапно: Първо я разкрива точката Моисей, тогава останалите точки – мъдреци, старци, коени, левити, исраелити, жените, робите, децата – чакат в подножието на планината. “Ще направим и ще чуем“ – казват те. С други думи, всичките ни желания, които са готови да предадат, получават сила.

Това е днес, а утре ние веднага отливаме златния телец.

Важно е да се помни: всичко това е постижимо за нас. Ние бягаме от егоизма и наистина ни е нужно това усещане за бягство. Ти идваш на конгреса навит до краен предел, страхувайки се да не би да не изпълниш задачата и да не постигнеш желаното. Страхуваш се от лишенията и задълженията, както при бягството от Египет.

От друга страна, се чувстваш задължен пред всички другари, гледаш към тях и отчаяно търсиш нашата обща точка за обединение.

И накрая, трябва да съберем всичките си сили за един единствен миг. Но заради този миг трябва по време на целия конгрес да сме под напрежение, като изпъната струна. Трябва да се напрягаме постояно в движение, в пространството, в обединение между всички нас. За това е казано: “Исраел, Тора и Творецът са едно“. Това е сравнимо със състоянието на великия първосвещеник в Светая Светих и в Съдния ден… Това трябва да се постигне за един единствен миг – и работата е приключена.

След това пътят ще бъде продължен, но вече заедно със светлината, възвръщаща ни към Източника.

Ето такива са условията: ти наистина бягаш, нямаш сили да се върнеш към предишния живот, задължен си да постигнеш желаното и при това, трябва да събереш всичките си сили заради един миг. Това твърдо те направлява, “заточва те“ към целта. Да се надяваме, че всичко ще се случи така.

В книгата „Зоар“ (Насо, п – 99) е казано:

И застанаха в подножието на планината. В подножието на планината им беше казано: “Ако приемете Тора – добре, а ако ли не – там, в изгнанието, ще бъде вашето погребение.“

Тоест ние, със своето егоистическо желание, ще видим “чудния“ животински живот. Ще се усетим в това “животинско погребение“, а някои няма да усетят и това. И тогава вместо вътрешни, душевно целеустремени, човешки сътресения, нас ни очакват животински, от които страда целият свят.

Така че, трябва най-сериозно да се подготвим за конгреса. Това вече веднъж го направихме, не трябва да отстъпваме. Това е много тесен мост и основното е да не се страхуваме.

От урока на тема “Съвети към конгреса в Арава“, 19, 02.2012

[70249]

Filed under: Без категория, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Творението – това е силата на общото ни желание за наслаждение, стояща срещу силата на отдаване. Това са две противоположни сили, както „плюс“ и „минус“, северния и южния полюс на магнита. Цялата Вселена е резултат от взаимодействието на тези две сили.

И ако тези две сили се срещнат и се обединяват за извършване на работа, производство на енергия, резултатът е в този вид, в който са те: на неживо, растително и животинско ниво, то те ще се възпроизведат в нашето усещане реалността, която се нарича този свят.

Но ако в резултат на своето развитие, започваме да чувстваме необходимост да използваме тези сили не така, че силата на получаване да властва над силата на отдаване, а напротив – силата на отдаване да вземе превес над получаването, защото нейните възможности в този случай са безгранични – то нашето развитие ще ни издигне на степента на силата на отдаване и ще започнем да се чувстваме във висшата система, във висшия свят.

А вместо това, ние все още виждаме картината на този свят, чувстваме се във властта на егоистичните сили и вместо сили, си представяме реален материал. Егоистичното желание ни рисува такива картини на неживата, растителна и животинска природа, които наричаме този свят. И от всичко това ни е трудно да си представим духовната реалност. Всеки, който е бил в това разкритие, казва, че може да не се чака, докато се случи чрез естествено развитие, което, разбира се, всички в крайна сметка ще постигнат – всички части на желанието за наслаждение. Но можем сами да ускорим своето развитие, за да постигнем желаното състояние в рамките на няколко дни, месеци, години. Както е казано: „Своя свят ще видиш приживе“. Всичко зависи от това, как ние самите се опитваме да се обединим. И да се обединим не за да съберем по-голяма обща сила,  а с цел да постигнем сила, която е над нас.

Тоест, не се обединяваме, за да съберем заедно силите на всички участници, както в спортен отбор или военен отряд. Ние искаме да разкрием във връзката между нас ново качество, което липсва във всеки от нас и се нарича отдаване.

Ако разкрием това свойство между нас – не вътре във всеки, а в неговия стремеж към другите, което се нарича отразена светлина, Хасадим, то в него ще открием устремената към нас сила, наречена Творец. Вътре в светлината Хасадим се разкрива светлината Хохма – в силата отдаване, излизаща от нас, разкриваме висшата отдаваща сила. Така че, всичко зависи от това, как всеки от нас ще се опита да се измъкне от себе си и да се издигне на степен отдаване на другите.

И не трябва да се заблуждаваме, че сякаш сме в състояние да излезем от себе си и така да се обединим с другите, за да им отдаваме, да разкрием висшата сила в стремежа си да излезем на повърхността. Това е невъзможно! Защото тези свойства ги няма вътре в нас и никакви мои усилия не могат да извлекат от мен това, което го няма в мен. В мен няма отдаване!

А какво има вътре в мен? – Напълно противоположно свойство, като следствие на разбиването, което именно затова е било извършено в моя корен, още преди моето създаване. Всичко това е било, когато разкрия в себе си тази противоположност, да пожелая истинското свойство отдаване. Аз трябва да го поискам от висшата сила, защото само тя може да обърне моята егоистична сила, моето его в отдаване и любов.

Така омразата ще се превърне в любов. Но най-важното е, че в процеса на тази работа установявам връзка с поправящата ме сила – с Твореца.

От урока по статията „Поръчителство“, 22.02.2012

[70658]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

В духовната работа има различни „съдии и надзиратели“. Едни действат до придобиването на първия екран, което се нарича преходът на махсом. Тези съдии и надзиратели работят в пряка и обратна форма, т.е. увеличават желанието ни за наслаждение, което е подобно на това, да присъждат на човека по-голямо наказание. А той трябва да се издигне над това и да покаже в своя защита „заслуги“, показващи, че той иска да се откъсне от този егоизъм.

И не просто да си затвори очите за него, а да го осъзнае, докато не разбере, че е длъжен да се помоли за помощ, да повдигне МА“Н. Защото от дълбоката пещера егоизмът не може да избяга сам, а само в степента, до която човек се обръща с молитва, приемайки го като затвор. И тогава започва да моли да му помогнат да излезе.

А след това, вместо страдания в този свят и усещане за тъмнината на пещерата, му дават наслаждения, за да не иска да излезе от пещерата. Той си остава в егоистичната пещера, която изведнъж започва да му се струва като богат дворец, просто рай – и се питаш защо ли ти трябва нещо друго? Така отглеждат човека, предлагайки му всичко, което поиска: „Искаш ли, получавай всички съкровища на бъдещия свят тук, в този свят – всичко, с изключение на единство с останалите, заради сливане с Твореца“.

Така изкушават човека и трябва да разберем, че и тази проверка идва от съдиите и надзирателите, за да може в крайна сметка да му осигурят необходимостта от екран, който ще му позволи да излезе от пещерата, защитавайки се с броня, с екран от своя егоизъм и егоистични наслаждения.

Какво е това човек: това е голямо желание, което ние рисуваме като съсъд – а над него е най-голямото наслаждение. И целият въпрос е само в това, има ли той екран, разделящ едното от другото: голямо желание, глад, студ, тъмнина, безсилие в желанието да се наслади – а над него са всички наслаждения. Как може да устои пред тях? Или той ще ги вземе, или ще моли за екран срещу тях, за да се напълни именно чрез сливането с Твореца.

Цялата ни работа се осъществява чрез съдии и надзиратели. Има много различни видове от тях, за които може дълго да се разказва – но нека да ги опознаем в реалния живот.

От урока по статия на Рабаш, 21.02.2012

[70544]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Цялата работа на ”свещенослужителите” (коените), за които е писано в Тора толкова много, всъщност е посветена на грижите за другите. Струва ни се, че това са някакви ритуални служби в Храма, които се водят от първосвещеника (Коен а-гадол) заедно с Коените и Левитите, а целият народ им прислужва, принасяйки жертвоприношения. Но те учат народа и ръководят цялото поправяне, тъй като Творецът го очаква именно в тези най- дълбоки и  отдалечени от Него слоеве на желанието.

Ние мислим, че свещенослужителите са нещо откъснато от народа, някъде там горе. Тъкмо обратното, ”царството на служителите” са онези, които са между народа и се грижат за него, като за младенец, докато не се надигне и порасне до крайното сливане с Твореца. Задължението на Коена е да просвети народа до това състояние.

Светлината въздейства на горните слоеве на желанието, които се наричат Коени, Левити, Исраел. И тогава тези слоеве на желанието работят над останалите слоеве. Тази пирамида не се променя до самия край на поправянето. Но когато в края на поправянето идва светлината ”много действаща и събирателна” (рав паалим умекабциел), тя превръща цялата тази пирамида в кръг.

А дотогава се съблюдава особен ред на поправянето, протичащо винаги отгоре надолу, през всичките светове до самия край, до разбитите души – и от тях обратно нагоре.

Съгласно дълбочината на своето желание (авиют) душите получават различно управление: през световете Ацилут, Брия, Ецира, Асия. Или даже изобщо се изключват от личното висше управление, което се нарича стъпало на този свят. Затова онзи, който се намира в нисшите светове, трябва да бъде управляван от много по-висока степен: Коени, Левити, Исраел, които трябва да подсигурят грижите, учебния процес, да възпитават народите на света. (Така се наричат четирите нива на желанието.)

Народите на света страдат на своето стъпало от материални, земни проблеми. Но това страдание е без изход, тъй като тези проблеми нямат решение. Формата на страданието е материална, но неговата същност е духовна, защото то няма друго средство за изцеление освен движение и сливане с Твореца.

Затова трябва да организираме обща система на новото образование и да се погрижим за всички. И само благодарение на това, ние самите ще се удостоим със сливане.

Трябва да разберем, че целта на творението изначално е била насочена към цялото човечество. И затова, стремейки да се обединим помежду си, сме длъжни да помним винаги за какво правим това: за да донесем методиката за поправяне на целия свят, който с всеки изминал ден разкрива, че се озовава във все по-безнадеждно състояние. Светът вижда, че му е необходима методика за поправяне, а нея я няма. Затова сме длъжни да я разкрием за самите себе си, а след това да я предадем на света.

От урока по статията ”Поръчителство”, 19.02.2012

[70523]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Въпрос: Аз съм от виртуална група. Ако за конгреса ми потрябва поръчителството на двама другари, кой ще ми го подпише?

Отговор: Засега нека ти бъде неспокойно заради това.

Освен мъжете, от Египет са излезли и жените, и децата, и старците. Разбираш ли, че отиваш на конгрес в качеството на ”жена”, ”дете” или ”старец”? Разбираш ли, че в това е твоето предназначение – да се отречеш от себе си, доколкото е възможно. Ти не знаеш как да се обединиш с другарите – така, както жената не умее да се обединява. Но си много загрижен това наистина да се случи – тъй като жените с всички сили подкрепят това единство.

А може би си ”роб”, т.е. подчиняваш се на своя егоизъм, но си готов да служиш и да помагаш с каквото ти кажат. Нека търсиш личния успех, нека да желаеш духовното за себе си и да не можеш да се избавиш, да се откъснеш от егоистичните грижи за собственото си добро бъдеще. Но си даваш сметка за това, разбираш, че се намираш в робството на своето себелюбие и заедно с това, искаш да се приобщиш към духовната атака.

”Робът” се намира под външна власт – над него царства Фараонът или Творецът, което е едно и също. Тъй като Фараонът е средството на Твореца. И ако ти все пак искаш да бъдеш съпричастен, то идваш на конгреса, осъзнавайки своето стъпало, и над него полагаш всичките си сили, за да бъдеш заедно с другарите.

Така или иначе, прилагаш максимум усилия, а твоите възможности не зависят от теб – те се подразделят по градация. Настоявал си съвсем малко – ”дете”, малко повече – ”роб”, още повече – ”старец”, още повече – ”жена”, още повече – ”мъж”. Силите ти ги дават отгоре, а ти трябва да ги приложиш всичките, за да се приближиш и да се включиш. Работата не е в твоето ниво, важно е именно това. Човек, който се стреми с всички сили да бъде заедно с нас, подобно на дете, стремящо се към възрастните, 100% не пречи, а само помага.

Така че, където и да се намираш, пристигай.

Въпрос: При какви условия човек заминава на конгрес като ”мъж”?

Отговор: Ако човек присъства на всички сутрешни уроци, плаща си маасера, участва в събранията на другарите или във всички групови дейности и с всички сили работи в масовото разпространяване, като с това той  изпълнява съветите на кабалистите. Такива са минималните физически условия, които още не се отнасят към духовната работа. Това е необходимото.

А освен това, наистина ли той се отрича в душата си от себе си пред групата, за да усети потребността от обединението? Тази потребност трябва да породи в него вик за помощ, на който ще се отзове висшата светлина.

По такъв начин външните условия нищо не говорят за духовните нива, те са необходими, но не са достатъчни. Можем да ги спазваме независимо от духовните състояния. А освен това, има достатъчно условия, които си задължен да изпълниш вътрешно.

От урока на тема ”Устав на конгреса в Арава”, 20.02.2012

[70376]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Заради предстоящия конгрес аз изпитвам прекалено силен страх и напрежение. Няма усещане за радост и любов – единствено изисквания и заплахи. Вече не ми се иска и да отида. Защо съм в такова състояние?

Отговор: Защото никога не си мислил, че конгресът – това не е пикник. Винаги си идвал на конгресите ни като на фестивали, наситени с лекции, представления, концерти, танци, храна… Ако човек се пробужда в резултат на тези действия, за него те са плодотворни и сериозни. А ако не, той може просто да се радва на живота, не може да стигне до същността.

Както и в древността, някои са идвали в Храма, защото там винаги е имало прясно месо и хубаво вино. Други са отивали там с някои по – различни  мисли.

Днес насърчаваме човека да разбере къде се намира. Всеки трябва да разбере и да приеме това, във всеки трябва да живее дълбока тревога. Тора дори дава примери за външни признаци на такова състояние, описвайки сътресения, мълнии и пр.  Наистина е така  .

И при това, такъв важен статус трябва да предизвика у нас радост. Макар и чрез свойствата преодоляване (гвурот), но на теб ти се разкрива по-висока степен – ако, разбира се, си достоен за нея. А ако не си – тук ще намериш мястото на своето погребение. Е, решавай, струва ли си да идваш?

Качеството е по-важно от броят на участниците. Едно нещо е масовото разпространение на принципа на взаимното поръчителство, а друго – духовният подем в пустинята.

Ако човек дойде тук като на пикник, той ще причини на себе си вреда. Разреждайки нашите сили, пречейки ни със странични мисли и желания, по-късно той ще получи наказание за това. Такъв човек не трябва да идва. Това е място само за тези, които са настроени най-сериозно.

Ще разбера хората, които според здравия си разум ще си останат в къщи. Точно това ще бъде и сериозно отношение: човекът се страхува, не е сигурен в себе си, разбира, че вътрешно е още слаб.

Е, какво пък, може би след две хиляди години, ще му се предостави още един шанс?

От урока на тема „Устав на конгреса в Арава“, 20.02.2012

[70380]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Човек преминава през различни етапи в своето духовно развитие. В началото, той сякаш не е жив – включва се в групата, която започва да му влияе и да го развива. А той още не е способен на самостоятелни движения и не разбира къде се намира.

Така минават няколко години, докато не осъзнае, че има работа и трябва активно да действа, всеки миг да изяснява в каква посока гледа. От този момент той престава да бъде нежив и се превръща в растение. Започва сам да расте, за сметка на грижата за самия себе си, благодарение на съединението с другите, изпълняване на съветите на учителя, вниманието в пътя.

Той вече сам се опитва да постави себе си под влияние на обкръжението, защото е изяснил, че групата – това не е просто събрание на хора, а притежава особенна вътрешна сила, която е необходима за неговото развитие. Така той става „растение“, нали започва да извлича от групата, сякаш от почвата, сили за своето развитие, за да се включи още по-силно в тях. Разбира, че плодове растат на възрастното дърво, а дървото расте само при условие, че човек се включва в групата.

Израствайки, той желае да получи плодове, които се явяват съединение, любов, взаимно отдаване и разкриване на общата сила на отдаване, в която се разкрива Творецът. Това все още е на растително ниво.

Но след него има още и животинско ниво, когато той вече може да управлява и да взима върху себе си част от грижата за връзката между всички. Това вече не е „дърво“, израстнало на едно място и пасивно, относно човека, който се грижи за него.

Човешката степен в човека – това вече е този, който се грижи за дървото. Но и животинската степен в човека – вече не е просто дърво, а такова, което само се стреми да расте и се опитва активно да участва в цялата система. Човек вижда общите неизправности и се опитва да ги подчини. Той вижда как не само да поправи себе си и относително пасивно да се включи в системата – но и как да помогне на другите, от което се включва в общите връзки и поправяне. Това може да се отнесе към животинската степен.

А след това има и човешка степен, когато, съгласно своите действия, вече се слива с Твореца. И се получава, че основата на цялото наше развитие – това е грижата за „дървото“.

Като начало, това е достатъчно, за да се раздели животът на материален и духовен. На материалния свят трябва да се отдава това, което е необходимо – не повече и не по-малко. А на духовната работа – всичко останало, без ограничения.

От урока по писмо на Рабаш, 08.02.2012

[69196]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→