Конгрес в пустинята Арава. Урок №2

Въпрос: Вие казвате, че ни липсва радостта. Как можем да я разкрием, заедно с това разбито сърце, което е необходимо, за да се изгради духовният съсъд?

Отговор: Радостта се разкрива от чувството за важност на целта, осъзнаването на връзката с висшия. Дори да не съм получил желаното, но се движа към него, аз съм в този процес, работя за изпълнение на важна за мен цел. Всичко това трябва да предизвика в мен радост.

А освен това, човек е продукт на своето обкръжение, и ако той не чувства радост, значи обкръжението не му оказва желаното въздействие. Трябва да се погрижите за това.

Всеки път оставам изумен отново – нима е толкова трудно да бъдеш радостен? В крайна сметка са ни дадени всички условия, за да разкрием Твореца. А ние все от нещо сме недоволни – какво още искаме? Не разбираме, че всеки един миг може да стане разкритие.

Липсва ни само нашата готовност. А едно от нейните условия – е радостта. Тя показва нашата оценка за важността на духовното – а точно това не достига. Смятаме се за по-важни от Твореца – и затова Той не ни се разкрива.

Престанете да определяте свои условия и изисквания – и ще видите, че това разкриване ще се случи веднага. И ако ти имаш искане, то как може да бъде така, че да се намираш в отдаване?

Казваш, че искаш да разкриеш Твореца? Но Той е отдаващ, и ти искаш да разкриеш Неговото отдаване – и по този начин ти самият да станеш отдаващ. Как можеш да имаш каквито и да е претенции? Тука едното е напълно несравнимо с другото.

От 2-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71341]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №2

Въпрос: Откакто дойдох на конгреса, моят вътрешен „фараон“ през цялото време ми казваше: „Каквото и да направиш, където и да работиш – в кухнята, или да чистиш тоалетните – няма значение, ти ще се наслаждаваш от това, че доставяш удоволствие на другарите си“. И накрая аз му казвам: „Но аз имам друга цел – ние с другарите да постигнем единство“, а той отговаря: „Все едно, това единство, към което се стремиш, в крайна сметка ще бъде заради самия теб “. Какво да правя?

Отговор: Наслаждавайте се! Ако мога  да извършвам различни физически или психически действия  заради групата, да мисля постоянно за другарите си и да се наслаждавам от това – моля, наслаждавай се! И защо не?!.. Кой казва, че трябва да страдаме?!

Но след няколко подобни действия, ще видиш, че изведнъж преставаш да изпитваш наслаждение и внезапно започваш да се питаш: „За какво ми е необходимо? Защо?“ -Ще се разкрие Фараонът.

Отначало има „седем сити години“ – всичко е хубаво и прекрасно, наслаждаваш се егоистично. Твоят фарон е прав като ти казва: „Всичко, каквото и да правиш – ще бъде за мен“.

Така че, прави го за него! Както и в Египет, първите седем благополучни години всички работят и всичко правят за фараона. Но в крайна сметка разкриват, че това е зла сила. Как така изведнъж? Защо вместо добрият фараон, дойде лошият? Защото те са се приближили до Твореца.

Желанието ти за наслаждение отначало звучеше добре: „Каква добра група, интересно обучение, прекрасни другари! Искам да бъда заедно с тях, готов съм да работя навсякъде – в кухнята или да чистя тоалетните – всичко е прекрасно в такова общество, аз се наслаждавам на всеки миг“.

Така се чувства всеки начинаещ, идвайки в групата. А след това изведнъж започва да пренебрегва, да избухва, за нищо не го е грижа, нищо не му се иска: „Какви ти дежурства? Защо?“

Защо? – Започват „седемте гладни години“. Какво означава „гладни“? Човек не чувства наслаждение от това, че се намира в групата, с другарите си. И това е напредъкът.

Всичко се разкрива по реда на стъпалата. Затова трябва да бъдем радостни и сериозни, и да вървим направо към целта. А каквото ще се разкрие по пътя – то ще се разкрие. Тора ни разказва за това. Тъй като Тора е инструкция, тя ти обяснява с какво ще се сблъскаш и какво ще правиш по пътя към разкриването на Твореца. И затова нямаш избор: трябва да влезеш в Египет, да работиш за фараона, да избягаш от него и тогава ще получиш Тора – инструкция, как да напредваш по по-ясен път.

Цялата Тора говори само за поправяне на желанията. Своите 613 желания (ТАРЯГ) ти ще поправиш от намерение „заради себе си“ на „заради отдаване“ – и тогава ще разкриеш Твореца.

От 2-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71268]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №2

Въпрос: Дъщеря ми е на няколко месеца и за да се научи да се обръща, аз я слагам на корем и й давам време да се постарае да се обърне по гръб. Но ако тя дълго време не успее и плаче, аз я обръщам. Защо Творецът не ни помага да се преобърнем, виждайки как всички ние се стараем да направим това, но не ни се отдава.

Отговор: Творецът е по-мъдър от теб. Ти или някой умен доктор решавате, че детето точно на тази възраст трябва да се преобръща само? А след това всеки се разкайва за направената грешка и решавате точно обратното – т.е. сами сте принудени да се преобърнете…

Проблемът е в това, че ние не вярваме, че някой предано се грижи за нас отгоре. Висшата светлина стои точно срещу съсъда, започвайки от самия свят на Безкрайността. Там, в Безкрайността, светлината и съсъдът са се сливали в едно цяло. Но ако светлината по този начин запълва съсъда –  творение няма, тъй като него нищо не го отделя от светлината.

Така съществуват неживата, растителната и животинска природа – желанието за наслаждение автоматично изпълнява заповедите, напълващи го със светлина, без каквито и да е въпроси. Както машината, която без да пита каквото и да е, се подчинява на работещия в нея двигател.

Но за да се създаде човека, трябва да се построи нещо самостоятелно. А как той може да бъде самостоятелен, ако „Няма никой освен Твореца”? И затова Творецът е принуден да изчезне и да остави празно място. То е празно, защото в него творението не разкрива Твореца.

Всичко си остава, както си е било – ние се намираме в света на Безкрайността. Но сме загубили усещането за това състояние – светлината си е отишла от нашето желание и го е оставила празно. И сега това желание трябва да приеме формата на светлината. И според степента, в която това ще се осъществява, светлината ще се връща и ще се облича в него.

И тогава творението ще приеме форма като тази на светлината. При това, то ще остане противоположно на светлината, съгласно своя материал, но ще се уподоби на нея по свойства. Ето това желание се нарича творение, човек – това ще бъдем ние.

Целият този кръг, започващ от света на Безкрайността до нашия свят и обратно, ни е нужен само за да разкрием Твореца, желанието, което се нарича човек. Ние с вас се намираме в този процес – само за да разкрием Твореца относно себе си.

От 2-я урок от конгреса в Арава, 23.02.2012

[71344]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгреса в пустинята Арава. Урок №1

Събрали сме се тук, за да хванем нашето намерение и да не го изпускаме нито за секунда. Това се нарича човек, глава, изясняване – а всичко останало е без значение. Ако навлизаме все по-дълбоко в този анализ, то изведнъж ще почувстваме, че се намираме в общото пространство. Един по-добре, друг по-зле – но това е без значение, главното е, че се намираме в едно поле и заедно изясняваме намеренията си.

Всеки може да се намира в своето състояние, но когато всички анализират намерението, в тях се поражда вътрешна молитва, как по-добре и по-разбрано да го изяснят: егоистично ли е или е отдаващо, натам, накъдето съм погледнал, какво съм казал, какво съм надушил, какво съм направил – абсолютно всичко, на всички нива. До такава степен, че ще започнем да усещаме как вътре в тялото ни тече кръвта, работи нервната, лимфната и другите системи.

Човек ще види цялото творение прозрачно и ще разбере, че всичко работи заради егоистичното получаване. А той, виждайки всичко това, иска да си изясни какво може да означава: „заради отдаването”?!

Благодарение на усилията да си изясним намеренията, започваме да усещаме групата. И тогава усилията на всеки се прибавят към останалите – в изясняване на намерението и стремежа да постигнем отдаването. Намерението за отдаване не може да бъде лично, индивидуално. То винаги се съединява с такива намерения като на другите.

И затова, в това намерението за отдаване, в стремежа си към него, изведнъж започвам да усещам, че не съм сам. Редом с мен има огромни сили, които изведнъж забелязвам, големи източници на отдаване – душите на кабалистите от всички поколения. Аз се чувствам като малко дете, което иска да се присъедини към тях– да ги хвана за ръка, за да ме водят те, както възрастният води детето да го учи, направлявайки го.

Казано е: „Душата на човек ще го научи”. Моят стремеж към намерението за отдаване ме въвежда вътре в общия кръг. И тогава достигаме обединението, и случайна мисъл за моето намерение, която може да бъде лоша, и търсенето на добро намерение за отдаване – всичко това заедно се включва в нашата обща молитва. А на нея – ще получим отговор.

Ако поне малко можем да се съединим в това намерение за отдаване, то ще разберем необходимостта от взаимното поръчителство, при което всички влияят на всички, и всички помагат на всички. Всеки от нас добавя към останалите своето влечение към отдаването. И тогава тази молитва ще достигне до висшия корен, и той ще ни даде възможност да живеем в намерение за отдаване.

Само тогава ще разберем, че цялата тази реалност всъщност е егоистична. Не се случва никаква промяна между нея и висшата реалност, а всичко си остава, както си е било: неживата материя, растенията, животните, хората. Ние само започваме да ги виждаме през очилата на алтруизма, през призмата на отдаването. И тогава наистина ще виждаме през тази реалност, даже през своето тяло, и ще видим обратния свят, задвижван от противоположното намерение. Светът е вечен, съвършен – в допълнение на този, който виждаме сега.

От 1- я урок от конгреса в Арава, 23.02.2012

[71246]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №1

Трябва да се радваме много за това, че стигнахме до най-важната работа, до най-важното уточнение, което съществува във всички светове – дори в духовните. Както пише Баал а-Сулам, няма по-щастлив момент в живота на човек от мига, когато той открива, че не е в състояние да се измъкне от своето его и никакви собствени усилия не могат да му помогнат. Тогава идва  първата му молитва, първият вик към Твореца.

Този първи вик е и раждането. Така първата работа на току що родило се бебе е да изплаче. И това означава, че се е родил човек.

Да се надяваме, че ще постигнем този вик – и вече ще бъдем Човек. Ето защо усилията, които прилагаме за това, се наричат родилни мъки. И трябва да се радваме, че сме дошли до това. А и кой въобще ги достига! Трябва да бъдем радостни и в същото време – сериозни. Но радостта трябва да бъде от състоянието, от мисията. С това започва духовният живот.

Когато се ражда бебе, възрастните се радват, а то плаче и крещи. Така и Човекът в нас (този, който е изяснил и свършил цялата работа) – се радва, а бебето, което се ражда сега, все още страда от напрежение, мъка и неудобства. Те двамата трябва да бъдат заедно.

От 1-я урок на конгреса в Арава, 23.02.2012

[71174]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

В своите обяснения кабалистите през цялото време се връщат към едни и същи принципи. В духовното няма толкова много закони – едно и също състояние на възход и падение, и техните причини се връщат при нас в различен вариант, но всъщност, действа един и същи принцип. Дотогава, докато не достигнем истинското желание – ние няма да получим нови сили.

Работник на Твореца във вътрешната работа се нарича онзи, който постоянно търси обновление в своето приближаване към Твореца. Приближаването се заключава в това, да придобиеш нов духовен съсъд – желание за отдаване, което е срещу нашето желание.

Човек, едва започващ да се учи, не разбира много, какво означава ”съгласно” желанието и ”против” него. Докато не започне да вижда, че да придобие духовно постижение – от една страна е много просто, а от друга страна – много трудно. Минава много време, докато той не започне да чува, за какво става дума.

Това е такъв латентен, инкубационен период, скрито протичащ вътре, когато човек достатъчно пасивно участва в духовната работа. Той засега си представя духовното, като приятна за егоизма придобивка, даващо голямо знание, голяма власт над другите, напълващо неговото желание. Затова, именно той идва, отчаян да напълни себе си в този свят и затова решава да получи духовно напълване.

И така мисли целия свят – а иначе, за какво да се занимаваме с това? Така е устроено свише, от природата, за да привлекат човека. И даже ако му кажеш, че това не е така – той няма да чуе. Тази  ”измама за добро”, известно време задържа в човека усещането, че той върви към някакви голями егоистични придобивки. И наистина той не чува какво му говорят, независимо, че повтаря думите ”желание за отдаване”, ”вяра над знанието”, но не ги осъзнава особено.

Той дава  свое собствено вътрешно обяснение на тези понятия, и не е способен да ги възприеме по друг начин. Докато от големия обем от занятия с науката кабала, от няколкото не много големи удара оттук – оттам, той  започва по малко да се доближава до вярното тълкувание на такива думи, като желание за отдаване, любов към ближния и издигане над егоистичните цели.

Той започва все повече да чува и е готов да достигне до отдаване. Отначало това е общо, теоретично съгласие – нещо абстрактно: отдаване на целия свят, на човечеството, на Твореца… За човека то е много мъгляво понятие – отдалечено от него, от близкия му кръг и от конкретна реализация.

Затова той е съгласен ”да достави удоволствие на Създателя”. Но когато работата опира до практически действия и трябва да се обикне ”ближния”, другарите – на това той не е готов. За това отново се изисква продължителна работа. И отново Висшата светлина работи над него, променяйки неговите желания, докато той накрая, не започне да чува, че отдаването се реализира на практика  в групата. Творецът иска от нас, на дело да започнем въплъщаването на любовта към ближния, по силите на нашите възможности.

Напълно разбираемо е, че от начало ние го правим неискрено, но все пак започваме. И от този момент, човек вече става ”работник на Твореца” – ако на практика извършва действия, водещи към желанието за отдаване. Разбира се, че човек сам не създава това желание за отдаване, не от преки свои действия. Той, като че ли, сее зърното и вижда, че нищо не покълва. И започва отначало – и отново нищо не се получава, което му донася много разочарования.

Независимо, че понякога той вижда някакви странични успехи: малко повече разбиране и усещане. Но в крайна сметка, целият този ”посев” е плачевен, тъй като човек вижда, че на практика нищо не е постигнал – освен изисквания, молби, молитви към Твореца.

Но когато тази молба става обща ”молитва” – тя отваря небесните врати. Казано е, че когато всички врати се залостват, тогава се отварят последните – ”вратите на сълзите”. Така това се разкрива пред човека.

”Врати” ( шаарим, от думата предполагащ/ мешуар) – означават как човек си представя очакваното възнаграждение. Пред всичките тези врати, той все иска нещо да получи – всичко без значение, освен отдаване. А всъщност той плаче за отдаването, защото му е ясно, че сам не е способен да го постигне – а и не се стреми много, докато не осъзнае цялата му важност.

Излиза, че човек изгражда „вратите на сълзите“ с цената на много пролети сълзи, докато накрая не завърши строителството, достигайки това, че желае отдаването, а не е способен да го постигне. И затова е принуден да се обърне към Твореца. Досега, човек не се е нуждаел от Него, но сега вижда, че Твореца му е необходим.

В резултат се получава, че той желае отдаването, което може да получи само от Твореца, и към всичко това той идва вътре в групата, защото иначе е невъзможно – и тогава ”жъне реколтата’’. Идва светлината връщаща към Източника, свързва го с другарите, а вътре в тях се разкрива Творецът – и тогава човек ликува и се радва на плода на духовната си работа. Такъв е пътят на работника на Твореца.

От урока по статия на Рабаш, 27.02.2012

[71099]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Надявам се, че на последния конгрес почувствахме абсолютната необходимост от система, която трябва да бъде свързана заедно, като „един човек с едно сърце“, за да разкрием в нея Твореца. От сега нататък трябва да виждаме цялата реалност през призмата на групата – като най-поправената структура, която съществува в този сят. А всички съществуващи в нея неизправности са характерни особености, необходими именно за това – да разкрият висшата програма и цел, тъй както „ползата на светлината пред тъмнината“.

От този момент нататък задачата ни е да засилваме все повече това усещане и да се опитваме да оставаме в него. Чрез групата, система от взаимотношения, която стана много важна за нас, вече можем да се отнасяме към себе си като към нейна част. Във всеки от нас вече няма нищо лично – той усеща себе си само като равноправен участник в общата система. Поправянето на целия свят, на всяка негова част, зависи само от степента на вътрешната връзка в цялостната система.

Образованието, разпространението – са само фактори, които допринасят за увеличаване на вътрешните връзки. Така постепенно осъзнаваме неща, които са още далечни и скрити от нашето възприятие, и ще научим какво означава цялата тази реалност и защо именно в такава форма трябва да я разкриваме: получавайки чувство за разединение и единство. А усещането за това единство трябва да разпространим нататък, в повече вътрешно пространство, във все по-високите измерения – в осъзнаване на Твореца.

Ние постигнахме страшно много на конгреса и трябва да ценим тази придобивка, и да се страхуваме да не я изгубим. Напротив, трябва през цялото време да засилваме и засилваме това чувство, за да може то да се прояснява все повече за всички нас като цяло, в някои повече, в някои по-малко.

И през следващите дни това чувство може още да расте и да се промени. В зависимост от това, доколко ще държим на целия свят и ще пазим чувството за постигнато единство, което е станало ясно за нас и в чувствата, и в разума, и осъзнаването, че само през него трябва да гледаме на всичко. В крайна сметка всичко, което се случва в света – това е само външна проява на липсата на единство или на неговото постигане.

Трябва да използваме всички възможности, които са ни дадени, да използваме всички повредени и поправени състояния, за да може всеки път все по-точно да разбираме нашето съединение, а чрез него – висшата сила, която е целта на всичко.

Пред нас е нашата ежедневна, специална работа, с която ще напредваме по-нататък. Нашата дейсвителност не е в конгресите, а именно в това, че ден след ден ще се отнасяме към целия свят като към проява на разбитото ни на части възприятие. Тя зависи от това, доколко искаме да обединим тези несъизмерими парчета, за да видим, усетим, да ги възприемем заедно в една непрекъсната  мозайка на света.

От урока по статия на Рабаш, 26.02.2012

[71031]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Ние се завръщаме в групите си след конгреса в Арава. Как да укрепим връзката, която постигнахме?

Отговор: Трябва да изучим добре онова, което беше на конгреса – породеното от него усещане. Възможно е, ако още и още преглеждаме записите, това да ни помогне отново да преживеем тези състояния и да ги продължим. Основното е да не слизаме от достигнатото ниво и да разберем, че пречките ни се дават за подем.

Не е възможно цял живот да бъдеш на конгрес, това не би ни помогнало. Не случайно всичко е подредено така, че сега, след конгреса, към неговото стъпало ще се присъедини останалата маса, която не може да се вдъхнови самостоятелно.

Ние се причисляваме към четвъртата степен на чувствителност, присъща на материала на желанието – към ”човешкото” стъпало. А сега към нея трябва да се присъединят останалите, за да я направят перспективна. Става дума за пречките, идващи от човечеството, т.е. от стъпалото на ”животинската”, ”растителната” и ”неживата” природа. Те ще ни предадат пълното постижение на достигнатото и в тях трябва да виждаме ”подпомагане от противното”.

Преодоляването на тези пречки условно може да се раздели на два етапа:

1. Всеки път искам да видя реалността, в която няма нищо освен групата. Пред мен е само тя – общата система и през нея гледам на целия свят. Всичко, което става в света, е резултат, определящ се от качеството на връзката между нас. Такова възприемане на реалността се старая постоянно да поддържам в себе си, тъй като то е истинското. В тези усилия ще забележим, че наистина така е устроен светът.

1. Мога да нося в себе си тази картина дотолкова, доколкото да я видят всичките ми другари. Тук се изисква взаимна работа: ако се безпокоя за тях, то като отговор получавам сили, които ми помагат ”да остана на повърхността”.

По такъв начин0 се старая през цялото време да видя света през призмата на групата,  а също така се грижа за всичките си части, за всичките си другари, да не ги напуска и тях тази картина, да бъдем заедно в това световно възприемане. Съблюдавайки тези две условия, получавам от другарите си поръчителството, което се нарича ”скланям себе си и целия свят към оправдаване”.

В това всъщност се състои точката на анализа и избора, който има човек. За сега за нас тя се проявява точно така.

Ако не мога да се придържам към такъв подход в някой от своите анализи – то не си струва за сега да се показвам на показ, максимално да се придържам към възприятието, преминало през групата. В крайна сметка, всичките ни обръщения към света за използване на тази система ще ни навличат само проблеми, провали, хаос и неприятности, чак до смъртен изход. Всичките беди идват от това, че ние внезапно преставаме да виждаме единната система, поне в минимален размер. Раздялата с нея е смърт, т.е. отсъствие на комуникация между нашите части, вкарващо ни в духовното небитие.

От урока на Рабаш, 26.02.2012

[71008]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

Аз – това е точка в сърцето и в мен няма нищо друго, освен тази единствена точка. Аз се стремя към другите, към духовното, към групата, но не мога сам да изляза извън нея, защото точката може само да запазва себе си и не е способна на нищо друго. Това е, което ми трябва. А под тази точка се намира моето его. То за сега е мъничко, телесно, на животинско ниво.

За да се стремя към групата, не ми достига само моята точка. Трябва ми обкръжение, което ще ми оказва влияние, като допълнение на моята точка в сърцето – и тогава аз ще получа сила за обединяване с групата.

Става така, че по някакъв начин ми се отдава да вляза във вярната среда(1). Обкръжението започва да ми влияе, внушавайки ми важността на отдаването, на духовното(2). Това ми дава сила по малко да започна да се включвам в обкръжението(3).

                 

Но когато се опитвам да се включа в групата, усещам неприятна реакция: критика; зло, отблъскване, ненавист(4). Така работя през цялото време: 1- 2- 3- 4, и отново, 1- 2- 3- 4… Когато чувствам тази ненавист, то отново се обръщам към другарите и изисквам от тях да ми повлияят, за да се появи в мен сила да преодолея себе си и да се присъединя към групата, независимо от откъсването ми. Така работим през цялото време, паралелно с учението и разпространението.

Когато всички тези сили и напрежения се натрупват, ние усещаме, че имаме нужда от помощ – както е казано: ”Да помогне човек на ближния си”. На мен вече тези сили не ми стигат – силата на обкръжението, която се занимава с мен. Нужна ми е още по-голяма поддръжка от другите. Вече не ми е достатъчно, средата да подържа вдъхновението ми – трябва ми истинска сила, позволяваща ми да се включа в групата. Такава сила аз нямам, освен ако не я получа от другите.

И затова трябва да постигнем взаимно поръчителство, когато всеки се задължава пред останалите, когато изпълнва тяхното желание, до край. Тук ние започваме да усещаме, че нямаме никакъв избор и се нуждаем от висшата сила, от Твореца.

Това вече е работа с осъзнаване на злото. Наше зло се нарича онова, което ни разделя и нищо друго. То ни пречи с това, че оставайки разделени, ние не можем да достигнем до отдаване на Твореца.

Ако всички тези три условия се съвместят, означава, че сме намерили верния път. Получава се, че тук се съединяват всичките три необходими фактора: 1) Исраел (яшар – ел) – човек стремящ се ”направо към Твореца”, 2) всички средства, които той използва, се наричат Тора – поправяща светлина, 3) Творец. Така достигаме целта.

Излиза, че поръчителство, което трябва да подсигурим един на друг е нашия съсъд. За сега той е порочен и затова ние се съединяваме в група, изпълваме условието за поръчителство и всички заедно изискваме поправка. Тоест поръчителството – не е крайната цел, а условие за достигане до разкриването на Твореца.

От урока ”Поръчителство”, 22.02.2012

[70655]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: По време на последния конгрес в Израел изпитах небивало усещане за единство. Но една седмица след това бях в такова падение, каквото никога по-рано не съм изпитвал. Сега се страхувам от конгреси. Какво да правя?

Отговор: Това е много добре, просто чудесно. Наистина трябва да се страхуваш. Виждаме това и по изхода от Египет.

Представи си: теб те изхвърлят от обичайното място и ти бягаш в нощта, без да знаеш накъде. Теб те преследва конницата на Фараона. Изплашен, ти се хвърляш в Червено море и внезапно се случва чудото. Наистина, то не те радва особено. После народът възхвалява Твореца: ”Коня и ездача Той ги хвърли в морето”. Но трябва да се разбере, че човек преминава през радикални действия, сходни с раждането, и изпитва огромно напрежение, както плодът при раждането.

След това, след похода през пустинята на теб ти ”спускат” едва ли не хиляда закона: Какво може и какво не може, и какви наказания ще последват в случай, че не се изпълняват. С една дума, получаваш програмата на бъдещото си поправяне – още преди противостоенето на планината Синай: ”Ето какво ти предстои. Искаш или не, това е без значение. Вземай и престъпвай”.

Едва сега разбираш какво е това, да работиш за Твореца. До сега се мислеше за герой между нищожествата, а сега пред себе си виждаш списък до самото небе. И на всеки ред упътване: “в случай на не изпълнение – беди, нещастия, смърт…“

Не стига това, но още ти казват: “Е, ако цялостно не се обедините, то тук и ще бъдете погребани“.

И едва тогава с радост извличаме от всяко сърце точката Моисей, която ни дърпа (мошех) към Твореца, обединяваме тези точки и откриваме частица от връзката с Висшата сила. Това протича поетапно: Първо я разкрива точката Моисей, тогава останалите точки – мъдреци, старци, коени, левити, исраелити, жените, робите, децата – чакат в подножието на планината. “Ще направим и ще чуем“ – казват те. С други думи, всичките ни желания, които са готови да предадат, получават сила.

Това е днес, а утре ние веднага отливаме златния телец.

Важно е да се помни: всичко това е постижимо за нас. Ние бягаме от егоизма и наистина ни е нужно това усещане за бягство. Ти идваш на конгреса навит до краен предел, страхувайки се да не би да не изпълниш задачата и да не постигнеш желаното. Страхуваш се от лишенията и задълженията, както при бягството от Египет.

От друга страна, се чувстваш задължен пред всички другари, гледаш към тях и отчаяно търсиш нашата обща точка за обединение.

И накрая, трябва да съберем всичките си сили за един единствен миг. Но заради този миг трябва по време на целия конгрес да сме под напрежение, като изпъната струна. Трябва да се напрягаме постояно в движение, в пространството, в обединение между всички нас. За това е казано: “Исраел, Тора и Творецът са едно“. Това е сравнимо със състоянието на великия първосвещеник в Светая Светих и в Съдния ден… Това трябва да се постигне за един единствен миг – и работата е приключена.

След това пътят ще бъде продължен, но вече заедно със светлината, възвръщаща ни към Източника.

Ето такива са условията: ти наистина бягаш, нямаш сили да се върнеш към предишния живот, задължен си да постигнеш желаното и при това, трябва да събереш всичките си сили заради един миг. Това твърдо те направлява, “заточва те“ към целта. Да се надяваме, че всичко ще се случи така.

В книгата „Зоар“ (Насо, п – 99) е казано:

И застанаха в подножието на планината. В подножието на планината им беше казано: “Ако приемете Тора – добре, а ако ли не – там, в изгнанието, ще бъде вашето погребение.“

Тоест ние, със своето егоистическо желание, ще видим “чудния“ животински живот. Ще се усетим в това “животинско погребение“, а някои няма да усетят и това. И тогава вместо вътрешни, душевно целеустремени, човешки сътресения, нас ни очакват животински, от които страда целият свят.

Така че, трябва най-сериозно да се подготвим за конгреса. Това вече веднъж го направихме, не трябва да отстъпваме. Това е много тесен мост и основното е да не се страхуваме.

От урока на тема “Съвети към конгреса в Арава“, 19, 02.2012

[70249]

Filed under: Без категория, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→