Конгреса в пустинята Арава. Урок №7

Баал a-Сулам, писмо 12: Глупаво е да се мисли, че Tворецът е длъжен да изпраща благословение имено на мястото на действието. В повечето случай е тъкмо обратното: действието се извършва на едно място, а благославянето на друго, дори и на такова място, на което човек нищо не е направил, тъй като или не е знаел какво да прави, или не е имал възможността да направи каквото и да е, от своя страна.

Усилията ги прилагаме на едно място, а техният резултат се появява на друго и затова не разбираме, къде се дява цялата ни работа. В действителност ние не знаем, каква работа извършваме. Добри ли са или не действията ни? Водят ли ни към целта или не? Кой ги осъществява: ние или Твореца? Всичко това ние не го разбираме, и се намираме в много объркано състояние.

Защо са ни дали скриване? Ние не знаем точно, какво трябва да правим в него, не знаем вярно ли действаме или не… Защо точно мъглата, объркването, неразбирането, безотчетността пораждат някакъв резултат на принципа ”трудил си се – и не си намерил” ? Защо това се нарича усилие? Нима не би било по-добре, ако ни бяха описали, какво точно трябва да направим?

Не, това не е така. И независимо, че не можем да се съгласим с такъв подход, той е изложен във всички кабалистически трудове, в хиляди фрагменти.

Нашата работа е да се абстрахираме от резултатите и това наистина е много, много трудно да се приеме. Трябва да действам като ”глупак”, като животно, като побъркан. На мен ми предлагат фалшификат: да се прегръщам с другарите, без да желая, да говоря за любов, без да изпитвам такава… Накратко казано, аз трябва да правя онова, което не разбирам.

Целият този дуализъм е необходим, за да се издигнем от нашия свят в духовния. Духовният свят е противоположен на нашия, неведом, неусещащ се. И ето, посредством неразбираеми действия ние придобиваме съсъди – желания обърнати натам, където нас ни няма.

И затова свише ни трябва инструктаж за реализиране на тези действия. Тъй като искаме да влезем в измерение, което по никакъв начин не се пресича с нашите свойства, и всъщност нищо в нас не се стреми натам. Така, че се налага да действаме ”автоматично”: Кабалистите казват – ние правим.

Ако човек разбира, че друг изход няма, ако наистина иска да се издигне на по-високо стъпало, то си дава сметка, че това стъпало е абсолютно различно, и не представлява количествена добавка. Аз няма да стана по-умен, по-възприемчив, няма да придобия още повече блага от този сят. Аз изхождам от постулата, че този свят е изчерпан и завършен. Тук няма какво да добавя.

Аз имам намерение да си добавя нещо друго – духовно стъпало. И затова ми трябва да се запася със съсъди, със светлини, с детайли от възприятието, решимот – с всичко онова, което се отнася към духовния свят.

От 7 – я урок от конгреса в Арава, 25.02.2012

[72050]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №7

У нас съществуват справедливи претенции, защото многократно повтаряме едно и също нещо, опитвайки се да се обединим. „Кога ще свърши това? Кога ще получим това, което искаме?“

Отговорът е прост: когато няма да искаме това…

Рабаш, „Шлавей Сулам“, 1989 г, стр. 42, „Благословия и проклятие“: Човек трябва да знае, че всяко начало в работата се нарича „ през деня“ и тази молитва, която той издига, за да го приближи Творецът към работата, се нарича „ден“.

Благодарение на нашите искания и молитви, благодарение на тези взаимоотношения, които отново и отново изграждаме между нас и Твореца, ние показваме и очистваме нашата вярна и ясна молба, докато тя не ни позволи да почувстваме духовния свят. „Молитва“ е работата в сърцето: шлифоване, почистване, подготовка. Ако поискам, ако настоявам, ако крещя, то молитвата ми е общуването с Твореца, преминала през групата и присъединила се към общата молитва. Само така можем да Го достигнем.

Построявайки всичко правилно, ние по този начин постоянно шлифоваме, почистваме, подготвяме нашите съсъди за възприятие, така че да почувстваме в тях духовното. По пътя ние изискваме: „Дай ми!“ – но постепенно преминаваме към по-фина настройка на своите желания и изисквания, превръщайки ги в отдаване, в единение с другарите. В разкриването в  единството  на универсалната форма на отдаване – Творецът, който се разкрива на принципа „ела и виж“.

Така че, малко по малко, разумът и чувствата в нашите съсъди на желанията се приближават към верните параметри, позволяващи да се почувства духовния свят. Защото той съществува тук и сега и ние сме в него, просто не го чувстваме…

Така че, молитвата  е процес, при който подготвяме нашите желания за духовното възприятие.

От 7-я урок от конгреса в Арава, 25.02.2012

[71903]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Светът чака. Той още не знае, но в действителност това му е необходимо. Така че, възможно най-скоро трябва да стъпите на краката си и да се подготвите за ролята на водачи.

Днес е ясно, че правителствата не могат да контролират света. Тъй като светът не се развива вече според материалните закони – този период е приключил.

Двата свята дотолкова се сближиха, че духовната „индукция“ вече ни действа отгоре, макар и неясно. От човечеството днес се изисква правилно пробуждане – и това е ваша задача.

Но за това трябва да се обедините. Аз не мога вместо вас да настроя вика за помощ. Само започвайки действително да се обединявате с другарите, отново и отново, вие ще се „настройвате“ на желания обхват. Основното тук е спойката в едно цяло, за да се кръстоса всичко в едно. Аз няма да направя това вместо вас, защото става дума за изравняване на общите желания, обединени като скачени съдове.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71931]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Въпрос: Виждам духовния път като наполовина пълна чаша. Пълната половина е любов, а празната – омраза. Не трябва ли всеки от нас, преди всичко, да гледа пълната половина на чашата и да се впечатлява от това, което има. Може би това ще му помогне да се избави от много претенции и да напредне?

Отговор: Преди всичко, трябва да се впечатляваме от това, което Творецът прави с нас. Всъщност имаме такъв огромен кредит, който не сме заслужили – огромен тласък в напредъка, във всички възможности и условия. Главното е, че имаме желание, стремеж да напредваме – тъй като, всъщност, всичко това идва от Твореца.

Каквото и да се случи – Той няма да ни остави. Нямате представа колко добре Той работи върху нас – дори когато, на пръв поглед, ние не искаме това! Творецът прави така, че внезапно малко охладняваме към духовното, а след това отново връща желанието ни. И в резултат на това, ние сме разочаровани и крещим, критикуваме Го малко и отново го обичаме, отново сме готови да се съединим. Така Творецът си играе с нас, тъй като сами все още не правим нищо. Във всичко трябва да виждаме Неговата изкусна работа и, макар и малко, да бъдем благодарни.

От 4-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71839]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Творец - Няма коментари→

Не трябва да се срамуваме от слабостите, смятайки, че слабостите могат да охладят желанието ни за напредък. На всяка крачка има „врата на сълзите”, която се отваря само след осъзнаване на собственото ни безсилие. Та, от къде да имаме сили?… Тъй като напредъкът се извършва за сметка на допълнителната сила на отдаване. Такава сила ние нямаме, а трябва да я придобием.

Затова ако открия, че нямам никаква възможност за напредване – това е истината. И ако откривам, че нямам никакво желание да напредвам – това също е истина. И какво се случва по-нататък? Само едно: правилно обръщение към Твореца, чрез групата, за да може Той да поправи връзките между нас. И тогава се разкрива следващият етап на нашето обединение.

Човек не е способен да направи нищо сам. За колкото и силен да се мисли, колкото и уверен да се чувства, че ще постигне всичко – накрая нищо няма да се получи. Както е казано: „не вярвай в себе си до деня на смъртта си”.

Затова наличието на група, която постоянно да пробужда човека е задължително условие. И затова, ако хората не знаят как да напредват и се отчайват – като правило, е виновна гордостта, поради която човек не може да получи подкрепа от групата.

Тук няма място за срам – над това трябва да се работи. Но всъщност, само в това е пречката. В нашата група се крие огромна сила. Както в разказа за раби Йоси Бен Кисма: той е бил велик кабалист на своето поколение, а неговите ученици са били съвсем обикновени хора. Но доколкото той е знаел как да работи с тях, то получавал от тях много сили. И това се говори за един велик човек! Още повече то засяга малките…

Затова, ако човек казва, че не получава помощ от Твореца – това е гордост. В какво се изразява тя? – В това, че той не може да се отмени пред обкръжението, да получи от него ценността и величието на духовното, да усети силата на Твореца, която му помага.

Затова няма за какво да се оплакваме от пречките. Казано е: „В тъмнината плаче душата моя”, т.е. в укритие, в тъма. Да плачеш – е добре, но всичко зависи от това, за какво се плаче: не затова, че няма помощ – помощ има. Трябва да се плаче за това, че заради собствената си гордост, аз не съм способен поне малко да се прегъна пред другарите, пред Твореца и от тях да получа помощ.

От 4-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71614]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

За да се стигне до пълно отчаяние, е необходима също помощ свише. Самите ние не сме способни на това. Велико нещо е да усетиш предела си: до тук съм аз, а от тук нататък – вече не съм аз. Само Творецът може да даде знака,  мярката – границата между Него и човека.

Прибягваме към всевъзможни действия и хитрини, докато изведнъж не стигнем до отчаянието, виждайки в него онова, което се нарича, „пръст божий”, т.е. знак отгоре. Баал а-Сулам пише, че няма по-прекрасен миг за човека, от онзи, когато той се отчайва от своите сили. Тъй като това състояние му се дава от Твореца и по-нататък няма какво повече да се прави.

Събирали сме малките си усилия, още и още – а след това ги получаваме едновременно, вече акумулирани в едно цяло. Не слагаме усилията в някаква кутийка – те се събират в общ съсъд и техният резултат идва от Твореца. Кога ще се случи това – никой не знае. И затова изходът от Египет се става набързо и в тъмното.

Като се стараем да дойдем до единство, ние започваме да работим върху него – всички заедно. И тогава, внезапно се открива силата на отчаянието, отблъскването и безсилието. Отчаянието ни довежда до искане – трябва ни помощ за обединение. И ние крещим. След този крясък се разкрива помощта отгоре.

По такъв начин, не е възможно да отидем при Твореца, ако не сме се отчаяли вътрешно, извършвайки съвместно усилие. Тъй като Творецът е Сила, разкриваща се именно в съвместните усилия и в сътрудничеството. В отделния човек няма Творец. Висшата светлина може да присъства единствено в поправения, донякъде, съсъд, а отделният човек е „отчупеното парче” от цялото.

От 6-я урок на конгреса в Арава, 25.02.2012

[71964]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: Ако няма съгласие в кабалистичното общество, то как да предадем съгласието на външния свят?

Отговор: От една страна, това е вярно. Но от друга страна, е необходимо да направим нещо. За това и природата ни е дала такава възможност. Творецът специално ни тласка към възпитателния процес.

Това може да се види и в семейството, когато двама млади искат да се оженят. Те още нямат много ум, но когато се роди дете и те станат родители, в тях постепенно идва и отговорността, породена от необходимостта и от други обстоятелства. Така че, те порастват и стават възрастни. Човек, който няма деца, си остава дете.

Затова, ако разпространяваме нашите материали във външния свят, то ще израстнем ние самите, а иначе – не. Само заради това ни е дадена работата по разпространението. Именно тя ни издига.

В науката Kабала учим, че ако не разпространяваме, можем да бъдем само в малкото състояние – катнут. Ако разпространяваме и чрез нас светлината преминава към другите, тогава достигаме до голямото състояние – състоянието гадлут: светлината хохма, светлината на мъдростта. Така че, във всяко състояние – каквото и да е то – не ни остава нищо друго освен задължително да правим разпространение.

От виртуалния урок, 12.02.2012

[71622]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Конгрес в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Когато се включваш в общото действие, чувстваш единство с другарите, дори в мислите си, но винаги в последния момент нещо не достига, като че ли последната капка усилие. Как да получим тази последна капка, за да стигнем до общия вик, за да отворим сърцето си веднъж и завинаги?

Отговор: Тази последна капка е точно точката на раждане, точката на изхода от Египет – от своето его. Точно затова е най-трудната. Човек е готов да върви почти до самия край, а след това вижда пред себе си непревземаема стена, която е неспособен да преодолее. И изведнъж в него се появяват хиляди оправдания, като че ли му говори злото начало: „Трябва да уредиш още това, онова, още не си научил целия ТЕС, не знаеш наизуст всички статии от „Шамати“, толкова много трябва още да направиш…“ И същото се отнася и до другарите му.

Там, където действително идваш до точката, в която сега е необходимо да разбиеш егото си и да се съединиш с другарите си, да създадеш точка на сцепление между теб и тях – тук ти не си способен на това. Да създадеш точка на сцепление означава, че капка лепило ще падне сега върху връзката между вас и ще ви слепи заедно, в едно сливане. „Не! Само това не!“ – в последния момент ти изведнъж се отдръпваш назад.

И тогава ще помогнат само общите усилия. Затова молитвата на личността не помага. Молитвата трябва да бъде обществена, когато ти молиш за другарите си, а не за себе си и цялата група или по-голямата нейна част молят заедно.

А ти говориш за личните си усилия. Можеш да разказваш за тях още хиляди години – и нищо няма да ти се случи. По същество посоката е ясна и позната, но тя е неправилна, защото в крайна сметка ти не се грижиш за съединение с другарите.

От 3-я урок на конгреса в Арава, 24.02.2012

[71426]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Конгреса в пустинята Арава. Урок №3

Въпрос: Какво е най-малкото усилие, което всеки трябва да направи, за да разкрие сърцето си и накрая да отвори този вход към духовния свят?

Отговор: Аз трябва да включа всички в сърцето си – това е първата и основна мисъл. Ти можеш да обмисляш това, ако искаш, или да си останеш само с усещането. Всичко зависи от това, как работиш – в сърцето и в разума. Възможно е да не искаш да излизаш извън усещанията – това зависи от човека. Например, на мен, тъкмо обратното, помага ми, ако прибавя разум – с това усилвам своето усещане.

Събирам всичко в сърцето си, спомняйки си, че цялата вселена се намира вътре в човека, и човек включва в себе си целия свят. И затова включвам в сърцето си всичките си другари, тъй като за сега не съм способен да обхвана целия свят.

Ако имам стремеж към тях, то без съмнение, те също се устремяват към мен. Дори не трябва да говорим за това. И тогава започвам да усещам, че те наистина всичките се намират вътре в мен – с едно дума, сякаш майката усеща децата си вътре в себе си.

Така достигам до вярното възприятие на реалността, която цялата се намира вътре в мен. Баал а-Сулам пише, че цялата картина на света възниква в задната част на мозъка ни, и ние усещаме целия свят в своето сърце. Не съществува никакъв свят, извън моето усещане.

Моето сърце – това е Малхут на света на Безкрайността, а ако аз включа в себе си всички, то ще стана Адам Ришон, и в мен ще се прояви картината на Твореца. Моят материал ще приеме формата на Адам, а когато в него се облече формата на Твореца, това ще се нарече сливане на творението с Твореца, или съединението на Зеир Анпина и Малхут.

От всички страни аз получавам потвърждение, че всъщност повече нищо не трябва, освен да поберем цялата реалност вътре в себе си. А започвам от работата с другарите, защото тогава можем да се влияем един на друг и да си помагаме.

Първото разкриване на сърцето зависи от онова, доколко аз изведнъж разбирам, че нямам друг избор. Вече напълно съм се отчаял и съм вдигнал ръце, виждайки, че нищо не съм постигнал. Убедил съм се, че нямам никаква друга възможност да постигна източника на живота, да постигна смисъла му. И затова съм готов да се разкрия.

Независимо, че можеш да решиш, че още не си проверил всички възможности. Човешкото его винаги го убеждава, че той все още може да опита сам да постигне успех по някакъв друг начин. Само в резултат на пълно разочарование, човек стига до съгласието да се обедини с другарите.

Това е последното, което ми остава. Ако се разочаровам от всичките си занимания, ако съм получил отрицателен резултат от всичките си опити за успех – само тогава се съгласявам поради липса на изход, от отчаяние и силен натиск. Все едно, новороденото да бъде радостно да остане в утробата на майката, но тя го натиска и го изхвърля навън. Независимо, че то не иска да излиза навън!

Вие може да си мислите, че синовете Израеливи са искали да напуснат Египет? Те дори и в пустинята крещели, съжалявайки, че са напуснали Египет, където са имали всичко. Никой не иска да се ражда в духовния свят, защото ние всички сме – егоисти. Това е много тежък преход, и затова той е толкова тесен (цар) и се нарича родилни мъки (цир, царот).

Разказва се, че бременната ламя отива високо в планината, и докато не се появи змея, който жали за нея – тя не може да роди. Змеят – това е най-страшния егоизъм. И докато той не се разкрие в човека, той не е готов да се роди.

От 3-я урок от конгреса в Арава, 24.02.2012

[71428]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: На конгреса в пустинята ние искахме да получим такава енергия, която позволява да достигнем обединение. И на мен ми се струва, че това наистина се получи?

Отговор: Мисля, че този конгрес беше особен с това, че достигнахме определена точка на сливане. И в нас вече е останал ”запис” от нея (решимо) – в цялата група и във всеки от нас.

Онова, което се е случило веднъж в духовното, вече не изчезва и този запис (решимото) означава, че ние вече сме изградили духовния съсъд. Всеки го усеща в някаква степен, повече или по-малко, но този съсъд вече съществува. Той вече се е родил! Но в такава форма, че трябва да добавим още усилия, за да я почувстваме, за да я разкрием по-ясно и по-ясно.

Към този общ съсъд трябва да се отнесем като към Шхина – мястото за разкриване на Твореца. Колкото по-силно се обединяваме, толкова по-голямо удоволствие Му доставяме. Благодарение на своето единство, обединявайки нашите желания, ще можем да даваме наслаждение на Твореца, от което ще започнем да усещаме светлина в желанията ни, а съгласно това ще почувстваме своя духовен подем и разкриването на Твореца пред творението.

Трябва само с голяма чувствителност и внимание да се отнесем към това общо чувство, което се е родило в нас. Нито за миг не трябва да се спираме на едно място. И нищо не зависи от броя на действията, а от промяната на намерението – тоест от нашето отношение към постигнатото обединение.

Ние достигнахме единство, създадохме съсъд, сега се пита: какво ще правим с него по нататък? Това е най-главното – качествена промяна в характера на нашата работа с него. В това се състои постоянното изясняване, търсене, решения.

За това ти се налага сам да помислиш. Ако сега ти разкажа това, то ще открадна твоето усилие. Сякаш съм донесъл на детето подарък, кутия лего, а след това я грабвам от ръцете му и започвам сам да го нареждам.

От урока по статия от книгата Шамати, 02.03.2012

[71517]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→