Въпрос: Как мога да знам аз, че моята молба към Твореца идва от правилното място? Наистина ли се намирам там, откъдето мога да моля?

Отговор: Молбата ми е правилна, ако аз чувствам, че тя противоречи на желанието ми, ако аз мога да се издигна над него и да помоля от самата дълбина на сърцето си, ако мога да се насладя на това, че съм извършил действие против първоначалното желание.

Ударното взаимодействие (зивуг де-акаá) произлиза от такова състояние, когато отвътре аз чувствам, че искам да насладя себе си, но над това чувствам, че моето действие противостои на това желание. Аз се наслаждавам от това, че давам отпор на желанието. Тогава това наслаждение идва не за моя сметка, като че ли съм се отказал от кражба. Не, тук работата е в това доколко асоциирам себе си с приятелите и чрез тях, в тях – с Твореца.

Ако съм готов на такова вътрешно действие, то аз съм близко до действието на отдаване, и от това изпитвам удовлетворение, което подразбира се – също не е за моя сметка.

От урока по статията на Рабаш, 04.02.2011

[34405]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

С появяването на екрана (масах), напълно се променя целият порядък от желания, действия, мисли и намерения. Пряката и отразената светлина – всичко става съвършено друго, всичко следва други помисли, други цели, друга скала на приоритети.

Сега вече не е важен собственият ми “живот“, когато напълвайки го съм поглъщал всичко. За мен е важно друго: как да отдам, колко да дам, на кого аз извършвам отдаване. По-рано съм чувствал напълването в себе си, а сега – в него! И това определя моите действия.

Например аз приготвям угощение за приятеля, който пристига от чужбина. За себе си аз бих приготвил нещо съвсем друго, но на мен ще ми гостува да допуснем китаец или южноафриканец. И затова аз приготвям това, което харесва той, дори и то съвсем да не съвпада с моите вкусове. Всички свои желания и способности, всичко, което имам в мен, аз обръщам за него, с любов и от цялото сърце.

Представете си до каква степен аз съм длъжен да се откажа от своите пристрастия и навици, за да обърна всичко за неговото благо, да направя така, както на него му харесва, да се “впиша“ в него, да се преселя в него. Вместо всяко мое вкусово усещане аз трябва да придобия неговия вкус, вместо всеки мой навик – неговия. Трябва да превърна себе си в него.

Опитайте да почувствате какво е това решимо, което по-рано е било мое собствено и с което сега трябва да работя заради ближния. Това никак не е лесно: аз трябва да опозная човека, да го изуча и заобичам така, че с вяра над знанията, не харесвайки вкусовете му, все пак да ги приема. Издигам се над своето желание и влизам в неговото. Аз живея в него, в неговото гърло и живот и навсякъде, където в него се отзове моето угощение. Там аз се обосновавам и там проверявам резултата от моето действие.

Така че решимото – това е много важно нещо. От миналото състояние в мен остават решимот без образ, без очертание, без въплъщение в нещо конкретно. И точно затова аз мога да им придам ново направление, нова форма, идваща от мен. По-рано се наслаждавах заради себе си, а сега – в новата форма, новата връзка, в новата насока, аз желая да доставя удоволствие на ближния.

Всичко е съобразено с него, с неговата насока, всичко се усеща в него, а миналото решимо само ми дава основата, за да разбера: както аз съм се наслаждавал по-рано, сега по този начин искам да се наслаждава той.

Иска се твърде многостранна работа, преди да се осъществи това.

От урока по статията на Рабаш „Пояснение към Птиха“, 04.02.2011

[34429]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Докато единството не стане жизненоважна нужда, в него няма да се въплъти живот. Имаме два варианта: или ще подчертаем важността на единството в нашата среда, или всички наши други действия освен обединяване все още ще носят поправящата светлина, но това ще ни влияе негативно, показвайки ни доколко не сме свързани. Тогава по необходимост, в следствие на болка и страдания, ще се съединим.

Да допуснем, че аз не искам да поддържам здравето си и постепенно унищожавам организма си, докато не започна да усещам, че той е зле. Това чувство ме заставя да започна да реабилитирам тяло си.

В групата ние не поддържаме духовно здраве; не поддържаме единство. Но учим, разпространяваме кабала и изпълняваме различни действия. Тези действия привличат поправящата светлина. Накрая тя ще ни покаже какъв е проблемът. Ако не правехме всичко това, нямаше да усещаме, че има проблем. Така че има определена полза от това: ще ни помогне да осъзнаем, че не ни достига главното.

Искаш да намериш Твореца – мисли за „мястото”, желанието, където Той се разкрива. Няма светлина без кли (съсъд).

От урока по писмо на Рабаш, 24.12.2010

[34241]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Програмата на творението се реализира в нас под въздействието на две противоположни сили. От една страна ние през цялото време сме напредвали по пътя на егоистичното развитие. От друга страна, започвайки от определен момент в нас се проявява още една сила – „точката в сърцето”, желанието да се устремим към подобие на Твореца. Желание, за сега неосъзнато, неразбираемо, – защо, за какво, как, – но вече тласкащо ни напред.

Постепенно то ще се появи във всички хора. Съдейки по събитията, които стават сега в света, процесът ще тръгне много бързо. По принцип на нас не ни е останало вече толкова много време: 229 години до края на шестото хилядолетие. Това е малък исторически срок.

Науката кабала говори за това, че въобще не са необходими тези столетия. От този момент, когато в човечеството, даже и в неголяма негова част, започне да се разкрива точката в сърцето, и до края на цялото поправяне, са достатъчни буквално няколко години, за да бъде всичко поправено и завършено.

Тогава целият наш свят със своето вътрешно напълване ще се издигне на следващото ниво. С него нищо няма да се случи, просто ние ще се издигнем в нашите усещания, в нашите възприятия, в това, което ни се разкрие. В нашият живот ние ще се издигнем на следващото ниво, където ще усетим себе си действително вечни и съвършени.

Сега в сърцата на много хора нарастващо се пробужда точката в сърцето. Човек започва да се ориентира в тези свои нови усещания, устремени напред, да чувства привличане или отблъскване. При начинаещите това се проявява във вид на добри или лоши усещания: на мен ми е хубаво – на мен ми е зле. Потапяш се в депресия, а след нея изведнъж нещо в живота ти се просветлява, появява се някаква цел, някаква светлина блещука отпред. А после отново всичко пада – и отново се появява светлината, крачка след крачка.

Баал а-Сулам, „Няма никой, освен него”: Ползата от тези отблъсквания е в това, че с тяхна помощ човек получава потребност и пълно желание, за това Твореца да му помогне, защото иначе той вижда, че пропада.

Тоест Творецът ни измъчва. Той крачка след крачка, в течение на дълго време – толкова, колкото е необходимо, – постоянно ни „тероризира”: малко хубаво – малко лошо, отново и отново. Понякога ни се струва, че по-хубаво няма и накъде, понякога – че по-лошо няма накъде. След това ние започваме да привикваме и към едното, и към другото, започваме да разбираме, че всичко това е преходно. Но има ли край на това, или е безкраен процес? Честотите варират – а после какво?

И тук възниква свободата на волята, свободата на нашето движение напред. Аз не мога самостоятелно да ускоря своето напредване. Ще тъпча на място, премествайки се от крак на крак, от положение в положение, по-добро – по-лошо, по-лошо – по-добро, и така нататък. Ще успея да напредна само, ако увелича своето желание, своите впечатления, своите усещания за сметка на обкръжаващата среда. Моята точка ще си остане точка. Аз никога няма да успея да я увелича сам. Тя няма да „набъбне” и няма да се превърне в съсъд, състоящ се от десет сфирот, в който да усетя духовния свят.

Тя ще си остане точка, докато аз не започна да се съединявам с останалите, с обкръжаващите ме. Аз трябва да правя това. Затова, когато в човека се образува точка в сърцето, след някое време го довеждат в групата. Но и в групата той не разбира веднага какво става с него и какво трябва да прави. А той трябва да уреди връзката си с другите.

От 4-ия урок на конгреса в Берлин, 29.01.2011

[34366]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Баал аСулам, „Шамати”, „Няма никой освен Него”: И не само, че не напредва в духовната си работа и не вижда никаква яснота напред, а му изглежда, че върви назад, т.е. дори „заради себе си“ не е в състояние да изпълнява волята на Твореца, докато точно Творецът го тласка напред.

Ние не създаваме истинско егоистично желание, което е способно да преодолее каквото и да е. Вместо това, започваме да усещаме слабост, безразличие и това, че действаме на автопилот. „Да става, каквото ще става” – ние просто ще се пуснем по течението. Понякога нещата са малко по-добре, а понякога са малко по-зле.

И само чрез истинско преодоляване на всички препятствия с вяра над знанието, той може да се движи напред. Какво означава „истинско преодоляване с вяра над знанието”? Това е, когато въпреки желанията и мислите си, без да има никакво предразположение да го направи, човек започва да се свързва с учителя, групата и книгите. Общо взето, всичко това се нарича „общество” или обкръжение.

Но дори и в този случай, когато човек започне да се свързва с тях, него го подхвърлят нагоре и надолу и по отношение на учителя, и по отношение на групата, и по отношение на източниците – книгите. Понякога той иска, а понякога не иска. Понякога вярва в това, понякога – не. Понякога му е писнало от това, а друг път се стреми напред и т.н.

Когато трудностите се увеличат, човек започва да мисли, че няма нищо привлекателно или специално по този път, и нищо не го стимулира да напредва. Няма искра, нищо, за което наистина да си струва да се откаже от живота, кариерата и успехите си.

В резултат човек пропада. Неговото падение е сериозно, истинско, дълбоко и доста дълго. Така, той достига до крайното решение, че нито групата, нито учителят, нито книгите, нито усилията – нищо няма да му помогне в този свят освен управляващата сила, Творецът.

Всеки път, когато човек е падал и се е издигал, всички състояния, през които е преминал, са били само за да може той да почувства пълна, абсолютна зависимост единствено от Твореца.

Представете си колко много удари трябва да понесе човек от всички страни, да бъде разтърсен, отблъснат и привлечен; да му се показва съществуването на много сили и различни причини за неговите състояния, така че накрая той да бъде уверен, че няма нищо освен една, единствена Сила. Ако тя не ми помогне, никой няма да ми помогне. Само тя ще ме спаси, ако помоля за това.

И тук в човека се събужда следната необходимост : Творецът обезателно да му помогне. Формирането на тази молба също не е никак просто. Не се случва в един миг, а постепенно нараства в човека, ставайки ясно изразена, яростна и настойчива. Като дете, което си знае своето: просто му дайте каквото иска – и не можете да го убедите по друг начин. Това е състоянието, което трябва да постигнем. И в това състояние Творецът наистина ни помага.

И само на тези хора, които наистина желаят да се доближат до Твореца, им се дава помощ отгоре, за да не се задоволяват с малко и да не останат на нивото на малко дете без разум, за да нямат възможност да кажат, че имат всичко и какво още им липсва?

От 4-тия урок на конгреса в Берлин, 29.01.2011

[34363]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Понякога на урока ние задаваме въпроси, които показват нашата слабост, това че не достатъчно бързо се предвижваме и преуспяваме. Виждам, че Вие не отклонявате тези въпроси, а се стараете да отговаряте на тях отново и отново.

Отговор: Ние изучаваме, че колкото повече човек напредва, толкова повече се чувства нищожен, безсилен и незначителен. И не е нужно да се срамуваме от това, защото аз се оценявам  сравнявайки се не с петлите в кокошарника, а с Твореца.

Ако се намирам в кокошарник, тогава, разбира се, че ще се чувствам герой. Но ако ми се разкрива Твореца, аз, естествено, се подчинявам, и няма какво да се срамувам.

Аз, също така, не осъждам подобни неща и не пренебрегвам човека, ако той ми казва, че е слаб. Добре са ми познати тези състояния. Тук проблема не е в слабостта. Напротив, слабостта е постигане на самия себе си в истинския си вид на фона на висшата светлина.

Но въпроса е в това, дали в момент на отчаяние в човека е останало желание да достигне целта със собствените си сили, желае ли той страстно да я достигне както преди. И тогава в него възниква правилния вик за помощ.

Разбира се, това трябва да го разберем сами, а също така да го обясня на всички наши другари по света, че постигането на собствената нищожност и осъзнаване важността на целта са две условия задължителни за да се премине махсом.

От беседата за духовната работа, 17.12.2010

[34334]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: В мислите си всеки от нас смята, че е готов и желае да се обедини с всички, но когато дойде време да реализираме това желание, ние търпим неуспех.

Отговор: Търпите неуспех само в едно: всеки от вас поотделно е готов за това, а заедно – не.

В египетското изгнание е различно от всички предишни. Защо в Египет са влезли с помощта на Йосеф? Защото Йосеф (от думата „осеф“) е събрание на всички сили и всички основи.

Невъзможно е да се разкрие злото дори ако всички са съгласни. Затова е нужно изпълнението на едно условие: да сме готови за обединение. Братята на Йосеф още преди престигането в Египет са го продали и не са искали единство. Уж са били праведници и всеки от тях е искал да бъде слуга на Твореца, но не са искали да се обединят. Те не са се съгласили да се включат в Йосеф, който се явява основа.

А когато от безизходност, с помощта на Йосеф са излезли от Египет, те започнали да проявяват в каква степен неневиждат и отблъскват идеята за обединение. А самото изгнание е разкриване на ненавистта към обединение.

И само когато тази ненавист достигне пълна мяра и се усеща нейното господство над човека, т.е. от една страна той се намира под властта на Фараона, а от друга страна, страда много от това и нищо не е способен да достигне, ето тогава се извършва и пробив.

Но всичко това идва благодарение на старанието да се обединят, повдигайки се над собственото нежелание да го направят. И чрез това те преодоляват изгнанието. Ние сякаш стоим на границата с Египет и тъпчем на едно място.

Старанието да се обединим се проявява във взаимната вътрешна работа, когато всички ще мислят и ще се безпокоят за нашето вътрешно обединение. И тогава ще почувстваме, че между нас има нещо междинно, което ни съединява, и всички ние ставаме като едно сърце.

А това вече е духовно сърце, духовно желание, в което сме свързани с Твореца и се нуждаем от светлината, която ще ни съедини така, че по взаимно желание ще извършваме действия по отдаване на Твореца.

От беседата по духовната работа, 17.12.2010

[34319]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Виждаме, че човекът е хищник. Целият смисъл на съществуването му е да погълне ближния си и да постигне собствените си цели. Ако ние постигнем взаимно поръчителство, а населението на земята стане 20-25 милиарда души, как ще се случи всичко това в действителност?

Отговор: Какъв е проблемът, че са 20 милиарда души? Представи си, че всички те са твои роднини, че ти се чувстваш като едно цяло с тях и изобщо не те притеснява, че те са заедно с теб. Точно обратното, ти променяш своето отношение към тях: чувстваш се добре, когато всички те са възможно най-близки с теб.

Въпрос: Но какво ще стане, ако няма никакви ограничения?

Отговор: Всеки човек сам си слага ограничения. Представи си една майка, която има 20 милиарда деца. Притеснява ли я броят им, ако тя има всичко, от което се нуждаят те? Тя живее в света на Безкрайността, тоест в свят на абсолютна светлина, удовлетворение, напълване и изобилие.

Разбира се, трудно е да си представим как се променя човек. Но ако си с твоя любим и наистина го обичаш без каквито и да е сметки, то ти искаш да бъдеш с него непрекъснато. Винаги искаш да си до него и то възможно най-близо.

Тогава какъв би бил проблемът с това да имаш 20 милиарда любими? Ти няма да усещаш, че те са 20 милиарда души. Ти ще чувстваш, че всички те са заедно с теб. Това е най-желаното и удобно състояние.

Всъщност, ти не ги разделяш на 20 милиарда, а всички те си само ти. Това се нарича включване.

Това, което ни пречи, е психологичен проблем. Не можем да си представим как ще се случи това. Ние си представяме, че живеем в тела, но когато постигнем взаимно поръчителство, тогава вместо телата, ще усещаме вътрешния потенциал на всеки един.

От 2-ят урок на конгреса в Берлин, 28.01.2011

[34255]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Поръчителство - Няма коментари→

От урок № 2, конгресът в Берлин

От речта на Третия Световен Духовен Форум „Сътрудничество в областта на съзнанието” в град Ароса (Швейцария), 23 януари 2006 г.:

„Ако клетка на живото тяло започне да действа егоистично, да се дели непрекъснато, изяждайки всичко наоколо, да не изпълнява никакви функции, да не реагира на командите на тялото, тя става ракова, умъртвяваща цялото тяло и в резултат – самата себе си.”

По принцип, в това се състои целият проблем и то не само с раковите заболявания. Нашият егоизъм развива подобни свойства, въпреки че в Природата е заложено равновесие и всичко съществува на принципа на баланса, уравновесяването, стремежа към равновесно състояние на всички нива.

Това може да бъде нежива, растителна или животинска природа – така или иначе, всичко съществува само за поддържане на равновесието и се стреми само към равновесие.

Но ние не разбираме правилно проблема, неправилно гледаме на разбалансирането на силите. Отсъствието на равновесие в природата е необходимо, за да бъде тя доведена до още по-голямо равновесие. Ние с вас винаги напредваме чрез две състояния: неравновесно – равновесно.

В началото сме се намирали в идеалното равновесно състояние между минуса и плюса. Всички системи на нашия организъм са работили нормално. А после, Природата е създала в нас неравновесно състояние: повече негатив, отколкото позитив.

Защо е направено това? За да стигнем до по-добро състояние. Как можем да се приведем в състояние на равновесие? Негативът ни е даден свише, от Природата, а ние трябва да го уравновесим с по-голям позитив, равен на него. И това действие изхожда именно от нас.

Така, Природата ни принуждава да се компенсираме, специално ни прави неравновесни. И отново, щом се приведем в равновесно състояние, тя създава в нас свише нов минус, а ние сами трябва да доведем този минус до плюс, към равновесно състояние.

Така напредваме, ако правилно разберем, че по този начин Природата иска да ни издига от стъпало на стъпало.

В началото сме имали нулев егоизъм. После той е станал със стойност минус една егоистична единица. Нататък – плюс една алтруистична единица. И отново: минус две егоистични единици – плюс две алтруистични единици. И така Природата ни движи напред.

Ако разбираме този принцип, тогава ще преминаваме „минусовите” състояния на падение много лесно и ще излезем към състоянията на подем. Всеки, който върви по духовния път, чувства това.

„Вчера бях толкова добре. Всичко разбирах, всичко знаех, изпитвах най-фините усещания. Всичко се подреждаше в главата ми много добре, свободно. А днес съм в някакъв блокаж, всичко е неразбираемо, не чувствам нищо, всичко е отвратително. Всичко това е глупаво. С какво се занимавам? А и изобщо всички тези мои приятели…”

Сега, за мен това е точно така. И по тази причина състоянията трябва да се записват. Така ще стане ясно, какви сме ние, как ги преминаваме.

А после постепенно ще разберем, че паденията ни се дават, за да ги уравновесяваме с подем. Именно чрез такива поетапни действия се развиваме – само ако разбираме, какво да правим.

Но за съжаление, хората, като правило, не се занимават с това – те не увеличават плюса, а вместо това искат да унищожат минуса. И тук кабала казва: „В никакъв случай!” – минусът е цялата наша енергия, цялото ни разбиране, цялото ни осъзнаване.

Колкото човек е по-голям според своето желание, толкова по-високо се намира. Той е способен на повече: добро или лошо – не е важно. Най-важно е по-голямото желание. То в никакъв случай не трябва да се унищожава, понижава до растителното ниво.

Защото егоизмът е нашето средство, нашият инструмент, с помощта на който вървим напред. И не трябва да го унищожаваме – не че ще се получи някога. През цялото време се развиваме егоистично и днес сме стигнали до егоистична криза – именно за да започнем сега да го използваме правилно, да реализираме своето желание.

От 2-я урок на конгреса в Берлин, 28.01.2011

[34209]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Криза, глобализация, Развитие на егоизма - Няма коментари→

Въпрос: Баал а-Сулам подробно обяснява, какво въздействие СА”Г (Бина) оказва на НЕХ”И де-Галгалта (Малхут) – точно както групата въздейства на човек, който е отменил себе си пред нея. Но как на НЕХ”И де-Галгалта се е отдало да достигне до такава самоотмяна и съкращаване?

Отговор: В НЕХ”И де-Галгалта действа същото съкращение от Света на Безкрайността. Цялата Галгалта – това е същият този свят на Безкрайността. Това е съкращаване на силата на светлината, която властва вътре в желанието да се наслаждаваш – така че може да прави с него всичко, което си поиска – та нали тя го е създала.

Светлината иска да доведе желанието до свое подобие, но при условие, че на всяка стъпка в желанието ще има свобода на волята – иначе няма да е творение. Иначе светлината просто ще отпечата свое неживо копие, точно както копирна машина – и това няма да е творение, човек.

Затова светлината прави всичките действия, но и оставя между тях промеждутъци, където ти трябва да добавиш своето собствено участие.

Например, ти идваш на урок, но ти се дава огромно желание за сън – ето тук е мястото да проявиш собственото си участие, работейки над това желание. Състоянията ще бъдат такива, които няма да са по силите ти да преодолееш, но ти трябва да си организираш такова обкръжение, което ще ти влияе и ще ти помага да се справиш с тези пречки – не с твои сили, а със силата на влиянието на обкръжението.

Направено е така нарочно, за да почувствам аз необходимостта да отменя себе си пред групата – защото само по този начин аз мога да се приближа към отдаването и да изляза от своя дребнав егоизъм.

Както ти чакаш светлината, за да ти подейства тя, така и светлината чака от теб – ти да използваш групата, като пост и да започнеш да правиш нещо със себе си. Групата – е подобна на инструмент (отверка или гаечен ключ) – просто я вземи в ръце и започни да работиш с нея! Нямаш никакви други инструменти.

От урока по „Учението за Десетте Сфирот“, 27.12.2010

[34183]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→