Отговорът е прост: Защото духовното е противоположно на нас, на нашата егоистична природа. Егоизмът ни управлява и ние искаме да го напълним.

Затова от всичко, което ни заобикаля, ние виждаме само това, което желаем да видим в нашия егоизъм – приятното или, в краен случай, заплашващото.

Затова човекът, желаещ да открие висшия свят, да открие заобикалящото го, но неуловимо в неговото егоистично възприемане, е необходимо да се пренастрои.

Затова му е толкова важно обкръжението – тъй като то ще помогне да се пренастрои неговото възприятие – да се настрои на важността на усещане това, което е неприятно на егоизма и противоположно на него. И той ще може да види широкия свят, който го е заобикалял и преди. А този свят се нарича духовен, защото е над егоистичния.

Струва ни се, че нашите убеждения са следствие на опита, но те са резултат от натрупването на информация, която е удобна на нашия егоизъм. И не е важно, какво говорят – истина или лъжа – истина наричаме съвпадащото с нашето мнение-егоизъм.

Ние винаги търсим само това, което подтвърждава нашето мнение и отблъскваме това, което му противоречи. В резултат – формираме себе си и не желаем да се променим. Само страданието, търсенето смисъла на съществуването и силното духовно обкръжение, групата, ще помогнат на човека да стане обективен, да смени егоистичното възприятие с мнението на обкръжението. И тогава ще му се разкрие вечно съществуващият около него, висш свят!

[39906]

Filed under: Възприемане на реалността, Въпрос-отговор, Духовна работа, Духовна работа в група - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню Джърси, урок № 3
Въпрос: Как жените да обединят желанието си, за да „бутат“ мъжете?
Отговор: Не е нужно да оказвате явен натиск върху мъжете. Нима искате ние да избягаме? ☺ Та нали вкъщи, жената без думи „бута“, спокойно, съпруга си и той прави всичко, което е необходимо. Това е в  природата на жената.
А на мъжете е свойствена такава „слабост“ – те искат да изглеждат герои в очите на противоположния пол. И това дава на жените възможност да се възползват от това тяхно свойство и правилно да ги насочват, така че да изпълняват желанията им. Това са естествени неща, които са добре познати на психолозите.
Ние сме възрастни хора, разбиращи добре своята природа. Имаме една цел, която е по-висша от нашата природа и ни е нужно, само, да се научим правилно да използваме всички, присъщи на нас свойства.
Ако аз мога да вървя към целта благодарение на това, че моята жена всячески ме насърчени: хвали ме, че всяка сутрин отивам на урок; гордее се с моя духовен напредък – разбира се, това ще помогне! В крайна сметка, мъжът е като малко момче, близо до майка си.
Жените трябва да обединят своите стремежи към духовното в едно голямо и силно желание и да окажат натиск  на „един“, „ голям “, „събирателен “ мъж. Ние мъжете се надяваме, че ще усетим това ваше желание!

От 3-я урок на конгреса „We!“, Ню Джърси, 01.04.2011

[39819]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Духовността на жената, Конгреси и събития, Мъжът и жената - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №5

Рабаш, Шлавей Сулам, 1984 г, статия 17, „За важността на другарите“: „Всеки ученик е длъжен да се чувства най-малък в сравнение с всичките си другари.

Тогава той ще може да попива ценността на възвисяването от всички, защото не може големият да получава от малкия и, още повече, да се въодушевява от неговите речи, но единствено малкият може да се въодушеви от това, което е ценно за големия”.

За това е казано:” Много научих от учителите си, още повече – от приятелите си и най-много – от учениците си”. Как може да се учиш от учениците си?

Ако аз се принизявам, а тях, напротив, възвишавам в очите си, тогава аз не мога да получавам чрез тях. Защото с душите си ние се намираме в единна система. И затова раби Хананя, велик кабалист, казва, че най-много се е научил от учениците си, тъй като пред тях той е можел да се анулира, да се принизи.

Ето и ние в общата ни голяма група трябва особено да ценим тези, които действително работят над самоотричането, – макар отвън това да не може да се види. Тази работа е най-трудна, защото се води направо против егоизма. Но колкото по-ниско аз се поставям, толкова повече получавам. Даже в егоистичното му разбиране си струва да се направи.

Във външния свят се случва същото: смирявайки себе си, ние можем да чуем другите, да се научим на нещо. И обратно, вирвайки високо нос, ние от никого нищо няма да научим. Ако аз се чувствам по-високо от другите и ги презирам, оставам празен.

Така че самоотричането е изгодно даже от гледна точка на егоизма, това е условието за включването ми в групата. Но ако прекланям глава в егоистично общество, за да получа от другите колкото се може повече, то при нас аз се принизявам пред другарите, за да получа от тях духовно въздействие, осъзнаване на величието на целта, величието на Твореца, силата, която ще ми помогне да се издигна над егоизма. В това е цялата разлика: външно работя по същия начин, но с противоположна цел.

„Всеки ученик е длъжен да издига достойнствата на всеки от другарите, все едно той е най-великият човек в поколението. Тогава обкръжението ще му въздейства”.

Аз мога да получавам само от по-високото стъпало. Затова трябва не само да принизя себе си, но и да възвися в своите очи обкръжението, групата, другарите.

От 5-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39916]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Нью-Джърси, урок №2

Въпрос: Когато се опитваме да се обединим, точките в сърцата на жените се обединяват помежду си, а точките в сърцата на мъжете също ли се съединяват заедно, или това не е важно?

Отговор: Всички души се съединяват заедно, защото ние всички сме единна душа. В статиите на Баал Сулам се говори, че в света съществува само една душа, която се състои от мъжка и женска част. И тези две части създават такава връзка помежду си, която дава възможност да се зароди живот.

В нашия свят мъжът и жената заедно пораждат продължението си – синовете и дъщерите. А в духовния свят, съединявайки се заедно, ние раждаме ново стъпало, също наречено „син” или „дъщеря”. Излиза, че между нас се намира Твореца, както е казано:”Мъж и жена, Шхина между тях”, и в резултат тримата се съединяват и стават едно цяло – и това е нашето следващо стъпало.

Така че жените имат същата задача като мъжете и даже повече, защото жената притежава хисарон /ненапълнено желание/. Тя задължава мъжът да напредва, да излезе от дома си, за да печели, да издържа семейството, да бъде отговорен. И същото се случва в духовния свят.

Затова, ние мъжете, много се надяваме, че жените ще поемат отговорността за напредването на мъжете, ще бъдат по-активни и ще окажат още по-голям натиск върху нас. Защото желанието идва от женската част, а реализацията му се извършва от мъжете, но без женското желание не може да има изпълнение от страна на мъжете.

Ето защо е необходимо жените да обединят силите си, за да поискат от мъжете по-реално обединение между тях, което ще донесе светлина на женското желание. По този начин трябва да работим заедно.

От 2-рия урок на  конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39780]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Духовността на жената, Конгреси и събития, Мъжът и жената, Общата душа "Адам" - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №3

Човек израства в групата, като в майчина утроба, и става по-самостоятелен по отношение на нея. Той влиза в двегодишен период на „кърмене” и започва да изгражда по-осъзната връзка с групата.

Той самостоятелно задейства разума и чувствата, неговия егоизъм продължава да расте и човек редува съединяването с другарите и отдръпването от тях, отново и отново, като бебе, кърмещо се от майчината гръд.

Това е по-високо стъпало на обединение. Тук човек получава от групата по-силни духовни светлини хасадим, наричани също така „майчина кърма”. А вътре в него тези светлини се превръщат в „плът и кръв”.

Така човек израства, укрепвайки връзката си с групата и притежавайки по-голяма самостоятелност. Тази самостоятелност се изразява в това, че той все повече анализира, оценя групата и се съгласява с нея, сливайки се с нея все по-силно според степента на растежа на егоизъм му.

После следват нови етапи, аналогични на порастването в нашия свят до възраст шест, девет, тринадесет, двадесет, седемдесет години и т.н.

И винаги, през целия си духовен живот, човек все по- силно се слива с групата, ставайки при това все по-самостоятелен. Те, все едно, израстват един срещу друг, докато не се уподобят напълно един на друг. Това е краят на поправянето на човека.

И така, ние нямаме никаква свобода на избора, нито едно наше действие не произлиза от нас, освен правилната връзка с групата. Ако ние можехме да прекараме този свят през духовен филтър, задържащ всичко, което не се отнася до нас и пропускащ само това, което сме направили, което сме придобили сами, тогава от всичките ни действия би останало само едно – обединението с групата.

Ние изучаваме разбиването на духовните съсъди, което е извършено специално за да се окажем в нашия свят толкова разделени, отдалечени един от друг, ненавиждащи се един друг. Това ни помага да се поправим.

Защото тук ние можем да се проверяваме: каква помощ сме получили от другарите и колко им помагаме, в каква степен се обединяваме от външни действия към вътрешни, до каква степен сърцето ни е способно да съпреживее желанията на другите.

Трябва да се обединяваме чрез точките в сърцата. Защото те са единственото, което имаме от духовния свят. И затова Баал Сулам пише в статията „Свобода на волята”, че човека стараещ се непрекъснато още по-силно да се съедини с подхододящото общество, където го е довел Твореца, е достоен за похвала и награда. Само от това зависи неговото добро бъдеще.

Тук има още един проблем: а дали тази група е подходяща за мен? Достатъчно възвишена и мъдра ли е тя? Няма ли да има усложнения по духовния ми път? Няма ли да се случи помятане?

Това вече зависи само от мен. Ако аз се приобщя към обкръжението, което има поне малко желание да влезе в духовния свят, това е напълно дотатъчно. Всичко друго зависи от мен. Ако се старая да проникне вътре и да видя точките в сърцата на другарите, които там, вътре, са споени заедно, тогава ще достигна светлината на Безкрайността.

В собствените си очи ние изглеждаме малки, приземени, егоистични. Все едно не разбираме нищо и нищо не усещаме. Но на дълбоко вътрешно ниво ние сме съединени и пребиваваме в съвършенно състояние.

И затова, ако съществува физическа група, позволяваща на човека да се присъедини към нея – това е достатъчно. Всичко останало зависи от това, доколко ще му се отдаде да се потопи в нея и да открие вътре изначалното единство.

От 3-тия урок от конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39675]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №5

Аз нямам ни най-малък шанс да се изменя, ако не се слея с другарите си. Колкото се слея – толкова ще се издигна. Рабаш пише за това в статията „Цел на групата-2“: „За да се включи един в друг, всеки трябва да отмени себе си пред другия. Това се осъществява посредством това, че всеки е длъжен да види достойнствата на другаря си, а не неговите недостатъци. Този, който предполага, че е малко по-високо от другарите си, той вече не може да бъде с тях”,и губи изцяло.

Някои мислят: „С тази група не ще успея, а ако бях с друга би се получило“. Той не разбира, че това зависи не от групата. На него му показват това, което той трябва да види по отношение на егоизма си. На друго място той не би успял много повече.

Възможно е да ви се струва, че там, в централната група Бней Барух, където седи Рав Лайтман, всички са много напреднали, всичко е така както трябва…

Никой не се ползва с протекции. Ако започнете да напредвате, то може да получите много по-трудни въпроси за решаване, проблеми и пречки.

Рабаш например ми каза в началото: „Остани да живееш в своя град и пътувай дотук, за да се учиш. Няма нищо страшно, ти не трябва веднага да се приближиш към мен“. Две години аз пътувах до него за да се уча, понякога по два пъти на ден.

Човек не трябва да мисли, че ще има друг шанс в друга група, че по-добре ще се обедини с други другари. Ако не се получава там, където се намирате, то и на другото място, при други условия, също няма да успеете. Готов съм да се подпиша, повярвайте ми. Тъй като всеки получава своето свише.

Не трябва да изменяте нито мястото на живеене, нито работата си, освен ако не възникнат сериозни проблеми за участието в занятията. Там където се намира човек, там трябва на първо място да се обедини с другарите си – докрай. Ако така прави – благодарение на това, ще го доведат докъдето трябва да попадне физически и духовно.

От 5-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39922]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Всемирен конгрес  “We!”, Ню Джърси, урок №5

Рабаш, Шлавей Сулам, 1984 г, статия 1, “Целта на групата“: “За да се достигне до отдаване на Твореца, е необгодимо преди това да започнем да отдаваме на човека – и това се нарича любов към ближния“.

Тъй като нашата природа е напълно противоположна на любовта към ближния. Аз обичам само себе си, всички мои сметки както съзнателните, таки и подсъзнателните, са построени изключително на личната изгода.

Как да седя, как да изглеждам, как да мисля, какво да гледам – всичко това аз пропускам през филтъра на своя егоизъм, оставяйки единствено това, което може да бъде в ползa или се явява като заплаха за мен. Всичко трябва да служи единствено за моето благо – моята природа е такава.

Но аз трябва да достигна до всеобщото отдаване, всеобщата любов – вечната сила на Твореца, вечния живот. А за това са необходими предварителни упражнения в група. И затова Рабаш продължава:

“…Любовта към ближния е възможна единствено при самоотричане“.

Едното идва вместо другото. Отдаването и получаването не могат да живеят заедно.

В мен съществуват 613 желания, и като цяло, моето желание действа само за себе си. Такава е ситуацията в началото. Но след това аз започвам да си режа от него “парченце по парченце“, започвайки от най-лесните и стихайки до най-трудните желания.

Така ча поправям себе си крачка по крачка и вместо частите от егоистичното желание в мен се проявява желание да отдавам (<). А в останалите си желания аз все още оставам в намерение заради самия себе си (>). Така аз поправям своите части.

Но тук има условие: ако съм поправил в себе си дори и едно желание за отдаване, то останалите вече не могат да останат в егоистично намерение. И затова те трябва дa  преминат в съкращение.

В мен има голям съсъд, и в началото (1) той целият е обърнат за моя собствена изгода. Преди всичко аз произвеждам съкращение (2) – и само тогава мога да преобразя в отдаване другото, най-първото малко желание (3).

И така в мен е имало голямо желание. Аз му правя съкращение, а след това отрязвам  своя най-тънък пласт и от него мога да извърша отдаване (hhh). При това над всички останали желания все още цари съкращение (Т). след това аз отрязвам втори пласт, трети, (a, b, c), и ги поправям и тях един след друг.

В един човек не могат да съществуват двете желания: това, което е обърнато за мен, и обърнатото за отдаване. Тъй като те са противоположни едно на друго. За да мога аз да придобия и най-малкото желание за отдаване, всички останали желания трябва да бъдат съкратени.

От 5-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39945]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №3

Въпрос: Аз имам много голямо желание да стана съвършена. Какво да правя: да насоча ли това желание към мъжете, или направо към Твореца?

Ответ: Не, Вие трябва да го поправите сама. Не трябва да го насочвате никъде. Всеки трябва сам да поправи своето желание. Само със средството за неговото поправяне трябва да стане нашата взаимна помощ един на друг, нашето съединяване помежду ни.

Но никой не може да поправи Вашите желания. Това ще Ви отнеме свободата на избор, самостоятелността, възможността да достигнете това ниво, което Вие трябва да достигнете – да постигнете корена на своята душа.

Само работата в групата: както за мъжете, така и за жените, в тази форма, в която те съответно трябва да се занимават с духовна работа, ще помогне на всички да се включат един в друг с душите и да почувстват, че всички ние, заедно се отнасяме към едно кли/една обща душа, както това е било до разбиването.

От 3-я урок на конгреса „We!“, Ню Джърси, 01.04.2011

[39827]

Filed under: Въпрос-отговор, Духовна работа, Духовна работа в група, Духовността на жената, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №3

Въпрос: Доколкото разбирам, Творецът си играе с нас на игра, която има определена цел. Но всяка игра има свой край и значи, примерно след 200 години тази игра ще завърши?

Отговор: Надявам се да завърши по-рано. Казвам ви го с пълната увереност, че ще можем да я завършим в следващите няколко години. Няма никакви пречки.

Въпрос: Ако тази „игра“ завърши и ние със сигурност достигнем до там, докъдето трябва да достигнем, да поправим душата си – тогава в какво се състои разликата между лявата и дясната линия? И какво ще стане ако в крайна сметка изберем лявата линия?

Отговор: Целта на творенията се състои в това, че всеки от нас – малка точка в общото кли/желание – да достигне до съвършенство, до такова съединение с всички останали точки на това кли, което съществува между клетките на съвършения, здрав организъм.

За да достигнем до тази цел, ние трябва да разберем, да усетим, да постигнем цялата тази обща голяма система, защото всъщност ние сме един организъм, в който сме съединени един с друг.

Дори нашето физическо тяло функционира благодарение на това, че през него преминава някакво информационно поле. Това не са просто лимфна система, кръвоносна система, нервна система и т.н. – това е една обща информационна система. Затова е невъзможно да стане така, сякаш съм взел сънотворно и съм заспал или съм замразил себе си за 200 години, и след това да ме събудят и аз да се окажа в Края на Поправянето. Такова не може да бъде!

Аз трябва да развия разума и сърцето си, способността си да разбирам, да осъзнавам, да постигам. Няма как за един час да налеем в едно дете всички тези знания, които то трябва да усвои за 20 учебни години. И точно така няма да успеем на научим човек, израснал в джунглите на всичко това, което трябва поетапно да получи в течение на няколко десетки години. Имаме примери за това.

С други думи, всеки човек трябва да премине през свой, личен път на развитие, постепенно, упорито да развива себе си. И разликата е само в това, ще го подтикват ли през цялото време отзад с „пръчка“ или той ще напредва по собствено желание.

Тъй като ни предстоят определени етапи на поправяне и всеки от нас е задължен да премине последователно през тях. И всеки път аз съм като малкото дете, което родителите са заставили да прочете още една дума и още една и още една… И аз толкова страдам от това, че ме принуждават да уча, докато не разбера, че все едно, на мен ще ми се наложи да го направя.

А ако съм умен, то разбирам, че мога да изработя в себе си желание към четене. Да кажем, като гледам другарите си, които вече са се научили добре да четат, аз започвам да се стеснявам от своето неумение и в мен се появява желание да ги „догоня“. И тогава на мен вече не са ми нужни никакви подтиквания, аз сам се движа напред.

В това е разликата между лявата и дясната линии – пътя на страданието, когато от всички страни върху тебе се сипят удари, и „сладкия“ път, когато се намираш в правилното обкръжение, което пробужда в тебе чувство на завист. Ти гледаш на тях и им завиждаш за това, което ти нямаш, а те имат. И това те заставя да се движиш.

От 3-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39824]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Световен конгрес „We!“, Ню-Джърси, урок №4

Има книги, които са написани от обикновените хора – за това, какво те усещат в този свят. И има книги, написани от кабалистите, които постигат духовния свят и пишат за усещанията си в духовното.

Тези книги се наричат особени, свети книги. „Свят“/„кадош“ – дословно означава „отделен“. Духовният свят е напълно отделен от нас, от нашето его и затова човек, описващ този висш свят чрез своите усещания, пише свята книга – особена, отделена.

Сред всички книги, написани през цялата история от хиляди хора, постигащи духовния свят, има една особена книга. В кабалистичните източници я наричат просто Книгата, дори не споменават нейното име „Зоар“: „написано е в Книгата“, „прочетох в Книгата“.

Тази Книга е дотолкова открояваща се, че всички останли редом с нея, дори не се считат за книги, доколкото са я писали особена група от хора, постигащи всички десет най-висши сфирот – в Малхут на Безкрайността. Всеки от тях е съответствал на една от десетте сфирот в тази Малхут. Техните души са били толкова особени, че всяка от тях произлизала от корена на определена сфира в Малхут на Безкрайността.

Тази особена среща в действителност се е състояла преди около 2000 години. Девет ученика заедно със своя учител Раби Шимон се уединил в пещера в Северен Израел, стоели са там и са учели.

Това е много особено место. Когато ходехме до Тверия с моя учител Рабаш, ние често посещавахме тази пещера. Рабаш обичаше много да ходи там. Стоеше по няколко минути и по израза му беше видно, че сякаш беше изчезнал, като че ли беше извън тялото си – дотолкова се съединяваше с духовната сила на тези десет сфирот, на десетте души, които седейки в тази пещера са разкривали света на Безкрайността.

Съединявайки се, те са постигнали 125-те духовни степени – от нашия свят до света на Безкрайността. Баал а-Сулам пише в „Предисловие към книгата Зоар“, че това се е случило само веднъж в историята, когато група от хора е постигнала толкова висока степен, защото са се съединили помежду си и са учили заедно.

И само при пълното поправяне (Гмар Тикун) ние постигаме същата тази степен, която те са постигнали и ще я постигнем именно благодарение на тяхното единство. Как те са се съединили помежду си и какво се е получило от тяхното съединение, кога са го постигнали, какво се е разкрило във връзката между тях – за това те са писали в своята Книга. И в това е цялата книга „Зоар”.

Затова е ясно, че от тази Книга ние можем да получим най-голямата сила за поправяне на нашата душа. И затова тази Книга е толкова важна.

От 4-я урок на конгреса „We!“, Ню-Джърси, 01.04.2011

[39874]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Зоар, Изучаване на кабала, Конгреси и събития, Рабаш - Няма коментари→