Въпрос: Вие казахте, че по време на четене на книгата „Зоар”, ние трябва да се съсредоточим върху обединението. Но как се проявява то? За какви действия трябва да мисля? Защото думата „обединение” нищо не ми говори…

Отговор: Усещането за единство се строи в човека постепенно, в течение на много месеци, докато той не започне да чувства „вкус” в обединението с другаря си, да разкрива в него някаква реалност, действителност. Ние преминаваме през всички действия, в процеса на които някога, в продължение на милиони години на развитие, от неживото ниво се образувало растителното, от растителното – животинското, от животинското – човешкото. Но ние преминаваме през тези състояния с огромна скорост.

Ти питаш за състояние, което още не съществува в теб. Ти се опитваш да напипаш къде може да се разкрие това усещане за обединение, единство, отдаване, изход от себе си, от егото си. Но нищо не ти е ясно.

Това вече е постижение. Ти започваш да се приближаваш към състояние, което търсиш и не знаеш как да намериш: „Братята си търся”. Търся съединение и не го намирам. Съществува ли изобщо?… Какво е то? Как да се захвана за него?!

Това е „пустота преди разкриването”. Ти вече стоиш на прага на разкриването. Винаги е така. Въпросът за състоянието, което още не си постигнал – то е точно състоянието преди разкриването. Трябва само да продължиш, да дадеш време на светлината да поработи. Ако се намираш в група, на урок, ако се занимаваш с разпространение, ако правиш всичко, което е в твоите сили – позволи на светлината да действа.

Написано е в „Предисловие към Учението за Десетте Сфирот”, п. 133: „И само героите сред тях, чието търпение е устояло, са победили тези стражи и отваряйки входната врата, се удостоили в същия този момент да видят лика на царя”. Само търпение! Десет години – нека бъдат десет. Още десет? – Съгласен съм.

А тези, които считат себе си за умници, „скачайки от влака” – и след 10 години виждаш, че при тях нищо не се получава. Можеш да кажеш: „Но аз също нямам нищо?!” – В теб има голямо желание, разбиране, че не ти достига за единството.

От урок по книгата „Зоар”, 22.04.2011

[41222]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Възприемам картината на реалността изключително през призмата на своето егоистично желание. Очевидно съществува някаква реалност извън мен. Себе си чувствам като твърдо тяло, запълващо определен обем.

Въздействат ми топлината, студът, силата на привличане, вятърът, вълните и много други фактори. По такъв начин усещам някаква реалност отвън, но я усещам само тогава, когато нейните последствия се проявяват в моето тяло.

Самият източник е напълно недостъпен за мен. До мен може да настъпи краят на света, но докато не попадне в моето полезрение, не го усещам. Кой знае колко измерения ме заобикалят и какви грандиозни събития се случват в тях – аз просто не ги улавям.

Живея в своята реалност, сред множество други реалности, които съществуват паралелно. По същия начин две вълни преминават една през друга, без какъвто и да е контакт, тъй като се излъчват в различни диапазони. Така и аз се намирам сред много светове, но живея в своя свят – в онази част от цялото, която мога да възприема.

Но в някакъв момент започвам да усещам, че моят свят е тесен и малък. Страдам от живота в него. И тогава ми разкриват групата, наставника по пътя, инструкциите, книгите – за да успея да усетя всички останали светове, към които засега съм лишен от възприемчивост, макар да се намирам в тях. Комплексно тази мъдрост се нарича кабала – наука за възприемането, наука за усещането, наука за разкриването.

Реалността на мирозданието като цяло – това е Висшата сила, Творецът. Как да се добера до нея, ако не я усещам? Разказват ми за нея, а аз трябва постепенно да развивам своите сетивни органи. Иначе няма да имам възможност да работя с тях. Необходимо е да се науча да ги контролирам, да ги управлявам, за да мога после с тяхна помощ да изследвам цялата широка, огромна външна реалност.

Как?

„Ние разкрихме – ми казват кабалистите – че можеш да направиш това посредством упражнения, ако ги изпълняваш в рамките на своите взаимоотношения с другарите. Те също не усещат широката реалност, но вие можете да играете помежду си игра: да започнете да се обединявате, да се грижите един за друг, да изграждате общество, в което ще подбуждате другите към отдаване, любов и взаимност.

Сякаш ще се издигнете над своя егоизъм, и макар всъщност всичко това да е игра, макар да ви движи същото его, самите усилия ще проявят нови щрихи във вас. Благодарение на тези нови впечатления, вие ще напредвате. Дори отдаването и единството да са недостижими – играйте, действайте в този свой малък свят.

Защо е нужно това? За да усетите потребност, за да разберете какво имате, и какво не ви достига. Тези нови детайли на възприятието ще създадат във вас определено отношение и ще разкриете, че чрез него получавате нови усещания, предназначени именно за новото измерение. Внезапно ще разберете, че действително можете да съществувате не във вашия свят, който е пропит с получаване и поглъщане, а в огромните външни светове, където всичко е наобратно.

Какво значи „обратно”? Как може да бъде почувствано това? Ще го почувствате именно като играете помежду си. Тогава всеки ще усети, че има някакво свойство извън егото, което е обърнато към ближния, към другите. Макар и егоистично, вие ще се докоснете до него – като децата в своите игри. Те също играят на автомобилни състезатели, летци, каубои, и това ги развива. По същия начин, и вие ще напредвате в живота”.

От урока по статия на Рабаш, 21.04.2011

[41154]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Именно заради съпротивата на Фараона ние все по-силно и по-силно се стремим към съединение, а той всеки път ни води до отчаяние заради неспособността да направим това. А ние отново се опитваме и отново нищо не се получава. Така непрекъснато се издигаме като по стъпала в желанието си за съединение, което расте все повече.

Защото ние се издигаме над постоянно нарастващите трудности, над разкриващия се все повече Фараон, който не ни позволява да се съединим – към 10-те египетски наказания, появяващи се в самия край. Разкриваме все по-ясно, че нашата природа е зла и егоистична и че е невъзможно да се откъснем от нея. А онези единствени мигове, когато все пак ни се отдава да се отделим от нея, идват само благодарение на ударите…

И накрая ще постигнем такова огромно желание за съеднинение, а Фараонът ще стане толкова огромен, че с него нищо няма да можем да направим – и тогава разбираме колко ни е необходима помощта на Твореца. Затова е казано, че Фараонът „приближил” („кирев” – „приближил” или „принесъл в жертва”) синовете на Израел към Твореца.

А дотогава човекът не крещи към Твореца. Той продължава да воюва със своя Фараон… Това е направено нарочно, за да му се струва, че няма своя сила, с която да напредва и някога да победи Фараона!

Тоест Фараонът ни довежда до такова състояние, когато чувстваме пълно отчаяние и безсилие и не ни остават никакви шансове да излезем от неговата власт и да се съединим. Не забравяйте, че го разкриваме именно „срещу” съединението. На онова място, което Творецът после трябва да напълни и да ни съедини в една система –именно там се намира Фараонът, отделя ни един от друг и ни обещава срещу това всичко, което поискаме – всичко освен съединение.

И тогава сме принудени да избираме: или едното или другото – Твореца или Фараона. До такъв окончателен избор ни довежда Фараонът и затова, трябва да видим в целия случващ се с нас процес, че той изпълнява заповедите на Твореца, реализира Неговата програма, която ни води към целта.

А накрая ще разкрием, че Творецът е управлявал всичко: „Аз съм Творецът!”, тоест ще разберем, че Фараонът е бил само обратната страна на Твореца и ще разкрием Неговото Лице.

Само стигайки до пълно отчаяние, до пълна реализация на вътрешната програма за развитие, заложена в нашата природа, ние ще станем способни да искаме помощ свише – помощ свръх нашата природа. Тогава в нас се появява потребност от вика към Твореца и нашият вик е правилен – ние знаем към кого се обръщаме, благодарение на цялото свое разочарование от Фараона.

Когато окончателно ни се разкрие цялото зло и егоизъм, всички препятствия към съединението тогава, от обратната страна, започваме да виждаме Лицето – втората, противоположната страна на Фараона, тоест Твореца.

От урок по статия на Рабаш, 22.04.2011

[41258]

Filed under: Духовна работа в група, Духовността на жената, Ежедневен урок - Няма коментари→

Нашето желание започва да приема правилна форма.

Ние искаме да се обединим, да разкрием във всеки влечение към единството, независимо от егоизма. Това е много важно: въпреки егоизма, полагам старание, за да се устремя вътрешно, да се приближа до другарите и да удържам всички в тясна връзка – като хора, близки по дух и цел.

А главното сега е, да разчитам на тях: ако вече сме единни, то те ще се погрижат да не забравям за нашия път и да се укрепвам в общото сплотяване.

Стремя се да се слея с другарите и се надявам, че моят стремеж ще ми позволи да получа от тях неизчерпаемото желание за единство. Това е всичко, което ни е необходимо. От самото начало и до края на поправянето, от нас не изискват нищо, освен това.

Затова е и казано, че любовта към ближния като към себе си е общото, обобщаващо правило на цялата Тора. Няма нищо повече и само в тази посока трябва да следваме пътя – без значение колко ни отвращава това. Ако искаме да изпълним програмата на творението по ускорения сценарий, има само една възможност: от противното, от най-ненавистното и отвратителното, да правя крачки към любовта към ближния.

Е, какво друго ти остава да направиш…

От урок по статия на Рабаш, 21.04.2011

[41140]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Настъпи особен период – празникът Песах. Сякаш ни обгръща лека мъгла, предизвикана от умората и излизането от привичното състояние. В целия свят сега е особено време, когато действат обкръжаващите светлини, съгласно реда, произтичащ от закона за клоните и корена.

А освен това, ние встъпваме в празника, който има най-непосредствено отношение към нас. Няма духовен корен, който да ни е по-близък и необходим, от Песах. Само това искам аз. Излизайки от егоизма, ние отново и отново си напомняме за изхода от Египет и само го поправяме още, и още през целия оставащ път, до самия край на поправянето. В крайна сметка трябва напълно да се откъснем от Египет, до такава степен, че да го обърнем в противоположност – в отдаване.

Сега можем да направим откъсването – тази задача и стои сега пред нас. И не е важно, че сме малки, че не разбираме всичко. Нека не ни достига много – така ще бъде винаги. Усещането на тъмнина, обърканост, размътване на чувствата и разума – всичко това е необходимо. Трябва да ни отвличат – и в това сякаш няма недостатък. Всички ние чувстваме себе си смутени, объркани, слаби и т.н., всеки е готов само да спи. Това е най-доброто, оптималното състояние за нас.

И заедно с това, трябва да прилагаме добре контролирани и изострени усилия в направлението на нашето единство. Ако ни влече към сън – може и да поспим, но с правилното намерение, че даже и в това действие да сплотяваме точките в сърцата, и да заспим, неразделяйки се вътрешно един с друг.

Единството трябва да се „пробива”. Да се влезе вътре, независимо от сънливостта, – и ти започваш да получаваш пробуждане от другите.

На всеки от нас не му достига взаимовключване. Защото, ако аз съм включен във всички, а всички – в мен, това ще ми даде силите на стотици хиляди души. Това е резултат от поръчителството и ако не го изпълним, нищо не постигаме. Ние трябва да направляваме себе си към реализацията на единството.

Тази вечер с целия свят ще направим празнична трапеза, и главното ще бъде не това, че ядем и пием, не самият пасхален седер. Всичко това са обичаи, а главното е: възнамеряваме ли да се издигнем над своя егоизм към любовта и обединението?

Това е изходът от Египет. Всичко останало са тълкувания. Всички празнични атрибути – тава са само знаци, признаци на единното усилие. Ако аз оказвам натиск върху себе си, заедно с останалите, то с този натиск преминавам целия пасхален седер. Той ми се разкрива.

И затова сега на нас ни е необходимо мощно пробуждане. И ние действително сме способни да пробием. Защото виждаме как висшата сила ни подтиква напред, постоянно ни организира, грижи се за нас. Сега е необходимо да окажа натиск от своя страна и аз не виждам никакви прегради за това. Неголямо размътване на чувствата – нима това е Фараонът?

Не трябва да очакваме, че някога ще бъде по-лесно. Ние винаги се движим срещу желанията и помислите. Винаги ще те надвива съня, винаги ще те отвличат странични неща, винаги ще се объркваш. Такъв е пътят.

От урока по писмото на Баал а-Сулам, 18.04.2011

[40985]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития, Молитва - Няма коментари→

Цялото развитие става по четирите стадия на АВАЯ, които се получават от комбинацията на двете свойства: желанието за наслаждение и желанието за отдаване, започващи да се свързват едно с друго.

Отначало преобладава желанието за получаване, след това желанието за отдаване, след това те действат заедно, и в крайна сметка се получава последният стадий Малхут, желаещ в своите егоистични желания да властва над всичко.

Затова, когато светлината въздейства на желанието, предизвиква неговото развитие по 4-те степени – до „стадий далет”. Такъв е законът на духовната физика. В резултат става развитие по стъпалата: нежива, растителна, животинска, човешка. И самият човек също се развива по тези 4-ри стадия: неживо, растително, животинско, човешко ниво вътре в човека.

И затова, ние всеки път трябва да влизаме в някакво състояние, да постоим в него, и да усетим неговия недостиг. Ние стоим на някакво стъпало на развитие, докато не разберем неговата недостатъчност и започваме да търсим следващото стъпало. Всичко това става съгласни закона за 4-те стадия на развитие, по който вътре в текущото стъпало винаги е заложена обратната страна на следващото, притегляща ни към себе си.

Затова ние отначало се наслаждаваме на всяко ново достигнато състояние, а след това започваме да усещаме себе си в него като в „изгнание” – то става недобро, недостатъчно. Така в „мъртвото” състояние на нас не ни достига „растителният” живот, на „растителното” стъпало – не ни достига животинското, а на животинското стъпало – не ни достига човешкия живот. А какво не достига на човека? – Творецът!

Така ние преминаваме тези 4-ри етапа, които се наричат 4-те изгнания, и всеки път усещаме себе си в „изгнание”, за да пожелаем да излезем от това състояние. И всеки път, когато вече не сме в състояние да останем в това състояние, защото усещането за недостиг става непоносимо, ние преминаваме в ново състояние – и този преход се нарича „освобождение”.

И така, съществуват 4-ри изгнания и 4-ри освобождения. До днешния ден, в нашата човешка история сме преминали 4 изгнания и 3 освобождения и стоим на прага на 4-тото, последно освобождение.

В нашето днешно състояние ние имаме всичко, освен Твореца – усещането за Него, връзката с Него, за да почувстваме Неговото свойство – отдаване и любов към ближния! Ако на човек не му достига именно това, значи, той е достигнал последния стадий – усещането за недостиг от разкриването на Твореца.

Не съществува по-голям недостиг – това е последният! Вижте, какъв недостиг трябва да достигнем в своите усилия, упражнения, съвместна работа. Човекът трябва да провери – действително ли му липсва именно това? Ако не – той все още не се е доближил до освобождението.

Макар, че е възможно, ако около него има силно обкръжение, за което вече е определено да излезе от изгнанието към освобождение, то те ще го изнесат заедно със себе си – като старец, жена или дете. Преди всичко, излизат мъжете (гварим), тоест тези, които са способни на преодоляване (медгабрим) и изтеглят след себе си всички останали – някак им помагат и ги водят. Главното е останалите да бъдат готови да се присъединят към тях и да не се съпротивляват – искали сте да излезете, но просто сами засега сте били слаби и не сте притежавали достатъчно сили, за да се съедините. Но не сте били против това!

Тоест, на нас ни е необходимо да достигнем състояние, когато ще усещаме недостиг, именно на свойството отдаване и любов, единство, поръчителство – това е състоянието, което се предшества от духовното раждане!

От урока по статията на Баал а-Сулам „За Йехуда“, 18.04.2011

[41019]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Ако не виждам величието на другарите, откъде да черпя сили?

Отговор: Преди всичко, човек е длъжен да си изготви стегнат дневен ред и да не си позволява нито един ден без урок. Три часа, или два часа, или поне час – в зависимост от обстоятелствата – но непременно. По този начин той вече действа по график, независимо дали го иска или не.

Освен това, обезателно трябва да се участва в разпространението. Това също помага да станеш част от системата и да се удържаш в нея. Ако човек не е свързан нито с обучението, нито с разпространението, той е духовно мъртъв. Излизането от системата причинява непоправима загуба. Оттук можеш да разбереш цялата сериозност на ситуацията.

Необходимо е да имаш стриктно разписание – иначе увисваш неизвестно къде и не е ясно кога ще се събудиш.

И разбира се, необходимо е колкото се може по-здраво да се привържеш към групата, да поемаш ангажименти заедно с другарите, да участваш в определени, подготвени от по-рано мероприятия, като в никакъв случай не нарушаваш поетите ангажименти.

Като краен резултат животът ти е изграден и ти вървиш напред, в съответствие с „механичния” график, който спазваш, като неотменен закон, като армейски устав. Това се нарича, – нежива основа, от която можеш да прорастнеш.

Как? Ти търсиш възможности да добавиш намерение, чувство, вътрешно усилие. Това също зависи от твоята взаимовръзка с другарите и съвместните действия.

Въобще, във всяко действие трябва да се залага тази връзка. Мнозина седят зад екраните на компютрите и не чувстват другите. Те се учат, просто за да се учат, а след това разказват, колко много са допринесли за разпространението. Всъщност, за това не знае никой, но даже ако приноса действително е велик, човек въпреки това е изключен от въздействието на групата и неговите усилия носят твърде малко полза.

И затова първия ни въпрос към човека е: доколко той може да удържа връзкат с другите? Нека да е виртуално – няма значение, но връзката е необходима. И тогава чрез тези свързващи нишки нека човек намери за себе си пътя към обединението и участието.

Не е възможно по друг начин. Ежедневното разпространение, ежедневното обучение и връзката с някоя от групите – това е задължителен набор, без който не виждам човек да има какъвто и да било шанс.

От урока по статията Рабаш, 15.04.2011

[40799]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

„Коментар на Пасхалната Агада” от Баал а-Сулам (от статията „За Йехуда”): „През тази година – тук, през следващата година – свободни хора”. Ние изпълняваме тази заповед при вкусването на маца, както са правели нашите бащи в Египет, възнамерявайки по този начин да пробудят спасението, което безусловно ни очаква в бъдеще.

С това показваме своята увереност, че непременно ще излезем на свобода – ще се освободим от чуждата власт на своето его, което преднамерено ни угнетява. Когато поискаме да излезем от нея и сме готови да се издигнем над егоизма, тогава ще се освободим от него.

Фараонът затруднява нашето сърце, сякаш добавя тежест върху щангата, с която човек прави физически упражнения. Всеки път се налага да повдигаме все по-голяма тежест и все повече пъти, за да постигнем някакъв резултат. Фараонът се нарича „помощ, стояща срещу Него” – срещу Твореца. Творецът нарочно настройва жестокия Фараон против нас, за да бъдем принудени да се обединим срещу него.

А при нас обединението не се получава, независимо от всичките ни поредни опити. Колкото повече усилия полагаме, толкова по-силен става Фараонът и само ни добавя товар. И ни се струва, че отслабваме и губим сили по пътя, но това не е така. Напротив, ставаме все по-силни – просто работата става все по-тежка: и по количество, и по качество.

Но ако не я отхвърляме и продължим по този път, то постепенно изграждаме за себе си обкръжение и ставаме готови за излизането от Египет. Всичко зависи от нашата подготовка.

Силите ни трябва да нараснат до такава степен, че при Фараона да не остане повече товар, който да добави, за да затрудни нашето сърце! И тогава ще се освободим от Египет.

Не знаем предварително кога най-накрая ще дойде състоянието, при което силата на нашето единство и стремежът да се обединим ще стане по-голяма от тежката ръка на Фараона и той няма да има какво да добави. Обратно, колкото повече напредваме, толкова повече за нас се сгъстява тъмнината, започваме да строим „бедните градове”, които не ни донасят никакво напълване, и стенем от тази тежка работа.

Тоест ние преминаваме през тежки състояния, а в края и през „10-те наказания”, и през черната египетска тъмнина, и през всевъзможни проблеми, които трябва да преодолеем, заради създаването на връзката помежду ни. Колкото и тежко да ни е било това, колкото и разделени да сме се чувствали, ако се съединим, ще се откъснем  нагоре от своята природа.

От урок по статията на Баал а-Сулам „За Йехуда”, 18.04.2011

[41025]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Трябва ли да се накарам да се обединявам с другарите си ако нямам желание за това?

Отговор: Разбира се, че трябва да се накарам. Как, тогава, ще разкрием Фараона, ако не проявим своето желание да се освободим от него?

Ако аз не оказвам натиск върху себе си, за да се обединя с другите, значи не показвам желанието си да изляза от егоизма. Излиза, че ми е добре и в Египет – тоест аз напредвам по пътя на страданията /беито/, а не „ускорявам времето” /ахишена/.

„Да ускориш времето” значи да положиш усилия свръх желанието си, тоест против него. Аз нямам никакво желание да се съединявам с другите, никакво желание да отменям себе си, никаква необходимост от Твореца – аз просто искам за себе си добър живот. Но да открия духовния свят, както си го представям – също е примамливо, за да се издигна над целия този свят и да витая между ангелите.

Разбира се, аз още не си представям, че духовното е принизяване на себе си и съединение с другите. И ако аз си оставам в своето обичайно „човешко” желание – идвам да се уча, занимавам се с разпространение, но не те притискам, за да се съединяваш с останалите и да се отмениш по отношение на другарите, тогава не извършвам духовна работа. Това не се нарича напредване за сметка на „ускоряване на времето” /ахишена/.

Аз мога да свърша хиляди неща в групата, всеки ден да присъствам на урока, да разпространявам, красиво да говоря – но всичко това още не означава, че духовно напредвам, изучавам кабала и вървя по пътя на светлината /ахишена/.

Само когато аз против своето желание оказвам натиск върху себе си и се заставям да се съединя с групата, за да може поне в някаква форма да се обединя с всички в едно сърце, и дори искуствено, с някакви вътрешни мисли и желания да бъда заедно с останалите – то всичките тези усилия се наричат „ахишена” и вътрешна работа. А всичко останало – не.

Затова има хора, които вече години учат в групата, но не са направили нито една крачка напред. А ако човек започва да прави такива крачки напред, полагайки вътрешни усилия, за да се съедини с другите във вътрешните им желания, много бързо достига изхода от Египет. Главното е да се вкопчиш в тази точка и да и въздействаш.

Няколко такива добри удара в една точка – и излизаме.

От урока по статията от книгата „Шамати“, 14.04.2011

[40705]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо пътят към любовта е толкова труден и объркан?

Отговор: Обърканите сме ние.

В мен царува егоистично желание и всичко, което чувствам и мисля го чувствам и мисля в него- заради собствената изгода.

Представи си, че се въплътяваш в някой друг и започваш да разсъждаваш като него. Едва преди сто години хората са достигнали до разбирането на подобни неща.Неслучайно този период се олицетворява от Фройд и Айнщайн, които не само паралелно са правили епохални разкрития, но и са поддържали приятелски отношения.

След стотици хиляди години развитие, едва столетие назад великите умове на човечеството са изобретили най-после психоанализата- с други думи са пристъпили към вътрешния анализ на човека на материалното ниво. Едва тогава започва изследване на човешкото възприемане:”Аз и заобикалящият свят, аз и ближния”.

Това не е лесно.Огромен срок е бил необходим, за да се приближим поне към животинската душа на човека.Какво да говорим за духовното.Цялата работа е в това,че не можем, не искаме да се въплътим в другите.Обществото е длъжно да се погрижи всеки да направи това, да пробва, да започне да си изяснява как изглежда в очите на ближния си и какво иска този ближен.

Това е много трудно, а става въпрос за психологически упражнения в плоскостта на нашия свят, които още не се отнасят към духовното. Искаш повече? Заповядай. Организирай си обкръжение, което ще започне, в крайна сметка, да ти въздейства.

Пътят е дълъг именно поради това, че никой не ти въздейства. А без въздействие няма напредване. Откъде човек ще вземе духовните детайли на възприятието? Само от обкръжението.

От урока по статията на Рабаш, 13.04.2011

[40585]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→