Целта на творението е да стане подобно на Твореца. Това означават и думите: „да донесе благо на Своите създания”. Как творението може да се уподоби на Твореца? И какво означава това подобие?

Първо, творението трябва да го поиска. Как да го поиска? Трябва да си противоположен на Твореца и да пожелаеш подобие с Него. Това е и желанието: аз нямам това, което искам и много искам да имам онова, което нямам.

Творецът е добър и твори добро за лоши и добри, Той е любов и отдаване, свойствата на Хесед, Гвура, Тиферет, Нецах, Ход, Есод… Множество свойства, които не разбирам, но имам възможност да поискам – потребност, желание, което съответства на всяко от тях.

В Твореца присъстват 613 свойства на отдаването, а в мен, въпреки че все още не съм го разкрил, са залолжени 613 желания, които ми позволяват да поискам същите свойства като 613-те свойства – светлини на Твореца. До тези желания трябва да се добера. Във всяко от тях искам да стана подобен на Него. За това е казано: „Както е милосърден Творецът – така и ти си милосърден”.

Но за да поискам това, трябва да знам какво точно не ми достига. Но как мога да разбера, какво все още нямам? За да разбера какво е да си възрастен, сам трябва да стана такъв. За да разбера какво е да бъда силен, богат или мъдър, не трябва да го знам от слухове. Нима мога да поискам нещо, за което не знам нищо?

В нашия свят, детето инстинктивно иска да порасне, без да знае защо – природата го задължава в хода на разбирането. Такова развитие протича на животинско ниво, но в духовното трябва сам да знам какво, защо и по каква причина искам. Ето това е истинско желание.

И как да поискам подобие с Твореца? Защото за това, трябва да придобия статут на Творец, да проверя какво е то, струва ли си или не – а вече после да поискам. Как да получа статуса на Твореца, за да поискам да Му се уподобя?

Затова е станало разбиването на съсъдите. Благодарение на него, ние се стараем да се уподобим на Твореца – още и още, и ставаме като Него чрез Неговата сила. Ето защо са били разрушени Първия и Втория храм, които науката кабала изучава в духовния контекст на разбиването на съсъдите. Става дума за изпадане от нивото на получаване заради отдаването (Първия храм), на ниво отдаване заради отдаването (Втория храм), а после – на нивото получаване заради получаването, в този свят.

Накрая, ние имаме записи за всички преминали състояния, започвайки от нивото на Първия храм, от висотата на любовта, и включвайки Втория храм, който е доста по-ниско от Първия, и все пак също достатъчно високо. В нас са заложени всички впечатления, получени по този път и те се наричат „решимот”.

И когато те се пробудят в мен, аз трябва да ги реализирам. С други думи, едно решимо не е достатъчно – чрез него трябва да си представя какво означава да бъдеш даващ. Затова имам група и обучение – в тях реализирам своето решимо и от него, в зависимост от силите си, формирам реалността.

Взаимоотношенията с другарите, с обкръжението, със светлината, връщаща към Източника, стават „строителна площадка”. Аз имам „материал”, т.е. желание, а също и решимо – и сега искам да внеса това решимо в материала, за да се реализира в него, да му придаде някаква форма. И тогава ми трябва сила свише – силата на светлината, която ще ми помогне и ще направи това.

Рабаш пише за това в статия 940 от сборника „Даргот Сулам”: „За разрушаването на Храма е казано: „Нека Ми направят светилище и Аз ще обитавам сред тях”. Това означава: изградете Ми Храм от вашето желание, изградете такъв дом, който да стане дом на светостта, т.е. на отдаването и любовта. Ако имате такъв съсъд на отдаването и любовта, то „Аз ще обитавам сред вас”, т.е. в него ще се засели висшата светлина.

„Става дума за точката в сърцето, която трябва да стане място на Храма, за да се засели в нея светлината на Твореца”. Ето защо, човек трябва да се старае да изгради свой дом на светостта”. От всичките си желания, произлизащи от Безкрайността, с помощта на решимот, които са заложени в мен при разбиването, аз трябва да изграждам необходимата форма, реализирайки всеки път решимо върху все по-тежък материал.

Това ще ми даде всичко необходими детайли на възприятието. Защото винаги получавам форма, обратна на Твореца. И затова, знаейки своята форма, мога да познавам и Неговата форма, която е противоположна на мен – и да напредвам.

Така, в нашия свят, в човека вече се намират формите, които съответстват и противостоят на Твореца. В този разрив между желаното и действителното, той винаги има възможност да изгражда своето желание, знаейки какво иска – защото някога, преди разбиването на съсъдите сме се намирали в съвършено състояние и от него са ни останали решимот.

В това сe състои отговорът на вечния въпрос: „Как мога да стана подобен на Твореца? Откъде да знам какво означава това?” Можем да поискаме това, благодарение на записите, съхранени в нас от преминатите етапи.

От урока по статия на Рабаш, 07.06.2011

[45010]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Световен конгрес „UNIDOS”, Мадрид, урок №2

Човешкото общество се дели на две части. Малка част от него е съставена от хора, в които се е пробудила точката в сърцето – това сме ние. В останалите хора, точката в сърцето я няма – те усещат само живота на нашия свят, проявявянето само на една отрицателна сила. Но именно в тях е съсредоточено мощно егоистично желание.

А в нас действат две сили: положителна и отрицателна. Ние се движим напред за сметка на създаването на връзка между нашето его и желанието за постигане на духовния свят, което развиваме с помощта на обучението, и на сили, които получаваме от обръжението. Връзката, изградена чрез съчетаване на тези две сили се нарича средна линия.

Останалите хора, както обяснява науката кабала, постепенно ще се присъединят към нас, усещайки, че друг изход няма, защото егоизмът им ще страда, поради факта, че непрестанно изисква напълване. В продължение на цялото развитите на човечеството, егоизъмът е нараствал постепенно, в стремежа си да се напълни колкото може повече. И сега, когато човешкото его е загубило надежда да се сдобие с напълване, настъпи неговата криза.

Това подтиква хората да се приближат към нас въпреки, че не знаят към кого и как. За да се облекчи техния път, ние трябва да разпространяваме знанията за науката кабала и да разясняваме, че има методика за поправяне на кризата. И когато те се присъединят към нас, ние заедно ще се включим в работата по средната линия – и така ще постигнем света на Безкрайността.

Какво печелим от това? Вечност и съвършенство. Ние се издигаме над нашата реалност, над точката на формиране на нашата Вселена и над целия наш свят – към висшата реалност.

В наше време, точката в сърцето се пробужда при много хора – те са вече милиони. А в онези, в които точката в сърцето не се е проявила, допълнително към егоизма възниква усещането за криза: те чувстват, че не им достига положителна сила, без която са неспособни да съществуват. Знаят, че трябва да поправят кризата, чувстват, че решението се крие в обединението, но не разбират как да го реализират.

В глобалния и интегрален свят, всичко трябва да е единно – и това ни демонстрира природата. Днес тя ни показва, че трябва да постигнем света на Безкрайността, че сме едно цяло. Именно това, по скрит начин показва кризата, към това ни насочва.

В хората, които трябва да поведат човечеството към тази цел, кризата разкрива точката в сърцето, положителната сила, която могат да извлекат от групата и обучението, и с нейна помощ самостоятелно да напредват към света на Безкрайността. А тези, на които кризата не дава силата на обединението, но те чувстват нейното отсъствие, постепенно ще получат разяснения от онези, в които точката в сърцето се е разкрила, ще се присъединят към тях и заедно ще се насочат към целта.

От 2-рия урок на конгреса „UNIDOS”, Мадрид, 04.06.2011

[45051]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития, Криза, глобализация, Разпространение на методиката - Няма коментари→

Рабаш, Даргот Сулам, статия 942, „Разумът управлява сърцето“: Разумът служи на сърцето, т.е. на егоистичното желание, – подобно на това както ръцете и нозете служат на човека.

Затова няма друго средство освен очистването на сърцето. Разумът няма силите да реши, ще тръгне ли човекът по добрия път или обратното.

И затова е казано: „Ще направим и ще усетим“. Отначало ще направим без разума, а след това ще усетим, че нашите дела ни носят благо. Ако ние от по-рано искаме да разберем, че си струва да отдаваме на Твореца, а после вече пристъпим към действие, то ние никога няма да достигнем това.

„Сърце“ се нарича желанието, а „разум“ – това е намерението, властта над желанието, позволяваща да решава: за какво ми е то, нуждая ли се от него и т.н.

Способни ли сме да властваме над сърцето, над материала на своето желание? В това е целият въпрос.

Не, не сме способни, отговарят кабалистите. Ти никога не можеш да излезеш от материала, защото ти, самият си този материал.

Какво трябва да се направи?

Ти трябва да привлечеш светлината, за да вземе тя властта над твоя материал.

Но откъде в мен ще се вземе желание да властвам над своя материал, ако не от самия него?

В теб го няма това желание, казват кабалистите, в теб има само зло, и със своето желание ти не можеш да привлечеш светлината, възвръщаща към Източника, за да те измени тя. Желанието можеш да вземеш само от обкръжението.

По такъв начин, властта на желанието над желанието е възможна тогава, когато външното желание, взето от мен от обкръжението, властва над моите собствени. Само тогава аз ще поискам това, което не искам в своето желание. И само благодарение на желанието, получено свише, т.е. от групата, отвън, аз ще успея да привлека светлината върху своето желание.

Какво ми е необходимо? Необходима ми е групата, трябва ми колкото се може повече да ценя и превъзнасям нейните устои, нейният устрем. Това зависи от мен: желанието на другарите, насочено към целта, трябва да ми се вижда голямо и важно.

Тогава моето собствено желание ще ми се покаже ниско и презряно, сякаш аз съм най-лош от всички, сякаш именно аз поставям пръчката в колелото и разрушавам всички техни начинания, а те в своето величие вървят напред.

Тогава, съпоставяйки тяхното желание със своето, аз се приобщавам към желанието на другарите и моля, за това светлината, възвръщаща към Източника, да се излее върху моето желание. Защото аз искам да се слея с тях, да стана като тях, поне като най-малкия сред тях. С това аз извиквам върху себе си светлината и вървя напред.

Така моят разум, организирайки цялата тази ситуация, властва над моето желание. В противен случай, без работа в групата, без сливане с обкръжението, разумът в мен винаги ще обслужва желанието, и аз никога няма да успея да се измъкна от него. Но ако аз се приобщя към желанието на групата, на обкръжението – разумът се замисля: „Как да се сравня с другарите? Как да действам, че да не бъда толкова нисък в сравнение с тях? Как да напредна заедно с групата?“

По такъв начин, моят разум работи съобразно с желанието на другарите, а не по заповед на моето собствено желание. В това е и цялата работа. Така може да се задължи разума правилно да властва над сърцето. А иначе сърцето управлява разума, раздавайки заповеди и не желаейки да чува никакви възражения.

От урока по статията на Рабаш, 06.06.2011

[44930]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това отдаване?

Отговор: Отдаване се нарича такова състояние, когато аз приемам твоето желание като свое и започвам да го напълвам.

С други думи, моето желание съществува само заради това, да създава напълване за твоето желание. Това означава, че по отношение на теб аз извършвам действието отдаване, че аз те обичам.

В науката кабала ние изучаваме, че в цялата реалност има само две съставящи: желание и напълване. Така е устроена неживата, растителната и животинската природа. Нашите клетки, молекули, атоми, мисли, желания, силови полета действат от желанието (потребност за напълване) – към напълването.

Това се проявява на различни нива: биологично, физическо, в мислите и желанията. А освен потребността и нейното напълване, в природата няма нищо. Затова, ако аз превръщам себе си в средство за твоето напълване, – това означава, че аз ти отдавам.

С това ние се съединяваме: аз се присъединявам към теб, – и ти можеш да направиш същото относно мен. Така ние строим помежду си място, в което можем да разкрием висшата светлина, висшето напълване: ти – от мен, а аз – от теб. Това се нарича усещане на духовния живот.

От 1-я урок на конгреса „UNIDOS“, Мадрид, 04.06.2011

[44819]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Конгреси и събития - Няма коментари→

Творение се нарича нещо, което съществува в духовния свят, защото нашият земен свят съществува само в нашето въображение.

Творението се ражда от средната линия – от точката, в която присъстват двете противоположни сили: получаване и отдаване.

А то може да съединява тези сили заедно така, че да използва силата за получаване, която е противоположна на Твореца и е специално създадена такава, за да даде на творението самостоятелност и възможност свободно да стои срещу Твореца. Така можем да построим своята независима личност, включваща тези две сили заедно.

Всеки път, творението трябва да съедини двете сили правилно, да провери етап по етап всяка нова порция от разкриващото се в него егоистично желание. По такъв начин, творението расте от само себе си – изграждайки се от своя материал, с помощта на силата на отдаването, която изисква от дясната линия.

Всъщност, цялата работа се извършва от силата на отдаването, силата на светлината, на Твореца – но за тази цел, творението трябва да подготви всичко само. Както в нашия свят използваме всички дадени ни средства на неживото, растително, животинско и човешко ниво, с всичките сили на своето чувство и разум – но все пак казваме, че сами сме свършили работата, защото именно ние изпълняваме тези действия, като използваме материалите на този свят и своите способности.

Материалното и духовното изграждане преминават еднакво: първо се замисля план, а после, от наличните материали започваме да изграждаме някакви форми.

Така и в духовния свят, от силта на своето желание и разбиране, сами изграждаме „формите на Твореца” – своето отношение към Него, което е подобно на Неговото отношение към нас.

От една страна, това е наша собствена работа – както е казано: „Вложил е усилия и е намерил!”. Но от друга страна, това е работата на Твореца, защото ние се учим от Него, от Неговите примери и Го молим да я изпълни. С Него сме истински партньори, защото знаем, точно какво искаме и трябва да подготвим всичко необходимо!

Тоест въвеждаме „средната линия” – в своя замисъл, в съединяването на желанията и намеренията, решавайки сами, как правилно да съединим силите на светостта и нечистотата, лявата и дясна линии.

Изграждаме „средната линия”, като се съединяваме с групата чрез светлината. Защото искаме да се включим в нея и да намерим там своето желание да отдаваме, а това желание може да създаде само светлината – Творецът, скриващ се там вътре, от другата страна. Излиза, че включваме вътре в себе си тези две сили: силата на групата и силата на Твореца, оставайки в средната линия.

И от много други примери също виждаме, че действаме в средната линия, защото сме длъжни да включваме  двете сили: получаване и отдаване, за да получим свободата на избора и самостоятелно да изградим себе си от тях.

От урок на тема „Подготовка за конгреса в Ню Джърси”, 28.03.2011

[39280]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Какво е това ”усилие” – това мисъл ли е или някакво действие?

Отговор: Усилие – това е вътрешно напрежение, насочено против своето желание. А, ако ти действаш съгласно желанието си, тогава няма да има никакво напрежение. Ти може да прилагаш физически усилия или духовни даже, но егото ти ще ги поддържа.

Усилия – това са висши човешки сили, против егоизма, който се намира в мен. И тогава аз натискам, и натискам, и в крайна сметка се убеждавам, че ми е необходима помощта на Твореца.

Но аз не трябва от самото начало да мисля, че не мога да се справя сам. Аз съм длъжен да започна! А Творецът ще завърши заради мен тази работа. Ако още в началото бъда убеден, че нищо няма да се получи – то никога не ще се помръдна от мястото си.

Затова съм длъжен да започна и да натискам на правилното място, доколкото го разбирам, в правилната посока, към правилната цел. И само в резултат на тази работа аз откривам, че ми е необходим Твореца. А трябва да започна с това, че ”никой не може да ми помогне, освен мен самия”.

В началото няма никой, освен мен. Докато не изразходя всичките си сили, аз не ще почувствам настоящата потребност от Твореца. Към Твореца се обръщат вече от отчаяние. Това се нарича ”пробуждане отдолу” (итарута де-летата), почти ”вратата на сълзите”.

Аз разбирам, че не мога без Твореца, защото в мен няма светлина, нямам сили, за да се съединя сам с другите! Аз не мога да поправя разбиването!

Разбиването – това е напускане на желанията от светлината. Творецът скрива светлината си от съсъда и тя се разпилява на парчета. Сега е нужно да се върне светлината и да засвети с общата сила на отдаването. Само, ако присъства такава обща сила между желанията за наслаждение – тогава тя ги свързва заедно.

Светлината трябва да запълни всички пространства между желанията, както водата запълва всички празни места между камъните, и тогава чрез тази вода те се свързват един с друг. А иначе, кой ги съединява, каква сила, как те могат да бъдат свързани? Необходимо е нещо, което да запълни пространството между тях.

Дистанцията между желанията остава, остава и егоизма, който ги отделя едно от друго. Някога, всички те са били един голям камък. Но после, той се е разбил на множество малки камъни и са се отделили едно от друго. Те така си и остават на разстояние и трябва да прекрачат през него – „сякаш” то не съществува!

Тогава идва висшата светлина и ги съединява, запълвайки цялата празнота, сякаш вода между камъните. Желанията се оказват свързани едно с друго, потопени в една вода, в една и съща светлина.

Получава се, че сега между нас се намира Творецът! Ние разкриваме между нас цялата сила на светлината, Неговото присъствие – защото водата се намира между камъните и запълва същия този обем, който трябва да бъде запълнен с тях. Камъните са се раздалечили, увеличавайки обема си 620 пъти и сега водата, светлината (светлината на Тора се нарича ”вода”) е длъжна да им помогне да достигнат същото това качество – „цяла скала”, но в 620 пъти повече!

От урока по писмото на Баал а-Сулам, 18.05.2011

[43389]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Най-тежкото и лошо състояние, усещано от Малхут, това е състоянието на пълното напълване със светлина в света на Безкрайността, тъй като то няма никакво покритие от нейна страна. Всичко това кара Малхут да премине множество изменения, които се наричат движения, действия.

Цялата тази верига от усещания, преживявани вътре в Малхут, се наричат нейни движения. Затова става дума за вътрешни усещания, за вътрешна мъдрост, за вътрешно движение, за това, че всичко се прави само от желанието и от съпровождащото го намерение. Нищо освен това, в действителност, не съществува!

Нашият свят, който ние наблюдаваме около нас – това е въображаем свят. Всичко се случва вътре в Малхут на света на Безкрайността, докато тя не си спомни, че е тя и не се превърне в получаваща заради отдаване – т.е. да се отдели от усещането за получаване заради себе си, което е било в нея до първото съкращаване.

Независимо, че това първо усещане не се е наричало егоистично, понеже тя не го е извършвала преднамерено и не е разбирала състоянието в което е влизала.

И така, духовното движение не се измерва и не се оценява с количеството материални действия – а само с вътрешните състояния, които изминава човек. Затова е толкова трудно да се оцени. Всеки пита: Как да проверя колко съм напреднал? Но това може да се отчете само, ако се намираш вече в духовния свят и можеш точно да преброиш количеството духовни действия, които си създал.

Ние виждаме по малкото дете, че то въобще не знае къде е и как е. Чак когато постепенно израства, то качествено усъвършенства своя разум и започва да пресмята, какво е било вчера, днес, утре. То се научава да усеща времето, а след това и движението. Него го учат: това прави така, а това не прави така. Т.е. то започва да постига някои неща и връзката между тях, да се учи осъзнато да преминава от едно състояние в друго, да слуша и изпълнява съветите на възрастните.

И точно така се случва в духовния свят, и ние преминаваме към духовни действия. Но всичките те – са само вътре в човека. Отвън нищо не се случва, и нищо не зависи от външните действия. Но с външните действия ние можем да повлияем на своето вътрешно състояние, защото това е психологически въпрос.

Ние се включваме в заобикалящото ни общество за сметка на нашето външно участие, някакви си материални действия, а благодарение на това се съединяваме с него вътрешно. И тази вътрешна връзка ни влияе и се отброява в нашата духовна работа.

Затова, всичко зависи от нашето осъзнаване на злото – само заради него е необходимо учението и работата. В онзи миг, когато човек усеща своя егоизъм, той е готов да извърши духовно действие – тоест промяна вътре в себе си, за да се отърве от това зло. И после въпросът е в това що за зло е това, от което той желае да се избави – колко е голямо то като количество и като качество, относително отдаването или получаването.

От урока по ” Учение за Десетте Сфирот”, 06.06.2011

[44974]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Днес провеждаме конгрес, посветен на празника Шавуот. Но когато си представя какво ще бъде там, не искам да бъда там. Значи трябва да се издигна над разума?

Отговор: Там ще има танци, а ти не обичаш да танцуваш. Там ще има страхотно угощение, но то не ти харесва. Там ще има много деца и не може да се каже, че си във възторг от това. Излиза, че наистина няма защо да ходиш там.

Но можеш да си представиш ситуацията по друг начин: за какво ми са храната, движенията на тялото, песните, детските крясъци и многото хора? Всичко това е външна форма на желанието, което пробужда Твореца. Той внася в общността на хората, пристигнали там, желание да се приближат до Него.

От цялата Малхут от света на Безкрайността, Той е събрал група отделни желания, за да ги обедини в бъдеще – и затова сега им дава портебност. И самите те не знаят защо се е получило така, всеки е с причините си, всеки е с представите си защо е тук. Той е дошъл да се присъедини към желанието на Твореца, което се крие в тях.

Може тихо да си седи в ъгъла и през цялото време да поддържа намерението си за връзка с тяхното желание. Аз търся не техните вътрешни позиви, а именно онова желание, което пробужда Творецът в тях. Точно то ми трябва, тази потребност се явява моята душа.

Защото имам само точка в сърцето и трябва да присъединя към себе си желанията, които ще дадат обем на духовния ми съсъд. И тогава ще мога да вървя напред.

Но ако не установя връзка с тях, то откъде ще взема желание, къде да намеря душата си? В какво ще получа разкриването на Твореца? Защото самият аз нямам и няма да имам нищо освен изначалната точка. Така че, защо да не замина на конгреса? Защо да пропусна възможността?

Въпрос: Не мога ли да гледам излъчването в къщи, по телевизията и така да се приобщя към желанието на хората? Задължително ли е физическото присъствие?

Отговор: Зависи, в кой случай се прониквам по-добре от тяхното желание, от неговия изблик, колко усилия ще положа за това. Възможно е в къщи да получа от тях 50 кг. желания, а на място, дори седейки в ъгъла, да изпитвам такова отвращение, че  да събера едва 2 кг.

Но ако се подготвя предварително, ако започна да танцувам заедно с тях, въпреки че дълбоко ненавиждам такива неща, ако вътре поддържам намерението си: защо правя това – то ще ми донесе голяма полза.

Всички ние работим над желанието, въпреки че не разказваме за това на всеки ъгъл. Цялата духовна работа се върши над желанието – така, че разумът да управлява сърцето.

От урока по статия на Рабаш, 06.06.2011

[44912]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Конгреси и събития - Няма коментари→

Въпрос: Като правило, на нас ни е лесно да се включваме в едни или други общества. Без особени усилия чуждите желания стават наши. Защо в групата това не е така? Защо са нужни ежедневни усилия в течение на толкова години?

Отговор: Защото във външния свят чуждите желания съвпадат с твоите, а духовния път до самия край е положен с усилия. На него нищо не можеш да достигнеш, ако не полагаш усилия – нали ти поправяш желанието, т.е. действаш против него. И поради това, нищо не можеш да получиш без старание.

Всеки път си длъжен да се поправяш по дясната линия и всеки миг този път е съпроводен с усилие. При това, твоите усилия не са устремени към Твореца – тук ти нищо не можеш да направиш, това го прави за теб светлината.

Твоите усилия са насочени само към това, постоянно да се намираш в обкръжение, колкото може по-високо, важно, мощно, за да може то да ти доставя желание да се придвижваш, а също и усещането за неспособност на това. Благодарение на тези два полюса, ти се обръщаш към светлината и тя те повежда напред.

В мен има десет сфирот от Малхут до Кетер. Като цяло, това е и моята душа или парцуф. Относно Малхут съм длъжен да добия осъзнаване на собствената си низост, а относно Катер – осъзнаване величието на целта.

За това на мен ми е нужно да се обърна към групата – нали тя може действително да ми обезпечи това. И тогава в мен възниква обем – съсъд от десетте сфирот, протегнати между двата полюса: аз нисък, а Творецът велик.

Става въпрос за много прости неща, които вече създават в теб някакъв обем на духовен съсъд. В теб има само незначителност и величие. Така помоли за поправяне, за да може тази основа да приеме формата на отдаването, за да може в нея да започне напредък към отдаване и тогава светлината ще дойде.

Той никога не откликва на желание, идващо от теб лично – то не може да стане настояща молба, която се нарича МАН. Ако желанието идва от групата, то ще стане такава молба.

От урока по статия на Рабаш, 06.06.2011

[44922]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Молитва, Намерение - Няма коментари→

Въпрос: От една страна, ние говорим, че системата от души е съвършена и напълно поправена, освен мен. От друга страна, казано е, че Шхина се намира в прахта, и човек е длъжен да се моли, за да я повдигне. Как да се разреши това противоречие?

Отговор: Намирам се против системата. Тази система е съвършена, освен една съставяща – аз. Аз съм този елемент на системата, който е длъжен да влезе в нея и да я допълни до абсолютно съвършенство.

Ако аз влизам в нея, то допълвам не само своето лично място вътре в тази система, а изпълнявам във всичко нейните действия своята липсваща част.

Тогава, от една страна, виждам колко тя не ми стига и оценявам своята неизправност не по-себе си, а в тази мярка, в която се нарушава съвършенството на цялата система, не допълвайки я. Аз всичко проверявам относно общата система.

От друга страна я считам за напълно съвършена – но без моето включване в нея, без моето участие в нея. Тоест – системата е съвършена – освен мен. Това разкривам на практика.

Въпрос: Но защо е казано в Зоар, че Шхина се намира в прахта, и човек е длъжен да се моли, за да я повдигне? Тоест той се отнася към системата като към разбита…

Отговор: Разбира се, относно мен тя е разбита! Нали всеки съди по мярката на своята неизправност. Ето аз виждам, че тя е разбита. И тя е разбита в тази мярка, в която аз не я допълвам. Не гледам отвисоко на никой. Всички се намират в съвършенство.

Въпрос: Но с какво допълвам съвършената система?

Отговор: Тя не е съвършена – защото аз не се намирам в нея съвършен!

Въпрос: Тогава какво означава, че съм длъжен да се отнасям към нея като към съвършена?

Отговор: Тя е съвършена – освен мен! Ако се счита, че всички пребивават  в пълно поправяне (Гмар Тикун), тогава ти нищо не трябва да правиш. Ти не постигаш това състояние и не можеш към него да се отнасяш така. Ти я считаш съвършена във всичко, освен твоята част. Така ние трябва да се отнасяме към нея в нашата духовна работа.

Сама по-себе си тази система е съвършена – това е изходно (1) и крайно (3) състояние. Но ние се намираме в промеждутъчното (2) състояние и в него моето отношение към системата е такова, че всички са съвършени, освен мен.

Аз съм длъжен да я допълня по правилен начин. На мен ми е нужно да разкрия своето зло – къде именно нарушавам съвършенството на общата система. И тогава откривам в цялата тази система къде за мен не е достатъчно – във всяка нейна клетка, всяка частица.

Тоест аз разкривам не своето “аз” в тази система, а откривам доколко тази система е неизправна без мен, без моето правилно участие. Нали аз не излизам от системата, а се намирам вътре в нея, но като нейна не поправена част, като ракова клетка, която ще погълне цялата система, не позволявайки нито на цялата система, нито на някаква нейна част да бъде съвършена.

Излиза, че сега аз разкривам своя не поправен образ на Човека/Адам – не по мярката на своята лична неизправност, а мярката на неизправността на системата заради мен. Тогава постигам Човека/Адам, противоположен на Твореца, себе си. И това ме подбужда към поправяне.

Така аз всеки път разкривам този Човек противоположен на Твореца – все по-лоша, не поправена система, нали в мен има сили все повече да я поправя.

Винаги се разкрива лявата линия, сякаш ужасно чудовище, все повече растящо в моите очи, и против него в мен има сила дясната линия, за да мога да я поправя.

Въпрос: Но кой съм аз, ако аз поправям себе си относно системата?

Отговор: Аз – това е точката на разбиване, която чувства себе си откъсната от цялата система. Тази точка на разбиване включва в себе си всички мои форми, противоположни на Твореца – форми на не поправена система. Нали самата точка няма форма. Със своето неучастие в общата система тя я нарушава и тогава формата на неизправната система съм Аз. Когато системата бъде поправена ще бъда и аз.

От урока по книгата Зоар, 27.03.2011

[39202 ]

Filed under: Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок, Зоар, Общата душа "Адам" - Няма коментари→