Списанието „Physics Essays“ (А.Сорли, Д.Фискарлети, Д.Клинар): Идеята на Нютон за времето, като абсолютна величина, е невярна. Повече съответства на картината на света: времето, измерващо порядъка на промените.

Обикновено ние смятаме времето за абсолютна физическа величина, независимата променлива (t на хоризонталната ос на графиките, демонстрираща еволюцията на физическата система). Но в действителност ние никога не измерваме самото t. Ние измерваме свойствата на обекта: честота, скорост и т.н.

Иначе казано, реално съществува изменението на свойствата на обекта и (образно) движението на стрелките на часовника, а ние съпоставяме първото на второто, за да измерим свойството на обекта. t – само по себе си се явява математическа величина и не съществува в реалността.

Това не означава, че времето не съществува, а показва, че то е свързано с пространството, а не съществува само по себе си, че времето не е абсолютно.

Това е посочвал още Айнщайн: «Времето няма независимо съществувание, освен реда на събитията, по които ние го отчитаме. Времето – това е последователност от събития».

Реплика: Така и мнението на учените се приближава към знанието на кабалистите. Веднага в глава 1 на «Учението за Десетте Сфирот» се дава определение за времето, като последователност на събития, а не като съществуващо самостоятелно. Това определение прави АР”И (16 век), а той го е взел от книгата «Зоар» (2в н.е.).

[44544]

Filed under: Възприемане на реалността - Няма коментари→

Д-р Ицхак Орион: Квантовата област свързана с неопределеността, но не абсолютната. Оказва се, че в дадено състояние не всичко излиза към света пълно – винаги нещо остава.

А наблюдателят вижда само личната реализация, която му е представена случайно и неопределено. Просто част от възможностите остават нереализирани – така както в механизма на ДНК или в процеса на сработване на решимот.

Аз не зная до какво ще доведе това, но ми е ясно, че резултат ще има. Как работят решимо в материалния свят?

Отговор: Решимо – това е следващата степен, която на мен ми е нужно да се появи и разкрие. Тя, безусловно, съществува в мен. Едновременно ми е необходимо да добавя към решимо собствени усилия, които стават светлина, енергия, въздействаща на решимо. Тази енергия по същността си – е моя болка, желание да проявя усилия, които придават нова форма на текущото решимо.

По-този начин аз сам построявам следващата степен. Дори в зачатъчен вид тази степен вече е заложена в решимо, но всичко се разкрива в моето възприятие. Решимо се дава от Твореца, а цялата негова реализация е възложена на мен.

Посредством светлината Той е създал първо точка, нещо от нищото, а по-нататъшното низхождение до нашия свят е осъществила светлината, въздействаща на тази точка.

Получавайки я във вид на решимо, аз влагам усилия и изпълнявам същите действия, които и Творецът, за да се върна в началното състояние. И на целия този път съм идентичен с Твореца. До самия край възпроизвеждам същите тези действия, които Той е извършил отначало. По-такъв начин аз Го “подменям”, и вървя със същите тези стъпки.

Затова е така важна стълбата на състоянията. Всяка нейна степен се състои от решимо и усилия – и докато решимо са вече зададени, то състоянието аз го построявам. Именно аз влизам в него и го усещам. Всичко произтича от моите състояния, всичко изхожда от мен.

От урока на тема: “Съвременна физика и наука кабала”, 05.05.2011

[42269]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Въпрос: Защо буквата „самех” в Зоар е в съотношение с ГАР (трите висши сфирот) де-Бина, когато буквите започват от ЗАТ (седемте нисши сфирот) де-Бина?

Отговор: А ние как използваме буквите в нашия свят? Нима имаме отношение към ЗАТ на Бина, З”А и Малхут на света Ацилут?.. Защото е известно, че буквите от „алеф” до „тет” произхождат от ЗАТ на Бина, от „ют” до „цадик” – от З”А, куф-рейш-шин-тав от Малхут, а петте крайни букви (МАНЦЕПАХ) – от парса.

Всички завършват до парса на света Ацилут. По-долу се намират световете БЕА, под тях е този свят, а ние съществуваме още по-надолу от този свят – в нашия свят. Как ние използваме буквите?

Работата е там, че в света Ацилут се намира модел, съгласно който се разделя всяка част в цялата реалност. Затова, където и да се намирам, аз мога да използвам буквите съгласно своята степен.

Например, във Франция в хранилището за Международни мерки и теглилки (International Bureau of Weights and Measurements, BIPM), се намира еталона на метъра от сплав на иридий и платина. (Впоследствие било решено да се откажат от използване на физически еталон, и сега метър се определя, изхождайки от постоянната скорост на светлината, като дължина на пътя, през, който минава светлината във вакуума за 1/ 299 792 458 секунди).

По такъв начин в нашият свят съществуват световните мерни еталони, по които ние проверяваме нашите средства за измерване, и във всяко място можем да измерим обектите и разстоянията между тях.

Подобно на това е света Ацилут, където се намира главния модел – еталон, по който всичко е точно разделено и премерено във всичките други светове. Въз основа на този модел се изграждат всички останали степени, световете БЕА, всеки от които е проекция на света Ацилут и затова в тях също има букви.

Нашият свят също се явява проекция на висшите светове, въпреки че неговия материал е съвсем друг – егоистичен. И затова в нашия свят ние също използваме букви. Освен това, ние използваме думите на нашия свят за описание на духовните светове, така нареченият език на клоните.

От урока по Книгата Зоар.26.05.2011

[44040]

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок, Език на кабала, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Казвате, че човек не е нищо друго освен усещане и съзнание, каквото и да се случва около него е извън неговия контрол и той просто отбелязва резултата. Ако е така, какво означава да търсим това, което се описва в книгата „Зоар”?

Отговор: Точно сега чета или слушам от книгата „Зоар”. Докато минавам по нея, си представям всички образи в съзнанието си: ангели, хора и пейзажи.

Защо възприемам това като външен образ, вместо да разбирам това с усещанията и мислите си, незабавно да го виждам в себе си? Това е защото съм непоправен и моето желание да усещам наслада, моето его разделя възприятията ми на вътрешни и външни. Показва ми тази повредена картина, в която всичко, което книгата „Зоар” описва привидно се случва от външната страна, не вътре в мен.

Но от външната страна няма нищо. Цялата реалност е в мен. Защо тогава извършвам своя опит като външен? Това е, защото аз не мога да обединя цялата реалност в себе си все още, аз не я възприемам като моя жизненоважна част. Защо това е така? Защото се свързвам с това егоистично, разделяйки всички части на вътрешни, които са по-важни за мен и външни, които са по-маловажни, напълно незначителни или игнорирани от мен. Това е моята егоистична, не поправена форма на възприятие. Какво да правя тогава?

Това е, което трябва да си казвам:

1. Книгата „Зоар” говори единствено за моето вътрешно състояние и свойства, и с изключение на това, което се случва вътре в мен в момента, няма нищо друго. Човекът е малък свят и всичко е в него.
2. Всичко, което виждам като случващо се от външната страна се определя единствено от моето собствено непоправено възприятие. Ако поправя себе си, ще видя всичко вътре в мен.

С други думи, разликата е между това, което си представям докато чета книгата „Зоар” като нещо случващо се извън мен и което ще бъда в състояние да възприема като възникващо в мен, показващо ми не поправеното ми възприятие. Следователно, аз трябва да се стремя да търся правилната форма на възприятие вътре, моля се и се моля това да се разкрие в мен.

Това е, което наричаме да постигнеш съдържанието. Както е написано от Баал а-Сулам във „Въведение към ТЕС”, параграф 155, „Въпреки че те не разбират какво учат, чрез стремежа и голямото желание да го разберат, те пробуждат върху себе си Светлината заобикаляща душите им.” Аз се стремя да видя тази картина в нейния автентичен вид и постоянно да я приближавам.

От урок по книга Зоар, 24.05.2011

[43852]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→

Въпрос: Казано е, че когато изгубиш мислите за духовното, трябва да благодариш на Твореца. Но как е възможно в такова състояние да Му благодарим?

Отговор: Ако ние знаем, че цялата наша работа идва само над желанието и освен правилното желание нищо не е нужно, за да разкриеш в себе си свойството на отдаване, да разкриеш Твореца, то на нас ни е нужно през цялото време да се подготвяме за всеки следващ миг. Нужно е само правилно да се разшифрова: от кого аз получавам усещане за живот, защо го получавам именно така?

Аз нищо от това не зная. Но ако получавам това от светлината, от висшата сила, която ме води към целта на творението, то от мен се изисква само моето осъзнаване, правилна реакция. Тоест във всяко следващо състояние трябва да опознавам Него, Неговото добро отношение към мен, без да се занимавам с противоположните усещания!

Получава се, че възниква разрив между това, как искам да си Го представя: добър и творящ добро, и този не толкова хубав и приятен свят, който сега усещам. Тогава в мен възниква място за работа, нали разликата между желаното и действителното, между мислите, как трябва да бъде и моите реални усещания – това вече е основание за молитва.

Ако аз не усещам съвършенство във всеки момент означава, че усещам разликата, отдалечаваща ме от Него, тоест своята собствена неизправност. Получава се, че аз вече знам, как да се придвижвам по-нататък, само чувствам отклонение от правилното направление, от целта.

Правилно направление е това, в което всички заедно са обединени: “Израел, Тора, Творец“, тоест аз, вътрешното понятие на групата и нашето единство, разкриването там вътре на свойството отдаване – всичко това е едно цяло. А ако не мога да си представя това правилно, то сега чувствам не доброто отношение на Твореца към мен.

Тоест аз усещам себе си разрушен в разрушен свят. Разкривам, че съдейки по-това, което Творецът ми е дал – той не е добър и творящ добро, и аз не се намирам в света на Безкрайността. И всичко това, поради своето нарушено възприятие, аз не съм способен да усетя съвършенството. Получава се, че в мен има точни данни, как да отлича това, какъв трябва да бъда, ако направлявам себе си към целта и това, което е всъщност.

На всяко състояние в мен има всички данни, нужно е само правилно да се работи над тях – да се изясни какво желая. Получава се, че на мен все не ми стига свойството отдаване, за да изпълня с него своето усещане и да го поправя от недобро към съвършено – това, което съм получил от Твореца.

От Твореца към мен идва съвършенство, а аз се чувствам в него разрушен, в разрушен свят. Разликата между това, какво Той ми е изпратил и това какво чувствам, е моята вътрешна неизправност. Ако сега бих могъл да добавя в своите желания отдаване – аз бих преминал от лошото състояние в доброто. Усещането за този разрив – има молитва, с която се обръщам към Него и Го моля да ми даде свойството на отдаване, силата Бина, силата на поправяне.

И само ако имам правилна молитва, ще получа веднага отговор, което може да бъде състояние по-лошо от предишното… Тоест аз още по-точно ще почувствам, колко съм отдалечен от истинското отдаване. По-рано измервах своето отделяне с груб инструмент, а сега го измервам с много точен, и затова виждам голямо отклонение.

Това не означава, че самото състояние е станало по-лошо. Аз се изменям към по-добро,  започвам по-добре да разбирам своето състояние, достигайки по-голяма чувствителност.

От урока по статия на Рабаш, 24.05.2011

[ 43839]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Духовна работа в група, Ежедневен урок - Няма коментари→

Марвин Мински: Частите на нашето съзнание строят в мозъка ни опростени, в сравнение с реалния външен свят, модели на света. Тези модели на света ги построяваме в себе си с определени наши мисли и цели. Помислете колко е трудно да видите чук, но не като инструмент за удари, да видите топката, но не като нещо, което се хвърля и лови.

Ние виждаме не самите предмети, а способите за тяхното използване, защото нашето съзнание решава задачи върху достигането на целта. Поначало нашето съзнание е създадено само за решаване на задачи – достигане на цели. И само това усещаме около нас в този свят.

Нашите знания са преплетени по пътя на достигане на целите. Ние нямаме никаква полза да знаем нещо, ако това знание не ни говори, какво да правим. В нашето съзнание е дълбоко вградена установка: всяко знание е безполезно, ако не можем да го приложим с полза.

Реплика: Нашето съзнание е егоистично, настроено само за решаване на конкретни задачи/цели, представя ни картината на света не предметна/обективна, а целева/субективна, всичко е подобно с възприемането на света от кабала! Следователно, Айзек Азимов е описвал Мински и Саган, като двама човека в света, които са по-умни от него.

[43487]

Filed under: Възприемане на реалността - Няма коментари→

Книгата „Зоар”. Главата „Трума”, т.24: „Малхут, заради съсъдите в нея се нарича „Афар (прах) и Афарон”. Афарон означава „нашият прах”. От времето, когато Малхут се е издигнала в Бина, Бина също се нарича Афарон.

И тогава, Бина се разделя на две части: на ГАР – висшите Аба ве-Има и това е „самех (60)”, съответстваща на шестте сфирот ХАБАД ХАГАТ, всяка от които се състои от десет части. А от хазе и надолу, тя се установила във вид на парцуфа ИШСУТ, който включва четирите сфирот НЕХИМ, и това е „мем (40)”.

Въпрос: Какво са буквите, за които говори „Зоар”?

Отговор: Буквата е символ. Формите на буквите символизират сили, които се съединяват заедно. Защото ние, трябва да им придадем някаква форма, за да можем с нейна помощ да опишем тези сили.

В духовното пространство няма форми. Но в нашия свят, с помощта на буквите, аз мога да обясня духовните свойства. Например, буквата „самех” (ס) е кръгла, което показва нейното свойство милосърдие, отдаване. Числовото ѝ значение (гематрия) е равно на 60. 60 – това е 6х10 (шест сфирот, всяка от които се състои от десет). Така може да се обясни, какво е 6, какво е 10, какво означава „кръгла”, какво е свойството, което изобразяваме като кръглата буква „самех”.

Но в духовното пространство няма нищо такова. А за да си обясним тези неща един на друг, трябва да имаме общ език. Ако го нямаше езикът, с който общуваме, нямаше да има нужда нито от букви, нито от други символи.

Защото в духовното, т.е. в моето вътрешно усещане, не трябва да си рисувам никакви форми. В моето вътрешно усещане няма никакви изображения – има само усещания в желанието, получаващо някакво впечатление.

Но когато искам да кажа какво е моето желание, доколко то се впечатлява, от какво, от какви противоположни свойства, тогава вече се проявяват лявата и дясната страна, горе и долу, различните цветове. Тогава ми трябват всички тези аспекти.

Защо художникът рисува картина? Той чувства, че просто трябва да излее от себе си своето вътрешно усещане, възхищението, въодушевлението си, да го предаде на другите хора. Но картината е само външен израз, отразяващ само в някаква степен вътрешното му усещане и желанието да сподели с другите.

На неразбиращите хора им се струва, че художникът е излял на хартия или платно цялото си вътрешно усещане, вдъхновение. Ако става въпрос за слабо земно впечатление – това все още е възможно. Но да се предаде духовно впечатление, е невъзможно.

Затова ни е забранено да изобразяваме духовното като картини или скулптури, защото в тях ти, все едно няма да можеш да предадеш своето вътрешно впечатление. Но изобразяването на духовни свойства, състояния и процеси във вид на букви и чертежи се позволява, тъй като в тях изобразяваш не своето вътрешно впечатление, а само символите на впечатленията.

Това се нарича език, когато се свързваме помежду си с помощта на външни символи, всеки от които, по наше споразумение, може да пробуди в нас съответни вътрешни впечатления, предавайки ги един на друг. Но при всички случаи, във всеки човек, това вътрешно впечатление е различно, защото всички ние сме различни.

От урока по книгата „Зоар”, 26.05.2011

[44046]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок, Език на кабала, Зоар - Няма коментари→

Съгласно висшата програма се намираме в процес на развитие, който трябва да завърши с пълно освобождаване. И преди всичко, трябва да разкрием, че се намираме „в изгнание” от нещо.

Но какво е то, откъде съм изгонен и от какво съм разделен днес? И тук ще науча, че съществува някаква висша реалност – истинска, постоянна, вечна, съвършена, а аз съм отделен от нея и се намирам в някаква лъжлива реалност! Живеем във въображаем свят, както наричат кабалистите нашия свят. Той ми се представя така, както халюцинира човек, който е загубил съзнание.

Трябва да използвам тези въображаеми картини толкова, доколкото съм способен и доколкото ми дават, за да се издигна. Сякаш свише ми казват: „Това е достатъчно, във всичко останало ще ти помогнем отвън. Но намирайки се в безсъзнателно състояние, си длъжен сам да направиш някакво усилие, за да излезеш от него”.

Виждали ли сте как довеждат човека в съзнание? Разтърсват го и го събуждат, не му дават да  потъне вътре в себе си, принуждават го да отвори очи, да започне да гледа, да реагира. Колкото повече работят върху теб и те пробуждат, толкова по-добре това ти помага да стигнеш до чувството, да събудиш в себе си вътрешните сили. И тогава започваш да възприемаш заобикалящите те, а не потъваш в себе си.

Има такива мигове, когато само от теб зависи къде в крайна сметка ще се окажеш – в съзнание или в безсъзнание. И за нас е необходимо да се пробудим и да пробудим света.

Няма съмнение, че ако съществува програма за развитие, която ни вози като във влак, то сме длъжни да пропътуваме от началната точка до крайната, до пълното освобождаване. Но в самия край на този път има участък, в който трябва сами да участваме в своето движение към целта.

И тук също нямаме избор – ако не искаш да участваш, ще те принудят. Не може без изобщо да участваш в програмата, да стигнеш до нейния край. Няма да почувстваш тази крайна точка, ако до този момент не си участвал в движението към нея.

Участието ти е необходимо за теб самия – за да те развие, да те научи на нещо. Само тогава ще можеш да почувстваш какво означава пълно освобождаване.

А без това няма да успееш нищо да почувстваш. Ние и сега се намираме в света на Безкрайността – но нима го усещаме? Усещаме напълно противоположното – заради неразвитостта на възприятието.

Затова, нашето развитие, започвайки от този момент и до окончателното освобождаване, трябва да премине с нашето активно участие. И всичко това също е заложено в замисъла на творението и в програмата на неговото развитие.

Просто настъпи моментът! Както детето, което расте, и колкото по-голямо става, толкова по-голямо участие трябва да взема в своя живот. Трябва да се научи какво е необходимо да прави самото то – дори и да е само това, да събира своите играчки. Докато не порасне и не стане възрастен, който може сам да се обслужва и да служи на другите хора.

От урока по статията „Обобщаващо въведение (Птиха колелет)“, 27.05.2011

[44156]

Filed under: Без категория, Възприемане на реалността, Вътрешна работа, Духовна работа - Няма коментари→

Трябва да се разбере, че „Няма такава тревичка долу, над която да не стои ангел свише, който я бие и я кара да расте”. Тоест, всички събития ставащи в този свят, от най-лошите и до най-добрите, всички те имат само един източник – отгоре се спуска сила, която предизвиква в този свят действие, мисъл, процес.

Няма нищо в нашия свят, което да не се управлява свише – от най-малките частици на атома до най-големите галактики, от всяко движение в мислите, думите, действията на човека, животното, растенията, на неживата природа. Т.е., даже когато ни се струва, че сякаш ние си взаимодействаме един с друг, това също минава през върха и се регулира от там, от висшия свят.

Двата свята: висшия и нисшия, съществуват паралелно един спрямо друг, и всички сили се спускат от висшия свят в нашия свят, управлявайки всеки детайл.

Но може да се каже и иначе, че висшия свят е много по-вътрешен, както се казва „вътрешната част на Тора” или „вътрешната същност на нещата”. Целият висш свят се скрива вътре в този свят и оттук управлява цялата материя.

Но както и да си го представяме, нашия свят – това е свят на следствието, и затова ние не сме способни да решим в него нито един проблем. На нас само ни се струва, че можем да извършим тук някакви поправки – но това е така само, за да ни обърква. За това, че само с течение на времето, след много старания, ние накрая да осъзнаем, че нищо не сме постигнали, а само сме влачили след себе си всички неизправности, докато не стигнем до една голяма криза.

И тогава ние, накрая, се хващаме за главата и започваме да разбираме, че проблема е в това, че ние сме действали сами, със собствени сили, а не сме поканили висшата сила, за да действа тя вместо нас.

А висшата система, или действа отгоре надолу по безусловен, неизбежен начин, когато от висшия свят – света на решенията и действията, по естествен начин се спускат в този свят сили и пораждат в него действия. И тогава се получава, че нашия свят се управлява отгоре, което се нарича естествен ход на събитията – „в своето време” (беито), т.е. съгласно естествената програма на развитие.

Но маже да бъде и по друг начин, когато аз сам се включвам в това управление на нашия свят свише. Ако аз усещам тук долу какво става и моля за промяна, въздействайки на корена (на корена на своята душа във висшия свят), а този висш корен, на свой ред, въздейства на мен, и между нас възниква разкриване, общуване, ответна реакция – то това означава, че аз напредвам по пътя на ”ускоряване на времето” (ахишена), а не по естествения начин.

Тогава аз издигам нагоре молитва, МА”Н, получавам отгоре отговор, МА”Д, и по такъв начин сам участвам в преминавания от мен процес.

Всички страдания, които ние усещаме, идват единствено за да ни разкрият, че ние нищо не можем да направим, оставайки в рамките на нашия свят. И ако действително искаме нещо да променим – то трябва да повлияем на корена. Науката кабала ни обяснява, че целия живот ни е даден за това, да ни задължи да се обърнем към корена.

А всичко това е необходимо, за да предизвикаме ние, накрая, такова състояние, когото целия този свят се издигне във висшия свят и се слее с него, изчезвайки от нашите усещания.

От урока по статията „Обобщаващо въведение (Птиха колелет)”, 27.05.2011

[44138]

Filed under: Възприемане на реалността, Духовна работа, Ежедневен урок - Няма коментари→

Книгата „Зоар”. Главата „Трума”, т.4: „…Яаков, притежаващ съвършенството, допринесъл за зараждането на любовта в двата свята – т.е. взел за жени двете сестри, Лея и Рахел, олицетворяващи двата свята, Бина и Малхут.”

Въпрос: Кои мои вътрешни желания се наричат сестри?

Отговор: В човека има неживо, растително, животинско и човешко ниво на желанията.

Целият свят, който виждам е моето желание, разделено на множество частни желания, всяко от които образува в усещането ми някакъв земен образ.

Ние „виждаме” нашите желания, гледаме вътре в себе си, в своето желание, разделено на части – на обектите на света. Виждаме света в 3 измерения – сякаш гледаме през триизмерни 3D – очила и дори не чувстваме, че се намираме в такава витруална реалност – и тъй като нямаме с какво да сравним своето усещане  ни се струва, че съществуваме в истински свят.

Тоест това, което усещаме в своите желания, сякаш виждаме отвън, пред себе си. Но ако освен този свят, виждахме друга действителност, тогава щяхме да установим, че реалността на този свят е относителна.

Частите на моето желание ми рисуват образите на неживата природа, на животните и хората. Но това не са хора, които застават пред мен в този свят, а моето желание на ниво „човек”, което се разделя на множество части и аз виждам всяка част от своето желание като образ на някакъв човек.

В мен има желания, намиращи се на животинско ниво – затова виждам в този свят различни животни. Има желания, които се намират в мен сега, а има и такива, които са били в миналото или ще се появят в бъдеще – затова виждам свят, който се развива, изчезнали видове животни или внезапно появяващи се пред мен. Това означава, че те изплуват в моето осъзнаване и изчезват. По същия начин е на неживото и растителното ниво.

Няма свят – това са просто моите усещания вътре в желанията ми, когато едни решимот (информационни гени) се издигат, сменяйки други и така, усещайки реализацията на своите решимот, аз чувствам, че живея в тях – всъщност, че живея в света. Това е някакъв виртуален филм, който постоянната светлина ми проектира, пробуждайки сменящите се едно с друго решимот.

В процеса на развитие на решимот (решимо – информационен запис в моята памет), част от тях зависят от моята готовност да обработвам нови решимот, а част от решимот се пробуждат сами. Целият този процес на развитие, който върви сам по себе, си се нарича „беито” (в своето време), а ако искам да го ускоря и съм способен на това – такъв път на развитие се нарича „ахишена” (ускорявайки времето).

Но става дума само за пробуждащите се в мен решимот, които усещам като света, себе си и целия процес на развитие.

От урока по книгата „Зоар”, 25.05.2011

[43960]

Filed under: Възприемане на реалността, Ежедневен урок, Зоар - Няма коментари→