„Къде отива детството, в какви градове? И как да намерим начин да попаднем там отново?“ Помните ли тази песен в изпълнение на Алла Пугачова? Много от нас си спомнят детството с лека тъга и не биха имали нищо против още веднъж да се потопят в неговата безгрижна атмосфера. Отново да почувстват любовта и грижата на родителите. Да си спомнят веселите игри и безгрижните дни, прекарани с приятели…

Защо природата, погрижила се за оранжерийните условия за новороденото бебе, появило се на бял свят, се „проваля“  и не продължава същото грижовно отношение към възрастните? Защо всичко е устроено така, че в периода на своето развитие детето  усеща добро отношение от околните, а след като порасне, сякаш лети с ускорение към стена? Вместо приветливост и ангажираност, открива студенина и дори враждебност.

Той би искал да продължи да се държи като дете, без да чувства отговорност, да получава прошка за лудориите и да се наслаждава на първоначално доброто отношение на другите. Но това не се случва. Напротив, всички започват да изискват нещо от него: „Къде са резултатите? Защо не си направил това, което е трябвало да направиш? А ако не си го направил, няма да получиш нищо…“ Около двадесетгодишна възраст човекът вече не получава това снизхождение, с което е свикнал през годините на детството и юношеството.

Но изглежда, че всичко трябва да бъде наобратно. Ние сме достатъчно разумни хора, използваме знанията си, за да променяме света, правейки го по-добър и комфортен. Защо не го оптимизираме и по отношение на възрастния човек? Дори и след двадесет години той да има дружелюбно, приветливо обкръжение, в което всички се отнасят с любов един към друг.

Защо природата, която ни е развила чрез еволюцията, все пак е решила, че трябва да страдаме и да се променяме именно под натиска на тези страдания? Какво иска от нас? Какво ни пречи да продължим здравословно, положително развитие? И случвало ли се е това някога?

Защо сме загубили това, което сме имали?

Ако погледнем към историята на древните времена ще видим, че нашите предци са живели наистина така – едно племе, една общност, в която всички са се грижили за всички. Тази формация може да се нарече комунистическа или примитивна, няма значение. Мъжете заедно са ходили на лов, за да обезпечат общността с храна, а жените заедно са готвили храната и заедно са се грижили за децата. Дори днес в различни краища на света може да се види нещо подобно.

Какво се случи след това? Защо не продължихме да се развиваме така, само в по-големи мащаби? Защо това не се превърна в основа за последващите постижения в техниката и технологията, културата и образованието? Защо не запазихме това прекрасно обкръжение? Какво лошо имаше в тези отношения? Какво се промени?

Факт е, че през цялата история расте личният егоизъм на човека. В резултат на това се отдалечихме един от друг и започнахме да виждаме околните вече не като братя, а като конкуренти, съперници. Човекът иска да ги победи, да има власт над тях, да ги продаде в робство или да ги експлоатира. Краят на съвместната собственост, съвместното домакинство откри пътя към насилието и грабежа.

За разлика от човека, животните се подчиняват на инстинктите и са лишени от егоизъм. Всички техни желания в крайна сметка са насочени само към обезпечаване на комфортни условия на съществуване. Разбира се, те се убиват едно друго. Но не причиняват зло на другия, получавайки удоволствие от това.

А човекът е надарен с „излишък от желания“, на които абсолютните закони на природата не придават ясна посока. Този излишък му се дава за свободно приложение: „прави каквото искаш“. Човекът има някаква свобода на действията, която му позволява да се издигне над животинската природа.

Виждаме обаче, че не умеем да използваме правилно свойствата си извън животинското ниво и в крайна сметка ставаме по-лоши от животните. И вместо добър, щастлив живот, получаваме обратния резултат.

Излишната храна, която изхвърляме, може да нахрани целия свят. Със средствата, които се изразходват днес за въоръжаване, е възможно да се построят къщи с басейни за всички хора. Но егоизмът не вижда в това никаква полза за себе си. И в резултат на това стотици милиони хора в света гладуват, а десетки хиляди умират във войни по целия свят.

Нашият егоизъм поглъща огромни богатства, не позволява да се освободят и използват за изграждането на добър живот. Но ако спрем надпреварата във въоръжаването, сложим край на разточителството и поне малко се съобразим с неотложните нужди на човечеството, ще се окаже, че щастливият живот е точно зад ъгъла. Дори днес  да изглежда утопия.

Но това не е утопия
Днес можем да започнем да живеем по различен начин, когато всеки ще получава всичко необходимо за нормален живот и ще се грижи за другите. Затова трябва само да се научим да използваме егоизма си по различен начин. Той няма да изчезне никъде – завистта, страстта, суетата, властолюбието, огромните знания, хитростта – всички те ще останат, но ще ги използваме за благото на цялото човечество. Това е ново, много интересно и увлекателно приключение, което ни предстои.

В същото време никой не казва, че трябва да се ограничаваме с удовлетворяването само на основните потребности: храна, секс, семейство, подслон, безопасност, здраве, образование и други подобни. Просто всеобщото издигане над прага на бедността не е пределът на мечтите. Ние можем постепенно да повишим нивото на живот в целия свят, но вече в равновесие с природата. Тогава няма да бъдем подложени на удари от нейна страна и ще можем да увеличим благосъстоянието си до безкрайност.

Ще бъдат взети предвид специалните, лични нужди на всеки човек. Компютърните технологии позволяват лесно да го направим дори сега. Така, че в крайна сметка никой няма да се тревожи за насъщните си нужди.

За правилността и неправилността на своето поведение човекът ще разбира от реакцията на другите, които го одобряват или не го одобряват. Ако намерението на човека е за благото на обществото, той ще се ползва с всеобщо уважение, а ако не е, социалният натиск ще го накара да промени поведението си.

Няма да има нужда човека да се притиска или да лежи в затвор. Осъждането от приятелите, роднините и околните ще бъде единственото и много важно средство за въздействие.

За някои това може да изглежда утопично, но щом започнем да правим първите крачки в тази посока ще видим, че самата природа ще ни помага. И в никой вече няма да възникне въпроса: защо вече не ме обичат?

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността - Няма коментари→

„Не се тревожи и бъди щастлив, всичко ще бъде добре“ се пее в известна песен. Но това е песен. А как е в живота? Може ли животът ни наистина да бъде безгрижен и щастлив?

Всеизвестен факт е, че животът започва и свършва. И този край на живота вече помрачава нашето съществуване. При това много по-силно при нас, отколкото например при животните, които не усещат края на своето съществуване.

Мислите за неизбежността на смъртта започват да ни посещават още от детството. Дете на 7 – 10 години вече започва да се замисля за смъртта и тези мисли много го тревожат. Затова е важно да можем правилно да обясним на детето какво е смъртта и защо е неизбежна.

Въпреки това, като правило, ние се опитваме да се измъкнем от този въпрос, опитваме се да го задушим така, че изобщо да не се появява в нас. Но понякога той възниква, пораждайки много трудни въпроси.

„За какво живея? Защо? Какъв е смисълът на живота ми? Ако всичко неизбежно свършва, тогава има ли полза от това, което правя в живота? За какво ми е дадено това усещане за края?“ И ако не мога да намеря отговори на тези въпроси, се старая просто да забравя за тях, потапяйки се в кръговрата на ежедневните дела.

Животът ще ни принуди

Но 90% от цялата човешка дейност е просто безполезна работа. С нея само унищожаваме планетата, опустошавайки нейните недра и нанасяйки вреда на екологията. Оправдаваме се, казвайки, че ако не го правим, какво изобщо ще правим. Защото тогава ще се наложи да живеем с вечния въпрос, че не сме вечни, който просто ни разрушава.

И за да го избегнем, създадохме всякакви обществени системи, които работят по начин, който ни кара докато правим „много важни“ неща, да забравим за този въпрос. И колкото по-далеч отиваме, толкова по-ужасно заети ставаме. Защото подсъзнателно самите ние го искаме.

Животът не го изисква от нас. Ние го правим такъв, да ни принуждава през цялото време да се въртим, да тичаме и да го запълваме така, че дори да нямаме време за почивка. В крайна сметка, ако почивката ми не е ограничена по време, както по време на отпуск и съм свободен от работа, това вече е проблем.

Може да се каже, че целият ни живот е бягство от въпроса за това, че всичко свършва. Виждаме обаче, че днес изградената от нас система спира да работи. Младите хора вече не искат да бъдат прекалено заети. Не искат да приемат нашия начин на живот, да се занимаваме с безполезни неща, само за да не мислим за смисъла на живота.

Вместо това младите хора се опитват да подсладят живота си с наркотици, алкохол и различни развлечения. И се оказва, че сме на границата на две епохи, на прага на нова ера, която изисква от нас изцяло нов подход към живота.

И няма къде да избягаме, все пак ще трябва да намерим отговор на въпроса за смисъла на живота. И тогава животът ни ще се промени напълно. Днес нашите дейности са насочени главно към задоволяване на нуждите на нашето биологично тяло. Въпреки, че исканията на нивото Човек са много по-високи. Но откъде да вземем сили, за да променим приоритетите?

Откъде да вземем сили?

В цялата вселена действат две сили: силата на отдаване и силата на получаване, плюс и минус. Ние сме управлявани от силата за получаване, желанието да получим максимално удоволствие с минимални усилия и затова нашият живот е ограничен и краен. Колко може да получите от някого или от нещо? Не мога да получавам неограничено всичко, което поискам. Само разглезеното дете, което родителите обичат с абсолютна любов, може да получи всичко от тях, но и техните възможности са ограничени.

И желанията ми също ще растат още и още, защото съм в развиващо се общество, което постоянно измисля все нови и нови напълвания на желанието за получаване на удоволствия. Но и тяхното получаване винаги е крайно и затова хората се потапят в наркотици, депресия и т.н. Те виждат, че колкото и да се стараят, няма да се напълнят и  в крайна сметка усещат празнота.

Такава е силата за получаване, тя е силна, но много ограничена. Докато силата на отдаване не е. Защото можеш да отдаваш на всички неограничено. И ако получавам от това полза, добро настроение, усещане за пълнота в живота, то бих отдавал с радост.

Но проблемът е, че сме устроени по такъв начин, че от получаването усещаме наслаждение, но не и от отдаването. Получаваме наслаждение от отдаването само, ако е насочено към нашите деца, близки и любими. Тогава усещаме, че колкото повече отдаваме, толкова повече се наслаждаваме. Но това са само частни случаи и дори в тях отдаването е ограничено по време, защото се намираме в материален свят.

А какъв щеше да бъде животът ни, ако го организирахме не със силата на получаване, а със силата на отдаване? Ако всички се раждахме и можехме да развием в себе си силата на отдаване и да живеем според тази парадигма? Тогава вече нямаше да се чувстваме ограничени, нямаше да зависим от времето.

Щяхме да чувстваме времето по различен начин, не в постоянното усещане на липса на пълнота, когато усещам времето между това, което искам и когато получавам желаното. Напротив, тогава времето щеше да се свие до нула, тъй като щеше да се измерва между момента, когато искам да отдам и когато отдавам.

С други думи, тогава усещането за време щеше да изчезне. И животът ни щеше да придобие съвсем различен характер, извън времето и пространството. И щяхме да спрем да го възприемаме като бягство от неизбежния край, защото и краят като такъв вече нямаше да съществува.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността - Няма коментари→

В края на март Европейският съюз одобри обща стратегия за сигурност и отбрана, наречена „Стратегически компас на Европейския съюз“.

Програмата включва защита от кибератаки, хибридни заплахи, дезинформация, както и укрепване на военния потенциал на ЕС в случай на възможна агресия. Освен това е планирано и създаването на подразделения за бързо реагиране до 5 000 войници в сътрудничество с НАТО.

По този начин новите военни части ще се конкурират със силите на НАТО, въпреки че този съюз е създаден, за да защитава главно европейските страни. Очевидно Евросъюзът вече не се доверява на НАТО и САЩ и затова се опитва да създаде алтернатива в областта на отбраната и сигурността на своите граници.

Колко успешно може да бъде това?

Мисля, че тази инициатива, насочена към създаване на противовес на НАТО и САЩ в крайна сметка е обречена на провал. Тя само свидетелства колко Европа е разединена, а вътре в ЕС се води постоянна борба за лидерство. Главно между Франция и Германия, които, между другото, са антагонисти.

Германия исторически се стреми към световно господство, а във Франция националният егоизъм е твърде силен. И в резултат на това съюзът, предназначен да обедини европейските страни, на практика демонстрира само тоталното им разединение.

Колкото и тъжно да изглежда, Европа ще преживее още много удари, които ще паднат основно върху Франция и Германия преди да разберат, че стремежът към господство и решаването на проблемите със силови методи няма да доведат до нищо добро. Всъщност и никога не са водили. Стотици години Европа е доминирала в света, заливайки колониите си с кръв, но в крайна сметка колониалните империи се разпаднаха. А двете световни войни, които Европа преживя през 20 век, промениха баланса на силите в света.

Днес водещите европейски страни Франция и Германия се противопоставят на САЩ, Русия, Китай и другите азиатски страни. Тяхната икономическа и политическа мощ вече не е такава, че да могат да претендират за световно господство. И на техния фон Европейският съюз изглежда доста блед.

Ето защо Европа няма бъдеще. Европейският съюз се оказа колос на глинени крака. Той не успя да създаде трайни, приятелски връзки между включените в него страни. И ако те се окажат под заплахата от атака от външен враг, няма да могат да се обединят и да се защитят. Няма да им помогне и техният „стратегически компас“.

Единствената възможност, която остава на Европа е да разбере, че няма друг изход, освен да остави настрана всички свои егоистични амбиции и да започне да изгражда добри връзки между страните. Вместо да търсят възможност за утвърждаване за сметка на другите, да започнат да се учат да живеят в мир и съгласие, правейки тази доктрина доминираща във всички области на живота.

Разбира се, това няма да се случи от днес за утре, но е жизненоважно започването на този процес в близко бъдеще. Не само заради Европа, но и заради целия свят. Не създаването на допълнителни военни части и разработването на нови системи за въоръжаване, а мирът и братската любов между народите трябва да се превърнат в наш стратегически компас, който ще ни покаже правилната посока към щастливо бъдеще.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Криза, глобализация - Няма коментари→

Илон Мъск, най-богатият човек в света, предложи да купи социалната мрежа Twitter за 43 милиарда долара. Мъск вярва, че Twitter има потенциал да се превърне в глобална платформа за свобода на словото.

Това предложение разгневи борда на директорите и Мъск получи официален отказ. Но се оказа, че битката не е приключила, тъй като Мъск заяви намерението си да купи цялата компания Twitter.

Ясно е, че въпросът тук е кой в крайна сметка ще контролира социалните мрежи и пресата. И този въпрос е много важен. Защото за обикновения човек именно медиите, както и различните видове социални мрежи са определящите фактори, които формират възприятието му за света.

Би било смешно, ако не беше толкова тъжно. В крайна сметка всъщност няма никаква свобода на словото и печата, в пресата няма и никога не е имало безпристрастна информация. Всеки, който плаща, поръчва „новини“, определяйки за какво ще се говори и от каква  гледна точка ще прoтичат дискусиите в обществото. По този начин се формира общественото мнение. Така е било и винаги ще бъде.

Положителното в тази история е само, че благодарение на Мъск и другите олигарси, борещи се за контрол над медиите, ни се разкри, че не съществува никаква свобода на словото. Видяхме кой е кукловодът, който дърпа конците зад кулисите и определя какви новини ще чуем днес. Ако преди това беше скрито за нас, сега се разкри и стана ясно на кого принадлежат различните вестници или информационни мрежи.

Следващият очакван етап е когато всички олигарси ще се обединят за пълен контрол над информацията. Ще бъде ли истинска катастрофа? Не е задължително. По-старото поколение със сигурност си спомня, че в бившия Съветски съюз централният вестник с най-голям тираж беше „Правда“. Той служеше като официален говорител на комунистическата партия и беше най-популярен в страната. А всички останали вестници препечатваха неговите статии. И това беше по-малка лъжа от всички слухове и спекулации, които заливат пресата днес.

И ако утре контролът над всички медии се окаже в ръцете на Байдън или Тръмп, ако се върне в Белия дом или на други лидери, това няма да промени нищо. Опитват се да ни убедят, че между нас има разлика, но всъщност разлика няма. А има и други, които финансират предизборните кампании на политиците. Те са истинските господари на световните медии. А в тази ситуация няма никаква надежда за свобода на словото.

Въпреки че дори и да имаше, какво би ни казала свободната преса? Че тук и там се водят кръвопролитни войни? Може ли тази преса да даде съвет как да ги спрем, как да спрем спускането ни към бездната и да дадем на света надежда за добро бъдеще?

За да спре поредицата от безкрайни войни и непрекъсната битка за „място под слънцето“, Twitter и другите социални мрежи, а също и медиите трябва постоянно да говорят колко прекрасен живот ни чака, ако спрем да се бием помежду си. И вместо унищожение просто да се допълваме, създавайки хармония.

Трябва да дадем примери от миналото, настоящето и бъдещето за това, което се е случило и може да се случи поради липсата на добри връзки между нас. И какво прекрасно бъдеще ни очаква, ако изградим такива връзки. Точно това са правили кабалистите от всички времена, когато са имали такава възможност. Но за съжаление както преди, така и сега, никой не слуша кабалистите.

Досега нито един лидер, нито един вестник или социална мрежа не се стремят да ни приближат до мира и хармонията. Напротив, всички търсят как да започнат някъде още една война. И затова все още не можем да осъзнаем простия факт: войните, борбата на единия егоизъм с друг егоизъм не обещават нищо хубаво. Доброто бъдеще се крие в нашата добра, вътрешна връзка един с друг, връзката между нашите сърца.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Криза, глобализация - Няма коментари→

Подсъзнателно човек винаги мисли за смъртта. Всичко, което създава, има за цел да анулира смъртта по някакъв начин.

Всички наши изследвания, открития, изобретения в крайна сметка са насочени към утвърждаване на себе си във вечността. Да почувстваме, че със смъртта на физическото тяло няма да изпаднем в забвение. Това прониква в цялото ни съществуване.

Ако бяхме вечни или нямахме усещането за край, щяхме да умираме и да не знаем, че е така. И тогава щяхме да имаме съвсем различен живот.

Бихме живели вдъхновено, вдишвайки въздуха с пълни гърди и не бихме чувствали, че трябва да се съобразяваме с неизбежния край. В крайна сметка подсъзнателното усещане за неизбежна смърт означава много за нас.

Това добро ли е или лошо?

Зависи как човек го използва. Ако не се чувствахме смъртни, щяхме да бъдем просто животни. Всеки би си помислил: „След като съществувам в този свят и винаги ще бъде така, мога да взема всичко, което пожелая“.

А ако усещаме, че някой ден идва краят, опитваме се да направим нещо по въпроса. Като правило се стремим да избягаме от тези мисли, искаме да забравим и заради това се впускаме в науката, в творческото търсене, създаваме нещо, измисляме… И всичко е само, за да докажем на смъртта, че я преодоляваме. Това по принцип ни тласка напред.

То идва от дълбините на подсъзнанието и се осъществява не само на животинското, но и на другите нива, до най-висшите духовни нива, на които всичко се решава по различен начин. Там човекът започва да разкрива живота в душата и става независим от живота на тялото.

Когато освен моето физическо тяло, разкривам и духовното си тяло, наречено „душа“ и започвам да се усещам съществуващ в него,  започвам едновременно да усещам колко е временно моето животинско тяло и разбира се, в крайна сметка то трябва просто да умре, обръщайки се отново в нежива материя.

Как да преодолеем страха от смъртта

Като правило човек се бори със страха от смъртта, като се опитва да я забрави, да не мисли за нея, да не размишлява, просто да я изхвърли, да я изтрие от паметта си. Но това не е добре, защото смъртта постоянно напомня за себе си. Около нас постоянно умират хора – от старост, от болести, във война… И просто гледайки по-младите, човек неволно се сравнява с тях, осъзнавайки, че остарява и му остава все по-малко време за живот. Винаги имаме изчисления за края и нищо не можем да направим с това.

Ще ни помогне само издигането на друго ниво на живот – нивото на отдаване. Там ще разкрием ново измерение, ще се издигнем до съвсем различно ниво на съществуване. А старото измерение, основано само на временното биологично съществуване на материята, ще изчезне.

Когато човек премине в следващото състояние, вече нищо няма да го задържа в този свят. И смъртта няма да бъде за него нещо специално, а просто съпътстващ фактор.

Няма ли да има смърт в бъдещето?

Всеки човек, постигайки своето духовно състояние, се издига на по-високо ниво на съществуване. И един ден цялото човечество ще стигне до него.

При това биологичната смърт на нашия животински организъм ще остане, но духовното тяло, което ще придобием, ще бъде безсмъртно, тъй като се намира извън нашата природа, извън нас – в желанието за отдаване, а не за получаване. Това духовно тяло се нарича „душа“.

Душата усеща всички метаморфози не в себе си, а като преминаващи през нея, но в другите. Това не е лесно да се разбере, трябва да се усети. Но в духовното всеки, който отдава на другите, усеща живота си в другите, а не в себе си. Затова няма основание за лична смърт, защото той е в абсолютно отдаване.

Като цяло в духовния свят няма субстанция, която умира, защото през цялото време придобиваш все нови и нови желания за отдаване и в тях усещаш своето съществуване, своя живот. И въпреки, че те не са твои, напълвайки ги, ти ги усещаш като твои.

Това е както когато правиш нещо за малкото си дете и усещаш в това дори повече живот, отколкото когато го правиш за себе си.

А в духовното усещането за физическото тяло бавно се изгубва, пропада, отдалечава се, изчезва и идва усещането за живот в другите.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността, Духовност - Няма коментари→

Въпрос: Днес в епохата на неолиберализма властта на държавата над индивида постепенно намалява. Това добрo ли е или лошо за човешкото развитие?

Отговор: Не мисля, че властта намалява, защото държавата не отстъпва от позициите си, от властта си, не я прехвърля на индивида.

Реплика: Но човекът се чувства по-свободен, отколкото преди няколкостотин години.

Отговор: Той се чувства така, само защото непрекъснато изобретява всякакви механични машини, играчки, устройства, които му дават илюзията за свобода, но нищо повече. Нима сме свободни? Днес завися от всички: подслушват ме, всеки може да види къде съм, какъв съм и т.н. Къде е свободата?

Реплика: Както и да е, преди няколкостотин години всеки владетел можеше да прави с индивида каквото поиска без никакво наказание. Днес в демократичните страни не е така.

Отговор: Това не означава нищо. Свободата, която имахме преди, днес придоби друга форма. Но това не означава, че сме свободни. Когато пуснеш детето от ръцете си, то тича по тревата и му се струва, че е свободно. А ти го наблюдаваш.

Природата на човека не се е променила, просто властта над хората е приела други форми – още по-ясни, по-строги, по-ограничени. Следят те, знаят всичко за теб!

От телевизионната програма „Духовни състояния“, 22.03.2022г

[296076]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността, Криза, глобализация - Няма коментари→

Събитията, които се случват днес в света не оставят съмнение, че не се случват по наша воля. Всички опити да ги прогнозираме или контролираме по някакъв начин се провалят.

И става все по-ясно разбирането, че всъщност всички се управляват от някаква висша сила. В кабала тя се нарича „Творец“. И така, кой е той – Твореца, който се разпорежда с целия ни живот? Защо не го усещаме явно? Защо се е скрил от човечеството?

Всъщност Твореца е разкрит за всички, само че, за да го почувстваме, трябва да променим природата си. Затова е казано: „Не всеки, който пожелае да разкрие Твореца може да го направи“. За това е необходима сериозна работа.

Преди всичко трябва да придобием допълнителни органи на възприятие, които да ни позволят да усетим Твореца. А за това трябва да променим естествените си свойства.

Орган за усещане на Твореца

Трудно ни е да си представим какви трябва да бъдат тези нови органи на възприятие. Знаем, че животните възприемат света по различен от нас начин. Кучетата например имат необикновено развити обоняние и слух, а зрението не е толкова важно за тях. Без да вижда стопанина си, на сто метра от него кучето го чува какво прави и тича към него. А миризмите служат на кучето като карта на света.

Змиите се ръководят само от топлинни усещания. За тях няма нищо друго, само топлина и студ. Но това усещане е толкова развито в змията, че за нея е достатъчно да чувства целия свят, сякаш го вижда с очите си като нас.

Ако искаме да видим света през очите на кучето, трябва да развием слуха и обонянието си като неговото. А за да възприемем света като змията, имаме нужда от остро като нейното усещане за топлина и студ. С други думи, необходимо е да се доближим до тях по свойства.

Как можем да погледнем света през „очите“ на Твореца? В крайна сметка не съвпадаме с него по свойства и затова не го улавяме с нашите сетивни органи. Твореца има такива свойства, че просто минава през нас. Ние не го усещаме, както не усещаме радиовълните, които изпълват етера. За да се свържем с него, трябва да формираме специален орган за усещане, който ще има свойства, подобни на Твореца. Какви са тези свойства? Кой е Твореца?

Погледни света през „очите“ на Твореца

Кабалистите, които са постигнали Твореца казват, че неговото свойство е абсолютно добро, любов, даряване, което се нарича с една дума – „отдаване“. Твореца е готов да отдава всичко и на всички. Ние притежаваме противоположна природа и искаме да получим всичко, което е полезно за нас от всички и колкото е възможно повече.

Всеки ден в нас се събуждат нови желания и във всеки момент искаме едно, после друго, после трето. Това е целият ни живот, всяка секунда да преследваме ново удоволствие. Следователно нашият орган за възприятие най-общо се нарича желание за получаване на наслаждение.

И в това сме абсолютно противоположни на Твореца. Възможно ли е да излезем от тази противоположност и да се приближим до него? Кабала казва, че е възможно. Работата е в това, че освен желанието за получаване на наслаждение, Твореца е заложил във всеки човек желанието да го познае. И в същото време свободата на избор да развие това желание.

Това е началната точка, от която мога да започна да се движа към Твореца. За да го направя, трябва да придобия неговите свойства. Тогава ще почувствам въздействието му като добро и благоприятно.

Свойството на Твореца е отдаване, любов, а моето е точно обратното – получаване. Но ако постигна отдаване и любов, издигайки се над егоизма си – любовта към себе си – и  съм готов да отдавам тази любов на целия свят, тогава ще мога да стана подобен на Твореца и ще мога да го усетя.

Ще започна да го забелязвам във всичко, което се случва в света, във всички действия, във всичко, което получавам и чувствам. Ще видя, че във всичко действа той: една сила, една мисъл, която през цялото време работи върху мен и постепенно ме приближава все повече и повече към себе си. До такава степен, че ще видя, че в света сме само аз и Твореца и няма никой, освен нас.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възприемане на реалността, Духовна работа, Кабала - Няма коментари→

Съвременната война е нещо повече от конфронтация между настоящите геополитически интереси на различните държави. На великия повратен момент, на прелома на епохите, тя предвещава, че връзката вече е по-силна от разединението.

Хората страдат и загиват, в новините проблясват градове, лидери, резюмета. Виждаме как се разрушават цветущи страни, как различни сили се опитват да играят своята игра, но зад тях, през тях вече прозира онази обща сила, общата, неразривна мрежа, в която се е превърнало човечеството. Докато частите на цялото се борят за власт, цялото претендира за правата си и изисква единство, каквото все още не сме познали.

Силата като слабост

В съвременния свят има все по-малко възможности да властват със сила един над друг, потискайки съпротивата с наказателни методи. Още малко и ще видим как притежаването на власт преминава в безкръвната сфера на икономически, политически, идеологически отношения. Това ще се случи не защото сме станали по-добри, а защото сме станали по-зрели. Детето взема чуждата играчка без да се замисля за последствията, но с времето се учи да преговаря. Вярно е, че е възможно да се преговаря също и от позицията на сила и слабост, но самото отхвърляне на насилствените методи вече е голяма крачка напред.

Но понякога е много трудно да се направи тази крачка. Понякога изглежда, че е много по-лесно да заграбиш, като в добрите стари времена …

Но скоро светът ще се убеди, че във военните конфликти вече няма                                                                                                                                                                                                                                победители, че съвременните противоречия не се решават със замах, с физически посегателства. Вместо това се изисква системен подход, което означава, че без значение колко си строг, ти си само част от цялостната система и твоите лични интереси могат да бъдат осигурени само с общо съгласие.

Доближихме се до необходимостта от изучаване на тази интегрална наука. От днес и нататък мирът не може да бъде постигнат с война. Самото понятие война се трансформира: кървавите битки по бойните полета отстъпват място на борба за умове, за мироглед, за начин на живот. И тук нищо няма да постигнеш с оръжие. Традиционното завземане на държава от държава, народ от народ е нещо от миналото. Меката сила побеждава твърдата сила.

И в бъдеще ще видим как някогашната твърда власт на човека над човека започва да умира. Хората се раждат не за егоистична принуда, а за взаимодействие, взаимно напълване, взаимно издигане. Вчера това беше немислимо, утре ще стане очевидно.

Ще видим, че светът, истинският свят е правилно сглобена, интегрална мозайка от всички части, тяхната общност, тяхното единство. Но по пътя към него стои човешкият егоизъм, принуждаващ ни да се отдадем на всякакви сериозни, внушителни борби, разделящи държави, народи, семейства, потапяйки ни в бездната на войните. И ако трябва да воюваме, то трябва да воюваме с него – с този вътрешен враг, който не ни позволява да действаме заедно, като едно цяло. Победата над него ще бъде победа за всички.

Така започва основната битка на човечеството – войната за единство.

Вътрешен фронт

Днес всичко в света се гради върху личен интерес, върху изгода за сметка на другите, върху насаждане на своята правота, на собствената воля. Но детството свършва. Всъщност вече свърши. Характеристиките на общата система стават все по-ясни, обратната връзка става все по-широка и по-взискателна, а старият ни локален подход е в противоречие с глобалната реалност. Една част от цялото не може произволно да властва над друга. Това се отразява негативно на всички и води до тотален крах.

И затова всички и всеки ще трябва да отстъпи, да смекчи своите претенции, да обуздае егоизма си така, че една качествено различна сила – силата на единството, неподвластна на никого поотделно – да ни помири и свърже с добри връзки. Това е същността на новата ера, тя принадлежи на всички.

И затова в съвременната война няма смисъл да се търсят добри и лоши, победители и губещи. Необходимо е само бързо да се извлекат поуките от тази трагедия: тя показва недостатък в човешката природа, който е дошло времето да се поправи. Колкото по-рано разберем това, толкова по-бързо ще свърши кошмарът.

В продължение на хиляди години силата на армиите и успехите на бойното поле изковаваха мощ и власт за победителите. В резултат на това сме узрели толкова много, че вече сме способни да преминем от груба сила към смисъл, към същности, към категории взаимоотношения в общата мрежа. Погледнете новото поколение: купува все по-малко за статут, за потребителски обещания и все повече оценява това, което дава връзката с другите. Именно това се крие зад безкрайната и неумела досега онлайн комуникация. Посоката на развитие се промени: това, което е играчка за възрастните, е живот за младите хора.

Светът се впуска в своята последна битка – глобална война с егоизма за добра връзка и единство. И войните, които се водят в света днес, ще бъдат наистина мащабни. Те ще променят отношението на хората към живота, към действителността, един към друг. Подчинявайки се на този импулс, ние ще започнем да изграждаме отново скалата на нашите ценности така, че да съответства на единната система, която съчетава хармонично всички наши противоположности. Всъщност самата тяхна вечна борба ни води до необходимостта от единство – такова единство, в което ще бъде добре за всички.

В крайна сметка ясно виждаме горчивия пример: невъзможно е да се воюва както преди, това е безсмислено, самоубийствено. Не става, вече сме различни. Разбира се, не можем да променим собствената си същност за една нощ, но в нас се забелязва друг вид егоизъм – ферментирал, неволно израстващ от себе си. Ще мине известно време и ще гледаме на света по различен начин, напипвайки все повече и повече истинските форми на връзка в него.

И ако по този път също се наложи да воюваме, изобщо няма да е така – без да убиваме, без да довършваме, без да превръщаме в прах, без омраза, не заради унищожение или поробване. По различен начин: сякаш всеки води своята партия, но за да се слее в крайна сметка в общата партитура. А диригент ще бъде нашето единство, нашият общ стремеж към него.

С една дума, бъдещите сражения ще преминат на вътрешния фронт, в разума и чувствата и постепенно ще станат съзидателни. В крайна сметка мъдростта се умножава именно заради разнообразието от възгледи и мнения, когато всеки се стреми не към себеутвърждаване, а към истината.

Главният въпрос

За да достигнем това ниво, първо трябва да започнем да се ценим един друг, да ценя другите, които не са като мен, осъзнавайки, че ще извлечем реална полза не от раздора, а от сближаването над разногласията. Истината не е с някого, не в част от цялото, а само в положителна връзка между нас – като цяло. И за да стигне до тази истина, всеки трябва да се издигне над себе си.

Да се ​​надяваме, че човечеството ще разгледа този път. Властта на силата вече е отминал етап. Време е за взаимодействие. Вместо да унищожаваме чуждото, трябва да пренесем споровете на по-високо ниво, към източника на всички конфликти. Стигайки до корена, до изконния, егоистичен антагонизъм между нас, заложен в човешката природа, ще разберем, че егоизмът е нашият общ враг. След като се постави диагнозата, лечението може да започне.

И затова основният въпрос сега, основната тенденция, основната задача е: какво да правим със себе си? Как да установим мир (шалом), който ще се превърне във взаимно изпълнение (ашлама) на всички противоположности?

Тук ще ни помогне методиката на интегралното обединение, подготвена от кабалистите.

Да, предстоят още много трудности, пречки и неразбиране. И все пак не трябва пасивно да чакаме подходящия момент, за да преминем към други коловози, към друга парадигма на развитие. Удобният момент никога няма да настъпи. Постоянно нещо ще ни пречи, разсейва, отрича, опровергава, отлага новата ера .

Всъщност тя вече е тук, но ние не отговаряме на нейния дух и от това са всичките ни проблеми! Затова се опитах да нахвърлям щрихите, да очертая контурите на бъдещето, което е пред нас. То вече се е родило, вече проблясва напред, а грозните отблясъци на една изчерпана епоха само нюансират и подчертават идването му.

[295335]

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Криза, глобализация - Няма коментари→

Като правило човек дори не осъзнава, че неговите възгледи и решения са наложени отвън. Доволни сме от картината на въображаемата свобода, докато тя не започне да се пръска по шевовете.

През изминалата година влезе в обръщение нов термин – инженеринг на съзнанието (Consciousness Engineering). За него говорят учените, медиите и разбира се, социалните мрежи. Това, което преди се наричаше манипулация на общественото мнение, промиване на мозъци, тенденциозно представяне, в нашата информационна епоха придобива все по-тънки и хитри форми.

Ключови думи в заглавията, изграждане на фрази, умел фейк, специално подбрани снимки и илюстрации, изработени по поръчка анонимни изследвания – всичко това и още много друго се влива в живота на всеки човек от десетки години. Това вече не е елементарно промиване на мозъците, това е промиване на съзнанието и подсъзнанието. На места авторитарно, на места скрито под маската на плурализма.

Виждаме как крайностите и изключенията идват на мода и се превръщат в норма за няколко години или дори месеци. Виждаме как се приема неприемливото, а основите, напротив, се размиват. Понякога това  произтича от естествени потребности, ускорени от нечия грижа, а понякога е в противоречие със здравия разум и човешката природа.

Подводната част на айсберга обаче, която не виждаме или отказваме да видим, е неизмеримо по-голяма. В крайна сметка ние сме свързани в единна, затворена система и си влияем не само с думите и делата, не само с външните фактори, но и с мислите и намеренията. На първо място с намеренията.

Човекът не е остров
вътре в себе си затворен;
човекът има връзка с континента,
той е част от всичко друго;
…

Всяка човешка смърт
ме намалява,
аз съм част от цялото човечество.
И затова недей да питаш
за кого бие камбаната:
тя бие за теб.
Джон Дън

Никой не е самодостатъчен, изолиран от света, от останалите. Там,  „под водата“, всички сме свързани. Дори в прост, социален смисъл сме изцяло зависими от обкръжението, буквално програмирани от него.

Защо игнорираме очевидното? Разбираемо е, когато малките деца играят без да поглеждат назад, но защо ние, възрастните, правим същото? Защо умишлено се заблуждаваме с миража на самостоятелността и се поставяме под чуждо влияние?

Честно казано, повечето от нас не се замислят за това. В резултат не силата и принудата, а думите, образите, лозунгите, идеите най-добре контролират съзнанието, контролират нас и света.

Истина за всеки вкус
Сърцата ни са заключени, не можем да свържем кабел от двете страни и да проникнем един в друг, да се почувстваме истински. Думите, звуците, изображенията, примерите са друго нещо, те изграждат връзка. Но връзката е повредена, дефектна, измамна. Изглежда сякаш се разбираме един друг, но всъщност не можем да се разберем. И не искаме. Понеже всичко е пропито с фалш и самонадеяност.

Човек, вкаран сутрин „на топло“, вечерта вече невъзпрепятствано дава интервю в студио, чувствайки се свободно и непринудено. Той е герой на деня, търсен, доволен от себе си. Не се чувства грешен, по-скоро се гордее със случилото се. И даже има фенове.

Като при всеки конфликт, при всяка конфронтация зрителите и читателите гледат първо политическата ориентация на страните, принадлежността им към идеологически и други лагери, а след това решават кой е прав. В смисъл, кой им е по-любим.

Вече няма обективни факти. Всъщност не е и имало. Затънали сме в блато от фрагментирана, откъсната от цялото информация, във фрагментирано възприятие, което изкривява общата картина до неузнаваемост. Лъжите текат във вените на цивилизацията по милиардите нишки, които без прекъсване свързват всички нас.

Още по-лошо, човек няма нужда от истината, ако тя не го устройва. Самият той охотно купува лъжи. Няма значение какви, главното е да се чувства прав, да усеща почва под краката си.

Върху всяка лъжа е написано „истина“ – избирай по твой вкус. И човек избира това, което е добро за егоизма. Избира филтър, който ще сортира постъпващата информация и ще рисува удобни схеми на „реалността“. Нека дори да са негативни, но възможно най-удобни.

Никой не обича истината, защото тя е горчива и неподвластна на убеждения. Тя иска нещо от теб, вместо да те успокоява и утешава. Тя притеснява, вместо да се отдава и да се съгласява. Тя води някъде, вместо да приспива. Кой има нужда от това?

Това е нашият свят: милиарди хора и всеки със своята истина. Или по-скоро всеки със своята лъжа и няма нито съгласие, нито взаимно разбирателство. Дори елементарното състрадание е все по-малко и по-малко.

В такава ситуация могат да направят всичко с нас: да държат някого на къс повод, друг да уморят от глад, някого да изпратят на война, на друг да разкажат за нея. Не е необходимо наистина да се разрешават проблеми, достатъчно е да се манипулира съзнанието, представяйки лъжата за истина. Самата ни природа е предразположена към такива манипулации.

Как да различим истината от лъжата
Възможно ли е това? Можем ли да се издигнем над себе си, над нашите желания и да погледнем на света обективно, безпристрастно?

Така изведнъж, не. Разбира се, че не. Но първо можем да осъзнаем окаяността на нашето състояние и да поискаме да се променим.

Тогава ще видим едно просто нещо: същата тази връзка може да ни направи добра услуга. Засега се оставяме на милостта на егоизма, но е възможно и по друг начин. Може да издигнем, да култивираме човека благодарение на обкръжението. Може да го сложим в такива условия, че самата среда да го стимулира да се развива, да се движи напред, да разбира себе си и другите, да разбира света, в който живее.

Затова кабалистите от хиляди години разработват методика за интегрално взаимодействие, позволяваща на човек да премине от позициите на получаване, на самонаслаждение към ценностите на взаимното отдаване. Освобождавайки се от ограниченията на тесния егоистичен свят, човек постепенно се интегрира в реалния свят. Заедно с другите изучава неговите закони, разбира как действа общата система и как да извлече от нея максимално благо за всички.

Всъщност, издигайки се на системно ниво, ние даваме на системата възможност да се преформатира, да се препрограмира обновявайки се. Егоистичните алгоритми се сменят с противоположни, но този път сами вземаме решение за това. Това наистина е моят избор, това съм истинският аз, а не онзи жалък елемент съзнание, който се контролира от всички, които не са мързеливи. Аз сам решавам да порасна и системата, обкръжението ми помагат в това.

В крайна сметка какво е моето съзнание? Разликата между днешното и вчерашното възприемане на света, междинна картина, която изисква все повече и повече поправяния, докато не се изравни с истината. Ето защо колкото повече отлагаме, толкова повече проблеми натрупваме. И дори да ни изглеждат материални, икономически, екологични, в действителност зад тях стои един основен проблем – егоизмът, който не иска да се избави от лъжите.

Ние наистина не можем да изградим открит канал от сърце към сърце, както между компютри. Но можем да се свържем с това, което е над нас, което ни съединява в единно цяло. Да кажем със „сървъра“, с „изходния код“. Напипвайки, създавайки в себе си този изходен код, ние изграждаме истинска връзка от човек към човек, а не от егоизъм към егоизъм.

Тогава думите спират да ни заблуждават, да ни управляват, защото разбираме тяхната същност. Разбираме се един друг.

И това е истината.

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността - Няма коментари→

За десетките хиляди години от нашето съществуване така и не успяхме да намерим общ език един с друг. В резултат на това – безкрайни войни, разпадане на семейството, разрив между родители и деца… Но всичко това можеше да се избегне.

Смята се, че речта е основната особеност, която различава човека от животните. Разговорната реч е развила определена когнитивна част от мозъка, ума. А от друга страна точно тя е намалила значението на системата от органите на чувствата. Ние можем да говорим (дали разбираме е друга тема), но чувстваме по-малко другите хора и природата. И това доведе до загуба на връзката с природата, която преди имахме.

Причината е развитието на егоизма в нас, който ни раздели и отдалечи един от друг. Десетки хиляди години нашите отношения се развиваха под влияние на егоистичните желания да властваме над другите, да имаме повече пари от другите, да знаем повече от другите… И едва сега започнахме да осъзнаваме, че тази форма на връзка между нас е неправилна.

Всъщност ние не развиваме връзката между нас, а я изкривяваме. Заради това не можем да се приближим до природата и да се потопим в нея, да установим правилна връзка между нас. И нашият език активно ни помага в това. Той ни служи само за една цел – как да използваме всичко около нас едностранно и всеки заради собствена изгода.

До какво ни доведе това се вижда с просто око. Непрекъснати войни, една от друга по-страшни. Разрушаване на семействата, неразрешими проблеми във възпитанието на децата. Тотално замърсяване на планетата… И ако продължи така, човечеството просто няма да оцелее. Защото такова наше “развитие” е противоположно на природата, абсолютно ѝ противоречи.

Виждаме, че в природата всичко е взаимосвързано, всичко е част от единна система. Неживото, растителното и животинското нива съществуват в хомеостаза, допълвайки и помагайки си едно на друго. И само човекът не само не допълва и не помага на другите, а напротив, стреми се да получи максимална полза, разрушавайки всичко около себе си.

Език мой — враг мой
Технологичният прогрес опрости комуникацията ни, направи я достъпна във всички краища на планетата. Струваше ни се, че използвайки аудио и видео връзка, най-после ще намерим общ език между нас. Но не! Все още установяваме връзка с другите, само за да ги използваме за собствено благо.

Не помага дори стремежът да създадем единен, универсален език на общуване. Младите хора днес активно използват различни емотикони и символи, но те също не ни спасяват. Защото всеки човек има свой вътрешен език, “затворен” за получаване на лична изгода.

Така че, дори целият свят изведнъж да заговори, например на английски, пак няма да се разбираме. Защото връзката, която създаваме, общувайки един с друг, е външна и може да се каже комерсиална. Тя не ни сближава, а ни отдалечава един от друг, дори в семейството.

Днес го виждаме все по-ясно. Усещаме, че ни липсва топлина, сърдечност в отношенията. Че без тях не можем да съществуваме. Жизнено необходимо е да започнем да разговаряме не с думи, а със сърца. Така че това, което казваме да не върви от уста в ухо, а от сърце към сърце.

Нито един външен език не може да ни помогне. Трябва да достигнем до по-дълбока връзка между нас, да стигнем до вътрешно взаимно разбиране. В крайна сметка езикът е само външен инструмент за предаване от един човек на друг на това, което е в сърцето, в чувствата и в желанието му.

Желанието е същността на човека. Това, което искам да реализирам във всяка секунда от моето съществуване, общувайки с другите. И тъй като желанията в мен постоянно се обновяват, трябва непрекъснато да бъда във връзка с другите.

Ще настроя сърцето си на любов
Би било хубаво да се разбираме без думи, но засега не сме способни да го направим. Затова трябва да развием съвсем различен език – език на сърцето, вътрешен, духовен. На този език се говори как да стигнем до единно сърце – обединение на желанията.

Това е език на чувствата, за който не са нужни думи, именно той ни позволява да проникнем във вътрешните, дълбоки слоеве на природата – огромни пространства, изпълнени с чувство. Те ни се разкриват, когато започнем да изграждаме нашите отношения над егоизма, на основата на взаимното отдаване, на доброто отношение един към друг.

На такава правилна връзка между нас трябва да се научим. Като начало трябва да намерим такива думи, които ще ни помогнат да отворим сърцата си и да ги настройваме по такъв начин, че да започнат да говорят на един език. Тогава това, което си предаваме ще влиза не само в ушите, но и в сърцата.

Както е казал Булат Окуджава в стихотворението си: “ще настроя сърцето си на любов, иначе защо живея на тази вечна земя?”

Filed under: Блог на Рав Михаел Лайтман, Възпитание, Възприемане на реалността - Няма коментари→